Като политик Елцин вече отдавна е мъртъв в Русия. В часa, в който се пишат неговите некролози, аз ще оставя на историците грижата да нарисуват портрета на тази спорна личност, един апаратчик без апарат. Нека по-добре се съсредоточим върху пост-сталинистка Русия и илюзиите, които я прикриват.
Когато танковете на източния блок задушаваха Пражката пролет, на Червения площад излязоха само девет души, девет смели мъже и жени, които се осмелиха да предизвикат съветската диктатура. Сред европейските интелектуалци това впечатли малцина, на които все пак се удаде да спасят тези самотни герои от психиатрическите болници, в които ги беше затворила политическата полиция.
Но 21 години по-късно правителствата и генералните щабове на западните страни откриха с изумление, че Солженицин, Сахаров, Буковски и деветте дисиденти от август 1968 бяха победили комунистическата империя.
Всички големи на тоя свят са жертви на синдрома на Сталин: „А колко дивизии има папата?“ (отговор, даден от Сталин на Молотов, когато той споменал Ватикана като политически противник, бел. пр.) За нещастие, деспотите много по-бързо от демократите поправят грешките в своите оценки. Секретните служби, в които получи образованието си Путин (за да стане след това шеф на КГБ, прекръстен на ФСБ, а по-късно – и глава на руската държава) се опитаха да ликвидират Йоан Павел II дълго преди демократическите правителства да открият у себе си огромната страст към борбата с тоталитаризма, символ на която стана Войтила.
Днес, срещайки новото дисидентско движение, провеждащо демонстрации в Москва, западните нравствени и политически авторитети са невъзмутими. Париж, Рим, Лондон, Берлин, отвръщат очи и си правят сметки: Путин, неговият нефт, неговият газ, неговите оръжия за масово унищожение, оръжията, които той продава по цял свят, са по-важни от няколкото хиляди демонстранти, които биват бити, разгонвани и арестувани от репресивни сили, чиято численост е в десетки пъти повече. Шрьодер продължава да получава дивиденти от Газпром. Ширак отива в пенсия с чиста съвест, без съжаление за онзи голям кръст на Почетния Легион, който закачи на гърдите на руския лидер. А Романо Проди си спомня книжките, които е чел в детството си и, както изглежда, бърка Пушкин с Путин.
Ана Политковская е убита и вече забравена, както и десетки други журналисти, станали жертви на поръчкови убийства. Ликвидирани са ония, които водеха разследванията около взривовете на жилищните сгради в Москва (при които загинаха 300 души), послужили на Кремъл като повод за започване на чеченската война. Литвиненко е отровен с полоний.
Ходорковски и Трепашкин (един от независимите следователи, осмелили се да разследват споменатия взрив в Москва, бел. пр.) са в затвора, някъде на края на Сибир. Всеки четвърти или пети чеченец е убит. Днес заплашват Каспаров и не разрешават на него и приятелите му да излязат на демонстрация – с роза в едната и руската конституция в другата ръка. Колко глави трябва да се отсекат, колко съдби да се смачкат, за да дочакаме реакция от европейските приятели на човешките права?
„За европейците пет хиляди души на улицата не са особено значително събитие. Но в страна, в която участието в демонстрации може да има сериозни последствия, дори хиляда демонстранти вече са подвиг“, забелязва с право бившият шахматен шампион. Забележете евфемизма, драги читатели, тези смели демонстранти живеят в страна, където „куршумът в главата е най-простият и естествен начин за решаване на каквито и да било конфликти“, предупреждаваше още през 2003 година Ана Политковская.
Внимание! Не мислете, че тук става дума само за идеализъм, морал и ценности. Не противопоставяйте духовността и реализма, етиката на убежденията и етиката на отговорността.
Откога насам е „реалистично“ и „отговорно“ да се позволява пред вратите на Европейския Съюз възраждането на една авторитарна държава, не контролирана от нищо друго освен от шефа на Кремъл, с неговите специални служби, неговата армия и полиция? Нима вече забравихме, че Русия притежава втория по големина ядрен арсенал и фантастични средства за шантаж (нефт и газ)?
Ако чрез цензура, корупция, насилие, заплахи и убийства се потисне всяка критика, се парализира всяка опозиция, в руското общество няма да остане никой, който да пледира за демокрация, здрав смисъл, отговорност, благоразумие и уважение към човека.
Нищо ли не сте научили, О европейски величия? За разумно ли считате да се допусне унищожението на всички вътрешни съпротивителни сили, които могат да сдържат едноличната власт, способна – умишлено или по грешка – да взриви планетата?
Трябва ли да се припомня, че в обръщението си към Федералното събрание през април 2005 Владимир Путин представи така своята историческа оценка: „Трябва да се признае, че разпадането на Съветския Съюз е най-голямата геополитическа катастрофа на века“. В 20 век Хирошима и Освиенцим, двете световни войни и милионите жертви на ГУЛАГ не са заслужили, от гледна точка на нашия лидер, званието „най-голяма катастрофа“.
Не! Според него това е събитието, което всички демократи на планетата, вие, аз празнуваха като освобождение през 1991. Разрушението на Грозни, убийствата на стотици хиляди мирни чеченци, унищожаването на зачатъците на свободно слово в Русия – всичко свидетелства за манията на Кремъл – паническия страх пред всякакви форми на протест.
Време е Европейският Съюз да покаже, че страстта към свободата е неразделна от европейския дух още от времето на антична Гърция. Че тази страст стои в основата на неговото създаване. Че тя вдъхновяваше въстанието против тоталитаризма в Берлин (1953), пробуждането на Полша (1956), въстанието в Будапеща (1956), последвалите го въстания в Прага и Варшава, чак до падането на Берлинската стена. И още: въстанието на студентите в Белград против Милошевич, „революцията на розите“ в Тбилиси и „оранжевата революция“ в Киев. Сега е повече от подходящо време да се обясни с висок и разбираем глас, че „Другата Русия“ и Гари Каспаров, много повече от каквито и да било дивизии, са душата на Европа.
