Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

Нашият доклад представя резултати от голям колективен проект, посветен на изследване на съвременния български национализъм. Той обхваща 24 индивидуални изследвания на различни прояви български и малцинствен национализъм в периода 2007–2008 г. Обхванати са различни индивидуални и групови социални актьори (от официалните държавни институции, през политическите партии и организации, патриотични интелектуални кръгове и лобистки групи, до медии, пазарни субекти, неправителствени организации, субкултурни младежки групи, интернет форуми, сайтове и портали).

 

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Подбраните социални актьори имат различни програми, каузи и практики, но всички те са свързани с по един или друг начин с националистическа пропаганда и разнообразни публични или субкултурни „патриотични“ акции. Основният извод може да бъде казан от самото начало:

В република България тече процес, които може метафорично да бъде наречен „приватизация“ на национализма. Става дума за национализъм, различен от класическия национализъм на XIX век, описван от традиционните конструктивистки подходи към нацията. В съвременната глобална, мобилна и медиализирана ситуация, прекосявана от човешки, икономически и медийни потоци (Ападурай), нациите и национализмите вече не изглеждат както ги описваха доскоро техните основни теоретици. Националното въображение не е вече онзи хомогенизиращ посредник, чиято функция според Бенедикт Андерсън е да създава хоризонтална, затворена и териториално базирана солидарност на „въобразените общности“. Конкурирана от глобалната консумативна култура, световните медии и Интернет, мрежата от образователни институции на националната държава, вече не е в състояние вече да осигури твърдата, обща „културна валута“, за която говори Ърнест Гелнър – а това поставя под въпрос и традиционната функция на образователните институции: да бъдат основният социален конструктор и гарант на националната идентичност. Предвид транснационалните стокови обмени и мобилността на огромни човешки маси, икономическата хомогенизация на територията вече също е в миналото.

В тази ситуация не е възможно елитите на националната държава да запазят монопол върху конструирането и поддържането на една въображаема голяма общност в рамките на нацията-държава. В случая с посткомунистическите страни, влезли вече в „европейския клуб“, ситуацията е дори обърната – в първото десетилетие на прехода доминиращата част от космополитните елити на източноевропейския преход настойчиво се стремяха към гражданска либерализация на обществата, неолиберализъм в икономическата сфера и членство в наднационалната общност на Европейския съюз – докато онази малка част от елити, която проиграваше „националната карта“ беше най-често в популистка съпротива и рядко достигаше до политическа власт (въпреки че понякога с популистки формули събираше временна подкрепа, давайки образ на недоволствата и травмите).

Оказа се обаче, че противно на очакванията в тази ситуация национализмът (или по-добре национализмите), не изчезват. Те просто заживяват отделен живот от държавата, която губи функцията си на монополист на националната идеология и кодификатор-стандартизатор на патриотичните културни политики. Опразнената от официалните елити и от държавните институции ниша дава възможност на най-разнообразни други агенти да я заемат, или, иначе казано, да приватизират мощния емоционален и смислов ресурс, наречен „национална идея“.

Нашият проект си поставяше за цел да изследва тези процеси на приватизация и произтичаща от това де-кодификация на национализмите. Той си поставяше няколко въпроса. Първо – какво се случва при отдръпването на държавата от национализма? Тук хипотезата беше, че ако това се случва, то отделните национализми, лишени от кодификационен център и контрол, ще станат твърде различни един от друг, всеки ще тълкува по своему „националното“, ще създава свой „канон“ от национални символи и пр. Вторият въпрос беше: имат ли интерес или някаква културна необходимост конкретните актьори от развяване на националното знаме – и какви са те? А третият: какъв е рисковият потенциал, до какво в крайна сметка биха могли да доведат различните национализми – до нов тип социална кохезия или до агресия между различни групи?

Изложението ни ще следва логиката на тези въпроси.

Изследвания ни водят към изводи, близки до тези на Роджърс Брубейкър, че национализмът е по-скоро ситуативно и нестабилно явление, а не устойчиво състояние на твърди групи и „вечни“ идентичности: българският случай говори, че той е многофакторна ситуация с крехък баланс.

Да припомним някои основни положения в основополагащата книга на Роджерс Брубейкър „Национализмът в нови рамки“. Според него съвременният национализмът не е израз на някакво есенциално родно ядро, свързващо хората в неразкъсваема и вечна общност, а е моментна реакция „по повод“, отпушена от взаимодействието между три от три основни агента – национални държави, национални малцинства и „външни родини“. Те влизат в разнообразни и променливи отношения помежду си и формират динамично и многофакторно политическо поле. Брубейкър разработва понятието на Бурдийо, тълкувайки „полето“ като резултат от институционализация на взаимно оразличаващи се и противопоставящи се практики, водещи до изграждане на релационна система от социални позиции, хабитуси и значения. Само че той акцентира върху динамиката и нестабилността на полетата, върху възможността им внезапно да се преподраждат в нови констелации и да дават старт на нови национализми. Примерът, който той избира за да илюстрира бързите, дори внезапни промени на полето под въздействието на случайни макро-политическо обстоятелства е разпадането на СССР и възникването на нови национални държави от бившите съветски републики. Във възникналите нови политически рамки, доскоро привилегированото руско мнозинство внезапно се оказва малцинство в новите републики, владени от местен патриотизъм: в резултат то развива реактивен национализъм на обидата и самозащитата, а Руската федерация започва да го закриля и да се намесва в политиката на новите републики. Т.е. в подобни на описаната ситуации, новите мнозинства използват държавата за свои „патриотични“ цели, привилегии и за хегемония на моно-националната си културна политика, новите малцинства реагират и се съпротивляват, а „външните родини“ (т.е. национални държави, които припознават съответното малцинство като свое) могат да се намесят в тяхна полза и да усложнят вътрешно-политическата ситуация. За Брубейкър основното е, че национализмите не са нещо дадено, стабилно и траещо, а са тези динамично отнасящи се, нестабилни и взаимно зависими употреби на различни „ресурси“, произтичащи от новото състояние на полето.

И нашия подход, и нашите резултати, са близки до основни тези на Брубейкър: че нацията не е есенциална група, че е динамичен, понякога взривоподобен процес, резултат от институционализиращи се практики и употреби на „патриотични ресурси“, които се намират помежду си в напрегнати, системни, но и динамични отношения (в „полеви“ отношения, при променливост рамките на полето). Приемаме, че тези отношения се определят от съотнасяне, репликиране или противопоставяне на хетерогенни играчи и техни конкретни действия, („ходове“): т.е. приемаме тезата на Брубейкър, че основният фактор за активиране на национализма са разнообразните, взаимно-отнесени „видове употреби“ на националния ресурс.

Все пак, методологическият подход на нашето изследване и резултати, получени от него, се отличават от този на Брубейкър в няколко основни точки. На първо място се разбива „триъгълника на Брубейкър“ (национални държави, национални малцинства, „външни родни страни“), който от наша гледна точка е се оказва твърде едър, политологически макро-подход. Нашите микро­социологически и антропологически изследвания демонстрират, че става дума за много повече и за много по-хетерогенни агенти (различни държавни институции с различни политики, разни националистически партии, национални малцинства, лобистки и експертни групи с патриотични мисии, разнообразни субкултурни общности и не на последно място пазарни и медийни агенти) които претендират за „националния ресурс“, присвояват го и го употребяват за свои цели и според свой дневен ред. Т.е. полето има не само макро-динамика, но и микро-динамика. Подобен подход разглежда конфликтните взаимни отношения в това поле като много по-сложни, а релациите в него – като значително по-многофакторни. Нещо повече – докато подходът на Брубейкър допуска, че основният фактор, който може да префигурира полето са големите външни трансформации в макро-политическите рамки (разпадане на империи, промяна в геополитическите баланси и пр.), то нашият подход демонстрира, че фактори за промяна и внезапни трансформация на полето могат да се търсят и отвътре, в способността на определени агенти да променят конфликтния потенциал, да пренаредят конфигурациите и съотношението на силите в полето чрез задвижване на масови стереотипи, представи за накърнено достойнство, травми и страхове.

Втората разлика е в съдържанието, което влагаме понятието „национален ресурс“ и съответно „употреби на национализма“. За разлика от Брубейкър разглеждаме този ресурс не като налична даденост, която може да се манипулира в една или друга посока, а като символна институция – канон от национални символи (създаван в класическия случай от образованието или културните политики на държавата, но намиращ се понастоящем в особен, пост- държавен режим). Канонът е символна институция, която въвежда в кратковременните ситуации и краткосрочни констелации друго измерение – на дългото траене, на фигурите на колективната памет, на идентификациите с историческия разказ. Т.е. в към ситуативно-динамическия, полеви подход на Брубейкър е необходим контра-баланс: привидно не-ситуативни, дълготрайни фактори, които задават норми, йерархии, традиционни ценностни нагласи, т.е. те се опитват сами да нормират, управляват и контролират своите употреби. Разбира се, отношението между тези нормативни модели и реалните практически употреби само по себе си също е нестабилно и ситуационно: както ще видим по-нататък, от анализа на нашите изследователски резултати, самият канон също е твърде променлив и податлив на хетерогенни употреби. Това обаче не му пречи винаги да играе ролята на „дългото време“ в констелациите на съвременността: той винаги претендира, че трансцендира ситуацията и конкретния контекст, че задава траещи норми и ценностни йерархии и по този начин представлява стабилност в нестабилното.

Оттук за нашето изследване произтече практическия въпрос за новите употреби на националните „канони“ (нормативни списъци от ценности, исторически разкази, герои, мъченици, национални врагове, национални културни герои и пр.) И производният му въпрос: как се променя чувството за принадлежност и „националната идентичност“? Какви са неговите активни агенти, какви са целите и трансформациите, които въвеждат „приватизаторите“, какво, за разлика е това, е „масовото състояние“ на национализма?

Ще започнем втората, по-конкретната част от това изложение с анализ на масови мнения и реакции.

Спокойният национализъм

Данни от представително за страната социологическо изследване, проведено през 2006 и 2007 г. показват, че на въпроса „България според Вас е преди всичко“ 68 на сто през 2006 и 79 на сто от интервюираните отговарят, че за тях България е равна на семейството, родителите.

Следователно, голямото мнозинство от анкетираните мислят „родината“ преди всичко през „рода“, „роднините“, за една трета тя е „родното място“; делът на идентифициращите България с „приятелите“ също значимо нараства през 2007 г. Има и немалко отговори, отнасящи се до „страната, родината“, но кривата сочи надолу – 42% през 2006 и 30% през 2007 (т.е. намаление с 12 пункта). Класически политически и културни символи на България като „национален идеал“ „светини“, „песни“ не са особено на почит, като и при тях се забелязва известен спад през 2007 г. Доминира фамилиарно отношение към България, ценящо семейния кръг, конкретното място, близките, а не абстрактните традиционни символи на националната държава. Затова не може да се очаква появата на национализъм, стъпващ върху класическите си „стълбове“ – територия, национална история и официална „висока“ култура, национален идеал, символи и герои.

Същевременно изследването от 2007 г. показва много голяма социална дистанция спрямо определени малцинства, живеещи в страната. Колкото по- далечни са чужденците, толкова по-негативни са нагласите – най-неприемани са новите емигранти, виетнамци и китайци, както и традиционните роми. В изследването от 2006 г. 48% отговарят, че изпитват към ромите недоверие и омраза, по-мразени са само политиците (62 %) Следователно, българите отхвърлят малцинствата и чужденците – етническата група се е самозатворила: като затварянето е едновременно етническо (към Другите), така и политическо (към Властта и върховете на социалната пирамида).

Кризисният реактивен национализъм

Има обаче и друг тип прояви на контекстуален национализъм, които не могат да се открият с традиционни социологически анкети, а изискват други инструменти – анализ на електронни форуми, на медийни скандали и и вестникарски кампании.

Същината на този вид национализъм на българското мнозинство е в масова и бурна емоционална реакция по конкретен повод – като поводите са различни и случайни, но гравитират около накърняването (реално или мнимо) на някой от традиционните български символи (националният герой, Левски, училищния канон, българския език, българското пространство и пр.). Причините и поводите са различни: властта на ДПС (етническата партия на „турците“), престъпленията и безнаказаността на „ромите“, прииждащите европейски или азиатски емигранти, влизането в ЕС). Понякога за „повод“ служи дори самото споменаване на името на етническия Друг, ром, турчин или емигрант, което отприщва във форумите български расистки и ксенофобски реакции („вонящи шалвари“, „ибрикчии“, „кърлежи“, „животни“, „боклуци“ и пр.).

Този тип национализъм е базиран върху само-виктимизация: той се опира на споделения образ на българите като „онеправдано мнозинство“ (масово се твърди, че „ромите“ са привилегировани от европейските политики, а „турците“ чрез своята партия ДПС управляват политическия живот в България). Моралната реакция (обида от систематичните несправедливости) лесно прелива в страхове, че „българското“ е заплашено от инвазията на чуждото. В реторическо отношение реактивният национализъм работи с малък брой клишета от традиционния националистически репертоар. Фамилиарният и интимен режим, който описвахме при „спокойния национализъм“, тук е напуснат, завръщат се образите на „голямата“ българската история (владетели, героични имена и събития). Родината вече не изглежда така семейна, топла и малка, а отново е голяма и заплашена територия, но уязвима не в границите си, а в самото си сърце: чуждото е проникнало в нея и я „осквернило“: то дефилира и се показва безсрамно по улиците на София, завзема символни пространства на българското, атакува български светини. Съответно реакцията се моделира като „преливане чашата на търпението“ и често се изразява чрез в повтарящия се израз „и все пак тук е България“.

Забележителното е, че преходите от спокоен към реактивен масов национализъм могат да бъдат твърде внезапни: важен е поводът, социалният сигнал, който отпушва усещането за несправедливост и обида, а след него и страховите фантазми. Но този лесен преход не се забелязва: „реактивният национализъм“ често представя себе си само в морални категории: като идеализъм, защита на кауза и протест срещу несправедливостта: т.е. той се базира на морално основание, мисли себе си за легитимен. Тази му авто-представа оцветява всички употреби на символи на българските символи, които стават знаци на идеална кауза и протест.

Национализмът на институциите

Изследването потвърди началната хипотеза, че в съвременна България традиционните институции на държавата цитират един изпразнен от съдържание, старомоден идиом от 19 век, който не изразява масовите чувства, за които говорихме по-горе. Официалните патриотични политики на институциите са автоматизирани и изпразнени от съдържание: патриотичната легитимация изчезва от основополагащите документи на малката и професионална българска армия, включена в НАТО, участваща в глобални мироопазващи мисии. По сходен начин образованието не цели директно „патриотично възпитание“, макар да работи със старите клишета. Образователните изисквания, учебните програми и учебниците еклектично смесват стари патриотични клишета с нов либерален, космополитен и политически коректен език, а под официалните (понякога формално- патриотични по съдържание) учебни програми разни авторски колективи на учебници реализират едни или други свои виждания, размножавайки допълнително представата за „българското“. Като цяло официалните образователни и културни политики се раздвояват между опиране на стари патриотични легитимации и следване на либерални модели и норми, директно спуснати от ЕС. Това има реторически следствия в езика на официалните документи: той работи с формални и често абстрактни традиционни клишета, даващи поле на много и произволни тълкувания, не съществува инстанция, която да кодифицира и контролира изпълнението на „патриотичните политики“. От време на време се случват забавни скандали: про-европейски настроени министри инициират космополитни културни политики, които стават обект на патриотичния гняв на масовия „реактивен национализъм“ (това са случи през 2003 г. когато тогавашния министър на образованието се опита с мултикултурни и европейски аргументи да отмени възлово патриотично стихотворение „Аз съм българче“ от учебните програми).

Има едно изключение – и това е институцията на настоящия български президент, Георги Първанов, историк по образование и български националист. Той използва своя институционален пост за промоция на обявения самия него „модерен национализъм“, представен като толерантен, анти-ксенофобски и про­европейски. В противовес на всички останали автоматично функциониращи институции, президентът е автор на свръх-много национални инициативи и кампании (той непрекъснато открива паметници и мемориали, инициира почистване на старини, общува с младежки и офицерски организации). На държавно, регионално и младежко ниво, той се опитва да интензифицира символите на националния канон, да ги направи съвместими с местните контексти и младежките суб-култури, дори със съвременните технологии (за пример само една негова инициатива – на сайта на президентството е възможно да се download-ва националния флаг и националния химн на дисплея на мобилния телефон: данни на самото президентство твърдят, че за един месец 30,000 души са направили това). Тези патриотични инициативи не са без определени политически ползи за самия него: той търси умерената патриотична ниша, различаваща го от екстремните националисти, създава си огромна мрежа от локални мрежи от поддръжници (младежки и офицерски организации, провинциални елити и пр.). Въпреки своята свръх-активност обаче, засега президентът не успява да активира масова подкрепа: причината вероятно е, че основното негово послание е твърде старомодно-позитивно (патриотична гордост, достойнство, идентификация с държавността, официалност), докато масовият национализъм, за който говорихме, е травматичен, реактивен и протестен: т.е. става дума за два твърде различни режима на национални чувства и употреба на символи, които трудно намират общ език.

Политически партии, организации и официална публичност.

Всички български партии в своите официални документи (програми, стратегии и пр.) изповядват граждански национализъм с нюанс на умерен български патриотизъм, изтъкващ достойнствата на българската нация и култура. На декларативно ниво доминира либерална реторика за спазването на права и свободи на всички граждани без разлика по етнос, вероизповедание и т.н.; поне на повърхността не се забелязва етнизирано говорене. Но и програмите на партиите, и официалните държавни документи и стратегии (Националната стратегия за демографско развитие, за здравеопазване и пр.) употребяват реторика с две дъна: на повърхността всичко либерално, толерантно и политически коректно, съобразено с изискванията на ЕС, под това официално ниво обаче работи друг дискурс, чийто базови категории са етнически дефинираните „общности“ и групи. В това отношение примерите са много: стратегията за демографско развитие (2005) отъждествява ниската раждаемост на българите и високата раждаемост на ромите с „изчезване на нацията“, а двете основни етнически партии в България, турската Движение за права и свободи и и Евророма, полагат двоен субект на правата – на едно първо ниво това са индивидуалните граждани, но след това фокусът скрито се премества върху права и свободи на групови субекти – общности, за които не е споменато изрично, че са етнически, но това се подразбира.

Така още на ниво официален дискурс се извършва невидима подмяна на либералната реторика, предназначена за западния чиновнически евро-поглед, със скрито-субстанциализираща реторика, мислеща през твърдите категории на етно-групи. При това скритата презумпция е, че равните им права са под въпрос, че винаги има някой – мнозинство или малцинство – онеправдан или заплашен.

Медиите безпогрешно разпознават втория пласт на този псевдо-либерален официален политически дискурс. Макар най-важните телевизионни програми и вестници да работят и с официалния либерален дискурс, тук етнизиращото говорене е много по-видимо, а често медийните дебати се развихрят съвсем не либерално, при постоянно експлициране на етнически противопоставяния) появяват се заглавия от типа „България става чуждо място за българите“ (в. „Монитор“ (03.12.2005г.), мнения от „експерти“, които говорят за паразитни населения“ с „племенни форми на съществуване“, които връщат България назад от нейния евро-път и „изсмукват“ социалните ресурси на държавата, че тя става „циганска държава“.

Още по-крайна е алтернативната публичност (интернет форумите), където вторият, агресивно-ксенофобски пласт на този дискурс изцяло доминира: тук действа масовият реактивен национализъм за който говорихме по-горе и съвсем лесно изчезва политически коректния език, за да се включи директна и агресивна ксенофобска и патриотично-травматична реторика, с която се стигматизират „нечистите Други“ – турци, роми, албанци, нови азиатски малцинства и пр. (В алтернативната публичност, впрочем, може да се забележи и обратното, макар и по-рядко: примери на зряло либерално отношение на определени индивиди, критичност и неподатливост на масовите митове: между двете позиции често се заформят яростни дебати).

Изводът, който може да се направи: налице е либерален и официален връх на политическото и реторическо поведение, под който обаче има доста широка гама от струпани напрежения; един от въпросите е колко големи са те; и дали биха могли да избухнат. Националистическите партии не могат да бъдат оценени като особено опасни, защото партийната система като цяло губи легитимността си под популистки атаки. Въпросът следователно е както в оценка на масовия националистическия потенциал, който тлее, както и в това дали има пара-политически социални актьори, които могат да изиграят ролята на негов катализатор.

Извън-инстутиционални и извън-политически агенти на национализма.

В тази точка от полето картината става доста сложна. В официалната, полуофициалната и алтернативна публичност участват много и много хетерогенни актьори, които могат да бъдат определени като агенти на активен или потенциален национализъм.

На първо място това са т.нар. „национално-отговорни“ експерти, които всъщност са интелектуални групи, лобиращи за различни видове български национализъм пред представители на властта и институциите (такива са групировката Тангра Танакра, групата, създала „национална доктрина“, бивши офицерски и легионерски организации). Те съставят национални стратегии, обсъждат националната сигурност или съставят дългосрочни културни и издателски планове, без някой да ги е оторизирал за това. Към тях можем да добавим различни пара-политически национални организации, които развиват разни варианти – старомодни или съвременни – на политически национализъм (бивши офицери, издатели, банкери и пр.). Тяхната ефективност за реактивиране на масовия национализъм в момента трудно може да се прецени. От една стана те са твърде елитарни и твърде амбициозни: обикновено се опитват да ревизират канона от национални символи, да пренапишат българската история или да развият национални стратегии, които на практика удвояват конституцията и официалните закони. Т.е., те нямат общ език с масовия национализъм, който остава затворен в интериоризирани традиционни клишета. От друга – техният лобистки потенциал, социален капитал и подкрепа от невидими финансови елити, а може би и от бившите тайни служби не бива да се подценява.

Съвсем друг тип национализъм развиват определени младежки суб- и контра- културни движения и организации. Т.е. са базирани на социалната фрустрация на младите хора (главно момчета и младежи между 16–30 години) и развиват крипто-фашистки групи, които пропагандират морални каузи, за да легитимират своята ксенофобия и расизъм: по стените и фасадите на София могат да се наблюдават субкултурни войни между тези младежки групи и различни младежки и субкултурни движения, които могат да бъдат определени най-общо като антиглобалистки, антинацианалистически, екодвижения, силно повлияни от западни субкултурни моди. Най-интересното е, че определени политически партии (АТАКА, ВМРО, БНС), действат едновременно в два регистъра. От една страна те са парламентарно представени и имат програми и официален дискурс, който привидно задоволява нормите на политическата коректност. От друга, в своите затворени публични прояви (например митинги между съмишленици, събрания) или в начините си на визуална пропаганда (политически лозунги по стените, графити и пр.) те копират субверсивните субкултурни стратегии и се стараят да мобилизират реактивния протестен национализъм. Макар че две от тях са представени в парламента, успехите им засега са скромни: те обаче съзнателно играят ролята на активен, непрекъснат и скандален публичен дразнител, имат промислена медийна и публична политика, държат се съзнателно като провокатори и се стилизират ту като „нормален европейски национализъм“, ту като крипто­нацистки обединения.

Най-неясна (а и най-малко изследвана) е ролята на онова, което условно нарекохме пазарен и медиен национализъм. Български фирми и корпорации често използват национални символи в своите рекламни кампании, от друга страна гъвкави предприемачи внесоха в България медийни формати, които могат да бъдат калкирани в български националистически ключ (например кампанията „Великите българи“ 2007 беше внесена по лиценз на ББС, а в момента тече подобна кампания „избери българския символ“). Засега може да се каже следното: в определени случаи „националните символи“ са просто комерсиално-рекламна (понякога дори глобална, не-българска) техника за правене на пари (в този смисъл те неутрализират политическото жило на национализма, свеждайки го до калкулируеми пазарни интереси, редуцират политическото до пазарно). В друг случай обаче става точно обратното – пазарът се използва за пропаганда (например – публикуват се туристически справочници, които имат много повече патриотично-пропагандна цел, отколкото реална рекламна и пазарна функция; обикновени продавачи окачват национални знамена в собствения си магазин „защото тук все пак е България“). Така или иначе, не само в официалната публичност или само в алтернативните суб-публични и субкултурни пространства, но и в онези пространства, които можем да определим като пазарна визуалност, националните символи играят важна, макар и подчинена роля (погледнат от по-обща гледна точка, българският пазар е напълно превзет от атрактивните визуални символи на глобалния неолиберален и корпоративен комерсиализъм, а в това превзето визуално и градско поле националните символи са, така да се кажа „в съпротива“).

А вероятно най-интересни за изследователя и най-неясни като активиращ потенциал са хибридни явления, които съчетават медиен, комерсиален, пропаганден и дори религиозен момент, държат се едновременно като официално лице на институция, медийна звезда и субкултурен лидер (напр. т. нар. „професор“ Божидар Димитров); или в друг случай като малка лидерска организация, секта, фирма и медийно шоу едновременно (такава е провинциалната група „Багатур – прабългарска школа за оцеляване“, която съединява семеен клан, успешна фирма, религиозна секта, опитваща се да преосмисли българската история и политическа организация, която има разклонения в доста градове в страната.

Т.е. в хетерогенните не-официални пространства (общностни, субкултурни, пазарни и пр.) ври и кипи: там действат много и различни агенти с несъвпадащи, понякога враждуващи национални програми, които като социално образования са твърде различни, хетерогенни и хибридни: като в това отношение българският национализъм е далеч по-активен от ромския или турския (които, ако имат организации и общности, предпочитат да останат скрити). Досега епизодичните опити за организационно обединение или координирани съвместни действия остават без успех.

Какво заключение можем да направим и какъв смисъл може да бъде открит в цялата хетерогенна и сложна ситуация, която описахме?

Българският случай показва, че, лишено от институционалната подкрепа на националната държава, чувството за принадлежност се „свива“ и интимизира до привидно „предмодерни“ мащаби – то става принадлежност към близкото, непосредственото, до онова, с което човек е в непосредствен контакт: и най- вече принадлежност към семейния и приятелския кръг. Това едновременно води до фрагментиране и умножаване и смаляване на общностите, и липса на идентификация с националната териториална държава.

В резултат на тези процеси обаче индивидът губи подкрепата на „голямата въобразена общност“ и се чувства значително по-уязвим. Усещането за уязвимост се засилва и от процесите на глобална миграция и видимото и „натрапчиво“ присъствие на Другите в пространствата, възприемани като свои и интимни. Последното има две следствия: първо, Другият престава да бъде възприеман в рационалните категории на политически враг или гео­политически съперник, конфликтът с който може да бъде разрешен по рационален начин: върху него се проектират архаични страхове, той става знак на „изчезването на своето“, става оскверняващ носител на нечистота: почва, твърде благоприятна за развитие на ксенофобски и расистки настроения.

Но рамката на застрашената културна интимност не е единствената, в която текат процесите на съвременния детериториализиран и „раздържавен“ национализъм. Паралелно на свиването, интимизирането и фамилиаризирането, текат обратни процеси – на отваряне към един глобален и огромен свят, мобилност, несигурност и нестабилност: встъпване в политически и военни съюзи като НАТО и ЕС. Тези медиатизирани и чрез телевизията встъпили във всеки дом процеси носят и своите негативи: макар никой да не изпитва топли чувства към държавата и политическото, всички са недоволни, че националната държава частично губи своя суверенитет. Встъпването в ЕС губи своя ореол на осъществена колективна утопия (каквото то е било за България от 19 век до 2007 г.): понастоящем то се възприема като бюрократичен акт на елитите, а не като форма на мечтаното културно признание от „Европа“. Усещането за „непризнатост“ се засилва от западните мултикултурни политики и affirmative actions, насочени към малцинствата, а не към българското мнозинство. Тези процеси се интерпретират в морален ключ – като липса на признание, несправедливост, обида и морална травма. Българското население си изработва образа на „онеправданото“ и непризнато мнозинство.

Така процесите, които текат в съвременните национализми, протичат в двойни рамки – тези на културната интимност, и тези на глобалните геополитически трансформации и пре-фигуарации. Те се пресичат в точката на Другия: който става повод едновременно за морални реакции и за архаични фобии: зад реакциите на обида и защита на справедливостта са в състояние бързо да се трансформират в дълбоки страхове за „своето“.

В този двоен контекст традиционната идеология на национализма (исторически разказ, национални герои, дати, възпоменателни места, образователен канон и пр.) се оказва стратегически ресурс, наличен символен капитал, който различни групи, в ситуации, които биват интерпретирани като кризисни, употребяват по различни начини.

Най-масовите употреби са пречупени през призмата на доминиращото „интимизиране“ на родното: по-същия начин както за нетърпима се смята инвазията на чужденци в „своето пространство“, се смята, че и определени национални символи и светини са ненакърними: ако чужденци ги „пипат“ и и си позволяват да ги преинтерпертират, то това е не само несправедливо, но е и знак, че своето е накърнено, омърсено и заплашено, атакувано е от чуждото. В подобни ситуации чувството за принадлежност сякаш „изведнъж“ напуска малките си интимни граници и спонтанно се връща и за да защити традиционни символи и визията и символите на „голямата въобразена общност“: но този път те са „интимното“, заплашено от Другия. Различни националистически елити, организации, алтернативни историци и пр. използват тази масова реактивна ситуация, за да изработят алтернативни национални канони, в които границите на националното във времето и пространството хиперболично се раздуват до „цяла Азия“ или до човешката пра-история: т.е. интимното се уголемява да пределни мащаби, за да издържи състезанието си с глобалното. Така в напрежението между „глобално“ и „локално“ тактическите употреби на националистическия ресурс се оказват шанс за локалните играчи да станат забележими на големи сцени (трябва да се отбележи, че те стават видими и защото перфектно въплъщават либерално-глобалните страхове от есенциализиращи трибалистки реакции – от агресивни национализми, фундаментализми, от световен тероризъм и пр.).

Теоретично заключение

Накрая искаме да изтъкнем онова, което смятаме за теоретичен принос: нашите изследвания ни накараха да синтезираме два много различни подхода, развити в две от най-важните съчинения за национализма в последните години. Освен за споменатия в началото Роджърс Брубейкър, става дума и за основополагащата книга на Майкъл Хърцфелд, която обосновава антропологическия подход към нацията през категорията „културна интимност“ – начините, по който локалните агенти усвояват доминантните кодове на властта и ги преинтерпетират за свои цели, интимизират ги в категориите на собствения си малък свят. Хърцфелд показва как този процес е своеобразна буферна зона между институции и микро-контексти, как той прави възможна солидарността към държавата и властта, и затворя едно пространство за „инсайдери“, в което чужденци не се допускат.

Нашите изследвания ни дадоха импулс да се опитаме да съчетаем антропологическия микро-подход със ситуционисткия макро-подход на пре- фигуриращите се полета, практикуван от Брубейкър. В резултат получихме една по-комплексна картина, в която агентите на национализма функционират едновременно в микро и в макро-рамки, а между двата режима са възможни неочаквани прескачания, къси съединения, хибриди и нестабилни синтези – нещо характерно не само за българския случай, а и за много други съвременни ситуации, при които национализмът се е превърнал в стратегически ресурс за тактически употреби – както локални, така и глобални.

Автори: Александър Кьосев и Петя Кабакчиева
Текстът е изнесен като доклад на 38-ия конгрес на международния институт по социология, юни 2008, Будапеща.

Източник

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор

support

Посетители: 86

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 5 часа
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 8 часа
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 2 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 1 седмица
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 1 седмица
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 1 седмица
  • Александър Димитров писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Този невероятно силен... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А между другото,... преди 1 седмица