Нидерландия/Холандия, страната на лалетата, напоследък се рисува в някои медии със странни клишета. Едва ли не на всяка крачка има червени фенери, всички пушат трева и половината са хомосексуални или със сменен пол. Другата половина са мюсюлмани, защото толерантността към чужденците е недопустимо висока. Освен към българите, разбира се, защото тях ги дискриминират жестоко, главно защото ги бъркат с циганите. Поне така ми казват на мене, с поклащане на глава в смисъл „Уж живееш там, а не знаеш, как стоят нещата в действителност.“

Как стоят нещата ‚в действителност‘: правила има и те са прости.

Можеш да излизаш навън, ако си на 1,5 м от други хора. Освен ако сте семейство, тогава движите заедно. Можеш да си ходиш, където си искаш, особено на чист въздух, защото едно е сигурно – вирусът се чувства по-добре в затворени помещения. Децата могат да играят, но не на групи. Не се носят маски и пр. Някои слагат ръкавици, като пазаруват. Най-важното е миенето на ръцете и дезинфекция на всичко, което се пипа от повече хора.

Който може, работи вкъщи. Който има важна работа, ходи на работа.

Автор(и): Маргарита Желязкова

Кои са враговете на Италия? Този въпрос, зададен на покойния Умберто Еко от таксиметров шофьор в Ню Йорк, го накарал да се почувства безсилен. Италианците, осъзнава той, са надарени с необичайното отличие да демонизират сънародниците си. В Изобретяване на врага, неговият сборник с есета от 2008 г., академичният автор, най-известен със световния си бестселър Името на розата, отбелязва, че нациите и хората разчитат най-вече на враговете като начин за самоопределение. И те ще стигнат дотам да си ги измислят, да оставят умовете им да бъдат обсебени от грозни морални чудовища – мрачни огледала, потвърждаващи собствените им добродетели. А различни заинтересовани страни могат да манипулират тази психологическа потребност за собствените си цели; истинското разбиране на врага е „привилегия на поети, светци или предатели“.

Това е и прерогативът на този италиански медиевист и семиотик, което го прави нашият най-добър водач във времената на възраждане на крайната десница. Еко, роден през 1932 г., винаги е бил нещо повече от академичен автор, станал писател на бестселъри. Той е писал комични текстове, анализи на поп културата и ерудирани академични творби. И все пак три теми, които се повтарят в работата му – крайната десница, конспиративните теории и комуникациите – го превръщат в обезпокоително-далновиден водач из лабиринта на днешните ни противоречия. Формиращо в това отношение е детството му в Италия на Мусолини и Втората световна война. Макар че евакуацията на семейството от родния му град Алесандрия ги пощадява от последствията на тежката бомбардировка, която градът претърпява, Еко става свидетел на бруталния конфликт между фашисти и партизани. Фактът, че Италия никога не се прочиства от фашисткото си минало със същата задълбоченост като Германия, не му убягва, и със сигурност засилва безпокойството му, че ужасите от младостта му биха могли отново да се завърнат – както и се случва, до известна степен, в т. нар. „оловни години“, когато комунистически и фашистки терористи воюват едни срещу други и срещу държавата.

Автор(и): Джоузеф Рахман

И така, какво е идентичността? Терминът „идентичност“ не се е използвал често преди 1950-те години. Първият учен, който го употребява, е психологът Ерик Ериксон. Но всъщност това е много стара концепция. Както твърдя в последната си книга, тя се връща към една дума, която Платон е използвал в Държавата: „thymos“. Тимосът е онази част от душата, която търси уважение и признание. Ние искаме не само материални неща като храна, напитки и жилища. Освен това си желаем и да бъдем оценявани от останалите хора в степента, която смятаме, че заслужаваме. Икономистите имат едно доста стеснено разбиране за човешкото поведение. Те казват, че хората имат желания и предпочитания, че са рационални и използват рационалността си, за да увеличат максимално предпочитанията си. И това обяснява защо хората правят онова, което правят. А всъщност, ако човек се върне назад към Държавата, там Сократ казва: не съществува ли и една трета част от душата, която се занимава не само с материални блага, а преди всичко желае уважение? И дали в много случаи това желание не надделява над онова за материално благополучие, тъй като уважението е свързано с емоциите? Ако не сте уважавани толкова, колкото смятате, че заслужавате, вие започвате да се гневите, а това ви води към насилие, към политика и към много други неща.

Сега, съвременното разбиране за идентичността е малко по-различно, макар и тимосът да е универсална човешка характеристика: всички хора го притежават до известна степен и той е съществувал във всички исторически периоди. Но има и една конкретна, модерна версия на идентичността, която според мен започва с Мартин Лутер. Лутер казва, че в Божиите очи е важна вътрешната ни вяра, вътрешните ни убеждения. Бог не се интересува от многобройните ритуали на католическата църква. Той не се интересува дали ще броите броеница или ще отидете на неделна служба, дали ще следвате правилата на католическата църква; той се интересува единствено от вътрешния вярващ. Ето това е нещото, което ще ви спаси, което е реалната същност на християнската вяра. Цялото общество около вас може да бъде фалшиво, грешно и репресивно, защото отрича автентичността на тази вътрешна същност, която е вярваща. И единственият, който може да го види, освен може би самите вие, е Бог. Ето това, в известен смисъл, създава съвременното разбиране за идентичността, а именно, че вътре в нас има ценности, които превъзхождат оценката на заобикалящото ни общество. В пред-модерните времена човек би казал: добре, но трябва да се съобразяваш. Обществото определя тези правила, така че ти просто израстваш и се научаваш как да ги следваш. А модерната версия заявява: не, това не е правилно, защото ценното е вътрешното аз, а останалата част от обществото е погрешна и невярна, и тя е онази, която трябва да се промени. Има и по-късни версии на това, особено при Русо, който твърди, че целият исторически процес всъщност ни е направил фалшиви, че е създал тези външни правила, които потискат вътрешното същество. И нашата цел, онова, което ни изпълва, е появата на тази автентична вътрешна същност.

Автор(и): Франсис Фукуяма

Популистката атака подтикна много либерали да стигнат до заключението, че самият национализъм е заплаха за либералния ред, воден от САЩ. И все пак в исторически план, либерализмът и национализмът често са се допълвали. След Втората световна война Съединените щати създадоха един либерален ред, в който необходимостта от международно сътрудничество беше балансирана с популярните искания за национална автономия – нещо, което ограничи агресивните националистически импулси, които бяха се оказали толкова катастрофални през междувоенните години. Следвоенният ред се основаваше на силни демократични социални държави, подкрепяни от международни институции като Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ), които координират икономическата политика между отделните държави, като в същото време им предоставят възможност да действат в своя национален интерес. Политическият учен Джон Раджи нарича това споразумение „вграден либерализъм“, защото той е възприел свободните пазари, като ги е подложил на институционализиран политически контрол както на национално, така и на международно ниво – една сделка, която се е провеждала в продължение на няколко десетилетия.

Но през последните 30 години либерализмът постепенно започна да отпада от съдържанието на сделката. Елитите в Съединените щати и Европа постоянно разрушаваха политическия контрол, който дотогава беше позволявал на националните правителства да управляват капитализма. Те ограничиха демократичните политики по такъв начин, че да се вписват в логиката на международните пазари и изместиха политиката по посока към неотчетни бюрокрации или наднационални институции като ЕС. Това създаде условията за настоящия прилив на популистки национализъм. За да я ограничат, политиците ще трябва да се върнат към онова, което е работило в миналото, да намерят нови начини за съгласуване на националната отчетност и международното сътрудничество в глобализирания свят. Точната реакция срещу популизма, с други думи, е не да се откажем от либералния интернационализъм, а да го възстановим.

Автор(и): Джак Снайдър

Освен че насърчава десния национализъм и разпадането на паневропейските институции, администрацията на Тръмп се е обърнала и срещу глобалния режим на свободна търговия, който подхранва европейската и германската политическа стабилност. Самият президент е насочил конкретното си внимание към Германия, като се оплаква от големия ѝ търговски излишък и заплашва с тарифна война срещу немските автомобили, в допълнение към вече наложените тарифи върху европейската стомана и алуминий. Представете си какви ще бъдат последиците от още по-голям натиск и конфронтация: спад в германската икономика и, заедно с него, завръщане към негодуващия национализъм и политическата нестабилност. А сега си представете, че Гърция, Италия и други слаби европейски икономики се клатят и се нуждаят от по-нататъшни германски спасявания, които може и да не дойдат. Резултатът ще бъде възраждането на икономическия национализъм и горчивите разделения от миналото. Добавете към това нарастващите съмнения относно гаранциите за сигурност на САЩ, които Тръмп преднамерено разпалва, заедно с настояванията за увеличаване на разходите за отбрана в Германия и останала Европа. Американската политика изглежда се стреми да създаде перфектната европейска буря.

В цяла днешна Германия все още има хиляди невзривени бомби, хвърлени от съюзниците по време на Втората световна война. Само преди няколко години една такава бомба се взриви в Гьотинген, убивайки тримата мъже, които се опитваха да я обезвредят. Помислете за Европа днес като за неексплодирала бомба, детонаторът на която е непокътнат и функционален, а експлозивите ѝ все още са напълно годни. Ако това е подходяща аналогия, то тогава Доналд Тръмп е дете, въоръжено с чук, което радостно и безгрижно блъска наоколо. Какво толкова може да се обърка?

Автор(и): Роберт Кейган

В наши дни каузата на отвореното общество е доста оспорвана. Под управлението на Владимир Путин Русия се върна към автокрация, а Полша и Унгария се движат в същата посока. С възхода на Доналд Тръмп в Съединените щати, където Сорос е основен донор на демократическите кандидати, както и с нарастващата сила на десните популистки партии в Западна Европа, визията на Сорос за либерална демокрация е заплашена дори и в най-старите си, най-дългогодишни крепости. Национализмът и племенничеството се възраждат, старите бариери се подсилват, границите отново се укрепват. Днес Сорос е изправен пред реалната възможност за провал на целта, на която е посветил по-голямата част от богатството и последната глава от живота си. Но не само това: той се е оказал в тревожната позиция на човек, нарочен като най-големия злодей в тази антиглобална реакция. Еврейският му произход и кариерата в сферата на финансите го превръщат в идеална цел за фантазиите на реакционерите по цял свят. „Аз съм за определени принципи, независимо дали печеля или губя“, каза ми Сорос тази пролет. Но, продължи той, „за съжаление в момента губя прекалено много, на прекалено много места.“

Автор(и): Майкъл Стийнбъргър

Докато общите начини на работа на Гугъл, Фейсбук и др. са известни и до известна степен добре разбирани (поне от някои хора) вече от доста време насам, онова, което липсваше досега – и в момента се предлага от Зубоф – е прозрението и науката, които да ги поставят в по-широк контекст. Тя посочва, че докато повечето от нас смятат, че си имат работа само с някакъв вид алгоритмична непроницаемост, всъщност онова, пред което сме изправени днес, е последната и най-нова фаза в дългата еволюция на капитализма – от производството на продукти, през масовото производство, през управленческия капитализъм, до услугите, до финансовия капитализъм, а сега вече и до експлоатацията на поведенчески прогнози, тайно извличани от наблюдението на потребителите. В този смисъл огромната ѝ книга (660 страници) е продължение на една велика традиция, включваща фигури като Адам Смит, Макс Вебер, Карл Полани и – смея да го кажа – Карл Маркс.

Автор(и): Джон Нотън (в. „Гардиън“), Шошана Зубоф

Основните социално-политически развития от последните десетилетия са свързани по някакъв начин с икономическите и технологичните промени, причинени от глобализацията. Но освен това те имат корените си и в един по-различен феномен: възходът на политиката на идентичността. В по-голямата си част политиките от двадесети век бяха определяни от икономически въпроси. Отляво, политиката се съсредоточаваше върху [проблемите на] работниците, професионалните съюзи, социалните програми и политиките за преразпределение. Дясното, напротив, се интересуваше главно от намаляването на размера на правителството и насърчаването на частния сектор. Днес обаче политиката се определя по-малко от икономически или идеологически съображения, отколкото от въпроси на идентичността. Сега в много демокрации левицата се съсредоточава по-малко върху създаването на широко икономическо равенство и по-скоро върху насърчаването на интересите на различни маргинализирани групи като етническите малцинства, имигрантите и бежанците, жените и хората от ЛГБТ-общността. Междувременно дясното е предефинирало основната си мисия като патриотична защита на традиционната национална идентичност, която често е изрично свързана с неща като раса, етническа принадлежност или религия.

Автор(и): Франсис Фукуяма

[Световното първенство по футбол, освен всичко друго, ни донесе и една] важна интелектуална дискусия с участието на френския посланик в Съединените щати и Тревор Ноа – известен комик и домакин на едно от популярните късно-нощни телевизионни шоута в САЩ [Daily Show].

Миналия понеделник, по времена един от монолозите си в шоуто, домакинът му Тревър Ноа се пошегува с победата на Франция в Световното първенство. Имайки предвид факта, че 80 процента от играчите на френския отбор са от африкански произход, той се избъзика [quipped]: „Африка спечели Световното първенство“.

„Разбирам, разбирам. Те трябва да кажат, че това е френският отбор“, каза Ноа, който сам е чернокож и от южноафрикански произход. „Но погледнете само тези момчета. Човек не може да получи подобен тен чрез разходки из южна Франция, приятели“.

Френският посланик Жерар Аро се почувства оскърбен от този коментар и няколко дни по-късно изпрати до Ноа писмо, в което очерта възраженията си. „Наричайки ги африкански отбор, вие изглежда отричате тяхната френскост“, писа Аро. „А това, дори и на шега, легитимира идеологията, според която белотата е единствената дефиниция на това да бъдеш французин.“

Същата вечер Ноа отговори в мрежата, защитавайки оригиналната си шега и твърдейки, че в действителност Аро изличава идентичността на играчите на нацията си. Това е мощен монолог и той заслужава да бъде проследен изцяло (въпреки че Ноа се опитва да имитира френски акцент, [с което омаловажава аргументите на опонента си]):

Автор(и): Зак Бошан

Детайлите около операцията не са съвсем ясни, но изглежда, че човекът, който съдействал на разследването, се е съгласил да изиграе ролята на убиеца. Съпругата на Бабченко информирала нейна приятелка-журналистка, че Бабченко е бил застрелян и бил обявен за мъртъв в линейката. Тя разказала, че чула нещо като три силни удара и излязла от банята, само за да намери съпруга си в облян кръв; не е ясно дали операцията на  е включвала действително разиграване на убийството, или само съобщение, че то е било извършено, въпреки че в мрежата циркулираше снимка на предполагаемия труп на Бабченко. (Също така не е ясно дали съпругата му е знаела за операцията.) На следващия ден говорителите на правоохранителните органи съобщиха, че Бабченко е жив и че посредникът вече е арестуван. Изглежда, че 29 май е станал не само втори, но и трети рожден ден на Бабченко.

Автор(и): Маша Гисън

Чували ли сте някога за Полокоста? PR-гуруто на Ярослав Качински – лидерът на управляващата партия в Полша – си е поставил за цел да ви накара да го направите.

„Полската държава няма на разположение институция, която, подобно на Яд Вашем [музеят на Холокоста в Израел], да показва страданията, които поляците са преживели“, оплаква се Марек Кочан, PR-съветникът на Качински.

Кочан нарича това страдание „Полокост“.

В статия, публикувана във варшавския всекидневник Rzeczpospolita, Кочан твърди, че такъв музей е необходим и може, и трябва, да бъде построен за една година. „Можем да поканим министър-председателя Бенямин Нетаняху за откриването“, предлага той. „Неотдавнашните дебати показаха, че в Израел има недостиг на знания за Втората световна война, дори сред хората, които определят общественото мнение там.“

Автор(и): Константи Геберт

След Втората световна война много хора в богатите страни са израснали, схващайки оцеляването си като даденост. Могли са да го правят благодарение на безпрецедентния икономически растеж, силните социални държави и мира между големите световни сили. Тази сигурност е довела до промяна в ценностите между поколенията, тъй като много хора вече не отдават основен приоритет на икономическата и физическата сигурност, и не изпитват толкова голяма нужда от съобразяване с груповите норми. Вместо това те подчертават индивидуалния, свободен избор. Това предизвиква радикални културни промени: възход на антивоенните движения, напредък в расовото равенство и равенството между половете, както и по-голяма толерантност към LGBTQ -общността и други традиционни външни групи.

Тези промени пък водят до реакция от страна на по-възрастните хора и онези, които заемат по-малко сигурни позиции в обществото (по-малко образованите, по-малко благоденстващите), които се чувстват заплашени от ерозия на утвърдените ценности. През последните три десетилетия това чувство за отчуждение се усложнява от притока на имигранти и бежанци. От 1970 до 2015 г. испаноезичното население на САЩ се е увеличило от 5% на 18%. Швеция, която през 1970 г. е била населена почти изцяло от етнически шведи, днес има население от 19 %, родено в чужбина. В Германия същата цифра е 23%. В Швейцария – 25%.

Цялото това разслояване е поляризирало съвременните общества. От 1970-те насам проучванията в САЩ и други страни разкриват определено разделение между „материалистите“ – хора, които подчертават необходимостта от икономическа и физическа сигурност, и „постматериалистите“, които приемат тази сигурност за гарантирана и подчертават вместо нея по-малко осезаеми ценности.

Автор(и): Роналд Ингълхарт

В последното десетилетие се очертаха редица разломи, противопоставящи вижданията относно силата на антисемитизма сред българското население, заслугите на една или друга фигура за оцеляването на евреите от „стара България“ и отговорността на българската държава в депортирането на тези от „новите земи“.

Статията на Румен Аврамов „Многоликият Холокост: Класификацията на Робърт Пакстън“ представя възгледите на Роберт Пакстън според студията Спецификата в преследването на евреите във Франция през 1942 г., която предстои да бъде публикувана в утрешния брой на „Маргиналия“. Творчеството на американския историк е здравословен пример за иконоборческа и демистифицираща позиция, която руши упойващи общоприети клишета, казва Румен Аврамов, автор на „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм – 1940-1944 г.“, както и на документалния сборник за депортацията на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия – 1943 г., написан в съавторство с Надя Данова.

Автор(и): Румен Аврамов

Съществуващото възприемане и прокарване на мултикултурализма затруднява социалната интеграция в Британия. Бавният процес на социална интеграция, което се причинява от някои мултикултурни политики, засилва фрагментацията на британското общество, като по такъв начин излага на опасност бъдещето на разнообразието в Британия. Мултикултурализмът обещаваше да донесе социално включване, но се провали и сега става оправдание за изключването. Вместо да приспособява позитивните страни на разнообразието, той утъпква пътя към гетоизация на Великобритания, която се основава на класа, раса и религия.

Някои може да намерят това за иронично, но аз като имигрант се оплаквам относно провала на мултикултурализма в Британия. Въпреки това вярвам, че самите имигранти биха призовавали проактивно за един всеобхватен социален диалог, който се отнася до резултатите на мултикултурализма в страната. Ние не би трябвало да чакаме крайнодесните да монополизират дебата, който често хората, които спадат към господстващото направление на мислене избягват да водят. За нещастие мултикултурализмът се превърна в свръхчувствителна тема, което насърчава автоцензурата. Ето защо самите имигранти следва да се отворят за дебат.

Автор: Афшин Шахи

Сайтът desebg.com публикува онлайн т. нар. Дълга телеграма на американския дипломат Джордж Кенан от 1946 г., която обяснява същността на комунистическия режим в СССР, неговите цели, методи и пропаганда, както и каква политиката трябва да води САЩ по отношение на Кремъл за удържане на съветската експанзия в началото на Студената война.

Документът, изиграл ключова роля за промяна на политиката на САЩ към Съветския съюз след Втората световна война, се публикува онлайн в България за първи път по идея на Красен Станчев (документът в pdf формат се намира на trumanlibrary.org). В настоящата публикация той е придружен с българския му превод, извършен от Ирина Стоичкова и публикуван за първи път у нас от Fakel Express (http://www.fakelexpress.com/f5-kenan-pg1.htm) с любезното разрешение на главния му редактор Георги Борисов.

Този много важен анализ за разбирането на Съветския Съюз и историята на Студената война, остава незабелязан или поне без влияние върху масовите схващания за периода след Втората световна война. Сайтът desebg.com благодари на преводача на текста и на FakelExpress за съгласието той да бъде публикуван.

Автор(и): Джордж Кенан

Откак дойде на власт в Полша през 2015, Право и справедливост (ПИС), националистическата популистка партия, водена от Ярослав Качински, предприе поредица от „облекчаващи мерки“. Най-скорошната от тях е един проектозакон, който прави незаконни обвиненията в полско участие при Холокоста и други престъпления, извършени по време на германската окупация на Полша. През последните дни проектозаконът беше одобрен и от двете законодателни камари – Сеймът и Сенатът. Полският президент Анджей Дуда получи срок от 21 дни, за да реши дали също ще го подпише.

Този законопроект е част от програма, въведена през последните две години, наречена от правителството на ПИС „добра промяна“. Промяната включва опити за узаконяване на правителствения контрол над медиите и въвеждане на драконовски закони против абортите. Освен това ПИС въведе един вид принизяващ публичен език, чрез употреба на фрази, които напомнят за езика от времената на комунизма. Либералите например станаха „прасета, лишени от достъп до копанята“.

Автор(и): Марси Шор

Къде са демократите? Този въпрос звучи с цялото си възмущение всеки път, когато някоя империя на злото извърши ново зло. Или когато започне да въвлича традиционните демокрации в твърде очевиден процес на подмяна на ценности и идеи. Преправянето на конвенцията за геноцида е въпрос, отнесен към втория вид. Защо демократичните страни се съгласяват с това преправяне?

Усилието, с което „съветският блок“ премахва политическите групи от кръга на възможните пострадали при геноцид, тогава е очевидно със своята насоченост. Съветската делегация иска гаранции за това, че новото образувание ООН няма да има основание да търси сметка за скалъпените процеси и разстрела на стотици хиляди хора, взети на прицел тъкмо заради това, че са привидени като политическа група, враждебна на Сталин. И след като е очевидно, че СССР иска превантивно да избегне възможните, макар и само по документ, пречки пред нова вълна на терора, въпросът е защо демокрациите се съгласяват с това.

Причината със сигурност не е една, те са няколко дори и само при повърхностен поглед. Разгледани в тяхната съвкупност, те показват, че заличаването на тази толкова съществена дума в Конвенцията за геноцида е буквално най-малкият компромис пред СССР, който тогава са могли да направят традиционните демокрации. Москва е имала далеч по-големи – и неудовлетворени – амбиции.

Автор(и): Татяна Ваксберг

Въпросът в заглавието, разбира се, е подвеждащ. Идеологиите не могат да бъдат квалифицирани като правни понятия и е абсурдно да дискутираме това. Ако нещо ще е „геноцидно“ или „не-геноцидно“, то би следвало да е конкретно престъпление, извършено от конкретни хора. Нацизмът не е геноцид сам по себе си; геноцид е актът на замисляне и осъществяване на Холокоста.

Затова и примерът, разглеждан тук, не е комунизмът по принцип, нито комунизмът на теория, а възможно най-яркото, най-познатото и най-масовото му престъпление: ГУЛАГ. Въпросът е дали изпращането на смърт на повече от 20 милиона съветски и чуждестранни граждани представлява геноцид. При това нека уточним, че престъплението, за което говорим, е извършено в условията на ежедневен рецидив в продължение на /поне/ 36 години, и е запазило за историята имената на хиляди преки извършители плюс два вагона идеолози, последователи, вдъхновители и организатори.

Автор(и): Татяна Ваксберг

Нека да почнем с фундаментализма. Тук, злото (ако перифразираме Хегел) често обитава втренчения поглед, който го възприема. Вземете Балканите през 90-те години на миналия век, мястото на широко разпространени нарушения на правата на човека. Кога Балканският полуостров – един географски район на Югоизточна Европа – стана „Балканите“, носещи всичко това, което европейското идеологическо въображаемо означава сега с това название? Отговорът е: в средата на 19 век, точно когато Балканите бяха напълно изложени на ефектите на европейската модернизация. Пропастта между предишните възприятия на Балканите от страна на Западна Европа и „модерния“ имидж на този район е шокираща. Още през 16-ти век френският естествоизпитател Pierre Belon можеше да отбележи, че „турците не принуждават никого да живее като тях“. Тогава малката изненада, смутила западните пътешественици, констатирали публичното присъствие на евреите в големите турски градове, че толкова много евреи намират убежище и религиозна свобода в Турция и в други мюсюлмански страни, след като през 1492 г. бяха изгонени от Фердинанд и Изабела от Испания, се дължи на върховния гърч на иронията, допуснат от тези, които ги изгониха. Докладът на N. Bisani, един италианец, посетил Истанбул през 1788 г. е само един от дълга редица примери, потвърждаващи това: „Чужденец, който е наблюдавал нетолерантността в Лондон и Париж, трябва да е много изненадан да види тук църква, разположена между джамия и синагога, и дервиш, седящ редом до монах капуцин. Не знам как това правителство може да допусне в пазвата си религии, толкова противоположни на неговата. Това, че този щастлив контраст може да бъде демонстриран, сигурно се дължи на дегенерацията на мохамеданството. Още повече се удивляваш, като видиш, че този дух на търпимост изобщо преобладава между хората; защото тук виждаш турци, евреи, католици, арменци, гърци и протестанти да разговарят помежду си на теми, свързани с работата или с удоволствието с толкова хармония и доброжелателство, сякаш са от една и съща страна или религия.

Автор(и): Славой Жижек

Корицата на най-известната книга на Рута Ванагаите представя две снимки на млади мъже. „Този тук е евреин“, казва тя, посочвайки снимката вляво. „Бил е шампион по колоездене. Достатъчно добър, за да представя Литва в международни състезания, но недостатъчно добър, за да живее“. Бил е екзекутиран по времето на Холокоста. Мъжът от снимката вдясно е литовски палач [изпълнител на смъртни присъди]. „И двамата са част от нас“, обяснява Внагаите. „Но литовците не мислят за тях като за ‚нас‘, тъй като единият е евреин, а другият убиец“. Книгата ѝ е наречена „Нашите“. (Превеждана е също като „Нашият народ“.)

Срещнах Ванагаите в едно нюйоркско кафене, в сряда. След няколко седмици в Съединените щати тя трябваше да се връща в Литва в петък. Докато се разхождахме тя звучеше ту нехайна, ту изплашена от перспективата да се връща у дома. „Искам да опитам всичко“, каза тя в един момент. „Следващата седмица ме очакват в бюрото на прокурора за разпитване. Никога преди не съм била разпитвана. Животът трябва да е интересен“. В един по-малко оптимистичен обмен намисли, когато я попитах за следващия ѝ проект, Ванагаите каза, „Опитвам се да избегна затвора“. Не беше ясно за какво точно би могла да отиде в затвора – не е получила никакво формално обвинение – но изглежда е свързано с оскверняване паметта на един от националните герои на Литва.

Автор: Маша Гисън

Националистите виждат в патриотизма добродетел; те смятат, че страната и културата им са уникални и заслужаващи запазване. Това е истинско морално обвързване, а не поза, предназначена да прикрива расистко двуличие. Някои националисти наистина вярват, че страната им е по-добра от всички останали, други пък са чисто алиберални и открито расистки настроени. Но, както са посочвали много защитници на патриотизма, човек обича съпруга/та си, защото той или тя е ваш/а, а не защото мислите, че той или тя е нещо по-висше от останалите. Националистите изпитват чувство за спойка със страната си и вярват, че тази спойка налага морални задължения и в двете посоки: гражданите имат задължение да обичат и служат на страната си, а правителствата са обвързани със задължението да защитават собствените си народи. Правителствата значи трябва да поставят интересите на собствените си граждани над интересите на хора от други страни.

Няма нищо неизбежно расистко или низко в това разбиране на социалния договор. Споделеното чувство за идентичност, норми и история по правило насърчава доверието. Липсата на подобно споделено чувство пък води до състояние, което социологът Емил Дюркем е описал като „аномия“ или липса на норми. Обществата с висока степен на доверие, или голям социален капитал, предоставят на гражданите си множество предимства: по-ниски нива на престъпност, по-ниски разходи за бизнес-транзакции, по-високи нива на благоденствие и склонност към щедрост, сред много други. Един либерален националист може да твърди разумно, че дебатите върху имиграционната политика в Европа не са нещо, при което става дума за борба на моралното срещу низкото, а за сблъсък на две различни – и несъизмерими – морални визии (à la Исая Бърлин). Трикът, от тази гледна точка, е да се намери начин за балансиране между разбираемите грижи за целостта и сплотеността на собствената общност – и задължението да се приветстват чуждите, особено чуждите, изпаднали в тежка нужда.

Автор(и): Джонатан Хейт

Ксенофобски крайнодесен популизъм – и то в Германия, от всички места? Самият факт, че коментаторите изказват удивление, вече показва колко много Германия се е променила от 1945 насам. Тези дни ние очакваме от Германия повече, отколкото от самите себе си. Но, разглеждано от друга гледна точка, всичко това е просто една Германия, вземаща участие в популистката нормалност на времето ни, каквато я виждаме в гласуването на Брекзита във Великобритания, Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, русата диващина на Геерт Вилдерс в Холандия, крайнодясното националистическо-популистко правителство в Полша и Тръмпизма в САЩ.

Автор(и): Тимъти Гартън Аш

Франсис Фукуяма е американски социален учен, най-известен с книгата си Краят на историята и последният човек. Последната му книга е Политически ред и политически упадък: от индустриалната революция до глобализацията на демокрацията. Тук той разговаря с Александър Гьорлах от The WorldPost за американския президент Доналд Тръмп, популистката вълна, която залива Европа и „фалшивите новини“.

Автор(и): Франсис Фукуяма, Александър Гьорлах

Откъде идва желанието за изключване [на малцинства от общността]? Можем да го формулираме така: демокрацията е включваща, защото е управление на всички хора; но е изключваща, защото е управление на всички хора. Изключването е страничен продукт от нещо друго: необходимостта на самоуправляващите се общества от висока степен на вътрешно единство. Демократичните държави се нуждаят от нещо като обща идентичност. Ще разберем защо, когато обмислим какво включва самоуправлението, какво се крие в базисното ниво на легитимация на тези държави, какво значи те да се основават на народния суверенитет. А за да може народът да бъде суверен, той трябва да образува цялост и да има индивидуалност. Революциите, които възвестяват режима на народния суверенитет, пренасят управляващата власт от краля към „нацията“ или „народа“.

Автор(и): Чарлз Тейлър

Този път беше Барселона. Обикновена кола за разнасяне на стоки беше превърната в смъртоносно, не подбиращо жертвите си оръжие.

Изглежда че това беше пореден удар срещу доверието в едно от основните ни социални споразумения: че хората по принцип се намират в сигурност когато ходят по улиците, разчитайки на това, че шофьорите ще се опитват поне да се придържат към правилата за движение. Че катастрофите са нещо безлично и случайно, и че всички се опитват да ги избягват.

И макар че терористическите атаки, извършвани с помощта на автомобили през последните две години бяха далеч по-редки от „обикновените катастрофи“, те са предупреждение, че всеки шофьор е в състояние да използва колата си като смъртоносно оръжие. Но ако всяко нещо – дори нещо толкова обичайно като автомобил – може да бъде превърнато в оръжие, то това добавя към ежедневния градски живот съществено усещане за заплаха.

Автор: Аманда Тауб

Мисля, че начинът, по който Западът осмисли 1989 беше погрешен, особено в САЩ. Ние смятахме, че краят на комунизма означава, че комунистическият разказ е бил погрешен, а нашият – правилен. Но в действителност фалшиви бяха всички разкази – включително и ония, според които капитализмът автоматично води до демокрация. Представата, че историята е стигнала до някакъв край и че няма алтернативи на либералната демокрация, беше доста разрушителна. Тя ни обезоръжи и в концептуално, и в историческо отношение. Понеже осмислихме по погрешен начин наследството на 1989, след нея израстваха поколения, лишени от усет за исторически възможности. Бяхме решили да се отървем от историята. Днес вече мнозина имат трудности когато се опитват да си представят как могат да изглеждат алтернативите. Ако някой си желае свят без демокрация, той или тя не може да си представи какво точно ще изгуби – примерно един напълно различен стандарт на живот или липсата на възможности за пътуване.

Автор: Тимъти Снайдър

Платформите на социалните медии може и да са били възхвалявани преди като демократизираща сила, но през последните години те си спечелиха повече печална слава като места, където усилено се разпространяват подкани към омраза и насилие. В отговор на това германското правителство предприе най-решителните действия сред всички демокрации до този момент. През април 2017 германският кабинет прокара ново законодателство относно словото на омразата, което германският Бундестаг е насрочил за утвърждаване през лятото. Законът позволява на Германия да глобява социалните медии с до 50 милиона евро за липса на достатъчно бърза реакция към съобщения за незаконно съдържание или слово на омразата.

Автор: Хайди Творек

Умонагласата, която кремълската информационна война цели да окуражава, изглежда пасва добре към ситуацията на европейските граждани в този конкретен момент. В един скорошен доклад, наречен „Конспиративната умонагласа в епохата на преход“, който се занимава с повишеното разпространение на конспиративни теории във Франция, Унгария и Словакия, екип от изследователи от различни европейски тинк-танкове стига до заключението, че „настоящият период на преход в Европа е довел до увеличена несигурност относно колективните идентичности и онова, което се възприема като загуба на контрол. Това от своя страна са идеалните условия за разпространението на конспиративни теории“. Конспиративните очаквания са особено силни сред поддръжниците на крайно десни националистически и популистки партии като Националния фронт във Франция или Йобик в Унгария – които подкрепят, и са подкрепяни, от Москва.

Автор: Питър Померанцев

Колко съвместими са авторитарните политически системи с капиталистическите икономики от наше време, основаващи се на частна собственост? Възродителите на авторитаризма твърдят, че комбинацията от авторитарни политически системи и капитализъм в големи страни като Китай и Русия не е просто моментна фаза от един голям преход, а дълготрайна алтернатива срещу западната комбинация от политическа демокрация и капитализъм. Ако това е вярно, то изгледите за либерална демокрация са далеч по-малко блестящи, отколкото го представя либералният наратив, простиращ се от времената на Просвещението до 1990-те. Тезата за авторитарното съживяване поддържа, че дълбоките несъвместимости между държавите ще продължават да съществуват редом с продължаващото разпространение на капитализма, с което зачерква надеждите за трансформацията на международната политика по посока към универсален либерален мир. Тя обаче съдържа няколко дълбоки слабости.

Автори: Даниъл Дюдни и Джон Айкънбери

Работата на правителството е да поддържа и подпомага както свободата, така и сигурността на гражданите. Ако отново бъдем изправени пред терористическа атака – или нещо, което изглежда като терористическа атака, или което управляващите наричат терористическа атака – то наистина трябва да държим правителството на Тръмп отговорно за сигурността ни. Но в един такъв момент на страх и скръб, когато пулсът на политиката може да се промени внезапно, ние трябва да бъдем готови и да се мобилизираме в защита на конституционните си права. Пожарът на Райхстага дълго време е бил водещ пример за тираните; днес той трябва да служи като основно предупреждение за гражданите. Именно пожарът на Райхстага е нещото, което според Хана Аренд лишава човек от „правото на мнение, че може да се заема позицията на незаинтересован наблюдател“. По-добре да научим това сега, отколкото да изчакваме урока на пламъците.

Автор: Тимъти Снайдър

„Как е възможно да бъда религиозен фанатик, когато сам принадлежа към постиснато малцинство?“ Тази умонагласа е широко разпространена сред белите LGBT-хора. Още по-опасно е, че светът на LGBT до голяма степен се върти около бели хомосексуални мъже и изключва други. Знамето с дъгата е много по-бяло, отколкото много хора предполагат.

Не е за учудване, че крайнодесните движения се опитват да възприемат в политическия си дневен ред кампанията за права на хомосексуални, лесбийки и трансджендър-хора – естествено, само когато става дума за това да се води борба срещу мюсюлмани и имигранти. По уебсайтовете на американските националисти междувременно се откриват флаговете на LGBT-Pride редом с онези на южняшката Конфедерация. Но празните призиви към всеобща солидарност и политически съюзи не са достатъчни. Освен това трябва да се осъзнаят и границите на политиката на идентичността, като се отнеме привилегирования ѝ статус.

Автор: Славой Жижек

Няма предизборна кампания от близкото минало в Съединените щати, в която за „популизъм“ да се е говорело по-често, отколкото в кампанията през 2015-2016 г. И на Доналд Тръмп, и на Бърни Сандърс бе прикачван етикетът „популисти“. Терминът „популистки“ редовно се използва като синоним на „антиестаблишмънт“, по всичко изглежда независимо от конкретните политически идеи; съдържанието, за разлика от поведението, като че ли просто няма значение. Ето защо терминът се асоциира преди всичко с определени настроения и емоции: популистите са „гневни“, техните избиратели са „разочаровани“, „обидени“. По сроден начин се говори и за някои политически лидери в Европа и техните последователи: Марин Льо Пен и Геерт Вилдерс, например, обикновено са определяни като популисти. И двамата безспорно са десни политици. Но, както в случая със Сандърс, леви европейски бунтари също са окачествявани като популисти: СИРИЗА в Гърция – лявата коалиция, дошла на власт през януари 2015 г., и партията „Подемос“ в Испания, като общото между двете е принципната им опозиция срещу политиките на строги икономии, наложени от Ангела Меркел в отговор на еврокризата. И СИРИЗА, и особено „Подемос“ изтъкват, че се вдъхновяват от така наречената „розова вълна“ в Латинска Америка – успеха на популистки лидери като Рафаел Кореа, Ево Моралес и, най-вече, Уго Чавес.

Автор: Ян-Вернер Мюлер

Според древния мит цар Минос от Крит е дължал господството си на Минотавъра, трагично чудовище, заключено в лабиринт под двореца му. Ужасната самота на Минотавъра е била сравнима единствено с ужаса, който той вдъхвал надлъж и нашир, защото гигантският му апетит можел да бъде задоволен само с човешко месо. И така един кораб, натоварен с млади хора, пътувал редовно между Крит и Атина, за да изплати ужасяващия дълг, погасяван ежегодно с човешки жертви. Този страховит ритуал бил основата, върху която се изграждал и запазвал тогавашния Pax Cretana и хегемонията на Минос.

След 1971 хегемонията на САЩ се крепеше на един аналогичен процес. Минотавърът не беше нищо друго освен търговският дефицит на САЩ, който поглъщаше все по-големи количества от нетните световни износи. Увеличаващият се американски дефицит беше финансиран от милиарди долари на ежедневни нетни постъпления в Уол Стоийт, идещи откъм чуждите (а често и американски) притежатели на тези далечни фабрики – една форма на съвременен налог, поднасян на глобалния Минотавър.

Автор: Янис Варуфакис

Новоизбраният президент най-вероятно ще усили още повече впечатлението, че Съединените щати подкопават принципа за върховенството на закона, вместо да го подкрепят. През последните години Меркел на няколко пъти е изразявала това усещане, повтаряйки една фраза, отправена от предшественика ѝ Герхард Шрьодер към Джордж У. Буш по повод инвазията в Ирак: „Не законът на най-силния важи тук в Германия и Европа, а силата на закона“. Меркел вероятно ще използва подобна реторика и с Тръмп, който сигурно ѝ напомня повече за руския президент Владимир Путин, отколкото за колегите ѝ на Запад.

Автор: Торстен Бенер

Победата на Тръмп беше предсказуема и дори предсказана, но не чрез вглеждане в социологическите проучвания. Тези проучвания напоследък изгубиха доверие, след като не успяха да предскажат победата на Консервативната партия на Дейвид Камерън във всеобщите британски избори, след това Брекзита, а сега и победата на Доналд Тръмп. Може да се спори какви точно са грешките в използваните методи, но в по-фундаментален план онова, което тези проучвания вършат, е да разглеждат изследваните феномени като изолирани събития, докато всъщност те са продукт на един общ набор от причини, които са ги подготвяли в продължение на 30 години.

Автор: Марк Блит

Посетители

60

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Предвид многото... преди 1 ден
  • Славена Трифонова писа Още
    Страхотна статия!... преди 3 дни
  • Стефан писа Още
    Отличен коментар!
    преди 4 дни
  • Мая писа Още
    Поправено е и... преди 4 дни
  • Даниел писа Още
    Първо, с цялото ми... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Към всички... преди 4 дни
  • Николай ВЪЛКАНОВ писа Още
    За мен споделеното... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересна гледна... преди 4 дни
  • Даниел писа Още
    Дали не е по добре... преди 4 дни
  • Даниел писа Още
    "За да си ппизная, че... преди 4 дни
  • ВидялИпатил писа Още
    Наистина малко... преди 5 дни
  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 5 дни
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 6 дни
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 1 седмица
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 1 седмица
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 1 седмица
  • Биляна писа Още
    Благодаря и аз.... преди 1 седмица
  • Съгласен писа Още
    "Нека" е като "дано".... преди 1 седмица
  • асен писа Още
    Умен човек. Дали знае... преди 1 седмица
  • безкоронен писа Още
    има само Един който... преди 1 седмица