Нека първо направя едно разграничение от
позицията на Чавдар Маринов. Вероятно защото съм извън поколението на новата
претенция, критиката ми изглежда диспропорционална спрямо предмета си – както
по обем, така и по сила на някои от изказванията. Малко прекалено ми изглежда
срещу Македония на кръстопът да се спретне остра критическа рецензия,
която, първо, има обем около 20% от текста, за който се пише; второ, без да се
очертае алтернативна гледна точка. Това не е задължение на критиката, но при
такъв обем неизбежно възниква питане за методологическите тези, върху които би
била развита една по-коректна антропология. Иначе подозрението, че критиката е
самоцелна и преиграна, ще се засили основателно.
Встрани от (външния) въпрос за
поколенческите анонси, обаче, интересно е спорът да се оцени в перспективата на
следния въпрос: Има ли нещо, което в книгата за Македония може да подразни
образован и трениран в съвременна западна среда социолог? На така зададения
въпрос може да се отговори поне в три посоки.
Езикът, реториката (макар да става дума за дузина изтървани
фрази, които една редакция можеше да изчисти). Какво налага авторският екип да
се обвързва сърдечно със славяноговорещите мюсюлмани, на които помаците в
България са представени в „прекрасна светлина“; респондентът дори вика хората
от улицата да „чуят какво разказваме за Родопите и техните братя“; та чак до
степен на позитивен расизъм, според който „торбешите“ са антропологически
същите като тях, „красиви, белокожи, руси“ (стр. 22). Какво означава това, че „македонското
национално съзнание“ се разклаща от „силните исторически аргументи“, които,
разбира се, „идват от България“ и „доказват българския, до началото на XX век,
етнокултурен характер“ на македонците (стр. 27)? А какъв е научният смисъл на
твърдението, че някои малцинства „знаят за своя български произход“ (стр. 28),
докато други, предполага се, го имат, но без да знаят? И защо драмата с т. нар.
идентичност кара дори „нашия обръгнал екип“ да му стане „тъжно“ (стр. 31)? Или
какво цели (и не е ли доста особено) мнението, което екипът споделя с
респондентите, че Америка се нуждае от (техния) „жизнен човешки ресурс за
своите мисии по света“, тъй като американците вече няма „да дават децата си за
пушечно месо“ (стр. 35). Тоест, НАТО ще приеме Македония, защото Америка има
нужда от македонско „пушечно месо“? И какви са тези „татари“, които българският
екип от учени нарича „самите наши братя татари“ (стр. 40)? И, разбира се,
неотменният, съдбовният детайл: ако в Македония настъпи „българизация“ (само по
себе си нередно определение), тя няма как да бъде друго, освен „ре-“, „ре-българизация“
(няколко пъти, стр. 99-100). Затова и екипът спори с албанците, че не само
Охрид, но и Дебър е (какво да бъде?) „люлка на българската възрожденска
просвета и култура“, поради което (!) албанците не трябва посягат към него, ако
решат да се отделят. Албанците пък кипват и прибягват до „страшни“ (стр. 21)
отговори – ще посегнат и на Охрид, ако екипът упорства. (За да няма съмнение:
всички цитати в този текст са твърдения на авторите.)
Натежалата българска гледна точка (свързана с езика, но с по-далечни
импликации). Македония е видяна като несбъднала се, недовършена, нестанала, а
дълбоката причина за това е отпадането от естествения й български
етнонационален организъм. За да се сбъдне като национално-политическо тяло,
Македония прави противоестествени движения и, разбира се, най-съществената част
от тях е да „усвои“ [с кавички на авторите] части от българската история и
култура“. Това усилие (няма как) има „антибългарска насоченост“ (стр. 81-82),
продължена от съвременното ВМРО. Затова и сценарият „българизация“ не може да е
друг, а именно „ре-българизация“. И като се има предвид целият този контекст,
препоръката е България да провежда „изключително енергична и последователна
политика към Македония“. Тази политика трябва да бъде „мека, ненатрапчива и
въздействаща“ (стр. 47). Например, по „мек“ начин дискретно да се обясни, че „македонският
език е бил диалект на българския“, но пък в това „няма нищо обидно“ (стр.
102-103). Такъв текст не може да бъде написан от друг, освен от българи. Нека
читателят се замисли: възможно ли е ръката на неутрален изследовател да изпише
тези редове? А и, в политически смисъл, какво означава да се провежда „въздействаща“
политика спрямо македонците? Означава България да подпомага сценария за „ре-българизация“.
Македонците са някаква инфантилна маса, на която трябва да се помогне да се „ре-българизира“.
Аз лично изпитвам ужас от патерналистичните етно-политически симпатии, от
анцестралната (Госийо) българска културна претенция и съответните „меки“, но „въздействащи“
програми. Слава Богу, това са утопични проекции на простонародния етнически
национализъм (по А. Смит). Но какво е мястото им в една сериозна, сиреч
аналитически промислена хуманитарна наука?
Идентичностната метафизика (или митология). С нея не само често се
преиграва и прекалява, тя тече неконтролирано през мисленето на не един и двама
социални анализатори. Това е най-сериозният проблем, но съвсем не на това
изследване, а на всяка съвременна социология, която се занимава с казуси,
подобни на феномена Македония. Всъщност идентичностната метафизика е условието
на проблемите по-горе. Тя може да се резюмира в следните точки:
Първо, приема се, по-скоро неявно,
субстратният или субстанциалният възглед на съветските етнолози (Бромли и др.),
наследен от традицията на ранния немски романтизъм на XIX век (Хердер преди
всичко). Според него под шапката на всяка съвременна държавна организация е
разположена етнонационална основа, субстрат, включващ (общи) култура, език,
произход и др.
Второ, етнонационалното се изразява
(именно изразява, а не реконструира, рационализира и артикулира) в термините на
идентичността: македонецът не е точно македонец, а е персонаж с македонска
идентичност (макар да не е ясно дали я има, както се разбира).
Трето, тази конструкция не само самата
бива де-социологизирана, а изобщо служи за неутрализиране на разнообразните
социологически измерения, по които може да се наблюдава животът на групи хора.
Четвърто, в така създадения свят на
идентичностни абстракции се засаждат политическите процеси. Те, от своя страна,
вече неизбежно, необратимо и цялостно се управляват от предположените категории
на етнонационалното.
Всичко това е par excellence метафизика,
защото е работа с интелектуални абстракции (понятията на етнонационалното
наблюдение), които са скрито постулирани като самостойни и социологически
ирелевантни. Авторите казват, че „етнонационалната мобилизация“ следва от „остра
проблемна ситуация“ (стр. 103), но това изказване остава социологически
неартикулирано. Ако се попита каква е „острата проблемна ситуация“, отговорът
ще направи референция към драмата с етнонационалните идентичности, тоест ще се
завърти в кръг. Всеки такъв кръг, обаче, само повдига въпроси за бъдещо
изследване, а не дава отговори.
Схемата от тази точка резюмира цяла
парадигма в хуманитарното знание. Тя е мощно натурализирана (приемана за
естествено състояние на нещата) и до нея автоматично прибягва обичайното
мислене по тези въпроси. В една съвременна реч, която има аналитична намерения,
натурализираната идентичностна парадигма води до всякакви странни неща; често и
до апория (Госийо), каквато се съдържа в споменатия кръг.
Първата невинна особеност, която се
регистрира с бегъл поглед, е фактът, че една част от изводите в това изследване
са правдоподобни, но не следват и не се нуждаят от теренни изследвания. И
най-отдалеченият от терена наблюдател знае, че македонската държавност е
проблематична и че трябва да се мисли сериозно върху вероятността Македония да
се федерализира, в граничния случай да се раздели по линията Куманово/Струга.
Това е известно, документирано и коментирано поне от 1991 година, откакто
македонската държава бива постоянно оспорвана, външно и вътрешно, в самия си
принцип.
Второ следствие е свързано с представата
за развитие. Македония е един фатален и перманентен дефицит, но не поради
особености от социологическо естество, а защото идентичностният възглед й
възлага да изпълни задачи от XIX век, които в XXI век тя не може да изпълни. По
тази причина Македония е призрачна проекция на съседите си. В нея доминират
процесите на албанизация, македонизация, сърбизация, неизменната „ре“-българизация,
гърцизация (гърцизация е наречено навлизането на гръцки капитали(?). Така, през
етнонационални проекции (всъщност трескави сънища на съседните
етно-нации-държави), идентичностният възглед поглъща предмета си. Не е ясно
какво е Македония без тези проекции; а с тях пък е обречена да бъде дефицитно
образувание. Това обаче е социологически неправдоподобно наблюдение.
Трето, в Македония традиционно има
етнонационални страсти, но това не е аналитичен извод, а констатация при първо
наблюдение. Тя повдига въпроси от социологически характер за конституцията на
етно-политическото, за динамиката на границите между групите и пр. При
натурализация на етно-възгледа, обаче, метафизиката на идентичността захлупва
въпросите, на които отговаря политическата социология. Всъщност, има смисъл не
да се пита кой каква идентичност има – българска, гръцка и пр. – а да се
разбере какво лежи в основата на самата драма с идентичността. С други думи,
това, че има някакви идентичности и те стават важни, е проблем, на който трябва
да се търси отговор – защо така става? – а не извод, нито аналитичен инструмент.
Четвърто, развитата политическа картина
изглежда правдоподобна, защото е издържана във вял позитивистки тон: партии,
коалиции, програми, електорат, медии, обичайните неща. Но и в нея има нещо
подозрително. Ако Македония е място на максимални идентичностни дефицити, как е
възможно в нея да протича описаният политически процес? Какво в тази картина не
може да се случи в една България, например. А оттук и множество други
мистериозни въпроси. Впечатлението, което политическият коментар остава, е, че
цялата идентичностна драма не влияе фатално на конституцията на политическото и
удържането му в институционална рамка. Тогава? Или този коментар не се отнася
до Македония, или Македония е друга, остава неясно каква.
Пето, когато се пита за политически
благоприятни сценарии, както и препоръки за бъдеща политика, метафизиката на
идентичността произвежда откровени куриози. Ако Македония следва рационална
политика на международно интегриране, тя няма драстично да се различава от
познатите ни случаи. Но това не може да стане, защото Македония е затисната от
идентичностните си беди. За да провежда тя разумна политика, трябва първо „да
се рационализира македонският идентитет“ (стр. 102). Това ще стане, ако
македонците (например) не се обиждат, че характеристиките на „идентитета“ им
имат българско минало (езика, стр. 103 и другаде), сиреч нямат минало.
Етно-нацио-идентитет, но без свое минало, е авангардна конструкция (Вебер пръв
ще ахне на такава пропозиция, след него цяла върволица). А и самата идея за „рационализация
на идентитета“ е социологическо (и онто-) недоразумение. Но обаче натам води
разбирането на идентичността като фатална положеност, positum. А ако се следват
тези положения, какво ли ще означава „отстояването на позиции пред нашите
партньори от НАТО и ЕС“ (стр. 13)?
И така нататък... но да спрем дотук.
Идеята за „идентичност“ навлиза по силата
на особена логика в хуманитарното знание. Нейната прагматика е свързана с
трансформация и динамизиране на копулата „е“: „Лазар е X (македонец)“ се
измества от „Лазар има Х идентичност (македонска)“. По този начин
етно-нацио-характеристиката се контекстуализира и вижда като феномен в жизнения
свят. Тази логика налага и фундаменталното обвързване на идентичност и
различие, подчинени на темпоралното условие. С други думи, идентичност навлиза
в хуманитарното знание не заради себе си, а за да въведе със себе си идеята за
различие. Чрез идентичността „Лазар“ стои на дистанция от предиката „е
македонец“. Той може да е или да не е. Може да е бил, но вече да не е. А може и
това да няма значение. Може да не е имало значение, но „спешно“ да придобие. А
може, както изглежда е случаят с Македония, работата да е доста по-сложна.
Изразено в парадоксална фраза: Социологически интересният въпрос е дали, защо и
как настъпва идентификацията с „идентичността“ (етно-национална); и какви
близки и далечни импликации има подобно състояние? Ако този въпрос се подмине,
започва занимание с иначе социологически безинтересния въпрос (Вебер) за
етническата група. Такъв въпрос обикновено маскира (Госийо) някаква форма
над-персонален, ще го нарека методологически етно-национализъм. И различието
между изследователя и респондента неусетно избелява. И на екипа му става „мъчно“.
И възниква неизменният „македонски въпрос“, тази атавистична вибрация в
българското фолклорно съзнание.
