Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

Не, демокрацията не печели: Роберт Кейган

Да, демокрацията печели: Роберт Купър.

Роберт Кейган е американски политолог и автор на няколко книги, последната от които е The Return of History and the End of Dreams (Atlantic).

Роберт Купър работи за Ксавиер Солана, външнополитическият представител на ЕС.


 

Драги Роберт Купър

7 април 2008

Администрацията на Буш намалява темпото и моментът изглежда добър за преглед на световните проблеми. Струва ми се, че светът отново стана „нормален“, в смисъл, че конкуренцията между великите сили, която го е оформяла в продължение на векове и която изглеждаше в процес на изчезване след 1989, отново се е върнала. А с нея и конфликтът между ценности и принципи – между либерална демокрация и автокрация – който влияе върху поведението на нациите от времето на Просвещението насам.

Ранните години след края на Студената война породиха надежди за един нов вид международен ред, при който бихме имали сливащи се или изчезващи национални държави, отминаващи идеологически конфликти, смесващи се култури и все по-нарастваща комуникация и свободна търговия. Геополитиката излизаше от мода; на дневен ред беше геоикономиката. Твърдата сила изглеждаше passé; вместо нея се предлагаше меката сила. Демократическият либерализъм беше победил и алтернативите – дали комунизъм, фашизъм или просто авторитаризъм – изглеждаха обречени. Русия и Китай се превръщаха в пазарни икономики, нещо което с неизбежност щеше да доведе до политическа революция и в двете страни. Голямата задача на ерата след Студената война, така се предполагаше тогава, беше да се построи една все по-съвършена международна система от закони и институции.

Но нещата не се получиха така. Докато ЕС си остава блестящ пример за постмодерния световен ред, останалият свят не го последва. На повечето места националната държава си остава също толкова силна както винаги, както и националистическите страсти и конкуренцията сред нациите, които определяха историята. Международната конкуренция сред великите сили се върна обратно, с Русия, Китай, Европа, Япония, Индия, Иран, САЩ и други страни, борещи се за регионално превъзходство. Борбите за чест, статус и влияние се върнаха като определящи черти на международната сцена. Оказва се, че моментът след Студената война е бил само отклонение. Историята се върна на мястото си.

Но тя се върна и в идеологически смисъл. Автокрацията се оказа съвместима с нарастващото национално богатство. Управниците на Русия и Китай намериха начини да позволят свободна икономическа активност, потискайки в същото време политическото несъгласие. Те осигуриха положение при което хората, правещи пари, не си пъхат носа в политиката. Новото богатство дава на автокрациите по-голяма способност да контролират информацията – да монополизират телевизионни станции и да държат под контрол трафика в интернет – често с помощта на чужди корпорации.

Макар че сред либералния запад е налице силно желание да се поддържа една по-различна надежда, автократите и демократите все пак имат различни интереси. И макар че отношенията между нациите винаги се водят на много различни нива – великите сили си сътрудничат в някои области, продължавайки да се конкурират в други – конфликтните интереси и мирогледи на демокрациите и автокрациите до голяма степен определят техните отношения. Това стана особено ясно на последната среща на високо равнище на НАТО в Букурещ. Въпреки сериозните европейски усилия, ръководени от Германия, да се провежда една сговорчива Остполитика с Москва, между демокрациите на НАТО и автокрацията на Русия възникна ясно разделение по цяла група геополитически въпроси, от Косово до ракетната защита и разширението на НАТО. Напрежението между демокрация и автокрация е очевидно и в случая с Китай. Въпреки силното желание на запада да поддържа хармонични отношения с Китай, демокрациите не можеха да не осъдят китайските действия в Тибет – от което следват непредвидими последствия за и без това подозрителното китайско отношение към демокрациите. Старата конкуренция между либерализма и автокрацията се появи отново, с последващо подреждане на големите световни сили според естеството на техните режими. Географските разделителни линии се намират по западните граници на Русия и това повишава напрежението около бъдещето на Украйна и Грузия. Китай пък се безпокои от обкръжаване от това, което собствените му стратези наричат „ос на демокрацията“.

Междувременно, докато великите сили се бутат взаимно, една дори още по-стара борба избухна между радикалните ислямисти и модерните секуларни страни и сили, за които те считат, че са доминирали, проникнали и замърсили техния ислямски свят. Тези три борби – конкуренцията между великите сили, разделението между демокрация и автокрация и сблъсъкът между ислямския радикализъм и модерността – се обединяват в разчупването на международната система. Великата надежда, че светът е навлязъл във време на взаимно приближаване се оказа напразна. Ние навлизаме във време на разделение.

Допускането, че Студената война е била спечелена като неизбежно следствие от превъзходството на либерализма не успя да разпознае непредвидимостта на събитията – спечелените или изгубени битки, успешните или потиснати социални движения, приложените или отхвърлени икономически практики. Разпространението на демокрацията не беше просто разгръщане на някакъв неизбежен процес на икономическо и политическо развитие. Глобалната промяна към либерална демокрация съвпадна с историческата промяна в баланса на силите по посока на нациите, които я предпочитаха. Но тази промяна не беше неизбежна и тя не трябва да се разглежда като необходимо продължителна. Днес новото появяване на големите автократични сили заедно с реакционните сили на ислямския радикализъм отслаби този ред и заплашва да продължава да го прави в следващите години и десетилетия. Ако ние държим на демокрацията и либерализма, не можем просто да се облегнем назад и да чакаме историята да се разгърне. Демокрациите трябва да се обединят и включат в нейното оформяне.

Всичко добро,

Боб

 

Драги Боб Кейган,

10 април2008

Вие смятате, че нещата се завръщат към нормалното. Аз не мисля, че нещо такова съществува. Може да го е имало някога, в обществото на селските фермери. Но в един момент в миналото – може би през ранния Ренесанс, времето на моя личен герой Николо Макиавели – хората са стигнали до идеята, че могат да бъдат господари на съдбата си и че усилията им могат да променят съдбата им. Тази вяра е станала може би най-голямата сила в историята на човечеството. Тя ни е донесла икономически растеж, образование, по-дълъг живот, да не говорим пък за пластична хирургия, тоалетни с течаща вода и милион други неща. На нея дължим и политическата агитация, както и демокрацията. Прогресът никога не е автоматичен, но на негова страна се намират могъщи сили.

Съгласен съм с вас, че има едно постоянно нещо: борба сред народите и държавите за влияние и статус. Онова, което се променя, е начинът, по който се води тази борба: чрез правила или чрез насилие? В момента ние се намираме в състояние на временно объркване. Никой не желае насилие между атомните сили, но правилата все още не са определени. Това е по-завършената система от закони и институции, за която говорите вие. Тя все още не е изградена, но си остава единствено разумният път напред.

Прав сте, че Студената война беше спечелена от по-добрия мироглед. Но същевременно това беше победа на една по-добра технология и по-добро общество: онова, което се отнасяше с повече уважение към достойнството на индивида. Една добре поддържана демокрация винаги ще бъде по-силна от една авторитарна държава. Именно затова аз вярвам, че демокрацията ще продължава да печели срещу авторитарните системи; никога с неизбежност, не винаги бързо – в края на краищата Студената война продължи 40 години.

Еуфорията след Студената война беше действително преувеличена. Културата на централна Европа и фактът, че ЕС и НАТО бяха наблизо, направи прехода към демокрация лесен. Но по-бавният преход към демокрация на други места не означава, че нещата са приключили. Демокрацията е господстващата идеология. Това се вижда при тираните, които се чувстват задължени да провеждат избори, като Мугабе. А междувременно някои важни страни като Индонезия и Украйна предприеха решаващи стъпки по пътя към демократични институции. Авторитарният свят отстъпва.

Може би наистина някаква степен на пазарен либерализъм може да съществува заедно с политическата автокрация, но ние се нуждаем от повече време, за да видим дали това ще продължи. Феодализмът, най-успешната форма на авторитаризъм, оцеля защото онзи свят беше статичен и узаконен от религията. Не виждам това при модерните автокрации. Най-лошите от тях зависят от груба сила; най-добрите от предоставянето на безконечен икономически растеж – нещо, което е най-лесно в ранните стадии на индустриализацията. Но за да бъде ефективен, зрелият индустриален капитализъм трябва да дава възможности на всички. Трудно е да се държи това икономическо равенство настрана от влиянието върху политиката. И върховенството на закона – което е в сърцето на пазарните системи – само с големи трудности може да съществува заедно с автокрацията. Второкачественият законов ред ще произвежда и второкачествена икономика – с намалена легитимност. Демокрацията не е неизбежна, но индустриалната пазарна икономика е най-добрата околна среда за нейното развитие.

Една от причините, поради които демокрацията не е неизбежна, е че тя е по-трудна за организиране от една авторитарна система. Автокрацията, в най-примитивната си форма, изисква само една лоялна армия. Демокрацията се нуждае от политическо споразумение. Това означава компромиси и доверие сред хора, които вероятно са свикнали да не се доверяват едни на други – например различни етнически групи. (За тях понякога е по-лесно да приемат авторитета на трета страна или диктатор, отколкото да се доверят едни на други.) Много демокрации са постигали тези компромиси само след граждански войни – това важи както за вашата, така и за моята страна. Може би за много големите страни като Китай са налице и особено сложни проблеми. В Европа от времето на Просвещението никой не вярваше, че демокрацията е възможна в нещо по-голямо от един град-държава. Да се създаде политическа култура, поддържаща демокрацията, е дългосрочна работа. Ние би трябвало да симпатизираме на хората, борещи се за постигане на компромисите, необходими за демократично управление – като например в Украйна. И ние би трябвало да разбираме, че страна с толкова бурна история като Китай винаги ще бъде особено предпазлива когато става дума за поемане на големи конституционни рискове.

Демокрацията работи по-добре, защото подлежащото на контрол правителство е по-отзивчиво към нуждите на хората, отнасящо се с повече уважение към тяхното достойнство. Но аз се отнасям с подозрение към опитите да се превърне това във „всеобща ценност“. Тя винаги се отнася до някакво определено време и общество. Тя не може да бъде краен продукт на историята, макар че ще служи добре за известно време. Това ме кара да се колебая при разделението на света на две класи: демокрациите и автокрациите. Демокрацията може да приема различни форми, както и автокрацията, от благоразположената такава в Дубай до отвратителните в Бирма и Северна Корея. И ние би трябвало да помним, че нашите демократични ценности са доста нови, на практика, ако не и на теория: помислете само за жените, колониалните поданици или дълбокия юг.

И не забравяйте, че НАТО не винаги е бил съюз на демокрации. В продължение на дълго време това беше анти-съветски съюз и ние приемахме всеки, който можеше да направи някакъв принос, демократичен или не. По същия начин през Втората световна война ние се радвахме да имаме Сталин като съюзник. Когато интересите са достатъчно сериозни, те натежават над ценностите. Фактът, че сега ние изискваме от новите членове на НАТО да бъдат демокрации, сам по себе си достоен за уважение, същевременно показва, че днес се чувстваме по-сигурни и можем да си позволим да бъдем придирчиви. Реалността в момента е, че ние не виждаме някакъв съюз на автокрациите като реална заплаха. Русия занемари армията си и се интересува най-вече от забогатяване; Китай се намира в драматичен преход – не знаем накъде точно – но при всички случаи някъде далеч от затворената и враждебна страна от 1960-те и 70-те. И никоя от двете страни не изглежда да поддържа идеология на световна доминация.

Не всичко е съвършено и някои неща винаги ще се влошават. Но не би ли трябвало да сме умерено доволни от начина, по който се развиваха нещата през последните двайсет години?

Ваш,

Роберт

 

Драги Роберт,

11 април 2008

Прогресът, който наблюдаваме през последните двайсет години – това победа на идеи ли е или победа на нации, поддържащи тези идеи? Аз бих твърдял, че става дума за последното. Да, по природата си в дългосрочен план демокрациите са по-силни. Но голяма част от историята може да се развива междувременно, а дългосрочният план може да се простира по продължение на десетилетия или векове. Пътят от 15-ти към 21-ви век не беше точно директен или гладък. Имаше периоди, които бихме могли да наречем прогрес, последвани от дълги периоди на реакция и връщане назад. (Между другото, вие сте несправедлив към античните гърци, които имаха идеята, че могат да бъдат господари на съдбата си две хиляди години преди Макиавели – оттук и необходимостта от трагици, които да ги предупреждават, че това не е така.)

Нито пък последните пет века бяха някаква постоянна възходяща спирала към все по- и по-добри форми на социална и политическа организация. Диктатурите на 20-ти век бяха далеч, далеч по-лоши от ония от 19-ти век, които пък бяха малко по-лоши от ония от 18-ти. Модерността произведе по-добри и по-силни демокрации, но също и по-брутални и ефективни автокрации. Днес ние приемаме на вяра, че времето на този тип диктатури е отминало, както и войните, които характеризираха миналия век. Но дали не избързваме с едно такова заключение? Не беше ли тази увереност също толкова преобладаваща, при това с повече основания, в края на 19-ти век?

Аз не смятам, че сравнителното спокойствие на последните две десетилетия ни дава достатъчно основания да смятаме, че светът се е променил толкова много, колкото предполагате вие. „Никой не иска насилие, … но ние все още не сме определили правилата“ може би е една от най-често повтаряните фрази на последните три века. Вие сте по-оптимистичен, понеже живеете в Европа, която е постигнала съгласие относно правилата. Но преди няколко години самият вие писахте, че макар да бе възможно да се играе по правила вътре в границите на „постмодерна“ Европа, в останалата част от „модерния“ и „пред-модерен“ свят си оставаше необходимо да се играе по правилата на джунглата. Променихте ли мнението си междувременно?

Моето безпокойство е, че вашият анализ взема твърде малко под внимание конкретните исторически събития и решенията, които хората вземат, в противоположност на широките исторически тенденции. Неизбежна ли беше победата на демокрациите през Втората световна война? Може би да, поне след като те, особено САЩ, решиха да се посветят напълно на борбата. Но това решение не беше предварително ясно, особено в САЩ. Аз също вярвам в прогреса, но не мисля, че можем просто да си седим и да чакаме докато дарвиновия (или марксистки?) подбор от висши политикоикономически режими спечели по естествен начин. 

Светът на последните две десетилетия предпочиташе демокрациите и един определен набор от правила, защото най-големите сили в света бяха демокрации и те утвърдиха правилата, облагодетелстващи техния начин на живот. Ако сега станем свидетели на възход на велики автокрации, балансът с неизбежност трябва да се наклони в една посока, която предпочита по-малко демокрациите и повече – автокрациите и техните правила. Да, някой ден може би в Китай и Русия ще има политическа еволюция (или революция) по посока към предпочитаните от нас начин на управление и общество. Но междувременно ние ще трябва да си имаме работа с последствията от съществуването на тези богати автокрации сред нас – нещо, което не очаквахме когато завърши Студената война. Предполагам, че ще има други начини, по които светът да стане отново „напълно нормален“.

Всичко най-добро,

Боб

 

Драги Боб,

11 април 2008

Ами аз виждам нещата така: по време на Студената война нациите, водени от Америка, спечелиха решаващата битка – в Европа чрез НАТО. Настъпателната битка беше спечелена от идеите. Решението на съветите да не се месят в полските разговори на кръглата маса дойде, защото те не вярваха повече в системата си политически, докато икономически те искаха да се присъединят към нашата. Това беше смисълът на удържането. Ние защищавахме себе си и своята система, изчаквайки другата страна да се промени. Това не можеше да бъде направено без американската енергия и ангажимент, започвайки с плана Маршал. Това запази целостта на нашата система, правейки я по-функционална и карайки хората да вярват в нея. Днес ние трябва да защищаваме системата си по начини, за които ще говоря по-късно.

Комунизмът беше по-страшен враг, отколкото са автокрациите на 21-ви век. Той предлагаше алтернатива – и тя имаше половината от интелектуалците от запада на своя страна. Онова, което ме тревожи за този век са страничните ефекти на откритото общество – тероризмът и намаляващата лоялност към държавата (на която радикалният Ислям е една от проявите). Ние трябва да защищаваме либералната държава не само отвън, но и отвътре – включително и от прекомерни реакции срещу терора.

В първото си писмо вие предложихте мисълта, че геоикономиката заема мястото на геополитиката. Мисля, че съм съгласен, но въпреки това ми прави впечатление фактът, че когато руското правителство говори за това, че е силно, то изглежда мисли за Газпром. И голямата китайска грижа е набавянето на суровини (скорошната индийска среща на високо равнище с африкански лидери подсказва, че тя има подобни грижи). Тук ние може би трябва да защитим непокътнатостта на нашата система. На монополите, от Майкрософт до Газпром, не трябва да се позволява да доминират пазарите; да се продават откраднати компании по нашите борси би трябвало да бъде също толкова трудно, колкото е да се продават откраднати картини в нашите къщи за търгове. Може би не е по силите ни да осигурим отговорността на чуждите правителства към техните народи; но ние трябва да направим така, че компании с достъп до нашите капиталови пазари да предлагат реални отчети за работата си.

Общите икономически правила помагат да се създадат общи интереси. Световната търговска организация е история, свидетелстваща за успеха на либерализма. И членството на Китай му дава залог в системата: това е нещо много по-добро от начина, по който се отнесохме към възхода на Япония. Едно от големите предизвикателства на този век ще бъде изнамирането на правила, чрез които да се противопоставим на климатичната промяна. Това е една от причините, поради които аз не харесвам класифицирането на страните в противоположни лагери. Това няма да ни помогне да решим общи проблеми като промяната на климата и разпространението на ядрените оръжия.

Общите правила по сигурността са по-трудни, защото това е нещо, коео се намира по-близо до сърцето на суверенитета. И ние няма да бъдем напълно сигурни, докато не ги изработим. (Плашещо е, когато виждаме как малкото договори, съществуващи в тази област, биват изоставяни). А дотогава аз се съгласявам с вас, че трябва да сме готови да се защищаваме с всички средства, които са необходими. Идиотите, които допуснаха разрушението на Римската империя, бяха отговорни за хиляда години мизерия.

Поздрави,

Роберт

 

Драги Роберт,

14 април 2008

Мисля, че по време на Студената война ние правехме нещо повече от това просто да се защищаваме и да чакаме другата страна да се промени. Съществуваше надпревара във въоръженията, за която руснаците се страхуваха, че не могат да поддържат повече през 80-те години – оттук и натискът за Перестройка. Съществуваха съглашенията от Хелзинки, опитите да се оформи дискусията вътре в Съветския Съюз чрез радиото и печатните средства, както и множество други начини, по които западът се опитваше да накара съветите да се придържат към определен стандарт. Това допринесе за тяхната загуба на вяра в собствената система. Днес ние не се завръщаме към една Студена война, но аз не виждам защо трябва да бъдем по-малко ясни относно стандартите, за които желаем да бъдат приети от Русия и Китай. Между техните правителства и нашите няма да има щастливо съуправление, независимо от това колко много икономически интереси може да споделяме и колко силно се опитваме да се преструваме, че всички ние сме част от международната общност. Дори и днес по един въпрос като Тибет, демокрациите не могат да прикриват чувствата си – а китайците желаят, отново, да си направят заключението, че западът е враждебен към тях. Нито пък такива междунационални въпроси като промяната на климата ще престанат да бъдат засягани от геополитическата конкуренция, появяваща се между великите сили. Китайците гледат на западните опити да бъдат накарани да се съобразяват с новите „норми“ като на опит да се задържа Китай. (Както прави и Индия, когато става дума за този въпрос). Ние не можем да очакваме от икономическата взаимозависимост и взаимните интереси да надделеят над националните чувства и амбиции. Нито пък можем да избегнем факта, че това има и военно измерение. При Китай това вече е факт. Руското самочувствие изисква също нещо повече от само големи петролни фирми.

Всичко това разбира се не означава, че ние трябва да се готвим за безкрайна война и конфронтация, а само, че историята се е завърнала и че, както вие казвате, ние в демокрациите ще трябва да защищаваме себе си и принципите си така, както те са предизвиквани напоследък.

Всичко най-добро,

Боб

 

Драги Боб,

14 април 2008

Вярно е, че военната надпревара изигра определена роля при убеждаването на руснаците, че тяхната система е по-лоша от нашата. Но Студената война имаше определени правила, появили се в процеса на опити и почти сигурни провали. Те отразяваха общия интерес на двете страни да се избегне атомна война. Този общ момент ще продължава с Русия и вече е ясно, че китайците не търсят конфронтация, поне в момента.

Ние имаме важни общи интереси и в икономическата сфера, във връзка с промяната на климата, неразпространението и тероризма. По промяната на климата, да се работи с китайците е, ако изобщо нещо, то поне по-лесно да се работи, отколкото с индийците – така че историята с демокрация срещу автокрация не може да бъде прилагана тук. Не говоря за съвместно управление, но ние се нуждаем от прилични работни отношения с тези хора – а те не биват особено подпомагани от безкрайни лекции по въпроса за моралното превъзходство на нашата система. Тъй като нашите демокрации от време на време са причинявали много вреда на страните от третия свят, нашият морален авторитет не е непременно всичко, за което искаме да си мислим.

Също като вас аз искам тези страни да се променят. Има начини, по които да подкрепим процеса, но фронталният сблъсък не е един от тях, нито пък е струпването на куп на страни с различни истории и проблеми. Промяната е най-лесна, когато хората се чувстват сигурни – именно сигурността, която присъствието на САЩ даде на Европа беше онова, което затвърди демократичните структури тук. Заплахите отвън винаги са много полезни за тираните, които ги използват, за да забавят промените. Вие споменавате ролята на споразуменията от Хелзинки за стигането до края на Студената война. Но този процес накара съветите да се чувстват сигурни, тъй като изглеждаше, че с него се приема статуквото в Европа. По парадоксален начин това доведе до неговото събаряне.

Междувременно ние би трябвало да помним, че не сме решили всички собствени проблеми с демокрацията: изкривяванията на парите и медиите, проблема с това кой има право на самоопределение, както и апатията на избирателите – макар че последните избори във Франция и вашата президентска кампания в САЩ ни показват как демокрацията е в състояние да обнови самата себе си.

Ваш,

Роберт

Източник

Роберт Кейган
Роберт Каган е американски политолог и автор на няколко книги, последната от които е The Return of History and the End of Dreams (Atlantic). Той е съветник по външната политика на Джон Маккейн, настоящият кандидат-президент от Републиканската партия в САЩ.
Други статии от този автор

support

Посетители: 116

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 1 ден
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 6 дни
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 1 седмица
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 1 седмица
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 1 седмица
  • Александър Димитров писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Този невероятно силен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А между другото,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Александър Димитров писа Още
    Прелюдията към... преди 1 седмица