Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Да бъдеш днес на двадесет и три е доста трудно. Аз съм два пъти по-възрастна, това също си има недостатъци, но не за това ще става дума тук. Ако днес бях на двадесет и три, толкова раздразнителна, толкова доверчива, колкото бях тогава – струва ми се, че бих полудяла. За всичко – така се говори на младите, добре образовани жени – били виновни те. За това, че републиката се страхува за благополучието на възрастното население и от ислямско пренаселване, за нехубавите вдлъбнатини в демографската крива, за непокритите разходи за патерици и изкуствени челюсти. И изобщо: за заплашителния колапс на Запада.


Der Spiegel, старият централен орган за напредък и еманципация, се оплаква, че младите бездетни жени не зачитат „необходимостта от съзидание“. Издателят на Frankfurter Allgemeinen Zeitung, домашният вестник на индустрията и интелигенцията, изказва недоволство от факта, че те не приемали „първичната мощ“ на природата. Не минава и ден, без някой нов застаряващ господин да напомни на младите жени за поръките на родината, пенсионерската каса и културната нация, както и да ги информира за това в какво се състои човешкото щастие: в семейството.

Мъжленца, женички, гнездо и поколение, това е ходът на света от прастари времена насам. Това е като пролет, лято, есен и зима. Като да си млад, зрял, стар, мъртъв. А човек не може да заобикаля безнаказано основните закони на природата. Природата си отмъщава, не веднага, а със свое собствено темпо. Тя наказва пушенето с рак, пластмасовия живот с депресии и упоритото използване на противозачатъчни средства – с недостиг във финансирането на пенсиите. Да, вярно. Модерността сама хапе опашката си. В края на краищата тя и ще пропадне. „Ние сме се заиграли с една програма, и с това сме поставили в ход цяла биологическа катастрофа“, пише Франк Ширмахер. А „ние“: това са жените.

Ние, четиридесетгодишните, които сме си играли и не сме постигнали нищо първично. А сега по-младите трябва да опират пешкира. Самата аз съжалявам за това. Всички в нашето общество могат да правят каквото поискат, когато си поискат. Могат например да увоняват небето, като пускат на пазара триста и четиридесетия модел малък автомобил; могат, защото иначе не бива я, да произвеждат атомни отпадъци, нощната програма на RTL и Bild-Zeitung, и така нататък, и така нататък, по стълбицата на прогреса. Като се прескочат няколко библейски предписания, на този свят всеки може да не зачита достойнството на живота, доколкото това му носи някаква печалба. Само младите жени най-внезапно не могат. Те биват поучавани относно природното си предназначение, и то от хора, които в най-добрия случай свързват поредицата букви „природа“ с нещо от рода на надписи по опаковки за кисело мляко. Тук нещо не е наред.

Но нека не говорим повече за господата, около които и без това се върти светът, навсякъде. По-важни тук са младите жени, които очевидно не чуват гласа на природата. И тъй като няма начин страховете и катастрофалните сценарии на публицистите да предизвикат желание за добиване на деца у жените, то аз се питам какво ли може да има се каже на сериозно за раждането и отглеждането на децата. А от тия неща аз разбирам по нещичко.

Първото, което трябва да им се каже: те биват мамени. Родилните кампании от последно време са пропаганда. Апелите към младите и (понеже положението е толкова сериозно) към не чак толкова младите жени с висше образование, да раждат деца, говорят много за мъжките игри на планиране и малко – за женската действителност. Те прескачат няколко принципни истини, които всички знаят, но никой не се осмелява да изговори.

Първата простичка истина гласи така: една жена, която има деца, трябва да промени живота си; един мъж, който има деца – само кратка отсечка от него. Ако изобщо. Една жена, която е родила дете, е майка – доколкото не е убила, захвърлила, затворила някъде или просто дала, детето си – до живот. Един мъж, който има дете, още далеч не е баща. Това може да звучи абсурдно, но то е практика с милионна честота.

Ето защо втората истина гласи така: един баща е баща – но само докато това му доставя удоволствие. Ако детето или жената не му доставят повече удоволствие, той може да се грижи за детето си и чрез банкови преводи. И той може да прави това толкова често, колкото му го позволява банковата сметка. За една жена тези шансове за повторение са много ограничени, и само в най-редки случаи може да й се удаде да се грижи за детето си чрез оналйн-банкиране.

Ето защо третата истина е тази: един мъж, на когото се е родило дете, може да търси по-нататъшна реализация. Той може да стане био-селянин в Тимбукту и да започне толкова нови животи, колкото си иска.

За една жена това не е точно така. Тя трябва, ако бащата реши да окачи бащинството си на гвоздей и да го изпълнява само като временна работа или като хоби, всяка Божа вечер да пее „Зайченцето бяло“, а на другата сутрин от шест и половина нататък да играе „Не се сърди човече“, независимо от това дали й се иска или не. Така че нека младите жени не се оставят така лесно да им наразправят всякакви шарени приказки. Нещата са едни и същи от няколко хиляди години насам: родителството е женска работа. А семейните корабокрушения са безчет от няколко десетилетия насам. На повечето жени, които познавам, те вече са им се случвали. И много мъже, които срещам, имат такива дългосрочни банкови преводи. А най-лошите даже и това нямат. За това не се говори. А трябва.

Толкова за най-важното. Остава още митът за съчетаемостта на професията и семейството. За да внесем тук малко яснота, човек трябва да слезе малко от високия пулт на теорията към ниския полет на конкретиката. Там долу нещата не са така хубавичко подредени, както изглежда в семейната политика, където пенсиите се уравняват от разходите за целодневни детски градини и училища. Не че може да се каже нещо против целодневните детски градини и училища. Освен това, че те не решават проблемите на една целодневно заета с професията си майка. Тук идваме до дребните, коварни истини: също и в една целодневна детска градина детето трябва да се появи чисто облечено и по възможност с две еднакви чорапчета (който започне да се смее тук, той има още много да учи), трябва да бъде заведено навреме обратно вкъщи, нахранено, забавлявано и пр. Също и в целодневните детски градини постоянно се празнуват рождени дни (подаръци), карнавали (костюмчета) и ден на урожая (кошнички с плодове), трябва да се чистят въшки, да се майсторят звездички и да се пекат сладкиши. Звучи всъщност хубаво, малко като шумолящ, сърдечен чернобял филм, малко като Булербю. Но за една майка, която се връща вкъщи между осемнадесет и деветнадесет часа, след което трябва да напазарува и да напъха детето в леглото, това е една позната картинка: Ватерло.

Никой от участниците в настоящата родилно-насърчителна кампания не се осмелява да отбележи онова, което – основна истина номер четири – знае всяка работеща майка: толкова възхваляваната съчетаемост на професията и децата е просто химера. Там просто няма какво да се съчетава. Има само какво да се добавя. А именно: работа към работа. А резултатът е: изтощение. Във вестника пише: алтруизъм. Но на вестника, в който пише нещо такова, не трябва да се вярва.

Този проблем, така се аргументира по принцип, можел да бъде решен с помощта на зле и на черно заплатени руски или полски домашни помощници. Вярно. Всеки, който може да си го позволи, го прави. За възхваляваната съчетаемост обаче това е само малко от полза. Защото децата имат нужда (странно, че това не се споменава в кампаниите) от нещо повече от добре сортирани чорапки. Спомняме си: те имат нужда от изпълнени с любов обръщения, прочит на книжки, пеене на песнички, разказване на истории, взаимни преживявания. Човек трябва да ги слуша, да хвали рисунките им, да слуша училищните им концерти, да се възхищава на първата им челна стойка. Да, руските и полски домашни помощници могат и това до известна степен. Но простата, ужасна истина все пак гласи така: на децата не е достатъчно възхищението на руските или полски домашни помощници. Те имат нужда от родителите си.

Ето защо професионално ангажираната майка трябва вечер между деветнадесет и двадесет часа още да чете книжки, да пее, да говори изпълнени с любов думи, да слуша свирене на флейта или да се възхищава на рисунки. Освен това тя трябва да хвърля и по някой поглед в тетрадките на децата, от време на време да проверява дали те изобщо могат да четат и пишат, да организира музикалното им образование, да се запознава с приятелите им, да ги извежда понякога в гората, на басейн, на театър или просто на зъболекар. Всичко на всичко, доста здравичка програма за между деветнадесет и двадесет часа вечер.

Сигурно ще ни отговорят, че множеството на другите, на героичните бащи, които най-късно след второто дете все още не са се оттеглили в някакво далечно Тимбукту, може да помогне на професионално заетата майка. В един такъв приказен случай разбира се е възможно майката да се върне вкъщи между деветнадесет и двадесет часа от водещата си професионална позиция и да намери децата вече свирили на цигулка, получили изпълнени с любов думи, изпели песничките, направили челна стойка, научили се да плуват, прочели книжки, направили разходка в гората и получили за следващия ден добре огладени нови дрешки до легълцето си. И такива неща имало. Това обаче предполага, че таткото е напуснал най-късно в ранния следобед своето толкова ангажиращо работно място и вече е изпълнил скицираната по-горе възпитателна програма.

С други думи: не може и двамата родители на малки деца да работят на пълно работно време. Възпитанието на малките деца не може (като се изключат места като Северна Корея и ГДР) да се предаде напълно в чужди ръце. Някой все ще трябва да плаща цената. Ако не са децата, то ще трябва да бъдат родителите. А в случай на криза, тоест в нормалния случай, това винаги е … но за това вече говорихме. Една странно добре скривана истина, която обаче не може да бъде премахната от света.

Това са най-грубите основни информации, които не трябва да се скриват от младите жени, които пък трябва да предотвратят биологическата катастрофа. И към това се прибавят още няколко дреболии. Дребна истина номер едно: родителите се оеснафяват. Те имат – особено като се има пред вид факта, че едно семейство рядко разполага с две пълни заплати – избора между малко жилище в града, където най-късно след третото дете започват да се замерят с пелените, или къщичка в предградията, където са изложени на присмеха на хипарските си приятели и на модерните списания, които ги подиграват като „пътуващи печалбари“.

Но дори и когато може да си позволи по-луксозния градски вариант, човек скоро се превръща, без да иска – малка истина номер две – в дребнава коза, която се пазари с обущаря или преследва собствениците на дрискащи кучета около детската площадка. А в киното изпада в паника когато преди Пипи дългото чорапче четиригодишните най-внезапно трябва първо да пояздят през Marlboro Country или да опитат Bacardi-Rum. Но това вече наистина са дреболии, за които не си струва да се говори.

И накрая, няколко думи в заключение: равенството на мъжете и жените е нещо чудесно. Ние трябва да го защищаваме, дори и когато то не функционира. С деца модерността започва да се запъва. Но и без деца става същото. С този парадокс живеем ние. И въпреки това никой не трябва да се страхува от раждането на деца. Това, че децата ни правят щастливи, не подлежеше на въпрос в тази дискусия. Пък и то е описвано достатъчно често. Човек просто трябва да умее да гледа щастието открито в очите. И тогава сигурно ще може да се разбере, че то не се постига безплатно.
 
Ирис Радиш
Ирис Радиш е германска литературна критичка, шеф на културния раздел на седмичника „Ди Цайт“. Последната й книга е „Camus: Das Ideal der Einfachheit“ (2013).
Други статии от този автор
Посетители: 116

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 7 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 7 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 21 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици