1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Срещнах Джамар Пери през септември 2005, при големия подслон на Червения Кръст в Батън Руж, Луизиана. Вечерята се разпределяше от ухилени млади сциентолози и той чакаше реда си на опашката. Току-що бях нахокана за това, че бях говорила с евакуираните без медиен ескорт и сега правех всичко възможно да изчезна в тълпата – една бяла канадка в море от афро-американски южняци. Наредих се на опашката зад Пери и го помолих да разговаря с мен все едно, че сме стари приятели, което той любезно направи.

Роден и израсъл в Луизиана, той беше напуснал наводнения град преди седмица. Семейството му беше чакало цяла вечност пристигането на евакуационните автобуси; когато те не пристигнали, хората бяха тръгнали сами в прежурящия пек. Накрая бяха попаднали тук, в този разпилян конгресен център, сега претъпкан с 2000 походни легла и пъстрило от сърдити, изтощени хора, патрулирани от нервни войници от националната гвардия, току-що завърнали се от Ирак.

Новината, разпространяваща се в убежището през този ден беше, че републиканският конгресмен Ричард Бейкър беше казал пред група лобисти „Най-после успяхме да разчистим социалните жилища в Ню Орлийнс. Ние не можехме да го направим, но Бог го направи“. Джозеф Канизаро, един от най-богатите предприемачи в Ню Орлийнс, беше изразил подобно мнение: „Мисля, че сега можем да започнем на чисто. И на това чисто място ние разполагаме с огромни възможности“. През цялата седмица Батън Руж гъмжеше от корпоративни лобисти, помагащи да се разгърнат онези възможности: по-ниски данъци, по-малко регулации, по-евтини работници и един „по-малък, по-безопасен“ град – което на практика означаваше планове за събаряне на социалните жилища. Слушайки приказките за „нов старт“ и „чисто място“, човек почти можеше да забрави отровната смес от отломки, химически оттоци и човешки останки само няколко мили по-надолу по магистралата.

Горе в подслона, Джамар не можеше да мисли за нищо друго. „Наистина не виждам в това никакво почистване на града. Онова, което виждам, са много хора, които умряха там. Хора, които не би трябвало да умират“.

Той говореше тихо, но един стар човек пред нас го чу и възкликна: „Абе, какво им има на тия тук в Батън Руж? Това не е възможност, а проклета трагедия. Слепи ли са те?“ Една майка с две деца добави: „Не, те не са слепи, а просто зли. А инак те виждат, виждат много добре.“

Един от онези, които видяха нова възможност в наводнението, беше покойният Милтън Фридман, великият гуру на необуздания капитализъм, авторът на учебника за съвременната, хипермобилна глобална икономика. На деветдесет и три години и със западащо здраве, „чичо Милти“, както той беше познат сред последователите си, намери сили да напише заглавна статия за Wall Street Journal три месеца след катастрофата. „Повечето училища в Ню Орлийнс са руини, както и домовете на децата, които ги посещаваха. Това е трагедия. Това също е и нова възможност.“

Радикалната идея на Фридман беше, вместо да се използва част от милиардите долари за възстановяване и обновяване на Ню Орлийнската училищна система, правителството да даде на семействата ваучъри, които те да използват в частни институции.

В остър контраст с ледниковата скорост, с която бяха поправяни дигите и електрическата мрежа, аукционирането на Ню Орлийнската училищна система стана с военна скорост и прецизност. За 19 месеца, докато повечето от бедните жители на града все още не бяха се завърнали, обществената училищна система беше почти напълно заменена от частно управлявани училища.

Фридмановският American Enterprise Institute възторжено заяви, че „Катрина свърши само за един ден онова, което училищните реформатори не успяха да направят в продължение на години.“ Учителите от обществените училища междувременно наричаха плана на Фридман „една образователна яма“. Аз пък наричам тези оркестрирани нападения върху обществената сфера, следващи катастрофални събития, комбинирани с разглеждането на катастрофите като отлични пазарни възможности, „катастрофален капитализъм“.

Приватизацията на училищната система в един средно голям американски град може би изглежда като скромно занимание за човека, смятан за най-влиятелния икономист през последния половин век. И все пак решителността да се използва кризата в Ню Орлийнс за да се подкрепи една фундаменталистка версия на капитализма, беше същевременно едно странно подходящо сбогуване. В продължение на повече от три десетилетия Фридман и неговите мощни последователи бяха усъвършенствали точно тази стратегия: да се изчака една голяма катастрофа, след което да се разпродадат парчета от държавата на частни играчи, докато гражданите все още се възстановяват от шока.

В едно от най-влиятелните си есета, Фридман формулира основния тактически прийом на съвременния капитализъм – онова, което аз разбирам като „шоковата доктрина“. Той отбеляза, че „само кризата – истинска или въображаема – поражда истинска промяна“. Когато тази криза се случи, последващите действия зависят от идеите, носещи се из въздуха. Някои хора трупат консерви и вода в подготовка за големи катастрофи; последователите на Фридман трупат идеи за свободен пазарен капитализъм. И професорът от Чикагския Университет беше убеден, че е изключително важно да се действа бързо, да се наложат необратими промени преди обърканото от кризата общество да се плъзне обратно в „тиранията на статуквото“. Това е една от най-влиятелните идеи на Фридман.

Фридман първо се научи как да експлоатира един шок или криза в средта на 70-те, когато беше икономически съветник на диктатора генерал Аугусто Пиночет. Не само, че чилийците се намираха в състояние на шок след преврата, но и страната беше травматизирана от тогавашната хиперинфлация. Фридман посъветва Пиночет да наложи една бърза трансформация на икономиката – намаляване на данъците, свободна търговия, приватизирани услуги, намаляване на социалните разходи и дерегулация.

Това беше най-екстремното капиталистическо преустройство, опитвано където и да било, когато и да било – и то стана известно под името „революция на Чикагската школа“, тъй като толкова много от икономистите на Пиночет бяха следвали при Фридман. Самият той предложи една фраза, която да обобщи тази болезнена тактика: „шокова терапия“. В последващите десетилетия, когато и да се прилагаха мащабни програми, водещи към свободни пазари, „шоковата терапия“ беше предпочитаният метод на действие.

Започнах да изследвам зависимостта на свободния пазар от силата на шока преди четири години, по време на ранните дни от окупацията на Ирак. Започнах да пиша от Багдад за провалените опити на Вашингтон да се последва военната стратегия на „шок и ужас“ с шокова терапия – масова приватизация, пълна свободна търговия, 15 % плосък данък, драматично намалено правителство. След това пътувах до Шри Ланка, няколко месеца след опустошителната катастрофа, предизвикана от вълните-цунами, където станах свидетел на същия маньовър – чужди инвестори и международни заемодатели се надпреварваха да използват атмосферата на паника, за да отдадат цялата красива крайбрежна ивица на предприемачи, които бързо построиха огромни ваканционни селища, лишавайки по този начин стотици хиляди рибарски семейства от възможността да построят отново селата си. По времето, когато Катрина удари Ню Орлийнс, вече беше ясно, че това е предпочитаният метод за достигане на корпоративните цели: да се използват моменти на колективна травма, за да се проведат радикални социални и икономически експерименти.

Повечето хора, които преживеят някаква катастрофа, желаят точно обратното на един чист старт: те искат да спасят каквото могат и да поправят онова, което не е било разрушено. Но катастрофалните капиталисти нямат интерес да поправят онова, което е било преди това. В Ирак, Шри Ланка и Ню Орлийнс, процесът, подлъгващо наречен „възстановяване“, започна с това да се довърши работата на катастрофата, като се разруши всичко, което беше останало от обществената сфера.

Когато започнах разследването, показващо връзката между супер-печалби и мега-катастрофи, аз мислех, че съм свидетел на фундаментална промяна в начина, по който „освобождаването“ на пазарите се провеждаше по целия свят. Бидейки част от глобалното движение срещу взривно нарастващата корпоративна власт, което започна в Сиатъл през 1999, аз вече бях свикнала да наблюдавам как изгодни за бизнеса политики биват налагани чрез извиване на ръце по време на срещите на Световната търговска организация, или под формата на условия, прикачени към заемите, отдавани от МВФ.

Но след като се разрових по-дълбоко в историята на този пазарен модел, аз открих, че идеята за използването на кризите и катастрофите е била modus operandi на Фридмановото движение от самото му начало – тази фундаментална форма на капитализма винаги се е нуждала от катастрофи, за да се развива по-нататък. Онова, което се случваше в Ирак и Ню Орлийнс не беше изобретение на времената, последвали 11 септември. По-скоро тези смели експерименти бяха кулминация на три десетилетия на стриктно придържане към шоковата доктрина.

Разглеждани през лупата на тази доктрина, последните 35 години изглеждат много по-различно. Някои от най-злощастните нарушения на човешките права от тази ера, които преди бяха разглеждани като садистични актове, прокарвани от антидемократични режими, се оказваха на практика или проведени с намерението да се тероризира обществеността, или активно използвани за подготовка на почвата за радикални свободно-пазарни „реформи“. В Китай през 1989 именно шокът от събитията на площада Тянанмен позволи на китайската комунистическа партия да превърне голяма част от страната в огромна експортна зона, изпълнена с работници, които бяха прекалено уплашени, за да потърсят правата си. Фолклендската война от 1982 послужи по подобен начин на Маргарет Тачър: неуредиците, последвали войната, й позволиха да смаже стачкуващите миньори и да стартира първата лудешка приватизация в една западна демокрация.

Основното правило гласи, че за да може една икономическа шокова терапия да бъде приложена без ограничения, винаги трябва да бъде налице някакъв вид колективна травма. Икономическият модел на Фридман може да бъде частично приложен и в условията на една демокрация – САЩ от времето на Рейгън са най-добрият пример за това – но за да може визията да бъде приложена в цялостната си форма, винаги са необходими авторитарни или квази-авторитарни социални условия.

До скоро такива условия не бяха налице в САЩ. Онова, което се случи след 11 септември 2001 е, че една идеология, излюпена в американските университети и подсилена от вашингтонските институции, най-после получи възможност да се разгърне напълно. Администрацията на Буш, бъкана с ученици на Фридман, включително и неговия добър приятел Доналд Ръмсфелд, сграбчи страха, използван за започване на „войната срещу терора“ и го използва по възможно най-добрия начин, за да я превърне в едно почти напълно „за-печалба“ предприятие, една бързо растяща индустрия, която вдъхна нов живот в затихващата американска икономика. Разбирана най-добре като „комплекс на капиталистическата катастрофа“, това е една глобална война, водена на всякакво ниво от частни компании, чието участие се заплаща с обществени пари, с един безкраен мандат да се защищава американското отечество до края на вечността, чрез елиминиране на всяко „зло“ в чужбина.

За няколко кратки години този комплекс вече разшири пазарния си обсег от борбата срещу тероризма до международните мирни мисии, до поддържането на местния ред и до реагирането срещу все по-честите природни катастрофи. Окончателната цел на корпорациите от комплекса е да се доведе модела на управлението „за-печалба“, който се развива така бързо при извънредни обстоятелства, до нивото на нормалното функциониране на държавата – на практика, да се приватизира управлението и правителството.

По мащаби комплексът на капиталистическата катастрофа е на нивото на бумовете от 90-те, свързани с „ново появяващите се пазари“ и информационните технологии. Той е доминиран от американски фирми, но е глобален – британски компании използващи експертизата си в производството на наблюдателни камери, израелски фирми допринасящи с експертиза в областта на изграждането на високотехнологични огради и стени. Съчетана с взривно нарастващите печалби на застрахователната индустрия, както и онези на петролната индустрия, катастрофалната икономика може и наистина да е спасила световния пазар от една всеобхватна рецесия, пред каквато той беше изправен в навечерието на 11 септември.

От времето на колапса на Съветския Съюз, налице е мощна разплата с престъпленията, извършени в името на комунизма. Но какво да кажем за онези, които са извършени в името на освобождаването на световните пазари?

Не твърдя, че всички форми на пазарен капитализъм изискват широкомащабно насилие. Напълно е възможно да имаме пазарна икономика, която не изисква такава бруталност или идеологическа чистота. Свободният пазар за потребителски продукти може спокойно да съществува заедно с безплатна система на здравеопазване, с обществени училища, с голяма част от националната икономика – като например една национална петролна компания – намиращи се в ръцете на държавата. Също така е възможно да се изисква от фирмите да плащат прилични заплати, да уважават правото на работниците да основават професионални съюзи, а правителството да събира данъци и преразпределя богатството по начин, който предотвратява острите неравенства, характерни за функционирането на корпоратистката държава. Не е необходимо пазарите да бъдат непременно фундаменталистки.

Джон Мейнард Кейнс предложи именно този вид смесена, регулирана икономика след Голямата Депресия. Именно тази система на компромиси, на проверки и баланси, беше онова, което контрареволюцията на Фридман си постави за цел да разруши в страна след страна по целия свят. Погледнат в тази светлина, капитализмът на чикагската школа има нещо общо с другите фундаменталистки идеологии: ключовото желание за една недостижима чистота.

Това желание за богоподобна мощ за създаване е точно нещото, което така силно привлича идеолозите на свободните пазари към кризите и катастрофите. В продължение на 35 години онова, което подклажда Фридмановата контрареволюция, е привлекателността на един вид свобода, откривана само във времената на катастрофални промени, когато хората, с техните дебелоглави навици и продължаващи потребности, биват премахвани от пътя – моменти, в които демокрацията изглежда практически невъзможна. Именно тези моменти на податливост, когато ние сме психологически безкотвени и физически откъснати от корените си, са времената, в които тези артисти на радикалната промяна си плюят на ръцете и започват работата по префасонирането на света.

Източник

Вижте тук краткия документален филм, създаден от Алфонсо Куарон („Децата на мъжете“)
по идея на Наоми Клайн

Pin It
Наоми Клайн
Наоми Клайн (род. 1970) е канадска журналистка, авторка и активистка, добре позната с политическите си анализи на корпоративната глобализация. По-известни нейни книги са No logo (2000), както и представяната тук Шоковата доктрина (2007)

Посетители

85

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 10 минути
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 12 минути
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 46 минути
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 56 минути
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 5 часа
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 6 часа
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 10 часа
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 15 часа
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 1 ден
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 1 ден
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 6 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 1 седмица
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 1 седмица
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица