Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Из света отново броди един призрак – призракът на „американизацията“. За неговото описание понякога биват използвани дори образите от (естествено американския) фантастичен филм Нашествие на похитителите на тела, в който враждебни същества превземат по незабележим начин нашите тела и умове. Тази реторика на инвазията обаче изпуска из очи сложността на случващите се навсякъде около нас културни промени.

Във всеки случай нито едната, нито другата страна в дискусията около американизацията не предлага убедително обяснение на феномена. Едните виждат в американизацията само злостна форма на „културен империализъм“, който очевидно произтича от нарастващата пазарна доминация на американските медийни концерни. Срещу това трябва да се изтъкне аргумента, че многобройни медийни гиганти като японският Сони, канадският Сийграм, империята Мърдок или немската група Бертелсман, изобщо не се намират в американски ръце, но осъществяват бизнеса си основно чрез използване на американски културни форми.

Но дори и ако тези фирми биха били американски, то би било прекалено опростено да се твърди, че потребителите на култура в целия свят не са нищо друго освен восък в ръцете на сръчни експерти по маркетинг. По-вероятно е допускането, че са налице определени елементи на социално, психическо и естетическо удовлетворение, които стоят в основата на огромния отзвук на американските културни форми, а заедно с това и на тяхното комерсиално разпространение.

Другата страна в дискусията около американизацията подчертава освобождаващата, анти-авторитарна сила на американската поп култура. Възможно е това действително да е било така в определен исторически момент. В Германия през петдесетте години на последното столетие например, американската младежка култура със сигурност притежаваше един силен анти-авторитарен компонент, който действаше като противовес на авторитаризма и поддържаше процеса на демократизация в следвоенното време.

Но вдъхновената от Америка поп култура притежава това измерение в открита форма само в много редки случаи. Много по-често нападенията срещу авторитетите получават формата на все по-необременени от морални задръжки графични сцени на насилие или целенасочени провокации. В други случаи свежият анти-авторитарен тон на телевизионни серии като The Simpsons бива комерсиално изцеден до капка и по този начин служи най-вече за увеличаването на печалбите на медийни империи като тази на Рупърт Мърдок. С други думи, анти-авторитарният елемент също притежава само ограничена обяснителна валидност.

Вместо да демонизираме американската култура като дебелашка форма на империализъм или да поставяме на преден план единствено освобождаващото й въздействие, ние трябва да разглеждаме нейния победоносен ход по един по-диференциран начин. За да бъде разбрана по-добре, американската поп култура трябва да бъде разглеждана в светлината на един продължителен процес на модернизация, през който преминават нашите общества.

В миналото културата беше свързана с привилегията на социалния достъп и съответното благосъстояние. Чак до 18 век книгите бяха нещо доста скъпо, така че притежаването им си оставаше до голяма степен нещо ограничено до кръговете на една прослойка от притежаващи и образовани съсловия. От друга страна тя изискваше определени образователни предпоставки (като познания по гръцки и латински език), за да може да бъде извлечен някакъв смисъл от повечето културни обекти.

С понятието „популярна култура“ по принцип не се описва нищо друго освен възникването на една култура, която стъпка по стъпка премахва тези предварителни изисквания. Културният продукт, комуто това се удаде за пръв път, беше романът. Чрез въвеждането на нови печатни технологии беше създаден един пазар, който значително разшири възможностите за достъп до литература. Познания за неща като размера на стиха или класическото поетическо изкуство вече не бяха непременно необходими. Романът се превърна в литература за една публика от средната класа, а чрез т. нар. dime novel, един вид „съкратен роман“ във формат на списание и с фиксирана цена от десет цента, достъпът до него се разшири и до по-безимотните слоеве на обществото, особено младите читатели.

С появата на т. нар. „развлекателна култура“ около началото на 20 век, включваща между другото водевилния театър, парка за развлечения (amusement park), танцовия бум, породен от „опитомяването“ на практикуваните в плантациите африкански танци, както и немия филм, предпоставките за културно разбиране бяха допълнително съкратени, а кръгът на публиката – съответно разширен. Изобретяването на радиото и телевизията разшири публиката за тази нова, „масова“ култура още повече, а прехвърлянето на акцента от писаното слово към картината и музиката създаде един „универсален“ език, който вече не беше ограничен до една определена група.

По различни причини, Америка се намираше в авангарда на тази културна революция. Поради своя мултиетнически и мултикултурен характер, особено във формиращите години на модерната развлекателна култура около 1900, американската популярна култура беше изправена пред предизвикателството на един пазар, който още тогава напомняше съвременния глобален пазар, но в по-малък мащаб. Това доведе до развитието на широко разбираеми, невербални форми на представяне, разчитащи предимно на визуални и звукови форми на израз. Преди да се появи американизацията на други общества, първо беше „американизирано“ самото американско общество.

Какво е значението и културната стойност на този процес на американизация? Постоянното намаляване на предпоставките за разбиране на културата изглежда потвърждава гледището, че потребителите на масовата култура са пасивни. Популярната музика е особено ефективна в способността си да се присламчи почти незабележимо до потребителя; не се изисква никаква интелектуална преработка на нейното съдържание, тъй като тя не предявява претенцията да информира. Вместо това се създават пространства, изпълнени с настроение, което въздейства на подсъзнателно ниво.

Характерната форма, чрез която музиката активира въображението е тази на краткосрочното пресъздаване на една откъсната от определен контекст картина или дифузното усещане за неограниченост, като и за двете неща не е необходимо да бъдат включвани в някаква цялостна история. В поп музиката за слушателите вече не е необходимо „да заслужат“ естетическото възприятие чрез интензивно собствено участие. За разлика от по-ранните визуални форми на изразяване, като например филма, вече не е необходима и непрекъсната последователност от картини, а в сравнение с романа тук не е необходима способност за смислов превод, защото сетивният ефект на музиката се постига чрез поредица от асоциации, които биват свързани в нещо цяло не чрез повествователна последователност, а просто чрез едно настроение.

С развитието на популярната култура от романа през картината до победния марш на популярната музика и „без-центровата“ хетерогенност на телевизията възникнаха форми на културен израз, които се оказаха изключително удачни за целите на едно въображаемо себеинсцениране и себеупълномощяване. Това намира израз във все по-силното откъсване на експресивните елементи от моралните, социални и разказвателни контексти. Това е победният ход на „настроението над морала“. Американизацията бива носена най-вече от обещанието за едно повишено въображаемо себеосъществяване за онези, които успеят да се освободят от оковите на своите социални норми и културни традиции.

Американизацията следователно не може да бъде възприета като усилено културно превземане на чужди територии, а като процес, в който ролята на мотор играе индивидуализацията. По различни причини този процес е най-високо развит в САЩ. Обещанието за една специална форма на индивидуализация е обяснението за факта, че американската поп култура намира такъв силен отзвук в много други общества, утвърждавайки се в тях почти без съпротива (най-често носена от едно младо поколение, опитващо се да избяга от собствената си традиция).

Културната американизация значи е част от един процес на модернизация. Тя не трябва да бъде разбирана като културен империализъм, а като въплъщение на обещанието на модерността за безболезнено себеосъществяване на всеки индивид, в противоположност на изискванията, отправяни към него от по-традиционните представи за освобождаване. Глобализацията, която често изглежда като триумф на културната стандартизация, в действителност подкопава стандартизацията. Доминираща вече е не някоя определена национална култура, а само един неуморен индивидуализъм, обслужван от все по-нарастващото количество масови символи.

И така: ние не биваме американизирани. Ние се „американизираме“ сами.

Източник