1 1 1 1 1 Оценка 2.00 (1 гласуване)

2013 06 nationalismБайрон употребява някъде френската дума longeur[1]и отбелязва между другото, че макар и в Англия да не използваме тази дума, ние имаме в изобилие онова, което тя означава. По същия начин е налице и един мисловен навик, който днес е толкова всеобщо разпространен, че засяга мисленето ни в почти всички области, но все още не е получил название. Като негов най-близък еквивалент избрах думата „национализъм“, но, както скоро ще стане ясно, аз го употребявам в не съвсем обичайния смисъл – ако щете дори и само поради това, че емоцията, за която говоря, не винаги е свързана с определена нация – тоест, определен народ или географска област. Тя може да бъде приписана на някоя църква или класа, или да функционира в просто негативен смисъл, против едно или друго нещо, без нужда от какъвто и да било положителен обект на лоялност.

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

Под „национализъм“ имам пред вид първо навика да се допуска, че човешките същества могат да бъдат класифицирани като насекоми и че цели маси от милиони или десетки милиони хора могат да бъдат самоуверено етикетирани като „добри“ или „лоши“[2]. Но на второ място – и това е много по-важно – аз имам пред вид навика човек да се идентифицира само с една нация или друга общност, поставяйки я отвъд добро и зло, и без да признава никакъв друг дълг осен прокарването на нейните интереси. Национализмът не трябва да се обърква с патриотизма. И двете думи се използват обикновено по толкова неясен начин, че всякакво определение може да бъде поставено под въпрос, но човек трябва да прокара разграничение помежду им, тъй като тук са замесени две различни и противоположни идеи. Под „патриотизъм“ имам пред вид предаността към дадено място и един определен начин на живот, които човек смята за най-добрите в света, но няма желание да налага на други хора. Патриотизмът е по природа защитен, както във военно, така и в културно отношение. Национализмът, от друга страна, е неразделим от желанието за власт. Трайната цел на всеки национализъм е да осигури повече власт и повече престиж, не за самия себе си, а за нацията и тази друга единица, в която човек е избрал да претопи собствената си индивидуалност.

Докато се прилага само към по-известните и отявлени националистически движения в Германия, Япония и други страни, всичко това е достатъчно очевидно. Изправени пред феномен като нацизма, който можем да наблюдаваме отвън, сигурно всички ще кажем едни и същи неща за него. Но тук трябва да повторя онова, което казах по-горе – че използвам думата „национализъм“ само по липса на по-подходяща. Национализмът, в разширения смисъл, в който аз използвам думата, включва такива движения и тенденции като комунизма, политическия католицизъм, ционизма, антисемитизма, троцкизма и пацифизма. Той не означава непременно преданост към някое правителство или страна, а още по-малко към собствената страна, и дори не е стриктно необходимо единиците, с които той се занимава, да съществуват реално. За да посоча само няколко очевидни примера: еврейството, исляма, християнството, пролетариата и бялата раса – всички те са обекти на страстни националистически чувства, но съществуването им може сериозно да бъде поставено под въпрос и няма определение на което и да било от тях, което да е общоприето.

Струва си също да се подчертае отново, че националистическото чувство може да бъде чисто негативно. Има например троцкисти, които са станали просто врагове на СССР без да развият съответна лоялност към някаква друга формация. Когато човек схване следствията от всичко това, естеството на онова, което аз наричам национализъм, става доста по-ясно. Националист е онзи, който мисли единствено, или най-вече, чрез понятията на конкурентния престиж. Той може да бъде положителен или отрицателен националист – с други думи, той може да употребява мисловната си енергия за да възхвалява или омаловажава – но при всички случаи мислите му се въртят около победи, поражения, триумфи и унижения. Той вижда историята, и особено съвременната история, като безкраен възход и падение на велики властови общности и всяко случващо се събитие му изглежда като доказателство, че неговата собствена общност е във възход, а някакъв омразен съперник – в падение. Но в края на краищата е важно и да не се обърква национализма с простото преклонение пред успеха. Националистът не изхожда просто от принципа да се присъединява винаги към най-силната страна. Напротив, щом веднъж е избрал страна, той убеждава себе си, че тя е най-силната и е в състояние да се придържа към убеждението си дори и когато фактите са против него до съкрушителна степен. Национализмът е жажда за власт, смесена със самозаблуда. Всеки националист е способен на най-очебийна нечестност, но заедно с това – тъй като смята, че служи на нещо по-голямо от самия себе си – той е в състояние да вярва непоклатимо, че е на страната на правдата.

Сега, след като дадох това доста дълго определение, вярвам ще бъде прието, че мисловният навик, за който говоря, е широко разпространен сред английската интелигенция, и по-разпространен сред нея, отколкото сред масата останали хора. За онези, които изпитват силни емоции по отношение на съвременната политика, някои въпроси са станали толкова пропити от съображения за престиж, че някакъв истински рационален подход към тях е почти невъзможен.  От стотиците примери, които биха могли да бъдат посочени, вземете например въпроса: кой от тримата съюзници – СССР, Великобритания или САЩ, е допринесъл най-много за победата над Германия? На теория би трябвало да е възможно да се даде разумен и може би дори окончателен отговор на този въпрос. На практика обаче необходимите пресмятания не могат да бъдат направени, защото всеки човек, склонен да блъска главата си над подобен въпрос, с неизбежност ще го разглежда от гледната точка на конкурентния престиж. Ето защо той ще почва от самото начало с предварително решение в полза на Русия, Великобритания или Америка, според случая, и едва след това ще започне да търси аргументи в подкрепа на твърденията си. А има цели поредици от подобни въпроси, на които честен отговор може да се получи само от човек, който е безразличен към цялата въпросна тема и чието мнение по нея най-вероятно е безполезно. Оттук и – поне отчасти – забележителния провал на политическите и военни прогнози в наше време. Любопитно е да се види, че от всички „експерти“ от всички школи, нямаше нито един, който да успее да предвиди руско-германския пакт от 1939[3]. И когато новината за Пакта се появи, за нея бяха дадени всевъзможни и най-разнообразни обяснения, както и направени прогнози, които бяха опровергани почти незабавно, бидейки базирани, при всеки от случаите, не на изследване на вероятностите, а на желанието да се изкара СССР добър или лош, слаб или силен. Политическите и военни коментатори, също като астролозите, са в състояние да надживеят почти всяка своя грешка, защото по-преданите им последователи не търсят от тях преценка на фактите, а стимулация на националистическите преданости. А естетическите оценки, особено литературните, често са корумпирани по същия начин, по който са и политическите. Трудно ще бъде за някой индийски националист да се наслаждава на четенето на Киплинг или за някой консерватор да открие нещо ценно у Маяковски, а и винаги е налице изкушението да се твърди, че всяка книга, с чиито идеи човек не е съгласен, трябва да е лоша книга от литературна гледна точка. Хората със силно националистическа умонагласа извършват в тези случаи съответното жонгльорство без да осъзнават непочтеността си.

В Англия, ако човек просто размисли върху броя на съответните хора, то най-вероятно е, че доминантната форма на национализъм е старомодният британски джингоизъм[4]. Сигурно е, че той е все още широко разпространен, и то много повече, отколкото наблюдателите отпреди десетина години биха били склонни да вярват. Но в това есе аз се занимавам най-вече с реакциите на интелигенцията, сред която джингоизмът и дори патриотизмът от стария вид са почти мъртви, ако и да изглежда, че в момента те се съживяват сред определено малцинство. Едва ли е нужно да се казва, че доминантната форма на национализъм сред интелигенцията е комунизмът – при което тук думата се използва в много общ смисъл, за да обхване не само членовете на комунистическата партия, но и „симпатизиращите пътешественици“ и изобщо русофилите. Един комунист, за целите на моето разглеждане, е човек, който гледа на СССР като на своя родина и смята за свой дълг да защищава руската политика и да поддържа руските интереси на всяка цена. Очевидно е, че такива хора изобилстват в днешна Англия, и тяхното директно и косвено влияние е много голямо. Но много други форми на национализма също процъфтяват, и именно чрез отбелязването на приликите между различни и дори привидно противоположни мисловни течения, човек може най-добре да постави целия въпрос в подходяща перспектива.

Преди десет или двадесет години, формата на национализма, най-тясно съответстваща на комунизма днес, беше политическият католицизъм. Най-видният му представител – ако и самият той да беше по-скоро краен, отколкото умерен случай – беше Г. К. Честертън. Честертън беше писател със значителен талант, който той използваше, за да потиска както способностите си, така и интелектуалната си честност по отношение на римокатолическата пропаганда. През последните около двадесет години от живота му, цялото му литературно производство беше в действителност безкрайно повторение на едно и също нещо – под маниерната си интелигентност също толкова просто и досадно, колкото и „Велика е Диана от Ефес“. Всяка книга, която той е написал, всяко парченце диалог, трябваше да доказва, отвъд всякаква възможност за грешене, върховенството на католицизма над протестантството или безверието. Но Честертън не се задоволяваше с това да смята върховенството си за чисто интелектуално или духовно: то трябваше да бъде изразено чрез понятията на националния престиж и военната мощ, от което следваше една невежествена идеализация на латинските страни, особено на Франция. Честертън не беше живял дълго време във Франция и представата му за нея – като страна на католически селяни, пеещи до безкрайност Марсилезата на чаша червено вино – имаше долу-горе също толкова връзка с реалността, колкото Чу Чин Чао има с ежедневието в Багдад. А заедно с всичко това вървеше не само едно огромно надценяване на военната мощ на Франция (както преди, така и след 1914-18 той смяташе, че Франция, взета сама, е по-силна от Германия), но и вулгарно превъзнасяне на самия процес на водене на война. Бойните поеми на Честертън като Лепанто или Балада за Света Варвара, правят Нападението на леката кавалерия да изглежда като пацифистки трактат: те са може би най-безвкусните парчета бомбастичност, които могат да се открият в нашия език. Интересното тук е, че ако романтичните глупости, които той обикновено пишеше за Франция и френската армия, биха били написани от някой друг за Великобритания и нейната армия, той би бил първият, който би ги осмял. Във вътрешната политика той беше Little Englander[5], истински противник на джингоизма и империализма, а според собственото му разбиране – и реален приятел на демокрацията. Но когато погледнеше навън, към международната област, той беше в състояние да наруши принципите си без дори да осъзнава, че го прави. По тази причина почти мистичната му вяра в добродетелите на демокрацията не му попречи да се възхищава от Мусолини. Мусолини беше разрушил представителното управление и свободата на пресата, за които Честертън беше се борил толкова яростно у дома, но Мусолини беше италианец, това правеше Италия да изглежда силна – и всичко това уреждаше нещата. Нито пък Честертън каза и една-единствена дума за империализма и завоеванията сред цветнокожите раси, когато те бяха практикувани от италианци или французи. Неговото усещане за реалност, литературният му вкус, а до известна степен и моралното му чувство, се оказваха объркани щом само се стигнеше до националистическите му преданости.

Очевидно е, че има значителни прилики между политическия католицизъм, както той се демонстрира от Честертън, и комунизма. Такива са те и между тях двамата – и (примерно) шотландския национализъм, ционизма, антисемитизма или троцкизма. Би било опростенческо да се каже, че всички форми на национализъм са едни и същи, дори и в мисловната им атмосфера, но има определени правила, които са валидни при всеки от случаите. Тук следват принципните характеристики на националистическата мисъл:

Обсебеност. Почти във всеки възможен случай, националистът не мисли, говори или пише за нищо друго освен превъзходството на собствената си силова единица. Трудно, ако ли не невъзможно е, за който и да е националист, да прикрие привързаността си. И най-дребната забележка за собствената му формация, или пък каквато и да било косвена похвала за някоя конкурентна организация, го изпълва с неудобство, което той може да облекчи само чрез изказването на остър отговор. Ако избраната формация е реална страна, като Ирландия или Индия, обикновено той ще утвърждава нейното превъзходство не само във военната мощ и политическите добродетели, но и в изкуството, литературата, спорта, структурата на езика, физическата красота на обитателите, а може би дори и климата, ландшафта и кухнята. Ще демонстрира голяма чувствителност за неща като коректното представяне на знамената, сравнителната големина на заглавията и реда, в който биват наричани различните страни[6]. Номенклатурата играе много важна роля в националистическото мислене. Страните, спечелили независимост или преминали през националистическа революция, обикновено сменят имената си, а всяка страна или друга формация, около която се въртят силни чувства, много вероятно ще има по няколко имена, всяко от тях обозначаващо различни съпричастности. Двете страни в Испанската гражданска война разменяха помежду си девет или десет имена, изразяващи различни степени на любов и омраза. Някои от тези имена (напр. „патриоти“ за поддръжниците на Франко или „лоялисти“ за поддръжниците на правителството) бяха откровено спорни, а и нямаше нито едно, по чието използване двете враждуващи фракции биха могли да се споразумеят. Всички националисти считат за свой дълг да разпространяват собствения си език във вреда на конкурентните езици, а сред говорещите английски език тази борба се появява в по-смекчени форми като борба между диалектите. Англофобните американци ще отказват да използват някоя жаргонна фраза ако знаят, че е от английски произход, а конфликтът между латинизаторите и германизаторите често има зад себе си националистически мотиви. Шотландските националисти настояват на върховенството на шотландския диалект, а социалистите, чийто национализъм получава формата на класова омраза срещу акцента, използван в B.B.C., наблягат и изглаждат широкото „а“. Примери могат да се изреждат до безкрайност.

Нестабилност. Интензивността, с която те са поддържани, не пречи на националистическите чувства да бъдат преносими. На първо място, като вече посочих, те могат да бъдат и често са обвързани с някоя чужда страна. Човек често може да открие, че големи националистически лидери или основатели на националистически движения, дори не принадлежат към страната, която величаят. Понякога те са директни чужденци, но по-често идват откъм периферни области, където националността е съмнителна. Примери за това са Сталин, Хилер, Наполеон, де Валера, Дизраели, Поанкаре, Бийвърбрук. Пангерманското движение беше отчасти създание на един англичанин, Хюстън Чембърлейн. През последните петдесет или сто години, преносимият национализъм е обичайно явление сред литературните интелектуалци. При Лафкадио Хърн прехвърлянето беше към Япония, при Карлайл и мнозина други негови съвременници – към Германия, а в нашето собствено време то обикновено е към Русия.

[…]

Но за интелектуалеца преносимостта има важна функция, която вече споменах кратко във връзка с Честертън. Тя прави възможно той да бъде много повече националист – по-вулгарен, по-глупав, по-злостен, по-нечестен – отколкото би могъл някога да бъде по отношение на собствената си страна, или всяка формация, за която притежава истински познания. Когато човек види робските или хвалебствени глупости, които се пишат за Сталин, Червената армия и пр., от инак доста интелигентни и разумни хора, той разбира, че това е възможно само защото се е получило някакво разместване. В общества като нашето е необичайно някой, който би могъл да бъде описан като интелектуалец, да изпитва много дълбока привързаност към собствената си страна. Общественото мнение – тоест, онази част от общественото мнение, която той като интелектуалец възприема – няма да му позволи да го направи. Повечето от хората, които го заобикалят, са скептични и недоволни и той вероятно ще възприеме същото поведение от имитаторство или от чиста страхливост: в този случай той ще се е отказал от формата на национализъм, която е най-близка до ума, без да се е доближил до някакъв истински интернационален начин на мислене. Той все още изпитва необходимостта от някакво Отечество и е съвсем естествено да потърси такова някъде в чужбина. След като го е намерил, той може да се впусне без задръжки именно в ония емоции, от които вярва, че се е освободил. Бог, Кралят, Империята, Националния флаг – всички захвърлени идоли могат да се появят отново под други имена, и защото не са разпознавани като онова, което са, те могат да бъдат обожествявани с чиста съвест. Преносимият национализъм, също като изнамирането на виновници, е начин за придобиване на [религиозно] спасение без да се променя собственото поведение.

Безразличие към реалността. Всички националисти притежават силата да не виждат приликите между подобни едни на други факти. Един британски консерватор ще защищава идеята за самоопределение в Европа и ще й се противопоставя в Индия без да изпитва чувство за непоследователност. Действията се разглеждат като добри или лоши не според собствените си достойнства, а според това кой ги извършва, и не съществува почти никакъв вид безчинство – мъчения, използване на заложници, бомбардиране на цивилни места – което да не променя моралния си цвят, когато е извършвано от „нашата“ страна. Liberal News Chronicle публикува, като пример за шокиращо варварство, фотографии на руснаци, обесени от германците, а само година или две по-късно публикува с топло одобрение почти същите фотографии с германци, обесени от руснаците. Същото се отнася и до историческите събития. Историята се мисли най-вече от националистическа гледна точка – и неща като Инквизицията, мъченията, наложени от Звездния двор[7], действията на английските държавни пирати (например Сър Френсис Дрейк, който обичал да дави испански пленници), управлението на Терора, героите на колониалните завоевания, избиващи стотици индийци чрез привързване към дулата на оръдия или войниците на Кромуел, обезобразяващи лицата на ирландски жени с бръсначи – всички те са станали морално неутрални или дори заслужаващи уважение, ако са били извършвани в името на „правилната“ кауза. Ако човек се загледа назад към последния половин век, то ще открие, че почти не е имало година в която от някоя част на света да не са пристигали новини за зверства и варварщини – в Испания, в Русия, Китай, Унгария, Мексико, Амритсар[8], Измир – приемани или отхвърляни като истинни от английската интелигенция нацяло. Дали на такива дела ще се гледа като на осъдителни или дори дали те изобщо са се случили, винаги се отсъжда въз основа на политически предпочитания.

Националистът не само не осъжда жестокостите, извършени от собствената му страна; той притежава и забележителна способност дори да не ги чува. В продължение на почти шест години английските почитатели на Хитлер полагаха усилия да не научават нищо за съществуването на Дахау и Бухенвалд. А онези, които най-шумно осъждат германските концентрационни лагери, често не осъзнават, или го правят съвсем бегло, че в Русия също има концентрационни лагери. Гигантски събития, като украинския глад от 1933, включващи смъртта на милиони хора, действително успяват да убягнат от вниманието на английските русофили. Много англичани не са чували почти нищо за унищожението на немските и полски евреи по време на настоящата война. Собственият им антисемитизъм прави така, че това гигантско престъпление отскача от съвестта им. При националистическото мислене има факти, които са едновременно и истинни, и неистинни, известни и неизвестни. Един известен факт може да е толкова непоносим, че да бъде по правило изтласкван настрана и да не му се позволява да навлезе в логическия процес, или от друга страна той може да бъде използван за всевъзможни сметки, но никога да не бъде допуснат като факт, дори и в собствения ум.

Всеки националист е преследван от убеждението, че миналото може да се промени. Той прекарва част от времето си в един фантастичен свят, в който нещата се случват така „както трябва“ – в който например Испанската армада е имала успех или Руската революция е била смачкана през 1918 – и той ще пренася фрагменти от този свят в историческите книги при всяка удобна възможност. Голяма част от пропагандистките писания от наше време са равносилни на чисти фалшификации. Материални факти се потискат, дати се променят, цитати се отделят от контекста си и се манипулират по начин, който да промени смисъла им. Събития, за които се смята, че не трябва да са се случили, се оставят без споменаване и в края на краищата отричат[9]. През 1927 Чан Кай Ши свари стотици комунисти живи, и въпреки това само след десет години той се е превърнал в един от героите на левицата. Пренареждането на световната политика го е довело в антифашисткия лагер и по този начин се е получило усещането, че сваряването на комунистите „не е имало значение“ или може би изобщо не се е случило. Първичната цел на пропагандата, разбира се, е да се повлияе върху сегашното мнение, но онези, които пренаписват историята може би вярват с част от съзнанията си, че наистина въвеждат факти в миналото. Когато човек размисли върху сложните фалшификации, извършени с цел да се докаже, че Троцки не е играел важна роля в руската гражданска война, става трудно да се повярва, че хората, отговорни за тях просто лъжат. По-вероятно е, че те изпитват усещането, че тяхната версия е онази, която действително се е случила пред лицето на Бога, и че човек има право да пренарежда историческите данни по съответния начин.

[…]

Ако човек храни някъде в ума си националистическа лоялност или омраза, то определени факти, макар и в определен смисъл известни като истинни, са недопустими. Давам тук само няколко примера. По-долу изреждам различни видове националисти и срещу всеки от тях – по един факт, който даденият вид националист не може да приеме дори и в най-потайните си мисли.

БРИТАНСКИ КОНСЕРВАТОР: Великобритания ще излезе от тази война с намалена сила и престиж.

КОМУНИСТ: Ако не беше получила помощ от Великобритания и Америка, Русия щеше да бъде победена от Германия.

ИРЛАНДСКИ НАЦИОНАЛИСТ: ЕЙРЕ може да остане независима само поради британските протекции.

ТРОЦКИСТ: Сталинският режим е приет от руските маси.

ПАЦИФИСТ: Онези, които „отхвърлят“ насилието могат да си го позволят само защото други хора прилагат насилие вместо тях.

Всички тези факти са гротескно очевидни ако при мисленето им не са включени личните емоции: но за вида личност, назована във всеки от горните случаи те са непоносими, а значи трябва да бъдат отричани и върху тяхното отрицание трябва да се изграждат фалшиви теории. Ще се върна отново на удивителния провал на прогнозите при настоящата война. Струва ми се, че е правилно да се каже, че интелигенцията грешеше повече относно развитието на войната, отколкото го правеха обикновените хора, и че тя е по-отнесена от партизански чувства. Средният ляв интелектуалец вярваше, например, че войната е изгубена през 1940, че германците със сигурност ще завоюват Египет през 1942, че японците никога няма да бъдат изтласкани обратно от земите, които бяха окупирали и че англо-американската бомбардировъчна офанзива не прави никакво впечатление на Германия. Той можеше да вярва тези неща, защото омразата към английската управляваща класа му забраняваше да признае, че англичаните биха могли да успеят. Няма край на дивотиите, които могат да бъдат възприети, ако човек е под влиянието на чувства от този вид. Чувал съм например да се твърди самонадеяно, че американските войски са били докарани в Европа не за да воюват срещу германците, а за да смачкат английската революция. Човек трябва да принадлежи към интелигенцията, за да вярва подобни неща: никой обикновен човек не би бил чак такъв глупак. Когато Хитлер нахлу в Русия, чиновниците от Министерството на информацията разпространиха „като фон“ предупреждението, че е вероятно Русия да падне в срок от шест седмици. От другата страна, комунистите разглеждаха всяка фаза от войната като руска победа, дори когато руснаците бяха изтласкани назад почти до Каспийско море и бяха изгубили няколко милиона пленници. Работата е там, че щом само се включат страхът, омразата, ревността и преклонението пред властта, усещането за реалност се разпада. Същото, както вече се постарах да покажа, важи и за усещането за право и неправда. Няма нито едно престъпление, абсолютно нито едно, за което да не може да бъде намерено извинение, ако само го е извършила „нашата“ страна. Дори и ако човек не отрича, че престъплението е било извършено, дори и ако знае, че това е точно същото престъпление, което той е осъждал при някакъв друг случай, дори и ако признава в някакъв интелектуален смисъл, че то е неоправдано – той или тя все пак не е в състояние да чувства, че това е нещо неправо. Тук е включена лоялността – и така милостта престава да функционира.

Причината за възхода и разпространението на национализма е прекалено голям въпрос, за да бъде поставян тук. Достатъчно е да се каже, че във формите, под които се проявява сред английските интелектуалци, той просто е изкривено отражение на ужасяващите битки, които се случват реално в заобикалящия ни свят, и че най-злощастните му лудости са направени възможни от разрушаването на патриотизма и религиозната вяра. Но ако човек последва този начин на мислене, той е застрашен от подвеждане към един вид консерватизъм или политически квиетизъм. Може да се твърди с достатъчно основания, например – може би това дори е истина – че патриотизмът е ваксинация срещу национализма, че монархията е предпазно средство срещу диктатурата и че организираната религия е предпазно средство срещу суеверието. Или, от друга страна, може да се твърди, че не съществува непредубедена умонагласа, че всички убеждения и каузи предполагат същите лъжи и варварства; това често се изтъква като аргумент за стоене настрана от политиката. Аз не приемам този аргумент, пък било то и само защото в модерния свят никой човек, който може да бъде описан като интелектуалец, не може да се държи настрана от политиката в смисъл да не се интересува от нея. Аз смятам, че човек трябва да се ангажира с политиката – използвам думата в широк смисъл – и че той трябва да има предпочитания: с други думи, той трябва да разбира, че някои каузи са обективно по-добри от други, дори и ако те са прокарвани чрез също толкова лоши средства. А що се отнася до националистическите любови и омрази, за които говорих, те са част от направата на всеки от нас, независимо дали това ни харесва или не. Дали е възможно човек да се освободи от тях аз не знам, но вярвам, че е възможно да се води борба срещу тях, и че в същността си това е едно морално усилие. Необходимо е човек първо да открие какво точно е самият той, какви точно са собствените чувства, а след това да приеме неизбежните пристрастия. Ако се страхувате от и мразите Русия, ако изпитвате ревност към мощта на Америка, ако презирате евреите, ако изпитвате чувство за малоценност пред британската управляваща класа, не можете да се освободите от тези усещания просто чрез мислене. Но поне можете да разпознаете, че ги имате, и да им попречите да замърсяват мисловния ви процес. Емоционалните подтици, които са неизбежни и може би дори необходими за политическо действие, би трябвало да съществуват редом с приемането на реалността. Но това, повтарям, изисква морално усилие, а съвременната английска литература, доколкото е жива и се занимава с основните въпроси на нашето време, показва колко малко от нас са готови да го направят.

1945

Източник



[1] Тук: неясна премала; отпуснатост, апатия. Бел. пр.

[2] Нациите и дори по-неясните общности като Католическата църква или пролетариата, често са възприемани като индивиди и наричани „тя“. Очевидно абсурдни забележки като „Германия е по естеството си вероломна“ могат да бъдат открити във всеки вестник, а безумни обобщения за национални характери („Испанецът е естествен аристократ“ или „Всеки англичанин е лицемер“) се произнасят почти от всекиго. Понякога на тези обобщения се гледа като на необосновани, но навикът да се правят продължава да упорства и хора с уж международни профили, като Толстой или Бърнард Шоу, често са виновни за това.

[3] Няколко автори с консервативни тенденции, като например Питър Дракър, предсказаха възможно споразумение между Германия и Русия, но те очакваха действителен съюз или смесване, което да е постоянно. Нито един марксист или друг ляв автор, от какъвто и да било цвят, не успя да предскаже дори приблизително Пакта.

[4] Шовинизъм, патриотарство. Бел. пр.

[5] Обичайно название на критиците на Британската империя. Бел. пр.

[6] Някои американци изразяват недоволство от факта, че думите „англо-американски“ са комбинирани по този начин. Предложението е словосъчетанието да се промени на „американско-британски“.

[7] (The Star Chamber) – английска съдебна институция, съществувала до 1641, известна с жестоките си практики. Бел. пр.

[8] Град в Индия, където англичаните провеждат клане срещу мирното население. Бел. пр.

[9] Един пример за това е руско-германския пакт, който се изличава възможно най-бързо от обществената памет. Един руски кореспондент вече ме информира, че споменаването на пакта вече се пропуска в руските годишници, изреждащи скорошни събития.

Джордж Оруел
Джордж Оруел е литературният псевдоним на Ерик Артър Блеър (1903–1950) – един от най-влиятелните британски писатели, критици и политически коментатори на 20-ти век. Той е най-известен с двете си книги, критикуващи тоталитаризма изобщо (1984) и Сталинизма конкретно (Фермата на животните), които пише и публикува към края на живота си.
Други статии от този автор
Посетители: 65

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 3 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 4 дни
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 1 седмица
  • Силви Гаврилов писа Още
    Препоръчвам Пътуване... преди 1 седмица
  • Станко писа Още
    Ако са само лъжи New York Times... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Визуализирането на... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Прекрасно и живо есе на... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    РТ е пропагандното... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Мисля, че май "скроиха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Национализмът само ... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Съгласих се - трябва да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Към Калоян Михайлов: не... преди 1 седмица
  • Zlatko писа Още
    Аз благодаря. Човек се... преди 1 седмица
  • коректор писа Още
    Клуж-Напока (не "Клюй"),... преди 1 седмица
  • нубиец писа Още
    Традицията в с.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Добре де, добре, разсмя... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Горките американци... Още... преди 2 седмици
  • бай Трендафил беленец писа Още
    Ама той не се е давел.... преди 2 седмици