Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Поредица
„Ислямът и модерността“

Ислямът в Европа от Тимъти Гартън Аш.

Просветителски фундаментализъм или нов расизъм? от Паскал Брукнер.

Идентичност и миграция от Франсис Фукуяма.

Сблъсъкът на цивилизациите – реалност или медиен мит? от Златко Енев

Европеизация, а не ислямизация от Басам Тиби.

Какъв сблъсък на цивилизациите? от Амартия Сен

Сблъсъкът на исляма с модерността от Франсис Фукуяма

Коран, свобода на словото и европейски ценности от Гелийн Молир

Нека престанем да говорим за религия! от Оливие Роа.

Нито „борба“, нито „диалог“ на културите от Оливие Роа

Възходът на мюсюлманските терористи от Мализ Рутвен

Как да разбираме исляма? от Мализ Рутвен

Много по-добре е нещата да се дискутират открито от Кристофър Колдуел

Европейският ислям през очите на професионалиста от Юте Клаузен

Как се създават мюсюлмаснки демокрации? от Ян Вернер Мюлер

Имат ли място правата на човека в исляма? от Емил Коен и др.

Европа и Ислямът – Ибрахим Карахасан-Чънар

Призиви към насилие в Корана и Библията от Филип Дженкинс

Ислямът в Източна Европа от Джейкъб Микановски

През лятото на 2008, управляващата в Турция партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkinma Partisi, или АКП) едва успя да избегне официална забрана от страна на турския конституционен съд. Държавните прокурори настояваха, че партията, която официално поддържа политика на икономическа модернизация, консервативни морални ценности и присъединяване на Турция към Европейския съюз, се опитва да наруши пословично стриктното турско разделение между религия и политика, бавно ислямизира страната и в края на краищата се опитва да въведе теокрация.

Мнозина местни поддръжници на АКП въздъхнаха с облекчение след решението, както направиха и немюсюлманите, които виждат АКП като прототип на мюсюлманска демократическа партия, която може да се осланя на вярващите, като същевременно е истински обвързана с правилата (и ценностите) на демократичната игра.

В същото време, в Турция си остават силни гласовете, които обявяват, че ислямът и демокрацията са несъвместими и, разбира се, те се ограничават не само с това. Изявленията им напомнят онова, което са казвали за демокрацията и религията мнозина секуларни либерали в Европа от деветнадесети век, но с една много важна и поучителна разлика: по онова време за непреодолима пречка пред либералната демокрация е бил считан католицизмът. Водещият френски републиканец Леон Гамбета възкликва в 1877: „Le cléricalisme, voilà l’ennemi!“[1]. Всъщност, дори в напредналия двадесети век немалко известни политици и учени от социалните науки са твърдели, че обяснението за устойчивостта на диктатурите в Латинска Америка и на Иберийския полуостров е католицизмът. Католицизмът, по думите на Сеймур Мартин Липсет, изглежда „противоположен на демокрацията“, а Пиер Трюдо твърдеше, че католическите страни „са авторитарни по въпросите на духа“.

Както е случаят с мюсюлманите днес, католическите граждани бяха подозирани в поддържане на международни връзки и лоялности към духовни институции, намиращи се другаде – едно подозрение, което все още имаше значение по време на изборните кампании на Джон Кенеди.[2]

Но във втората половина на двадесети век в западна Европа се появиха и започнаха да процъфтяват християндемократически партии. Същото, в по-слаба степен, се случи и в Латинска Америка. Това бяха – и до известна степен все още си остават – умерено религиозни партии. Те поддържат политически програми, наситени с определени доктринални ценности, но в същото време твърдо поддържат демократичните структури и зачитат разделението на държавата и църквата.

• • •

Тази подтикваща към размисъл аналогия между християнските и мюсюлманските демокрации не е непозната на западните политици и интелектуалци, но мнозина от тях полагат огромни усилия да я отхвърлят. Една от линиите на отхвърлянето, песимистична в заключенията си, твърди че европейските католици са се обърнали към демокрацията само по нареждане на Ватикана. И понеже мюсюлманите нямат някаква подобна на католическата йерархия, то примерът с християндемократите е неудачен.

Другата линия на аргументиране е по-оптимистична по отношение „либерализацията“ на исляма, но поддържа, че християнският характер на християндемокрацията няма отношение към нейната евентуална политическа обвързаност. Няма място за някакъв специфично мюсюлмански стил на демокрация, защото именно структурата на демократичното обвързване, а не дадените идеи, които го определят, водят до умереност. Така например политоложката Шери Бърман твърди, че когато политическите партии многократно участват в избори, те са склонни да станат по-гъвкави идеологически, защото се опитват да достигнат една по-разнообразна група от избиратели. Радикалните идеи, религиозни или секуларни, стават по-маловажни, когато една партия получи властта и трябва да решава конкретни проблеми.

Независимо от важните си разногласия, песимистите и оптимистите следователно са съгласни, че важни в случая са институционалните структури, а не политическите идеи или програми. И двете страни смятат, че призивите за либерализация на исляма и заплетените диспути около съвместимостта на Корана с демокрацията нямат особено значение. Програматичната умереност, ако изобщо се получи, ще бъде резултат от политическата практика, а не нейно предусловие.

Но дали историческите аналогии между християнските и потенциалните мюсюлмански демокрации са наистина толкова безполезни? Или може би те предлагат обещаващи алтернативи на авторитарните управления в Близкия изток?

• • •

Християндемократическите партии се появяват за пръв път в континентална западна Европа към края на деветнадесети век. Макар само някои от тях да са основани с помощта на националните църкви, всички са тясно фокусирани католически групи на интереси. Целта им, както посочва политологът Стахис Калювас, е не да интегрират католиците в модерните демокрации, а, особено в Германия и Бенелюкс, да се противопоставят на антиклерикалните мерки на секуларно-либералните или републикански държави. От най-голямо значение за тях са намеси в областите, които по традиция са важни за църквата: семейството и образованието. Показателно е, че там, където режимите не се възприемат като заплаха за програмата на църквата, християндемокрацията никога не се материализира. Франция, с нейните постоянни преходи между републиканизъм и приятелски настроен към църквата монархизъм, е отличен пример. Християндемократически партии не се формират и в хомогенни католически страни, като Ирландия например, където липсва сериозно противопоставяне между клерикали и антиклерикали.

Въпреки католическите корени на тези партии и техните колебания относно демокрацията, Ватиканът първоначално гледа на тях с подозрение и вижда в участието им в избори и парламентарни пазарлъци признаци на нежелан модернизъм. В Италия враждебността на Ватикана към либералната национална държава е толкова голяма, че папата забранява каквото и да е участие на католици в националния политически живот. Разбираемо е нежеланието на църквата да приеме влиянието на плурализма по отношение на нейните универсалистки аспирации – тя не може да приеме така лесно опцията да бъде само един от многото авторитети. Освен това Ватиканът и националните църкви се боят, че може да изгубят контрола над партиите и предпочитат да общуват директно с държавите, дори и ако те са агресивно секуларни.

С времето Ватиканът започва да подкрепя демокрацията безрезервно, но това става само след десетилетия на християндемократическа практика и само след като е отхвърлил прозрачните си симпатии към авторитарни лидери като Антонио Салазар в Португалия и Франсиско Франко в Испания.

• • •

Но ако Ватиканът не е подпомогнал в значителна степен развитието на християндемократите, то какво тогава го е направило? Дали единствено механизмите на изборната конкуренция, или може би развитието на християнската доктрина също е играело определена роля? Влиянието на идеите върху партийните политики е много трудно за демонстриране, но все пак може да се твърди със силни основания, че обръщането на християндемократическите партии към умереност и в края на краищата приемане на модерната партийна политика е свързано с теологическите и философски идеи за съвместимостта между католицизма и демокрацията. Макар и да липсва някаква единна кауза или процес на приспособяване, развитието на идеите е неотделимо от този процес.

Вероятно най-влиятелната фигура при установяването на интелектуалните основи на християндемокрацията е френският философ Жак Маритен. Започвайки през 1930-те, Маритен развива множество аргументи в полза на идеята, че християндемокрацията трябва да възприеме принципите на демокрацията и човешките права. Той не е единственият католически мислител, който прави това, но неговото учение и влияние подсказват най-ясно колко важни са новите идеи при либерализацията на християндемокрацията.

Маритен вярва, че една личност може да процъфти единствено вътре в някаква общност и то тогава, когато е отворена към Бога. Тези идеи, извлечени от Томисткия[3] естествен закон, оформят в решаваща степен появяващата се тогава философия на персонализма, която се опитва да посочи път между комунизма и либерализма (в по-късни времена тя дълбоко повлиява личните възгледи на папа Йоан Павел II). Персонализмът, според своите привърженици, не е същото като индивидуализма, за който се твърди, че гледа на човешките същества като изолирани и егоистични действащи лица, вместо да ги разбира като части от групи. Комунизмът пък напълно подчинява личностите на държавата.

Персонализмът е едновременно антилиберален и антикомунистически; неговите поддръжници смятат, че либерализмът и комунизмът, при всичките им привидни различия, са форми на материализма, докато персонализмът отдава длъжното на духовните измерения на човешкия живот. Човешките същества са едновременно обвързани от социалния ред и притежаващи индивидуално достойнство и способност за надмогване на материалното. Те трябва да допринасят за общото благо, но духовността на личностите се намира над всякакви земни общности, особено онези на потенциално тоталитарната комунистическа.

• • •

Макар че Маритен не поддържа открито християнските партии, учението му е важен ориентир за новооформените християндемократически партии в следвоенна Европа, особено в Италия. Без съмнение, развитието на християндемокрацията – и нейните удивителни изборни успехи – се дължат не само на привлекателността на нейния език и партийни програми. Силният антикомунизъм по време на Студената война печели много гласове. Освен това обаче решаващо значение има следвоенният съюз между селяните и средните класи, който помага на християндемократите в Германия и особено в Италия и страните от Бенелюкс, да задържат властта в продължение на необичайно дълги периоди от време.

Християндемократите значи се нуждаят и от определена мисловна платформа, която да направи демокрацията атрактивна за вярващите, като същевременно убеждава невярващите в това, че те са приели ценностите на плурализма. По-конкретно, вярващите трябва да бъдат убедени, че партията няма да се продаде на секуларизма (на който либералната демокрация изглежда само симптом), докато невярващите трябва да бъдат убедени, че религиозните партии няма да се откажат от държавната неутралност, след като веднъж са получили властта. Това е много деликатен акт на баланс. Маритен успява да го постигне, отчасти защото доста неясната философия на персонализма предлага трети път не само между индивидуализма и комунизма, но и между религията и секуларизма.

• • •

Дали един такъв философско-теологически път – или може би мост – може да бъде построен в исляма, си остава, разбира се, открит въпрос. Сигурно е, във всеки случай, че не трябва да се гледа като на някакво политиканско шоу на опитите на умерени и демократични ислямски интелектуалци да либерализират исляма. Дебатите около значението на шариата като държавен закон, възможните политически следствия за парламентарните процедури от ислямската институция шура („консултация“), както и концепциите за тео-демокрация са важни. Мислители като Абдулкарим Соруш, Абдулахи Ахмед Аннаим, Халед Абу Ел-Фадл, и др, не могат сами по себе си да доведат нещата да умереност, да не говорим за либерална демокрация. Но те могат да предложат един мисловен и духовен корпус – структуриран около моралните ценности, централни за Корана, като например справедливостта – който да даде публично оправдание на идеите на демокрацията.

Няма гаранции за това, че мюсюлманската демокрация може да се появи през идещите години и да бъде поддържана постоянно; управлението на АКП в Турция е продължаващ експеримент и само времето може да покаже дали той ще подсили турската демокрация. Но историята – включително и интелектуалната история – на християндемокрацията ни дава както поводи за оптимизъм, така и уроци за бъдещето.

Източник



[1] Клерикализмът, ето кой е врагът! Бел. пр.

[2] Както е известно, Кенеди идва от католическо семейство. Бел. пр.

[3] По името на Тома Аквински (1225–1274), италиански теолог и схоластически философ, чиито идеи лежат в основата на късните философски възгледи на католическата църква. Бел. пр.

Ян Вернер Мюлер
Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.
Други статии от този автор

support

Посетители: 243

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 20 часа
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 1 ден
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 2 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 2 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 2 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 2 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 5 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици