Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 90% (4 гласувания)

 

2015 07 Polish Jews

 

Картини от посткомунистическа Полша

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

„Имате ли еврейски корени?“ се пита в една от рекламите от първите броеве на Мидраш (Midrasz), полско-еврейско списание, основано през 1997. „Това проблем ли е? Или тайна?“

Може би се страхувате да го кажете на приятелите и колегите си? На децата си? На съпруга или съпругата си? Не е нужно да се борите с тези проблеми сам/а, обещава рекламата. За хората, борещи се с въпроса за еврейския си произход, сега беше създадена специална телефонна връзка. „Обещаваме ви дискретност.“

Аз имах абонамент за Мидраш. Всеки брой пристигаше в пощенската ми кутия, опакован в прост кафяв плик, без обратен адрес.

***

Ришарда е родена малко след войната. Тя е една от основателките на поверителната телефонна линия за поляци, борещи се с проблемите на еврейската си идентичност. Баща ѝ, доста известна фигура от времената на сталинисткия полски режим, е произхождал от бедно ортодоксално-еврейско семейство с десетина деца. Поне един от братята му е останал религиозен евреин, друг е бил анархист. Какво се е случило с повечето от останалите Ришарда не знае, най-вероятно са били убити преди тя да се роди. През 1917, когато баща ѝ е бил още тийнейджър, той се присъединил към работническо-ционистка партия. На следващата година обаче размислил и станал комунист. Останал си дълбоко свързан с еврейскостта, но започнал да вярва, че съдбата на евреите ще бъде подобрена само когато всички хора станат братя.

Майката на Ришарда е била образована. Баща ѝ – не. Или, по-скоро, той никога не е завършвал училище. Както майка ѝ е разказвала историята, когато баща ѝ бил дете, родителите го изпратили в традиционно еврейско училище, kheder – докато един ден учителят, melamed, го хванал да чете идиш-превод на Робинзон Крузо под чина и го изхвърлил от училището, след което тринадесетгодишното момче било принудено да започне работа във фабрика. Истинското образование на бащата на Ришарда започнало по-късно – по време на изгубените години, които той прекарал в полски затвор заедно с други предвоенни комунисти, в учене на Маркс, Енгелс и Ленин.

Навиците, добити в затвора, си останали. Дори много години по-късно, когато мислел за нещо, той се разхождал диагонално между прозореца и вратата. Това било типично, разказва ми Ришарда; много от приятелите му имали същия навик.

„Скован“, описва го Ришарда. Твърд в убежденията и поведението си. Единствените гости в дома им били еврейски комунисти. Родителите я научили да се обръща към всички с „другарю“. Първата дума „за възрастни“, която научила, била „революция“.

Бил баща, който обичал семейството си, но се грижел единствено за политиката. „Нямаше нищо, за което да разговаря с мен“, казва Ришарда.

Тя все още преживява сблъсъка между света, който ѝ е бил представен в детството и света такъв, какъвто е започнала да го разбира по-късно.

„През сталинисткия период – тоест до 1956, когато бях на десет години – светът ми изглеждаше много хомогенен. Целият свят, който познавах, се състоеше от другари и почти всички те бяха евреи. Знаех че някъде там отвън имаше друг свят, но този друг свят не беше добър, или поне беше достатъчно глупав да не приветства комунизма. И така всичко беше много естествено, хомогенно – комунизъм еврейскост, полскост.“

Едва по-късно през живота ѝ, когато вече не била дете и имала приятели-поляци, приятели от некомунистически семейства, тя чула за съветското клане на около 15,000 полски офицери в горите край руското село Катин. Но дори и тогава все още не им вярвала, в началото мислела, че това сигурно е антикомунистическа пропаганда.

Родителите ѝ възприемали себе си като евреи. Но също и като поляци. Дори баща ѝ – чийто майчин език бил идиш и който никога не успял да се научи да говори добре полски, а до края на живота си говорел със силен акцент и множество граматически грешки – бил силно привързан към Полша.

„Единственият проблем беше“, казва Ришарда, „че той изобщо не познаваше Полша“.

1968 била голямото пробуждане. Но дори и тогава, по време на антисемитската, „антиционистка“ кампания, родителите ѝ не напуснали партията. Баща ѝ бил жестоко наранен – но неспособен да приеме мисълта, че е отдал целия си живот за нищо. Че го е пропилял. Или още по-лошо.

Или поне това е, което Ришарда мисли за нещата, които баща ѝ е преживявал. По природа той бил силно затворен човек. Не разговарял с нея за нещата, които се случили през 1968, когато Партията възприема антисемитизма и прочиства себе си от еврейски членове, армията – от еврейски офицери, а университетите – от еврейски преподаватели. Малко по-късно около 13,000 „поляци от еврейски произход“ напускат Полша. Последните деца, изядени от революцията.

Разказах ѝ, че имам впечатлението, че мнозина от евреите, които са останали в днешна Полша, изобщо не са някаква представителна група за голямата еврейска общност, която е живяла в Полша преди войната – когато всъщност сред евреите е имало само малко комунисти. В края на краищата, дори и ако човек е изберял да се откаже от мъдростта на равините, то са го очаквали много други, като Общите ционисти, Работниците-ционисти, Ревизионистите-ционисти, Полските социалисти и – не на последно място – масовото движение на работниците-евреи, полският Бунд. Днес обаче, сред шепата евреи, които са останали в Полша, изглежда повечето са комунисти – или са били такива…

„Разбира се, повечето“, казва Ришарда. „Разбира се, защото всеки, който не е бил комунист, би напуснал.“

Ришарда винаги е живеела сама, в някогашния апартамент на родителите си във Варшава. Тя е била тук, в същата стая, в която седим сега, когато е умрял Сталин. Била в детската градина и чула новината по радиото. Видяла как баща ѝ сграбчил глава в ръце.

„Хиляди години еврейска история“, казва ми тя, гледайки към мястото, където някога е стояло радиото, „са довели до всичко това…“

***

Името ѝ беше Наталия. Първия път, когато се срещнахме, седяхме в кафето „Нов свят“, близо до входа на университета, и Наталия плачеше. Плачеше, защото дядо ѝ не прекосил границата с Чехословакия след войната, откъдето би могъл нелегално да емигрира за Палестина. Както са го правили толкова много други.

И така, около четвърт век по-късно, тя е била родена в Полша, където не се чувства у дома си. Не е могла да избяга от отказа на дядо си да пресече границата, от този момент на решението. Моментът, който би могъл да направи живота ѝ по-различен. Не е успяла да прости на дядо си за това, че не е разбрал Историята, че е направил погрешния избор – и по този начин е изхвърлил Наталия от руслото на Историята.

Наскоро е отишла на гости у пани Ирена – сестрата на Якуб Берман, един от триумвирата, който е ръководил следвоенна Полша; човекът, отговарящ за службите за сигурност по време на най-кървавите години на полския сталинизъм. Якуб Берман е бил лицето на т. нар. жидокомуна – антисемитския стереотип, според който комунизмът като цяло и по-специално сталинизмът, е бил вид юдео-болшевишка конспирация срещу поляците. Пани Ирена, днес много възрастна и немощна, е била комунистка през целия си живот. Прекарала е военните години в сталинския Съветски съюз, където почти е умряла от глад. Въпреки това е оцеляла, за разлика от по-голямата част от семейството си, което е останало в Полша – те са загинали в Треблинка.

„Чувствах се така, сякаш дядо ми е излязъл от гроба“, разказва ми Наталия след срещата. Дядо ѝ, който не е прекосил границата с Чехословакия, е останал вместо това в Полша, за да участва в изграждането на комунистическата утопия.

Наталия ме запозна с приятелката си Богна, една от последните националистки от диаспората, която учи идиш и мрази Израел за това, че е подмамил Наталия.

Богна ме покани на Шабат-вечеря в апартамента ѝ в Прага[1], от другата страна на Висла. На масата има картофи, салата и свещи, а около нея – някои от последните към двадесетгодишни полски евреи. Враждебност, раздразнение, страсти. Приятелката на Богна, Анка, мълчи и не разговаря с никой друг освен Богна, при това само шепнешком, и само на идиш.

Дагмара е облечена в огненочервен пуловер, на врата ѝ виси звездата на Давид. Тя е раздразнителна, дръзка и изпълнена с гняв. Мразела израелците, които дори не искали да разговарят с малкото полски евреи, които срещали по време на поклонническите си пътувания до Полша. Освен това мразела и израелското правителство, което се отнасяло така презрително към нея и приятелите ѝ, не искало дори да чуе гласовете им.

„И какво сме ние тогава?“, вика тя. „Само пазачи на надгробни камъни?“

Искала извинения, съдебни процеси, възмездия. Техният приятел Куба отхвърля всичко това. Той подкрепя идеята за просвещение.

„И какво тогава?“, крещи му Дагмара. „Може би пра-пра-правнуците ми ще видят резултатите…“

Облечен в сако, вратовръзка и ярмулка[2], Куба изглежда като дете, преоблечено като възрастен. Дошъл е тук заедно с Мириам, която носи голям черен шал, наметнат върху раменете и шапка, покриваща косите ѝ, макар че не е омъжена, макар че може би дори не е религиозна. Тя крачи навън-навътре в кухнята и пуши цигари по време на Шабат.

Картофите стояха на масата. Когато Мириам научава, че съм дошла заедно с приятел, който живее в Ерусалим, тя иска да разговаря на иврит.

„Това ще е развлекателно“, казва Дагмара, вторачена в Мириам. Сред тях единствено Мириам говори малко иврит.

Миг по-късно гневът на Дагмара се е прехвърлил от израелците върху поляците. Сега тя крещи на Куба, който отхвърля нейното настояване както върху колективната, така и върху наследената вина.

„И какво, Бартошевски[3] също ли трябва да се извини на евреите?“, крещи обратно Куба. Владислав Бартошевски беше член на полския парламент. По време на войната, като много млад човек – и католик – той е рискувал живота си, за да спасява евреи. И е спасил мнозина. Куба не вярва, че като цяло поляците са толкова враждебно настроени. Той също би предпочел да остане в Полша – за разлика от Мириам, която е прекарала една година в йешива (религиозно училище) в Ерусалим и може би дори ще постигне алия (преселване в Израел).

„Няма такова нещо като наследена отговорност!“ Сега е ред на Мириам да крещи на Дагмара. Никой не може да се извини на Мириам за смъртта на баба ѝ в Холокоста. Онези, на които се дължи извинение, са мъртви, поляците са виновни, но не за унищожението, а за безразличието, което е отговорност от напълно различен вид. Мириам не изисква извинения от никого – именно този вид колективизиращо мислене е довело до Холокоста на първо място.

Дагмара протестира: аргументът на Мириам е философски, докато самата Дагмара говорела за политика.

„А кой съм аз?“, крещи Мириам, вече треперейки. „Баща ми и чичо ми строяха комунизма. Аз също ли съм отговорна за това?“

„Говориш в личен план!“, отговаря Дагмара. Тя мисли за символични извинения, за политически изказвания.

Но разбира се тук политическото винаги е лично.

Вече е късно, когато се прибирам заедно с Куба и Мириам. Докато чакаме на автобусната спирка разговаряме бързо, Мириам и Куба все още са възбудени. Идват няколко млади мъже, които също чакат автобуса. Куба и Мириам внезапно замлъкват. По пътя обратно почти не разговаряме.

***

След падането на комунизма стотици еврейски тийнейджъри – от Съединените щати, от Израел, от десетки други страни, започват да идват в Полша. Идват в Полша, носейки звездите на Давид. Идват тук след пътувания до лагерите на смъртта, за да оплакват мъртвите в една страна, която разглеждат като гробище. Пътуванията се наричат „Маршове на живите“ и завършват в Израел: новия свят, новата надежда, страната на Новите евреи. Не искат да разговарят с полски журналисти. Не искат да разговарят с никакви поляци.

Те не са дошли в Полша да водят диалог, казва едно момче на полски репортер. Дошли са да кажат кадиш (еврейска молитва) за своите мъртви.

Полско момиче, което живее в градчето, наричано Аушвиц от германците и Освиенцим от поляците, казва на младите посетители, нейни връстници: „Баба ми си спомняше, че когато вятърът духал, те подушвали миризмата на горящи евреи.“

Посетителите се разгневили. „Защо“, попитали те, „тя не казва миризма на горящи хора?“

Но самите те са дошли тук като евреи.

Когато поляците се опитват да разговарят с тях, тези млади евреи искат да разберат как е възможно те да живеят тук – в една страна, която е гробище? Искат да знаят защо поляците не са спасили евреите. Смятат, че не е случайно това, че германците са избрали Полша като място за лагерите на смъртта. Не знаят нищо за героичната полска съпротива. Не знаят, че в Аушвиц са умирали и поляци. Не искат да го знаят.

Но не само младите поляци са обидени от младите евреи, които идват в страната им и не искат да видят в нея нищо повече от останките на крематориум. Обидени са и Богна, и Дагмара, и техните приятели – малцината оставащи полски евреи.

Еврейски студент от Варшавския университет се присъединил към един от Маршовете на живите и пътувал до Израел заедно с групата, чак до края на марша. Последната вечер студентите прекарали в израелска военна база. Всички били млади, всички се държали за ръце и танцували.

„В Полша съживявахме един спомен, но тук бяхме дошли, за да се почувстваме като евреи. В Полша бяхме страдали, тук щяхме да се радваме, опитвайки вкуса на Израел. И внезапно всичко се разкри като огромна илюзия. Когато представители на четиридесет и три страни, участници в марша, бяха повикани на сцената, за да може всеки да каже по няколко думи пред микрофона, полските евреи бяха пропуснати. Това беше най-голямото унижение в живота ми.“

***

Отидох да видя Костек[4], издателя на Мидраш. Поверителната телефонна линия не е никакъв виц: списанието, обяснява ми Костек, е предназначено за евреи, които все още крият идентичността си.

Бивш активист на Солидарност, сега Костек е журналист в Gazeta Wyborcza, печелил е награди като военен кореспондент в Босна. Костек е син на убедени комунисти, „не-еврейски евреи“, син, който много е обичал родителите си – и който е прекарал голяма част от зрелия си живот в работа, свързана с демонтиране на системата, на чието построяване те пък са посветили собствените си животи. Именно през тези години – онези на комунизма, по време на които е намерил пътя към опозицията – той е започнал да намира и собствения си път към юдаизма. Днес вече носи ярмулка и спазва Шабата.

„Наталия се чувства така, сякаш е била изхвърлена от влака на историята и трябва да се качи обратно, каквото и да струва това“, казвам на Костек.

„Ами то и аз не съм на малко име с историята“. Той се усмихва.

Разговаряме за фашизма, комунизма, ционизма.

„А Израел съществува“, казвам му аз.

„Да, съществува.“

„Всеки път като отида там се удивявам, че тази страна изобщо съществува.“

„Аз също. Само дето ме удивява и това, че Полша също я има.“

Разговаряме за войната. Костек ми разказва, че за полската десница войната е била война между нации. За левицата тя е била война между идеологии. Ако бих бил евреин в Полша през 1939, нямаше ли и аз да приветствам пристигането на Червената армия? Поляците никога не са могли да им го простят.

А дали не каза, „Поляците никога не можаха да ни го простят“?

Майката на Костек е служила във втората полска дивизия, която се е борила заедно с Червената армия. Лежала е в окопите и е стреляла по германци.

„Точно нейната дивизия“, казва Костек, „е присъствала при освобождението на Майданек; когато пристигнали, пещите все още били горещи. За нея изборът беше ясен: Гулаг или газовите камери. А хората все пак се връщали обратно от Гулаг…“

Костек ми разказва за приятеля си Сташек, пра-правнук на Адолф Варски, приятеля на Роза Люксембург, един от водачите на Социалдемократическата партия на Кралството Полша и Литва, предшественицата на междувоенната Полска комунистическа партия. Сташек е син и внук на сталинисти – и той вярва, че евреите трябва да изкажат колективно извинение заради комунизма.

Очарована съм. Но Костек, журналистът от Солидарност, който също е син на сталинисти, не е съгласен.

„Очарователно? Не, това е глупаво. Чувствам се отговорен за комунизма като лявомислещ човек, но не и като евреин.“

***

Анита е красива, сякаш се опитва да се пробуди за живот откъм някоя фотография от 1940-те: боровинково-червена шапка, дебели черни очила, клоширано кремаво палто. Чувства се виновна, защото е Шабат[5], а ние сме взели автобуса от синагогата до нейния апартамент. На масата в апартамента стоят двадесет и шест Шабат-свещи, защото днес е двадесет и петия рожден ден на Мириам. Пием чай, а Мириам и Анита рецитират собствена поезия. Мириам е писала за Адам, Ева и Райската градина. Не, тя не е била красива, пише Мириам за Ева. Красивата е била Лилит – Лилит с душа, създадена от Сатаната.

Когато е била на шестнадесет, Анита се влюбила в антисемит, който я напуснал за да се ожени за християнка. Не искал децата му да бъдат евреи. Сега Анита е омъжена за евреин, но не съпругът, а именно онзи антисемит е пробудил нейната женственост, признава тя срамежливо.

Ти си мъжът, когото не искам
Ти си мъжът, по когото копнея“, рецитира тя.

Анита, също като останалите, не е възпитана като еврейка. Стигнала е до юдаизма едва по-късно, като младо момиче. За известно време е била будистка – седяла, дишала, медитирала, наблюдавала как мислите се реят във и извън ума ѝ. Будисткият учител ѝ казал, че върви през живота със затворени ръце, и че това е погрешно, защото ръцете ѝ трябва да са отворени – отворени, за да могат нещата да минават през тях, да идват и да си отиват.

Куба чете стихотворение, написано за сина му, още преди той да е бил роден. Той и жена му се разделили по-малко от три години след това. За пръв път научавам, че Куба има дете – или че някога е имал жена. Самият той изглежда като дете.

Мириам моли Куба да прочете още едно от стихотворенията си, и сега вече виждам, че тя е влюбена в него. Мириам, която е прекарала цяла година в женската йешива в Ерусалим, където деветнадесетгодишната ортодоксална девойка, която била нейна преподавателка, не искала да я учи на идеята за нечистота и миква[6], защото се чувствала притеснена. Но Мириам настоявала.

Тя не е антиционистка като Богна. В края на краищата, така смята Мириам, именно благодарение на Холокоста съществува и еврейската държава. Според нейното разбиране, евреите са спечелили войната.

Богна е бясна. Как може Мириам да говори така за войната? Да, след Холокоста вече не е имало гето-чинове[7] – защото не е имало евреи! Щеше ли тя да бъде кръстена, ако не е имало Холокост?

Богна говори за католическото си кръщене като за изнасилване, за непростимо насилие, извършено над нея. Мириам също е била кръстена. Всички те са били. Било е през 1982, по време на военното положение, и родителите им са се отдали на Солидарност, в знак на покаяние за греховете на безбожните си собствени родители. А Солидарност пък се е отдала на католическата църква. Това било знак на морално освобождение.

„Аз бях католичка, бях религиозна, вярвах!“ Богна плаче, измъчвана от чувства на вина и омраза. Никога нямало да прости на майка си.

Анита се опитва да я успокои. „Богна ли е виновна за това, че майка ѝ не я е водила в синагогата когато е била дете“, пита всички ни Анита. Тогава не е имало синагога. Никой от тях не е бил научен/а как да бъде евреин/еврейка.

Куба и Богна се надвикват. Жените започват да плачат.

„Богна няма право…“, казва Куба.

„А кой си ти, та да съдиш за правата на Богна?“, крещи му Мириам. Гневът им е повече от гняв. Това е по-скоро злоба, болка и измяна.

Богна презира Израел за това, че е откраднал приятелите ѝ. Когато веднъж отишла там, се срещнала с братовчед си за втори път. Защо той бил там, а тя в Полша? Ако бабата на Богна би била онази, която е взела другото решение… Не си казали нищо. Само стояли и се гледали, а след това си отишли, без да си кажат нито здравей, нито довиждане.

„Ние живеем във Варшава“, казва ми Богна. „Градът на две въстания по време на войната, и на много други преди това. Човек никога не може да забрави това тук. Бабите и дядовците ни никога не бяха щастливи – войната, Холокостът. Родителите ни никога не бяха щастливи. Комунизмът, военното положение, споменът за Холокоста. Ние израснахме и също не можехме никога да бъдем щастливи. Всичко, което доставяше удоволствие, беше нещо лошо. Анита веднъж написа стихотворение…“

Куба я прекъсва. Той не иска да говорят за поезията, която са писали докато са били тийнейджъри.

Богна крещи, „Аз те оставих да говориш! Защо трябва да ме прекъсваш, ако имам нужда да кажа още две изречения, за да обясня какво имам пред вид?“

„Прочети стихотворението“, окуражава я Мириам.

Но Богна вече не може, тя е прекалено гневна на Куба. Всички изчакваме докато тя се успокои, докато започне да чете стихотворението на Анита. Става дума за плуване, за завръщане във водата след като дълго време си бил навън, за усещането за собственото тяло във водата, за „удоволствието между краката ми“.

„Това стихотворение ми помогна“, казва Богна. „В продължение на години си го припомнях и то ми помагаше. Когато израствахме, изглеждаше така, сякаш всички бяха в траур“.

Говорят до безкрайност с невъзможно висок тон. Всичкият страх от миналото се примесва с онзи от настоящето, докато накрая вече не може да се направи разлика.

***

В университета се срещам с приятеля на Костек, Сташек. Той е математик, обсебен от въпроси на философията. Бащата на Сташек си е останал сталинист дори и след като Сталин е убил баща му и майка му – бабата и дядото на Сташек – в Москва, по времето на Големия терор.

Евреите са като семейство, така вярва Сташек, и ако някой от семейството ти е извършил нещо лошо, ти също се чувстваш зле. Така че, може би евреите биха могли, колективно…

Не бих употребил думите „да се извинят“, настоява той, „но може би да признаят, да се ангажират в диалог…“

Евреите, които са оцелели, обикновено са оцелели сами, без семействата си. След войната са се оказали сами, в празното, заобиколени от празнота – а резултатът от това бил радикализъм. Това е такъв огромен феномен, не трябва да е табу да се говори за него.

Сташек разговаря с мен и за еврейската традиция – една традиция, която той, също като Костек, е избрал в акт на свободна воля – чрез големи усилия и изучаване, защото не е имало никой, който да му я предаде. Случило се, когато вече е бил голям, по време на годините на Солидарност, годините на Летящия еврейски университет. Започнал да провижда дълбоките прилики между юдаизма и марксизма: ролята на цадик[8], традицията на текстовите коментари, месианската надежда. Сталин се е превърнал в месия – по времето, когато е изглеждало, че човек трябва да избира между Сталин и Хитлер. За Сташек трагедията е не в това, че евреите са избрали Сталин пред Хитлер, а че са объркали Сталин с Месията. Едва през 1968 те научили, че комунизмът и фашизмът са много подобни.

Преди да напусне университетското кафе, Сташек си слага черна ярмулка. Той вярва, че поляците го уважават повече сега, когато се държи открито еврейски.

„Инак е много по-лошо“, казва той. „Обвиняват те в ‚криене на произхода си‘“.

Докато се отдалечава, Сташек отново се обръща към мен. „Lokomotywa historii“, казва той на раздяла. „Локомотивът на историята“.

***

През септември 1999 Gazeta Wyborcza публикува открито писмо до полските евреи, написано от израелска жена – млада професорка по философия на име Шошана, която се оказала във Варшава когато съпругът ѝ, дипломат, бил назначен в тамошното израелско посолство.

Шошана не била особено впечатлена от поляците – „дори и от онези светски, образовани поляци“ – които реагирали със смущение, когато тя се представяла като еврейка. Още по-малко била впечатлена от поверителната телефонна линия за прикрити евреи, предлагана редом с поверителните телефонни линии за алкохолици и хора, страдащи от СПИН.

Но най-малко от всичко тя била впечатлена от варшавското „еврейско възраждане“. С голямо снизхождение тя посочвала патетичния характер на „новооткрития юдаизъм“ на хора като Костек и Сташек – които, след като доста причудливо са решили да се върнат обратно към еврейскостта, са избрали нейния най-тесногръд вид. Нещо повече, половината от тях дори не са халаха[9]-евреи: те не биха били приети от ортодоксалните евреи по други места, което пък прави новите им конструирани идентичности още по-абсурдни – и лицемерни.

Изборът на ортодоксалната еврейскост от страна на „новите евреи“ в Полша говори не само за липса на разбиране на същността на юдаизма и това какво означава да си евреин […] Смея да твърдя, че е възможно да бъдеш евреин по много различни начини, и че начинът, избран от „новите евреи“ в Полша е най-лошият от всички тях.“

Самата Шошана не страдала от комплекси за малоценност и съветвала полските евреи да последват примера ѝ, като предлагала вместо това една светска еврейскост – либерална, плуралистична и толерантна – в духа на Спиноза и Хаскала[10]-философите, които са дошли след него, както и на модерните светила като Фройд, Айнщайн и Кафка. Именно светските евреи са по-уверените в себе си, по-интелигентните, по-добрите евреи. „Един нерелигиозен евреин“, писала младата преподавателка по философия, „притежава достатъчно силна еврейска идентичност, за да признае, че в един разказ на Кафка може да има повече мъдрост, отколкото в няколко глави от Талмуда“.

Костек се разсърдил. Той отговорил в същия вестник: в днешна Полша са останали много малко евреи. Онези, които са останали, са разпилени из цялата страна, изцяло асимилирани, не говорят нито иврит, нито идиш, и не са в състояние да си изградят собствена, отличителна култура. Не точно антисемитизмът – макар че той все още е силно разпространен – а по-скоро демографията била основната пречка срещу подновеното изграждане на еврейската общност. При тези обстоятелства единствено юдаизмът – тоест една религиозна идентичност – предоставял на шепата полски евреи възможност да се ангажират незабавно, в определен смисъл изцяло, с еврейския свят.

Това била добре премислена защита. Но накрая Костек не успял да издържи на снизходителността на Шошана и добавил:

В името на интелектуалното любопитство, аз съм готов да подкрепя възможността някой разказ от Кафка, както пише тя, да съдържа повече мъдрост от няколко глави на Талмуда. Трудно ми е обаче да повярвам, че, когато споменава Талмуда, [Шошана] има реална представа от това за какво говори. И дори когато става дума за Кафка, вече започвам да се съмнявам.

Скоро след това между Костек и Шошана бил проведен публичен дебат, който се състоял в Идиш-театъра на Варшава. Jak byc Zydem w Polsce?, било залгавието. Как да бъдеш евреин в Полша?

Сташек е бил там. По-голямата част от залата обаче била изпълнена от възрастни полски евреи, най-старото поколение на оцелелите и последните, които си спомняли голямата ортодоксална общност, която векове преди войната е била у дома си във Варшава. Онзи, които били останали в Полша, за да строят тук социализма. Атеисти и комунисти. Достатъчно възрастни, за да бъдат дядовци и баби на Шошана, без да споделят никакъв език с младата израелска преподавателка. Хора, за които пък тя от своя страна не знаел нищо.

И те дошли, за да подкрепят Шошана. Шошана, светската израелка, която е писала за Ницше и Витгенщайн, и която била прекалено млада, за да си спомня дори 1968, която говорела английски и трябвало да се превежда, и която едва ли е мислела точно за тези възрастни хора, когато е пишела откритото си писмо до полските „нови евреи“.

Една възрастна жена се представила, казвайки, че е преживяла първите четиринадесет години от живота си преди войната. „Да си преживял всичко това и да бъдеш нормален – това е прекалено много“, казала тя.

Никой не аплодирал на Костек.

„Това са моите хора“, казал той няколко дни по-късно. „И те ме мразят“. Сега се опитвал да се успокои с мисълта, че Бог също би искал да прави света с помощта на по-добри евреи от ония, които Той имал.

***

Прекарах коледната вечер с приятелката на Наталия, Богна, в малкия ѝ апартамент в квартал Прага. Говорихме за баща ѝ, който е прекарал детството си в сибирско сиропиталище, където бил постоянно гладен – и където бил третиран като „враг на народа“, заради родителите си комунисти, които – като толкова много други полски комунисти – били изгубили благоволението на Сталин.

Питам Богна за баба и дядо ѝ.

„Моите баба и дядо? Те строяха комунизма. Строяли го преди войната. А също и след войната.“

Баща ѝ бил евреин по рождение, майка ѝ – не. През 1970 той се ангажирал с опозицията. През 1979 и 1980 бил политически затворник; по време на военното положение бил хвърлен в затвора за повече от година. След това апартаментът им бил подслушван, а баща ѝ бил задържан периодично.

Родителите на много от приятелите на Богна, млади евреи на около двадесет години, са били част от опозицията, избирайки да симпатизират на Солидарност – в акт на бунт срещу, а може би изкупление на, изборите, направени от собствените им родители, които са били сред строителите на полския комунизъм. Папа Йоан Павел II бил най-големият покровител на Солидарност – за родителите, които кръщавали децата си, този католически ритуал бил акт на свободна воля.

Но Богна негодува горчиво срещу това, че е била кръстена: ако би живяла в свободна страна, не би имало кръщене. Тя би била религиозна еврейка, тогава би имала Бат-митцва.[11]

Или поне така вярва.

Сега вече е прекалено късно за Бат-митцва, но не и да научи идиш – езика, в който сега тя вижда начин да запази идентичността си.

Богна описва комунизма като „замразено време“. Идеологиите и емоциите, с които се с срещнала като студентка през 1990-те, според нея са същите, каквито са били замразени около половин век по-рано, „сякаш това време не го е имало, сякаш не са изминали всичките онези петдесет години“. Антисемитизмът на настоящето тя разбира като идентичен с предвоенния антисемитизъм. Като толкова много други идеи и взаимоотношения, след-1989-ия антисемитизъм се е разтопил, появявайки се в същата форма, в която някога е бил замразен.

Но по някакъв начин и самата Богна живее в предвоенните години, тя е пресъздала тези години в ума си. Нейният път към еврейскостта преминава не само през идиша, но също и през идишизма. Тя е определила себе си като диаспора-националистка и взема страстно участие в дебатите против асимилационистите, против привържениците на иврита, против ционистите. Но пък Богна е близка с Наталия – въпреки идеологическия им антагонизъм.

„Когато разговарям с Наталия“, казвам ѝ аз, „често имам усещането, че тя възприема целия си живот като грешка. Че всъщност би трябвало да е в Израел, че в определен смисъл е била изхвърлена от потока на историята“.

„Аз чувствам всичко това напълно различно“, казва Богна. „Смятам, че се намирам абсолютно в центъра на историческото течение – и само мога да съжалявам за това.“

Богна не се оплаква, че баба и дядо ѝ не са пресекли онази граница с Чехословакия, а оттам да отидат в Израел. Напротив: би било ужасно, ако са го били направили.

Когато започнали Маршовете на живите, Богна е била тийнейджър и по случайност веднъж се оказала поканена. Приела – мислела, че в програмата става дума за Холокоста, никой не бил ѝ казал, че всъщност това е ционистка програма. Когато, след като били посетили лагерите в собствената ѝ страна, тя отпътувала с групата за Израел, очаквала, че ще отидат в Яд Вашем.[12] Вместо това разбрала, че времето за говорене за Холокоста е свършило. Времето на групата, прекарано в Израел, било време за празнуване, имало песни и маршове – в които Богна отказала да участва. Когато станало време да се връща обратно в Полша, младите израелци ѝ казали, че предава страната си. Богна била обидена. Истината била точно обратната: тя се завръщала в страната си.

По-късно щяла да се среща с още много израелци и още американски евреи, докато минавали през Варшава за Маршовете на живите. Не ги обича особено много: те били агресивни, мразели Полша и не можели да разберат защо Богна и приятелите ѝ остават тук.

„Но това си е техен проблем“, добавя тя.

***

През сталинските години, казва ми Ришарда, било нещо приятно да бъдеш дъщеря на толкова уважаван човек. Оттам нататък обаче не било толкова лесно. Отново и отново ѝ задавали все същия въпрос: „Ти ли си дъщерята на онзи…?“

„И трябваше да отговарям, да, аз съм.“

***

Един специален брой от списанието на Богна, Jidele, беше посветен на „внуците на юдео-болшевизма“. Двадесет-и-нещо годишните издатели на Jidele – Богна и приятелите ѝ, организираха дискусия сред полските евреи от собственото си поколение по въпроса за жидокомуната. Богна е съавторка на увода:

Често ни се повтаря, че евреинът, който стане комунист, престава да бъде евреин. Без да желаем да се впускаме в безполезна дискусия относно еврейскостта или еврейските комунисти, ние трябва да осъзнаваме един фундаментален факт: че една значителна, ако не доминантна, част от нас – хора, гледащи на себе си като на млади полски евреи – имат баби и дядовци, които някога са били строители на комунистическата система.

Съавторът на Богна, Михал, започва дискусията със заострен въпрос: ако се гордеем с Фройд, то по какъв начин трябва да се отнасяме към Якуб Берман?

Заострен въпрос, без отговор.

Малко след като подготви онзи брой, Богна замина за Израел и не се върна обратно.

Статията се базира на реч, държана по време на 22-та Европейска среща на културните списания, Вилнюс, 8–11 май, 2009.

Източник

 


[1] Квартал във Варшава, от източната страна на река Висла. Бел. Пр.

[2] Традиционна еврейска шапчица, носена от някои евреи в съгласие с ортодоксалното изискване главата на мъжа да бъде покрита по всяко време. Бел. пр.

[3] Владислав Бартошевски (1922–2015) – полски политик, социален активист, писател и историк. Бивш затворник от Аушвиц, участник в полската съпротива и Варшавското въстание. След войната е репресиран от комунистите. Бел. пр.

[4]Константи Геберт, виден съвременен полски интелектуалец от еврейски произход. Бел. Пр.

[5] Шабат – еврейският ден за почивка и седмият ден от еврейската седмица. Спазването му е свързано с въздържание от каквато и да било работа, понякога с изключителна строгост. Бел. пр.

[6] Еврейско ритуално измиване, с чиято помощ в юдаизма се олицетворява идеята за пречистване от грехове и нечисти помисли. Бел. пр.

[7] Getto lawkowe (пол.): Основната форма на сегрегация в полските университети след 1935 г. Отделни места за полски и еврейски студенти в университетските аудитории. Бел. пр.

[8] Цадик: в еврейската традиция: праведна личност, духовен водач. Бел. пр.

[9] Халаха: традиционното еврейско право, извлечено от писмената и устна Тора. Бел. пр.

[10] Хаскала – просветителско движение сред европейските евреи от 18 и 19 век, насърчаващо евреите да се интегрират в европейското общество и да увеличават образованието си в светските дисциплини. Бел. пр.

[11] Бар (за момчета) и Бат (за момичета)-митцва: еврейският ритуал, с който се отбелязва навлизането в зрелостта на младите еврейски хора. Бел. пр.

[12] Националният израелски Мемориал на Холокоста, който се намира в Ерусалим. Бел. пр.

Марси Шор
Марси Шор преподава културна и интелектуална история в Йейлския университет. Тя е авторка на Caviar and Ashes: A Warsaw Generation's Life and Death in Marxism, 1918-1968 (Yale University Press, 2006) и преводачка на мемоара на Михал Гловински за Холокоста, The Black Seasons (Northwestern University Press, 2005).
Други статии от този автор
Посетители: 79

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 2 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 5 дни
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 5 дни
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 2 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 2 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 2 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Полезен и добре... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    От многото скрити... преди 3 седмици