Преди 25 години един либерален политически модел получи шанс за развитие у нас. Този модел, заложил на достойнството, избора и енергията на отделния индивид (за разлика от традиционното упование на нация, класа и държава), днес обаче е в опасност. Тя идва както от нарастващата гласовитост на неговите опоненти, така и от учудващото неразбиране и догматичност на мнозина негови привърженици.
Враговете на либерализма в България образуват шарена коалиция. На единия край са соц-носталгиците, за които „либерализацията“ от началото на 90-те години сложи край на любимия строй, без според тях да го замени с нещо по-добро. След тях са левите, за които „либералните реформи“ през прехода доведоха до бедност, маргинализация и сериозно разслояване на обществото, при което се загуби идеята за солидарност. След тях биха се наредили по-центристките критици на „либералната неангажираност“ на държавата по отношение на изкуствата, културата и религията, което според тях води до сериозна загуба на ценност и направо до масово оглупяване. И най-накрая – на другия край на спектъра – ще се открият, разбира се, националистите и популистите, които громят индивидуализма и защитата на малцинствата. Напоследък тази линия получи развитие както в борбата на путинофилите срещу „еврогейовете“, например, така и в политическите закачки срещу всеки, който би си помислил, че не е добра идея да се спират линейките за ромските гета.
Ясно е, че с толкова разнородни врагове либерализмът в България има трудна, да не кажем непосилна, задача. Това, което помага за разрешаването ѝ, са основно две неща. Първо, въпреки разнородните критики, либералната демокрация днес се е превърнала в основен, безалтернативен модел поне за развитата част от света. Тази демокрация съчетава два принципа: народовластие (избори, референдуми) и защита на конституционализма (правата на човека, разделението на властите, правовата държава). Доколкото у нас никой сериозно не предлага отклонение от тези два принципа, споровете, които имаме, са вътре в рамките на самата либерална демокрация. (Това не означава, че в нея трябва да управляват само либерали: напротив, либералните демокрации могат да са и развити социални държави, като Германия, например, както и по-либертариански модели, като САЩ.)
На второ място, като член на ЕС и НАТО, България се включи в общности със силно развита либерална култура. Страната не може да бъде интегрирана пълноценно в тези общности без интернализацията на тази култура: примерът с Виктор Орбан, който се заиграва в ролята на „лошото момче“, ясно показва точно това. Обърнете внимание, тук не става дума за някакъв чужд „либерален“ диктат: никой няма да се занимава с облагородяването на българската политическа култура. Напротив, доколкото самите ние поне от два века насам силно искаме да сме част от семейството на европейските народи, би трябвало да сме достатъчно мотивирани да правим крачките, които ни интегрират по-добре в него.
Част от проблема с интернализацията на базови либерални идеи идва и от тяхното неразбиране обаче. В този текст ще се спра на лявата критика срещу „либерализма“, която го обвинява в липса на социална чувствителност, базова солидарност, грижа за бедните. Че става дума за някакво неразбиране и загубване в превода, става ясно, когато се види, че в много утвърдени демокрации либералите са по-скоро в ляво, или поне в центъра: в САЩ, Великобритания, Германия и т.н.
John Rawls: либерализъм и социална солидарност
В много части на Източна Европа се е наложило – погрешно – разбирането, че либерализмът се свежда до комбинация от три възгледа:
– Отрицание на всякакви егалитарни идеи и принципи на социалната справедливост, които надхвърлят формалното равенство пред закона;
– Отрицание на всяка преразпределителна функция на държавата, заради свободата на пазара;
– Отрицание на всякаква държавна намеса в повечето сфери, заради защитата на индивидуалната свобода.
Не е чудно, че представен по този начин, политическият либерализъм започва да губи масова популярност. Тези мантри го представят като радикален социален експеримент, способен да затрие всяка общност. В този смисъл може да се каже, че враговете на либерализма са спечелили първата голяма битка, като са го свели до една карикатурна форма, непривлекателна за мнозинството.
Дори и бегъл, повърхностен прочит на основните либерални автори на нашето съвремие показва, че нито една от горните мантри не е необходима, а дори може да бъде противопоказна за създаването на един реалистичен либерален модел. За да илюстрирам тезата, в този текст започвам с теорията на Джон Ролс, а по-нататък ще продължа с Роналд Дуоркин, Джоузеф Раз, Кас Сънстийн и др. По-късно ще се върна и към Кейнс и мястото му в тези дебати.
Джон Ролс е безспорно ключовият либерален автор на нашето съвремие. Книгата му Теория на справедливостта, излязла през 1971 г., променя коренно характера на политическия дебат в капиталистическите демокрации. Дотогава ключови за времето си либерали като Айзая Бърлин, например, са смятали, че в капиталистическата демокрация са заложени неразрешими конфликти на ценности като този между свободата и равенството, ненамесата на държавата и равните възможности за всички и т.н. Според Бърлин оправдаността на демокрацията като защитник на свободата трябва да се приеме, дори и тя да е в нерешим конфликт с принципите на социалната справедливост. (Между другото, знаменитата разлика между позитивна и негативна свобода на Бърлин всъщност е заемка директно от Хайек. От нея следва: който е за негативна свобода, да забрави за позитивната!)
Ролс е първият, който скъсва с това мислене, и се опитва да обоснове справедливостта на основните институции на пазарната демокрация. За него не е достатъчно само, че тези институции водят до обществено развитие и дават свобода на действие на индивида. Защо това е така? Защото, ако хората ги смятат за по принцип несправедливи, тези институции или не биха били приети или гражданите биха се разделили с тях при всеки удобен случай. Основната цел на Ролс е да покаже как всъщност всеки по собствена воля би избрал институциите на пазарната демокрация, ако тези институции действат съобразно два сравнително прости принципа.
Първият е защитата на свободата (разбирана като негативна свобода – ненамеса от някой друг в собствените ви работи): всеки трябва да се ползва с възможно най-широкия кръг от свободи, съвместим с този на всички останали. Вторият принцип е на равните възможности и е по-интересен за нашата дискусия, защото директно отхвърля и трите мантри, изложени по-горе. Според един от неговите елементи (който се нарича принцип на допустимата разлика), всяка политика, водеща до задълбочаване на социалните и икономическите неравенства и различия, е оправдана и приемлива само доколкото е от полза и за социално най-слабите в дадената общност. Разбира се, този принцип не води до материално или социално равенство, но той отхвърля идеята, че всеки резултат, до който пазарът достигне, е приемлив. Казано просто, от принципа на разликата следва, че една общност не може да забогатява като цяло за сметка на някои свои членове, както и не може общото забогатяване да не е от полза за тези, които са материално най-зле.
Според Ролс никой разумен човек не би отхвърлил една пазарна демокрация, която съблюдава двата принципа на справедливостта, стига хората да се абстрахират от конкретната си социална позиция. Така, ако бъде поставен зад едно було на незнание (veil of ignorance), което да скрива информацията за конкретното му материално състояние и талант, всеки рационален човек би избрал модела на Ролс, за да защити интересите си. Въпреки че една такава ситуация e хипотетичен мисловен конструкт, тя не е много по-различна от приемането на дългосрочни конституционни правила в една общност: всеки би действал така, че да защити своите интереси, в случай че късметът му изневери и се окаже в групата на губещите и социално слабите.
Теорията на Ролс показва, че може да има силни либерални аргументи, базирани на социална справедливост: освен чисто икономически аргументи за ползата от образованието за икономическия растеж, трябва да се вземат под внимание и изискванията на справедливостта в подобни конфликти по доходите. Ако политиците по-често правят това, между тяхното говорене и обществените настроения няма да зее все по-разширяваща се пропаст.
И още нещо, Ролс ни кара да се замислим за тези, които наистина са материално най-зле. У нас части от средата на обществото (юристи, учители, лекари, журналисти и т.н.) традиционно се представят за най-ощетени или загубили от прехода. Това не е особено трудно, тъй като тези групи имат ресурси, достъп до медии, образование, за да изложат по убедителен начин аргументите си. Това са и групите, които най-много се сравняват със своите събратя в много по-развити общества, поради способността си да пътуват и наличието на информация. Все пак, едва ли тези групи са сред най-нуждаещите се за задействането на Ролсовия принцип на допустимата разлика обаче. Все пак да не забравяме, че сме общество на гета и трайно маргинализирани малцинства. В този смисъл принципът на различието е един разумен ограничител на егоизма на средния избирател, който иска и ще иска все по-сериозно преразпределение в собствена полза.
Политически поуки
Мнозина български либерали се самоизолират и поставят в сектантска позиция, твърдейки, че единственото политическо решение, което либерализмът познава, е пазарът. Да, безспорно ефективността и свободата на пазарните решения трябва да се използва максимално, да се създава широка социална база от предприемачи, средна класа, хора, независими от общественото преразпределение. Но решенията, които се предлагат, трябва да бъдат атрактивни и за останалите: те също трябва да са убедени, че политическият модел се отнася с уважение към техните права и интереси. Ролс дава не само език, дава и механизми за създаването на общество, чиято справедливост не е непрестанно поставяна под въпрос. А едва ли някой се съмнява, че в момента ние не сме такова общество.
Основният извод, която Ролсовата философия налага, е, че едно легитимно управление изисква загриженост и подобряване на ситуацията на тези, които са най-уязвими, най-слаби в обществото. Сравнете това с познатата мантра: „първо обществото трябва да забогатее като цяло и едва тогава да се подобрява положението на тези, които са най-зле“. За Ролс двете задачи трябва да се решават едновременно, да няма изпаднали зад борда. Възможно ли е това? Опитът на развитите демокрации, към които се стремим, доказва че е възможно.
Въпрос на политически дебат е как най-ефективно да се решават тези задачи едновременно: каква да е данъчната система, какъв да е доходът на най-слабите, какви да са стимулите за предприемачите и пр., и пр. Важното е обаче, че всеки политически модел, който претендира за елементарна справедливост, трябва да има отговори на тези въпроси. Либерализмът определено ги има, но част от тях са се загубили в превода му на български.
Материал на портал „Култура“
