1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2020 03 Dissenting Opinion

 

През 1918 година Бъртранд Ръсел – един от най-уважаваните и известни британски интелектуалци от миналия век – е осъден от официален британски съд и хвърлен в затвора за шест месеца, по силата на т. нар. „Акт за защита на кралството“ [Defence of the Realm Act] от 1914 г. Причината? Известният с непреклонния си пацифизъм и принципни антимилитаристки позиции философ (той продължава да ги поддържа през целия си живот), си е позволил да изнася публични лекции, в които открито се противопоставя на идеята за „поканване“ във войната на Съединените щати.[1]

Сто години по-късно ние, хората от свръхмодерния 21 век, сме поставени в ситуация, която, ако и далеч от открито-военна, ни изправя пред трудности и предизвикателства, напомнящи в много отношения военните. Реториката на деня е изпъстрена с военен жаргон, борбата срещу епидемията е рутинно наричана „война“ а изборът на униформени мъже като негласни „водачи на нацията в този критичен момент“ изглежда е всичко друго, но не и случаен. Онова, което ни се внушава с всички възможни средства е, че извънредността на положението може и трябва да оправдава извънредни мерки – нещо, с което българите и българките, жители на една от несъмнено най-старите и най-зрели демокрации в Европа, се съгласяват с огромен ентусиазъм. Дайте, че да дадем! Ех, друго си е човек така да почувства, че и ние можем! Така де. Стига толкова тюхкане и вайкане колко сме били загубени, вижте колко единни, сплотени и дисциплинирани можем да бъдем пред лицето на една реална опасност. Одма!

Противно на очакванията, които последните редове може би са създали, този текст няма да бъде посветен на поредна интелектуалска критика на българската политическа култура. Разглеждането, което ще се опитам да направя тук, е както далеч по-амбициозно, така и напълно лишено от претенции за убедителност. В него ще откриете множество размити и лишени от конкретно съдържание фрази като „световната научна общност“, ще се сблъскате със спекулации, които дори не се опитват да се прикриват под формата на нещо друго, ще прочетете и – надявам се откритите – съмнения на автора в убедителността, че и подредеността, на аргументите, които изтъква. Казано накратко, това ще бъде просто едно среднощно размишление, в което се полагат усилия за премисляне, избистряне и подреждане на мислите, с които пишещият, Златко Димитров Енев, 59-годишен мъж от българско потекло, се бори в продължение на поне последните две седмици. Зрели, та презрели мисли.

И така.

Живеем в кризисно време. От три месеца насам светът, който обитаваме, започва все повече да заприличва на пословичния разровен мравуняк, из който объркано щъкат насам-натам полудели от ужас мравки, руинират се, за броени месеци, самите основи на колективното обиталище, в битката с невидимия враг се хвърлят всички възможни резерви, а жителите на мравуняка, тоест самите ние, установяват с примирени и малко засрамени погледи, че взаимоотношенията им – до вчера комай белязани от нормални, сравнително добронамерени обмени на приятелски жестове – днес изведнъж започват да се определят от едно-единствено нещо: от коя страна на „барикадата“ се намира човек.

Не че двете страни имат дори отдалечена прилика, особено от гледна точка на масовостта. Както при всяка току-що начената война, реална или въобразена, броят на хората, които биха искали да ѝ се противопоставят, е почти нищожен в сравнение с морето от убедени привърженици. Така поне изглеждат нещата през очите на пишещия, с право или не. Врагът изглежда мощен и безпощаден, епидемията на коронавируса вече рутинно се нарича „най-голямото изпитание за човечеството през последните… (следват различно големи отрязъци от време, в зависимост от въображението и дързостта на говорещите/пишещите.) По логиката на всяка колективна превъзбуда от такива мащаби, метафорите, сравненията, преувеличенията, изобщо всички средства на масово-мобилизационното слово, постепенно, почти неусетно, започват да губят какъвто и да било привкус на нереалност и преувеличение; онова, което довчера би звучало като безумно парадиране, днес вече е нормален модус на говорене. И, което е най-важно: несъгласието, което дори и в по-нормални моменти е нещо, с което имаме огромни трудности, изведнъж започва да изглежда като чиста проба кощунство, като безумна клоунада, безсмислено перчене и публично надуване, чийто смисъл, ако изобщо доловим, става в сегашния момент толкова гротескно-дразнещ, че обикновената реакция срещу него е нещо като тази тук.

(Цитирам само един от последните си разговори във Фейсбук, може би защото младата дама отсреща ме завари неподготвен – дали защото съм я „надценявал“ или просто защото сегашната ситуация не допуска нищо по-различно от една именно такава реакция към всеки бърборко на „безобразни глупости“… Е, поне това последното можете да решите единствено вие, въображаеми читатели).

(Поредно) „и така“…

Zlatko Enev

Кратък материал за размишление или защо очите на страха са късогледи

Както всички знаем, простудните вируси се връщат със швейцарска точност през студения сезон на всяка година, при това обикновено след мутационни промени, които ги правят недостъпни за ваксините, създадени в предишния сезон. Не виждам разумни основания да очакваме нещо друго от коронавируса, тоест, независимо от това кога точно ще приключи сегашната атака, вирусът най-вероятно ще се върне отново през късната есен и следващата зима, мутирал, въоръжен, готов за нова битка.

Въпросът ми е: какво правим тогава? Пак ли се заключваме вкъщи и зарязваме всичко, докато ни мине страхът? Или, напротив, се научаваме да живеем с него точно така, както сме се научили да живеем с различните грипни вируси (които в началото на кариерите си са били ДАЛЕЧ по-големи убийци от короната)?

Ако ви останат пет минути време, опитайте се да помислите над всичко това.

Maria Spirova Настинката пълни ли реанимациите или не ги пълни? Защото коронавируса ги пълни.

Zlatko Enev Сложничко ми се вижда, Мария. Онова, което пълни реанимациите е страхът, а не коронавирусът, настинката или примерно слухът, че всички сме отровени от ЦРУ. Онова, по което най-вероятно мненията ни се различават е дали този страх е оправдан или не. Няма как да намерим точен отговор. Не вярвам да ни го даде и бъдещето. При страхове с такива мащаби точни отговори няма и най-вероятно не може да има.

Zlatko Enev Психосоматиката е огромна област, която няма точни очертания. Но без съмнение всеки от нас знае какво е да те е страх, че чак да те боли...

Zlatko Enev Самият аз имах продължителни "ревматични" болки в продължение на няколко години след развода си. Изчезнаха като по чудо в момента, в който престанах да се гневя на бившата си съпруга, че ме е напуснала.

Maria Spirova Златко, това са безобразни глупости, казвам го без всяко извинение. Това, че психосоматични болки съществуват, не значи че вирусното заболяване е внушение.

Да си в реанимация означава дробовете ти да не могат да се изпънат самостоятелно. Означава, че ще умреш минути, след като ти изключат респиратора. Произвеждаш опасна, безотговорна, манийна антиистина в момент, в който нямаме нужда от това.

Всеки ден следя приятел анестезиолог от Оксфорд. Човекът е загърбил семейството си, включително тежко болна жена, за да спасява хора, които НЕ МОГАТ ДА ДИШАТ. А ти в нарцистичен екстаз цепиш мрака с глупости. Спри, за Бога!

Zlatko Enev Възможно е, Мария. Може би трябва да ти дам право и да формулирам изказванията си по-прецизно. В никакъв случай не бих твърдял, че хората с дробове, запълнен от течност, са жертви на психосотматични самовнушения. Въпросът е за хилядите други – предполагам МНОГО хиляди – които търсят лекарска помощ БЕЗ да прекарват болестта с усложнения.

Все още ли ти звучи като пълни безотговорни глупости?

Maria Spirova Zlatko Enev Не, не е "възможно". Случва се наистина, извън манията, която те е обзела. Аз ти казвам, че са пълни реанимациите, та не ми говори други неща сега. Казват ти го правителствата на поне четири държави. Лекарите изнемогват, а ти философстваш без да правиш разлика между хора на обдишване и хипохондрици. Аман.

Zlatko Enev Пак ли трябва да посочвам, че четеш ТОЧНО каквото си поискаш? "Възможно е" се отнасяше до това, че е възможно да говоря глупости, а не твоята интерпретация, че го насочвам към хората в реанимационното.

Maria Spirova -> Zlatko Enev Аман. Трижди аман. Има прекаляване, но тук тази дума не

Zlatko Enev Мога само да съжалявам. Хора с по-ниска от твоята интелигентност обикновено напъждам. При теб не си го позволявам единствено от уважение към ума ти. Личността ти не познавам, пък и сигурно никога няма да.

Та, изборът си е твой, какво друго да кажа?

Zlatko Enev Но пък да запазя този контакт би означавало просто да не уважавам гнева ти. ВИНАГИ уважавам гнева, просто защото го познавам прекалено добре…

(За протокола: добрата Мария имà всички основания да побеснее, тъй като в бързината и разсеяността си използвах думата „реанимации“ там, където мислех просто за „болници“. All that being said, и двамата упражнихме най-простичкото си човешко право – да престанем да се „харесваме“, след като бяхме полагали напразни усилия в някаква такава посока, от около месец или два насам.)

Погледнати откъм камбанарията на убедения привърженик, моите словесни излияния от последните две седмици сигурно изглеждат като напудрени и безотговорни мъдрувания на човек, който с неизбежност трябва да страда от някакъв вид вътрешно разцепление, някаква сериозна раздвоеност, травма, комплекси, вътрешна кашора, просто фалш, фалш, фалш! Как иначе би могъл да си обясни човек това толкова внезапно запецване зад опърничавото твърдение, че кризата, епидемията, психозата, цялата гигантска месомелачка, която ни върти в момента, му изглежда като вид колективно заслепение, равно на което не е имало поне от края на големите идеологически лудости на миналия век? Как може с такава дебелоглава упоритост да се отричат елементарните за всички останали, видими с най-просто око, реалности, пред които сме изправени? Не стига, че всичките ни сили, способности и възможности в момента са концентрирани в борбата срещу тази невидима гадинка, на всичко отгоре трябва сега да търпим и пустословията на такива напудрени глупаци! Бе аз мога ли или не мога!

Но дали наистина всичко е толкова просто и очевидно? Нека започнем поред, за да видим кои са колоните, на които се опира разбирането за сегашната криза и до каква степен те са действително толкова гигантски, мощни и неподвижни, че да правят съмнението в устойчивостта им да изглежда като пълна идиотщина.

Колона номер едно: казват го всички, като се започне с нас тук във Фейсбук и се свърши с всички световни специалисти, водещи политици, масови медии, просто хора с авторитет, изобщо всички, всички, всички! Как може да настояваш на нещо, което е абсолютно ясно и разбираемо за всички останали? Ти за по-акъллия от целия свят ли се имаш?

Колона номер две: това се потвърждава и от цифрите. Всеки ден виждаме как вирусът завладява все по-големи части от планетата, разболява нечуван брой хора, далеч по-заразен е от грипа, смъртността при него е като минимум два пъти по-висока. Всичко това като глупости ли ти звучи?

Колона номер три: ако би имало реални основания за оспорване на важността на момента и неотложността на извънредните мерки, то къде тогава са критиците им – освен самия теб, искам да кажа? Е, чуваме тук и там отделни критикарски гласове, но като цяло всички сме единни като скалà, само ти се бараш важен и продаваш фасони, сигурно защото имаш някаква дълбоко прикрита нужда от внимание. Ами, твоя си работа.

Сигурно бих могъл да напипам и други темели, ако бих се напънал повечко, но за целите на това тук размишление би трябвало да стигат и тия. Три колони, всичките мощни и недвусмислени, видими за всички освен за Златко. Какво имаш да кажеш против едно такова разбиране?

Ами, добре тогава, ето какво виждам (долу-горе).

Значи, първата колона, масовото единство при възприемането и преценката на опасността. Ще отговоря просто: то се получи бавно и постепенно, в резултат на фактори, които имат директна връзка с основната особеност на времето, в което живеем, а именно тоталната и моментална свързаност на всички с всички. При това имам предвид не толкова физическата свързаност, чиято липса, или поне значително по-ниска скорост, в по-раншни исторически времена, не е попречвала на епидемиите особено много. Гротескното в настоящия момент е, че масовата психоза се получи в резултат на една болест, която, при всичкото дължимо уважение към мнението, утвърдено в момента като безспорно, изглежда просто безумно невинна в сравнение с всичко, което в по-раншни времена (не определяни до такава степен от безумно потенцирания рев на милиони и милиарди хора, въоръжени с лични средства за масова комуникация), е било наричано „голяма епидемия“.

Започвам с базисния факт, който според мен определя почти стопроцентната невъзможност за изразяване на несъгласие от страна на всеки човек, който се намира в каквато и да било друга позиция, освен онази на необвързания с никакви институции „интелектуалец“ – между другото, фигура, която е почти напълно непозната в българската културна история или, доколкото я е имало, е била редовно и грижливо „подстригвана“ (Алеко, Гео Милев, за други в момента не се сещам).

Да се говори по такъв начин означава човек да постави под абсолютно сериозна заплаха личния си, но в далеч по-голяма степен – професионалния си живот. За медицинските специалисти ще говоря когато стигна до третата колона, тук само няколко примера за това колко невъзможно е в настоящия момент за който/която и да било политик/политичка, да направи опити за противопоставяне срещу масовата команда: „Затваряй всичко!“, която идва не от някакви мистериозни, тайнствени манипулатори на световните дела, ами от собствените му/ѝ избиратели.

Тонът беше зададен от Китай, където тамошните големи клечки, свикнали да управляват и планините, направиха бърз и напълно неуспешен опит да потулят нещата. Китайската мрежа, най-голямата и, доколкото чувам, най-активната в целия свят, се възпали толкова бързо и толкова мощно, че всите китайски управници начаса подвиха опашки и започнаха кампания, която по принцип зададе тона за всички, или почти всички, които я последваха. Изключенията – няколко сравнително малки далекоизточни демокрации, които имат собствен уникален опит с подобни епидемии, си останаха прекалено невидими, пък и, по общо съгласие, напълно неповторими в не-азиатски условия, така че китайският модел се възприе от всички като единствено възможен. След което вече никой по света, с възможните изключения на последните оставащи тирании някъде по Африка или в Близкия изток, вече не можеше да избере нещо друго. Със същия успех световните политици биха могли да пледират за въвеждане на съветска власт, в която си поискате страна по света. Впрочем, с далеч по-големи шансове за съветската власт. Вирусът е нещо, което се превърна в неоспорима и непобедима с други средства заплаха от момента, в който чухме, че в Китай затварят всичко и строят болници за по една седмица. От двете неща при нас можеше да се направи само едното, а това означаваше, хайде стига толкова философстване и да стягаме гащите! Това беше всичко, което остана като политически „възможности“ след челния пример на китайските другари. Останалото са приказки като моите тук – дрън-дрън, та пляс.

Не че липсваха примери за противното. Британските и американски майстори на момента, убедени чрез Брекзита и „тато Тръмп“, че могат да продадат на избирателите си квот си поискат, не закъсняха да обявят, че отново ще играят по принципа „всички наопаки, ний пък на терсенè“. Обявиха, ама кой ги слуша. Все едно кралят-лъв да беше се обърнал към стадото луди-подлудели антилопи-гну, та да ги убеди с майсторска реч, че вършат голяма грешка, като се канят да го прегазят. Същата работа и с Борис, че и с Доналд. Повъртяха, посукаха, после видяха, че ако продължават така, ще има ултра-спешни референдуми и в двете страни, па току подвиха опашки.

Е, имаше и по-упорити от тях. Вчера сутринта откъм Косово дойде новината, че тамошният министър-президент и баш-мушкарец Албин Курти, е бил свален на бърза ръка чрез вот на недоверие, защото е отказал да постави страната в извънредно положение заради короната. Всекиму – своето.

Е, може би ще ми отговорите, че това са си точно аргументи в подкрепа на всеобщото разбиране. Какво по-убедително доказателство от това, че всички вършат едно и също? (Да те попитаме пак: ти какво, за по-голям акъллия от целия човешки род ли се имаш?)

Сега, за акъллийството няма какво да ви отговоря, щото отговора вече сте си го дали сами, това е ясно. Що се отнася обаче до солидността на тази колона, тя пък от своя страна пет пари не струва без подкрепящата сила на втората, защото, съгласете се, ако самите данни не биха подкрепяли правилността на „китайския модел“, то кой би бил толкова луд да го следва? Та нали на всички е ясно, че той води до икономическа катастрофа? Кой ти е луд да прилага нещо такова без неотложна, пламтяща необходимост?

И тук, значи, стигаме до темата за цифрите и сметките, която чоплим така вече от седмици насам и, понеже всички сме лаици, така и не успяваме да се убедим взаимно в нищо друго, освен в това, че сме неспасяеми случаи.

Та тук, както виждате, започва най-голямата от всички галиматии. И пак, както и всичко останало днес, интензивността и объркаността ѝ се потенцира до небето, в резултат от всеобщия рев и всеобщата видимост. Всеки/всяка от нас държи в ръцете си мощна тонколона, насочена към всички останали. Всеки натиска с всички сили, шумът и необозримото многообразие са толкова гигантски, че дори и за специалистите сигурно става напълно невъзможно да се раздели плявата от зърното, таблици и диаграми хвърчат наоколо като хартиени гълъбчета, всеки знае, всеки може, да живей, живей науката!

В тази ситуация, естествено, единствено разумната позиция, особено ако сте хора по видими места, е да си налягате парцалите и да не издавате прекалено много излишни тонове (освен такива, които потвърждават гигантската опасност), ако не бихте искали да ви изстине мястото за две бройки. И така единствено възможната надпревара, естествено си остава онази на още по-силното натискане на клаксона. БИИИИИИИИИИИП!

Но това, ще речете, са абсолютно общи приказки, в тях няма нищо конкретно и убеждаващо! Празно мъдруване и философстване там, където всички се нуждаем от надежда и упование, че краят на тунела току ще се провиди. За какво са ни твоите умувания, а?

Па знам ли? Аз говоря колкото на вас, толкова и на самия себе си. И ако има нещо, което съм способен да кажа по темата „конкретно“, то е най-много да покажа, с отделни примери, колко несигурни и неясни са всички железни твърдения, с които ставаме и лягаме тия дни.

Да започнем с мъките на хората, най-директният, най-непосредственият аргумент, с който ме прасна в слабините Мария, в по-горния разговор: „Хората умират, давят се пред очите ни в собствените си телесни течности, а ти си тръгнал да умуваш. Безсрамник такъв!“

Хората умират, вярно. И това е тежко, и това е гадно, и това е лошо.

(Ей, най-после и тоя да не оспори нещо! Вече го чаках само и тук да започне да бъбри глупости, та да посягам към нещо по-тежко!)

Само че хората умират в най-различен брой, при най-различни обстоятелства – и тук вече се стига до следващото голямо одеяло, което всички хвърляме върху главите си. (Абе, то одеялото вие си го хвърляте, ама нейсе, нека използвам първо лице, че да не ви конфронтирам чак толкова много). Даже и в Италия, където катастрофата изглежда най-неоспорима, има солидни основания да се смята, че ситуацията със смъртните случаи от простудни заболявания там вече е била извънредна през последните години, тоест короната само потвърждава и прави видимо нещо, което май те са си имали като проблем поне от пет-шест години насам. Ето ви едно съпътстващо информационно табльо, вие си правете сметката както поискате.

Изследване на въздействието на грипа върху прекомерната смъртност сред всички възрастови групи в Италия през последните сезони (2013/14 – 2016/17)

Автори:

Aldo Rosano
Antonino Bella
Francesco Gesualdo
Anna Acampora
Patrizio Pezzotti
Stefano Marchetti
Walter Ricciardi
Caterina Rizzo

Акценти

• През зимните сезони от 2013/14 до 2016/17 в Италия се наблюдаваt средно 5,290 000 (ПЕТ МИЛИОНА И ДВЕСТА  И ДЕВЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ) случаи на ILI, което съответства на честота от 9%.

• В периода на проучване са регистрирани повече от 68 000 смъртни случаи, причинени от грипни епидемии.

• Италия демонстрира по-висока смъртност от грип в сравнение с други европейски страни, особено сред възрастните хора.


Резюме

Цели

През последните години Италия регистрира пикове на смъртност, особено сред възрастните хора през зимния сезон. Грипните епидемии са посочени като един от потенциалните детерминанти на тази изключително висока смъртност. Целта на нашето проучване беше да се оцени ролята на обичайния грип при прекомерната смъртност през грипните сезони от 2013/14 до 2016/17 в Италия.

Методи

Използвахме методите EuroMomo и FluMomo, за да изчислим годишната тенденция на висок риск от смъртност, причинена от грип, по възрастови групи. Данните за населението бяха предоставени от Националния статистически институт; данни за грипоподобни заболявания и потвърдени случаи на грип бяха предоставени от Националните здравни институти. Като индикатор за седмичната грипна активност (ИА) приехме индекса Голдщайн, който представя процента на пациентите, наблюдавани с грипоподобно заболяване (ILI) и процента на грипно-позитивните образци, за дадена седмица.

Резултати

Преценихме високия брой на смъртни случаи (7 027, 20 259, 15 801 и 24 981), които се дължат на грипните епидемии съответно от 2013/14, 2014/15, 2015/16 и 2016/17, използвайки индекса на Голдщайн. Средната годишна смъртност на 100 000 души варира от 11,6 до 41,2, като повечето от смъртните случаи, свързани с грипа, се регистрират сред възрастните хора. Но сред децата под 5 години също се наблюдава повишена смъртност от грип през сезоните 2014/15 и 2016/17 (съответно 1,05 / 100 000 и 1,54 / 100 000).

Заключения

В периода на проучването е имало над 68 000 смъртни случаи, които се дължат на грипни епидемии. Наблюдаваният пик от смъртни случаи не е напълно неочакван, като се има предвид крехкото здраве на големия брой много възрастни хора, живеещи в Италия. В заключение, непредсказуемостта на грипния вирус продължава да представлява голямо предизвикателство за здравните специалисти и политиците. Независимо от това, ваксинацията си остава най-ефективното средство за намаляване на тежестта на грипа. Усилията за увеличаване на обхвата на ваксинациите и въвеждането на нови стратегии (като ваксиниране на здрави деца) трябва да се имат предвид при опитите за намаляване на грипните случаи, за да се намали високата смъртност в Италия и в Европа през последните сезони.

Източник

Но не е само това. Големият страх, че здравните системи ще колабират и ще се разпаднат под наплива на хиляди умиращи хора, комай не се оправдава. С изключение на Испания и Франция, където има по над хиляда починали (няма да ви занимавам с ненужни приказки за това какъв точно процент са те от заболелите, нито какъв процент от многото милиони, дето инак си живеят там), нещо не виждам европейска страна, в която умиращите от Ковид хора да са препълнили реанимационните отделения (дано Мария не го зачете това, че езичето ѝ остро като изпилен шперц, отиде ми на кино физиономията!) Даже и в нашата си България поне засега подготвените за целта зали си стоят празни, а на хоризонта се задават април и май. Че и дихателните апарати, и двата, май не са в чак такава мощна употреба. Абе, мълча си, мълча…

После, самите цифри. Дето викал онзи от стария виц: „Гледам конете, гледам в огледалото – абе никва прилика, честна дума!“ Къде остават милионите жертви, къде остава гигантската заплаха, къде е тая двойно по-голяма смъртност, умът ми направо на осморка става като взема да се питам такива неща. Не знам вече колко народ се изреди във Фейсбук да ме кори в квот си поискате – от дебелоглавие и перчене, та чак до пълно бездушие и липса на елементарна човечност, само дето един не се намери да ме дръпне настрана и простичко, човешки да ми отвори очите. Ето така и така се правят сметките, проценти се изчисляват като се дели на сто, промили – на хиляда. Ха сега си вземи една химикалка и почни да смяташ. Е, почвам, колко пъти стана вече, и все до под кривата стигам. Първо, процентите на смъртност никви не излизат на ония пет, десет, че и нагоре, дето ги слушам отляво и отдясно. После – това вече го казват и специалистите – тая болест се пренасяла толкова леко просто защото при повечето хора минавала без особено видими симптоми, та преносителите ѝ просто не знаели, че заразяват останалите. С други думи – ако болестта наистина минава без, или с минимални симптоми при повечето случаи, тя смъртността май-май съвсем така в пода ще се забие, а? Ха сега де, на кого да вярвам? Хем най-големият убиец, хем идва и си отива без да го усетиш. Объркали са хората нещо метафорките, объркалииии. Щото Ковидът, ако питате мен, най-голям убиец на тоя свят няма как да излезе, това след някой и друг месец всички ще го узнаем, но дотогава така ще е опразнил джобовете ни, че като нищо може да се окаже най-големият крадец в историята. Не убиец, а крадец – ей това е Ковидът, ако питате мен.

Но да вървя по-нататък, че нещо приказка ми се отвори, ще се кача на главите на всички. Да стигаме, викам, до третата колона, оная за липсата на противоположни мнения, особено сред специалистите. Сега, подочувам от България така, че там несъгласните специалисти не липсвали чак толкова много като тук, но и тук, види ми се, зад тия неща пак същата логика може да се открие: в България специалистите са кът, пък и народът вятър го вее, пука му на някого кой какви мнения изказвал, тоест опасността от загуба на реноме и работно място май-май тамо при вас не ще да е толкова голяма, колкото е тук. Но дори и при това положение няма как и тук да няма хора на особено мнение, искам да кажа реални специалисти на особено мнение, само че, ако би искал човек да ги намери, то ще трябва да търси така по към периферията на професионалното поле, основно сред една специална група хора: такива, които са вече в пенсионна възраст, тоест няма какво да губят, поне професионално.

Ами точно такива хора и ги изказват, тия несъгласни мнения. Днес във Фейсбук ми посочиха ето този адрес, на който, с български субтитри, може да се проследят аргументите на някакъв голям специалист немски, но вече емеритиран, тоест пенсиониран професор, на име Зухарит Бхакди (името му може и да е странно, но езикът и поведението му са безукорно-немски), който с голямо и видимо вълнение се противопоставя срещу целия модел на тотално затваряне. И с право се вълнува човекът, щото тук буквално го направиха със земята равен, и то за няма и седмица. Немà публикация масова, в която да не го разпердушиниха като пухена възглавница, което – тука вече сами си правете сметката – сигурно обяснява доста така нагледно защо никой не смее да каже „гък“. Германия е това, тук границите между свободно слово и словоблудство не са толкова рехави като у нашенско. Как мислите, какво щеше да ми се случи, ако ги редях тия тук приказки на немски? Искам да кажа, ще вземат на босия цървулите, щото аз и без това нищо за вземане нямам, но то му стига на човек да знае, че от утре нататък жив познат няма да го поздрави на улицата, а повечето отдалеч ще минават на другия тротоар. Такива са нещата тук.

Така. Приключвам вече, но не и преди да съм ви казал, че трите колони, както може би сте забелязали и сами, всъщност не могат една без друга, така са изваяни, пущините, че падне ли едната, всичко останало се срива заедно с нея. Масовото единство се опира на цифрите, цифрите се опират на специалистите, а специалистите, в огромното си мнозинство, не могат гък да кажат пред лицето на масовото единство. Ха сега иди, та се оправяй кое тук е яйце и кое – кокошка. Аз самият не мога, вие ако искате, опитвайте.

И не ми повтаряйте, моля ви, за не знам кой път, че съм бил идиот или просто безчувствен егоман. Щях да ви повярвам, ако не беше пустата му история, която е осеяна с примери за нечувано несъгласие – като се започне със Сократ, та се приключи с пак същия тоя Ръсел – дето след това се е оказвало че било, хм, какво всъщност? Абе пак несъгласие, какво друго? Щото, да ме прощавате, ама аз все пак си се надявам така, че ако можеше чрез някаква магия тия двамата, че и хилядите други като тях, да се появят тук и сега, в тоя момент, на страната на масовото съгласие едва ли щяха да застанат. И то не от единия инат или болнаво его, както сигурно и техните съвременници са смятали. Просто има прекалено много неща, които го правят подозрително и несигурно, това масово съгласие – и такива, дето успях да кажа, и много други, дето останаха някъде по пътя, то може ли човек всичко да запомни и изреди?

Но, както и да е, вече казах, че да убеждавам няма да опитвам никого. Даже и текстчето няма кой знае колко да го редактирам, каквото се е получило, това ще е. Не обичам накипрени работи, колкото и да си ме обвинявате в квот си щете.

Хайде, със здраве!

Берлин, март 2020

 

[1] Всъщност конкретната причина е по-скоро последната капка, която препълва чашата на търпението на политическия и военен истеблишмънт на тогавашното Обединено кралство. Упорит като което си поискате магаре, Ръсел „си го е търсил“ в продължение на всичките военни години, започвайки още през 1914. Последствията не закъсняват: през 1916 той е уволнен от преподавателския си пост в дъблинския Тринити колидж. На следващата 1917 философът отново предизвиква открито властите, като взема участие в Юнския конгрес в Лийдс – събрание на хиляди антивоенно настроени британски социалисти, в компанията на няколко социалистически парламентаристи. Този път той е глобен със значителната за онова време сума от 100 паунда, която отказва да плати, с надеждата, че като следствие от това ще бъде хвърлен в затвора. Властите се оказват по-изобретателни и продават личната му библиотека на търг. Едва през 1918 той най-после постига очевидно желаното осъждане и прекарва шест месеца в затвора Брикстън (по-късно той ще ги опише в автобиографията си като изключително спокойни и добри от творческа гледна точка).

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

29

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още


    Уважавам безкрайно... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Да ви припомням ли, че... преди 12 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не се кахърете, явно... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    И още: хората, които... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Уважаеми професоре,... преди 12 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Българинът е... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Само след половин,... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Собствената ми... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Епидемията ще си... преди 19 часа
  • Люба Александрова писа Още
    Здравейте!
    Не ми се... преди 20 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Много ценна статия,... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Неолиберализмът... преди 23 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Съгласен напълно! По... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Аз предлагам тук... преди 23 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Благодаря ви, не... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Съжалявам, че... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Ако ми позволите едно... преди 23 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Напълно съгласен!... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Не случайно е казано... преди 23 часа
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Здравейте! Не влизам в... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Нека да не... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Нещата далеч не са... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ручилото дудне.... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    "един от... преди 2 дни