Има неща, които парите не могат да купят – но в наши дни те не са особено много. Почти всичко е за продан. Например:
• По-добра затворническа килия: 90 долара на вечер. В Санта Ана, Калифорния, и някои други градове, арестуваните за ненасилнически деяния могат да платят за чиста, спокойна затворническа килия, в която да не ги смущават останалите, не-плащащи затворници.
• Достъп до резервираните платна на магистралите (carpool lanes): 8 долара. Минеаполис, Сан Диего, Хюстън, Сиатъл и други градове се опитват да намалят задръстванията по магистралите, като позволяват на единични шофьори да карат в платната, запазени за коли с много пътници. Цените зависят от трафика.
• Услугите на индийска майка-родилка: 8000 долара. Западните двойки, които не могат да имат собствени деца, все повече изнасят тази работа в Индия (имплантиране на оплодена яйцеклетка от жена, която не може да забременее, в тялото на друга, която износва детето срещу заплащане). Цената е с около една трета по-ниска от онази в САЩ.
• Правото да се застреля застрашен черен носорог: 250.000 долара. Южна Африка започва да отдава на отделни ловци правото да застрелят ограничен брой носорози, за да им даде мотиви да се грижат за специално отглеждане (и запазване) на този застрашен вид.
• Достъп до мобилния номер на лекуващия ви лекар: 1.500 и повече долара годишно. Един все по-нарастващ брой „обслужващи“ лекари предлагат достъп до мобилните си телефони и получаване на незабавен час за преглед за пациенти, съгласни да плащат годишни такси от 1.500 до 25.000 долара.
• Правото да се изпрати в атмосферата един кубически метър въглероден двуокис: 10,50 долара. Европейският Съюз ръководи пазар за емисии на въглероден двуокис, който позволява на отделните компании и страни да търгуват с правото да се замърсява атмосферата.
• Правото да се емигрира в Съединените щати: 500.000 долара. Чужденците, които инвестират 500.000 долара и създадат поне десет пълни работни места в някой район с висока безработица, получават с предимство зелени карти за постоянно жителство в САЩ.
Не всеки може да си позволи такива неща. Но в наши дни има множество нови начини да се печелят пари. Ако имате нужда от допълнителни приходи, ето някои нови възможности:
• Продайте мястото на челото си за слагане на постоянна реклама: 10.000 долара. Една самотна майка от Юта, която имала нужда от пари за образованието на сина си, е получила 10.000 долара от онлайн-казино, за да се постави на челото й татуировка с уеб-адреса на казиното. Временни татуировки също носят пари, но значително по-малко.
• Съгласете се да бъдете използван/а като морско свинче при експериментите с нови лекарства: 7.500 долара. Заплащането може да бъде по-високо или по-ниско, в зависимост от процедурите, които се използват при тестването на лекарствата и предполагаемите странични ефекти.
• Отидете да воювате в Сомалия или Афганистан за някоя от частните военни фирми: до 1.000 долара дневно. Заплащането варира според квалификацията, опита и националността.
• Застанете да чакате на опашка пред Капитолия във Вашингтон, за да пазите мястото на някой лобист, който желае да слуша дебатите в Конгреса: от 15 до 20 долара на час. Лобистите плащат на компании, които наемат бездомни и други хора, съгласни да чакат вместо тях на опашката.
• Ако сте второкласник в някое от по-слабите училища в Далас, прочетете някоя книга: 2 долара. В опитите си да насърчават четенето, училищата плащат за всяка книга, която децата прочетат.
Живеем във време, в което почти всичко може да се купи и продаде. В течение на последните три десетилетия, пазарите – и пазарните ценности – започнаха да управляват животите ни както никога досега. Не сме стигнали до това състояние в резултат на някакъв съзнателен избор. Изглежда почти така, сякаш по някакъв начин то се е изсипало върху нас.
С края на Студената война пазарите и пазарното мислене получиха неоспорим престиж, и това беше нещо разбираемо. Никой друг механизъм за организиране на производството и разпределение на стоките не е толкова успешен при създаването на богатство и благополучие. И все пак, докато един все по-голям брой страни по целия свят приемаха пазарните механизми като определящи за икономиките си, заедно с това се случваше и нещо друго. Пазарните ценности започваха да играят една все по- и по-голяма роля в социалния живот. Икономиката се превръщаше в имперска област. Днес логиката на купуването и продаването вече се отнася не само до материалните блага. Тя все повече и повече започва да определя целия живот.
Годините, които ни доведоха до финансовата криза от 2008 бяха опияняващо време за вярата в пазарите и дерегулацията – това беше ера на пазарен триумфализъм. Ерата започна през ранните 1980 години, когато Роналд Рейгън и Маргарет Тачър заявиха пред света убеждението си, че пазарите, а не правителствата, са ключа към благоденствието и мира. И това продължи с приятелски настроения към пазарите либерализъм на Бил Клинтън и Тони Блеър, които донякъде смекчиха, но и консолидираха увереността, че пазарите са най-важното средство за достигане на публичното благо.
Днес тази увереност е поставена под въпрос. Финансовата криза не само постави под съмнение способността на пазарите да разпределят рисковете ефективно. Освен това тя усили едно (вече широко разпространено) усещане, че пазарите са се откъснали от морала, и че ние се нуждаем от нещо, което отново да ги свърже с него. Но не е съвсем ясно какво точно означава това, или по какъв начин трябва да работим за достигането му.
Някои твърдят, че моралният недостатък, заложен в ядрото на пазарния триумфализъм, е алчността, която е довела до безотговорно поемане на рискове. Решението, според това гледище, е да се държи алчността под контрол, да се настоява за по-голяма отговорност сред банкерите и мениджърите от Уол Стрийт, и да се прокарат разумни регулации, които да предотвратят появата на друга подобна криза.
Но това е само частична диагноза, в най-добрия случай. Вярно е, че алчността е играла значителна роля при финансовата криза, но при все това тук става дума за нещо по-голямо. Най-важната промяна, която се случи през последните три десетилетия, беше не някакво необяснимо нарастване на алчността. Тя се състоеше в проникването на пазарите и пазарните ценности в сфери от живота, традиционно управлявани от не-пазарни норми. За да се противопоставим на това състояние, ние се нуждаем от нещо повече от ругатни по адрес на алчността. Онова, което ни е нужно, е публичен дебат относно това къде е, и къде не е, мястото на пазарите
Нека да помислим например за масовото разпространение на училища, болници и затвори, изградени с цел печалба, или пък все по-голямото отдаване на военния бизнес в ръцете на частни предприемачи. (В Ирак и Афганистан частните наемници вече числено превъзхождат официалните американски войски). Нека да помислим за изместването на обществените полицейски сили от частни фирми по сигурността – особено в САЩ и Великобритания, където броят на частните охранители е почти двойно по-голям от онзи на полицаите.
Или за агресивния маркетинг, с помощта на който фармацевтичните фирми предлагат лекарства, подлежащи на рецепти, директно на потребителите – една практика, днес преобладаваща в САЩ, и забранена в повечето други страни. (Ако някога сте гледали рекламите по време на вечерните новини, сигурно ще бъдете извинени, ако сте помислили, че най-голямата здравна криза в света понастоящем засяга не болните от малария или други епидемични болести, а смущения в ерекцията на мъжете).
Нека помислим и за проникването на рекламния бизнес в обществените училища, от автобусите до коридорите или столовите им; продажбите на „правото на име“ за паркове и обществени места; размитите граници между новини и реклами в днешната журналистика, които вероятно ще се размиват още повече в изострената борба за оцеляване на вестници и списания; за маркетинга на „дизайнерски“ яйцеклетки и сперма, подпомагащи хората със съответни проблеми; купуването и продаването, от компании и цели страни, на правото за замърсяване на околната среда; системата на финансиране на избирателните кампании в САЩ, която се приближава до директното купуване и продаване на избори.
Тези използвания на пазарите като средства за разпределяне на ресурсите в областите на здравеопазването, образованието, обществената и национална сигурност, криминалното правораздаване, защитата на околната среда, свободното време, собственото ни размножаване и други социални блага, бяха нещо нечувано допреди тридесетина години. Днес вече ние ги възприемаме като нещо естествено.
Но защо да се тревожим от това, че се движим по посока на общество, в което всичко е за продан?
По две причини. Първата е неравенството, а другата – корупцията. Нека се спрем първо на неравенството. В едно общество, в което всичко е за продан, животът е по-труден за хората с ограничени средства. Колкото повече неща могат да купят парите, толкова по-голямо значение има богатството – или неговата липса. Ако единственото предимство на богатството би била възможността да се купуват яхти, спортни коли и луксозни пътешествия, неравенствата в доходите и богатството биха имали по-малко значение, отколкото го имат днес. Но когато парите могат да купуват все повече и повече неща, разпределението на доходите и богатството придобива все по-голямо значение.
Втората причина, поради която би трябвало да се въздържаме от отдаване на всичко за продажба е по-трудна за описване. Тук става дума не за неравенството и справедливостта, а за разяждащата тенденция, присъща на пазарите. Поставянето на цена върху хубавите неща в живота може да ги развали. Това е така защото пазарите не само разпределят благата; освен това те изразяват и насърчават определен вид отношения към стоките, които се разменят. Плащането на децата, за да четат повече, може наистина да ги накара да четат, но може и да ги научи да виждат в четенето досадна и неприятна работа, а не развлечение. Изпращането на чуждестранни наемници да водят нашите войни може и да спаси животите на наши граждани, но може и да подкопае значението на гражданството като такова.
Икономистите често предпоставят, че пазарите са нещо инертно, че те не засягат стоките, които се разменят. Но това не е вярно. Пазарите си имат свой белег. Понякога пазарните ценности изместват непазарни такива, които са важни и заслужават поддръжка.
Когато вземем решението, че определени блага могат да бъдат купувани и продавани, заедно с това ние решаваме, поне имплицитно, да ги третираме като стоки, като инструменти за печалба и употреба. Но не всички блага получават подобаваща оценка по този начин. Най-очевидният пример за това са човешките същества. Робството е било толкова отвратително защото е третирало човешки същества като стока, като нещо, което може да се купува и продава по пазарища. Такова третиране не е в състояние да оценява човешките същества като личности, заслужаващи достойнство и респект; то вижда в тях само инструменти за печалба и обекти за използване.
Същото може да се каже и за други ценни блага и практики. Ние не разрешаваме купуването и продаването на деца, независимо от това колко труден може да е процеса на осиновяване или колко силно може да бъде желанието на евентуалните родители. Дори и ако възможните купувачи биха се отнасяли към детето отговорно, ние се безпокоим, че един евентуален пазар на деца ще изразява и насърчава погрешни начини за тяхното оценяване. Децата с право се разглеждат не като потребителски стоки, а като същества, заслужаващи любов и грижа. Или нека вземем друг пример – правата и задълженията на гражданството. Ако сте призовани за участие в съдебна комисия (жури), вие не можете да наемете заместник, който да извърши това вместо вас. Нито пък е позволено на гражданите да продават гласовете си, макар че за тях може и да има купувачи. Но защо не? Защото ние вярваме, че гражданските задължения не са частна собственост, а обществена отговорност. Да се отдават под наем за тях означава да бъдат принизявани и омаловажавани, да бъдат оценявани по грешен начин.
Тези примери илюстрират нещо много по-мащабно: някои от хубавите неща в живота биват принизени, ако бъдат превърнати в стока. Така че, за да решим къде е, и къде не е, мястото на пазарите, ние първо трябва да решим как ще оценяваме благата, за които става дума – здравеопазването, образованието, семейния живот, гражданските задължения и т. н. Това са морални и политически, а не просто икономически въпроси и проблеми. За да ги решим, ние трябва да дебатираме, случай след конкретен случай, тяхното морално значение, и правилния начин на оценяването им.
Това е дебат, който ние не водехме по времето на пазарния триумфализъм. И в резултат на това, без да го осъзнаваме особено ясно – без изобщо някога да решим, че има нужда от това – ние се придвижихме по пътя от пазарна икономика към пазарно общество.
А разликата между тези две неща е следната: една пазарна икономика е средство – ценно и важно средство – за организиране на производителните ни способности. Пазарното общество, напротив, е начин на живот, при който пазарните ценности се просмукват във всеки аспект на човешките стремежи и усилия. Това е място, където социалните отношения са оформени по образ и подобие на пазара.
Големият липсващ дебат в днешната политика е онзи за ролята и мястото на пазарите. Какво точно желаем ние: пазарна икономика или пазарно общество? Каква точно роля трябва да играят пазарите в обществения живот и личните отношения? Как можем да решим кои блага могат да бъдат купувани и продавани, и кои трябва да бъдат управлявани от непазарни ценности? Кои са местата, по които властта на парите не бива да бъде всеопределяща?
Но дори и ако се съгласите, че действително има нужда да се заемем с големите въпроси за моралността на пазарите, вие може би ще продължите да се съмнявате, че публичният дебат е правилното средство за търсенето на техните отговори. Това е справедливо безпокойство. Във време, в което политическите спорове се състоят най-вече от състезания по надвикване по кабелните телевизии, партизански сарказми по радиостанции и идеологически борби из залите на Конгреса, е трудно човек да си представи разумен обществен дебат по такива противоречиви морални въпроси като правилния начин за оценяване на човешкото размножаване, децата, образованието, здравеопазването, околната среда, гражданството и други блага. Аз вярвам, че такъв дебат е възможен, но само ако се съгласим да разширим базата на обществения дискурс и се заемем по-открито с конкурентните представи за това какво точно е добрият начин на живот.
С надеждата да избегнем сектантски спорове, ние често настояваме гражданите да оставят зад себе си моралните и духовните си убеждения, когато навлизат в обществената сфера. Но нежеланието да се допуснат в политиката спорове около добрия начин на живот ни доведе до непредвидени последствия. То помогна да се разчисти пътя за пазарния триумфализъм, и за продължаващото господство на пазарното мислене.
По свой собствен начин, пазарното мислене също изпразва обществения живот от морални спорове. Част от привлекателността на пазарите се състои в това, че те не изказват оценки върху предпочитанията, които задоволяват. Те не питат дали някои начини за оценяване на благата са по-добри или по-достойни за уважение, от другите. Ако някой желае да плати за секс, или бъбрек, а някой друг зрял и свободно избиращ индивид е съгласен да продаде търсената стока, то единственият въпрос, който задава икономистът е „Колко?“ Пазарите не размахват показалци. Те не правят разлика между предпочитанията, които заслужават уважение и ония, които не го заслужават. Всяка от страните в една сделка решава сама за себе си каква ценност да вложи в нещата, подлежащи на размяна.
Това неосъдително отношение към ценностите лежи в самото ядро на пазарното мислене и обяснява голяма част от неговата привлекателност. Но нежеланието ни да се впускаме в морални и духовни спорове, заедно с прегръщането на пазарите, си има своя собствена и тежка цена: то лишава обществения разговор от морална и гражданска енергия, и допринася за възприемането на технократски, мениджърски политики, направляващи много от днешните общества.
Един дебат около моралните граници на пазарите би ни помогнал да решим, като общество, докъде те служат на общественото благо и къде не са на мястото си. Да се мисли за подходящото място на пазарите изисква да се мисли заедно, публично, за правилния начин на оценяване на социалните блага, на които държим. Би било глупаво да се очаква, че един по-морално натоварен публичен дебат, дори и в най-добрата си форма, може да доведе до съгласие по всеки от разискваните въпроси. Но той при всички случаи ще доведе до по-здравословен публичен живот. И той ще ни накара да осъзнаем по-ясно цената, която плащаме за живота в едно общество, в което всичко е за продан.
