Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)

 

2016 05 Erenburg
Иля Еренбург, портрет от Мартирос Сарян (1959)

 

Както и да се извъртаме в настоящето, огромни зони от миналото ни остават здраво вплетени в него, сякаш навързани с някоя от онези „свински опашки“, с които мутри-патриотари днес връзват хора по границата.

Нещо от тези тъмни зони все се показва на повърхността при всеки опит да подредим живота си. Единственият начин да се справим с тях е паметта – „най-доброто средство за самозащита срещу безличността на болката“, както я определя Йосиф Бродски.

Ала това не става с репресивен закон, както все се привижда на бившите комунисти, а с „мисъл на чувството“, според прочутата формула на Т. С. Елиът. В този смисъл случайността играе своята роля: разгръщането на която и да е стара или забравена книга често е подтик не само да си спомним миналото, а да разбулим онова, което ни тревожи до днес.

В следващите редове ще стане дума за такова едно съвпадение.

Наскоро погледът ми случайно попадна на информация за честването на юбилея на „руския и съветски писател Иля Еренбург, голям приятел на България“ (125 години от рождението му в Руския културен център в София). По същото време в ръцете ми ненадейно се озова рядка негова книга, за чието съществуване даже не подозирах – „В България“, София, 1946, и то с предговор от Димо Казасов, министър на информацията.

Съвпаденията са нещо важно, не по-малко значимо от юбилеите. Ненапразно, както пише Натаниел Хоторн, все се улавяме за тези стърчащи треви – имена и дати, те са онзи срез, през който проникваме в настоящето си.

А то винаги е проблемно, щом усилено започнаха да ни убеждават, че демокрацията в България започнала едва ли не с Ирина Бокова, а пък едничката надежда на хоризонта било вливането ни в Евразия.

В този смисъл „случаят Еренбург“ е наистина показателен. Не само за отминалата комунистическа епоха или за илюзиите на „старите“ или „новите“ леви, но и за някои от господстващи и днес настроения – примерно с пророкуванията за гибелта на Запада в известния му роман „Тръст Д. Е. История на гибелта на Европа“ (1923).

* * *

Името на Иля Еренбург (1891-1967) днес е почти забравено, а той наистина е прелюбопитна фигура. Дори с вътрешната си противоречивост. Обикновено се говори за „писателя и неговата епоха“. В случая на Еренбург това „и“ не толкова разделя, а някак още по-тясно свързва тези две реалности.

Роден в богато еврейско семейство в Киев, младият Иля Еренбург отрано се разбунтува срещу ограниченията, които царският режим налага на евреите в университетите и в обществения живот. Още през 1905 г. се присъединява към болшевиките, сприятелява се с Николай Бухарин, негов съученик от гимназията, следва кратък арест, освободен е и се озовава в Париж. Тук дългокосият младеж, пушещ неизменната си лула, има първия си исторически шанс. Попада в прочутото кафене „Ротондата“ в компанията на Модиляни, Пикасо, Ривера, Бретон и Аполинер, издава два сборника с бързо забравени стихове, превежда Франсоа Вийон, но най-важното: той попива духа на модернизма с неговото ускорение, апотеоз на машините, разпад на видимостта на причудливи плоскости и квадрати, сякаш видени от въздуха и най-вече – с предчувствието за задаващата се вълна от кръв и насилие, която наистина ще изправи цялата дотогавашна цивилизация на ръба на бездната.

Този „модерн“ на стила се съхранява у Еренбург дори в най-сталинския му период, когато той бълва соцреалистични романи от по 800-1000 страници („Буря“, „Падането на Париж“), носещи му съответните почести и облаги, две Сталински награди първа степен, плюс Международната Сталинска премия „За укрепване на мира между народите“. В романа на Солженицин „В първия кръг“ има следната сцена: затворниците проветряват „шарашката“, затискайки прозорчето с поредния дебел роман на Еренбург…

Ала да не избързваме. През лятото на 1917 г. Еренбург се връща в Русия. Болшевишката революция, независимо от старите си връзки и контакти, той приема доста сдържано. Дали го е стъписал мащаба на пролятата кръв, или пък доброто му познанство с Ленин рано му е отворило очите, трудно е да се каже. Факт е, че „левият Еренбург“ предпочита да изкара най-черните години на революцията в „белия Крим“, в Коктебел, намирайки подслон в прочутата вила на поета Максимилиян Волошин. През 1920 г. заминава за Берлин, където публикува сборника със стихове „Молитва за Русия“ – стон по една страна, която вече не съществува. В същото време Еренбург обикаля Европа със съветски паспорт, охотно сътрудничи на съветската преса, печатат го в официоза „Известия“. Писателите-емигранти в Берлин и Париж го гледат изпод вежди, опитвайки са да проумеят как така успява да седи на два стола. Появяват се статии, че е агент на ГПУ. Еренбург категорично отрича, твърди, че провежда своя си политика, която му позволява да живее зад граница, а да печата (и печели) в Съветска Русия. Обвиняват го в интелектуален цинизъм и нихилизъм. Писателят Андрей Бели разказва, че след подобни твърдения Еренбург иронично присвивал очи и пускал поредното кълбо дим с лулата си.

През 1922 г. той публикува най-ярката си творба – сюрреалистичния роман „Необикновените похождения на Хулио Хуренито“, ярка философска сатира, в която авторът описва не само „кървавото колело“, задвижено от болшевишката революция, но и предвижда масовото изтребление на евреите („в Будапеща, Киев, Яфа, Алжир и други места. Вход свободен“), германската инвазия в Европа („Ще оставим гола земя. Ако това стане от Марсилия до Пиринеите, бихме били щастливи“), че дори и американските атомни бомбардировки над Хирошима и Нагасаки („Възлагаха се известни надежди на лъчите на радия… но тези фокуси бяха оставени за японците“).

Интересното е, че „Хулио Хуренито“ излиза едновременно в Берлин и Москва (с възторжен предговор от Николай Бухарин, въпреки насмешливата глава за Ленин). В предисловието си Бухарин настоява, че книгата е преди всичко „сатира“ и „велика провокация, позволяваща на автора да покаже редица смешни и отвратителни страни на живота при всички режими“.

А че е имало какво да покаже – спор няма. Достатъчно е да разгърнем главата „Спорът за свободата в Чека“, където Учителят (главният герой в романа) заявява:

Що се отнася до свободата, тя е една крайно вредна в наше време абстракция. Вие унищожавате „свободата“, затова аз ви приветствам. Вие сте най-големите освободители на човечеството, вие му носите прекрасно иго, не позлатено, а желязно, солидно и организирано.

Възмутен, следователят от Чека, размахващ „Азбуката на комунизма“, дидактично пояснява, че от царството на необходимостта днес се навлиза в царството на свободата.

На което Еренбург заявява:

Драги другарю, ни най-малко не се съмнявам, че някой ден царството на свободата ще настъпи (може би когато бъдат изтребени последните хора на нашата планета). Но засега ние навлизаме именно в царството на откровената необходимост, където насилието не се закрива с пошлата, сладникава маска на английския лорд. Умолявам ви, недейте украсява тоягата с теменужки! Велика и сложна е вашата мисия – да накарате човека дотам да свикне с веригите, че те да му се струват нежни майчини прегръдки. За целта не е нужно да пристъпвате предпазливо, крадешком и да криете веригите зад гърба си. Не, трябва да се създаде нов патос за новото робство (превод Борис Мисирков).

След което би следвало да се очаква Еренбург да има съдбата на Замятин или Пастернак, най-малкото да остане там, където да не му се налага „да крие веригите зад гърба си“. Нищо подобно.

Романът му е преиздаван на няколко пъти в големи тиражи в Съветска Русия (е, вярно, всеки път съкращенията стават все по-големи, махат се дори цели глави, а от началото на 30-те книгата е заключена в спецфондовете). На български език тя излиза едва през 1989 г.

В интервюта, давани за „буржоазната преса“, Иля Еренбург громи разпадащия се капиталистически свят, където реално пребивава, бичува язвите му и отстоява вярата си в комунистическия идеал.

За целта той пише нова сатира споменатият „Тръст Д. Е.“, в която описва гибелта на Европа, съсипана от американски оръжеен концерн. В един късен предговор от 1961 г. самият автор разяснява проекта си така: „Това не е сатира, а описание на Третата световна война. Европа за мен не бе гробище, а поле на битката, в която тя, лишена от всичко свое, загива, според замисъла на американския милиардер Енс Боот“.

Не ми се иска да давам повече подробности, за да не обогатявам образно и стилистично речника на путинофилите. Ако решат да потърсят идеи назаем от Еренбург нека сами се потрудят.

С идването на власт на Сталин, Еренбург се превръща в острието на съветската пропаганда. Кръстосва цяла Европа Германия, Полша и Чехословакия, Италия, Румъния, Гърция, неизменно връщайки се в Париж. Пише безчислени очерци, публикувани на десетки езици, в които изгрява положителното лице на „Страната на Съветите“. И най-важното установява контакти и печели доверието на немалка част от европейската интелигенция, която е просъветски настроена. През 1936-1939 г., по време на Гражданската война в Испания, е военен кореспондент, редом с Хемингуей и Андре Малро (книгата му за Испания е публикувана на български още тогава, заедно с други негови три-четири романа).

Веднага след 22 юни 1941 г. Еренбург заминава за фронта като военен дописник. Това са годините на невероятната му слава като публицист. Той пише за „Красная звезда“, но много често кратките му ударни статии се препечатват от „Правда“ и „Известия“. Сега той е „масов“ автор, обичан и четен от обикновените войници, а не само хаплив ироник.

Еренбург е яростен противник на нацизма, в това няма съмнение. И все пак някои от текстовете му стъписват с призивите за мъст и насилие, например прочутата статия „Убий“ („Красная звезда“, 24 юли 1942 г.):

Ние разбрахме: немците не са хора. Оттук насетне думата „немец“ за нас е най-страшното проклятие. Няма да говорим. Няма да се възмущаваме. А ще убиваме. Ако този ден не си убил поне един немец, денят ти е провален. Ако мислиш, че вместо теб немецът ще убие съседа ти, значи не си проумял заплахата. Ако ти не убиеш немеца, немецът ще убие теб. Ако не можеш да убиеш немеца с куршум, убий го с щик. Ако на твоя участък има затишие, убий немеца преди боя… Ако си убил един немец, убий и друг – за нас няма нищо по-весело от немските трупове. Не брой дните. Не пресмятай километрите. Брой само едно: убитите от теб немци. Убий немеца! – моли старата ти майка. Убий немеца – моли те детето ти. Убий немеца – вика родната земя. Не се разсейвай. Не пропускай. Убий!

В такива случаи думите сякаш се отделят от себе си в кобно мълчание. Не е трудно да се досетим какъв е бил ефектът от тези призиви на Еренбург. Включително през 1945 г. когато червеноармейците започват масово да убиват и изнасилват, стъпвайки на територията на Германия. Трябва да кажем, че и Гьобелсовата пропаганда умело използва тези статии, за да нагнети ответна жестокост и антисемитизъм, превръщайки Еренбург в олицетворение на „кървавия комисар-евреин“ и в „домашния евреин на Сталин“. Публицистиката винаги е била част от спиралата на войната.

Така стигаме до темата „Еренбург и България“. През октомври 1945 г. Иля Григориевич е изпратен като кореспондент на вестник „Известия“ в България да опише с вещото си перо тази малка страна, за която малко се знае в СССР.

Преди да кажем как той вижда България, може би е редно да споделим какви впечатления оставя той у хората тук. Предоставям думата на Димо Казасов (от предговора му към книгата на Еренбург „В България“):

Първото впечатление от Иля Еренбург е тягостно. Той е мълчалив, недоверчив и предпазлив. Ако сте имали една-единствена среща с него, може дори да останете с впечатлението, че е мизантроп. Една тежка печал, изтичаща от видяното и преживяното, го е направила затворен за любопитството на обкръжаващите го. В това любопитство той собствено чувства, ако не се лъжа, нещо унижаващо човешкото достойнство, нещо, което превръща личността в изложбена вещ.

Честно казано, не съм чел по-ярък портрет на Еренбург. А и Казасов е фигура по калъпа на Еренбург, с таланта си да оцелява при всички възможни режими. Казаното е съвсем точно: Еренбург е нямало как да не бъде мрачен, по онова време пак е в немилост. В края на войната закриват Еврейския антифашистки комитет, чийто член е той. Малко по-късно почти всички участници в комитета са арестувани, включително и жената на Молотов – Полина Жемчужина. Големият еврейски актьор Симон Михоелс, който набавя средства в Америка за Червената армия, е зверски убит (премазан с камион уж при пътна злополука). Ала Еренбург, който винаги блестящо изпълнява поставените му поръчения, отново е пощаден от Сталин. Той е вечното „изключение“.

Нека видим сега как той вижда България:

В България има изумителни градове, които са запазили диханието на историята, а София е обикновен европейски град, не много голям, но не и малък, израснал в течение на няколко десетилетия, лишен от собствена архитектурна физиономия, с хубави, удобни къщи, със сенчести градинки. Привечер по главната улица се разхождат младите. А по-възрастните хора седят в кафенетата на чаша вино или на чаша жълъдово кафе и страстно обсъждат всички въпроси – от лондонските съвещания до интригите на прословутия Никола Петков.

Стилистът Еренбург личи в тези редове. В книжката с българските му репортажи, публикувана точно преди 70 години, има прекрасни страници за тютюна и розата. Ала и „социалната поръчка“ веднага проличава. Онова, с което той (сиреч Москва) не може да се примири, е наличието на опозиция в България.

Всеки, който в течение на последните десетилетия е следил политическия живот на Европа, знае колко лъжливи са етикетите. Някои западноевропейски „демократи“ не свалят сега влюбени очи от българската „демократическа партия“, начело на която стоят Мушанов и Гиргинов. Ще кажа веднага: тази партия е толкова демократическа, колкото правителството на Аржентина е антифашистко. Мушанов и Гиргинов са „кобургски демократи“. Трябва да си лишен от чувство за хумор, за да се смяташ с такова минало за радетел на свободата. Мушанов и Гиргинов много се обиждат, когато ги наричат фашисти. Ще се съглася: това не са фашисти, това са обикновени реакционери от стария тип – при това от старо-балканския тип – с вяра в полицая.

Има ли база в страната, която би могла да служи като опозиция на БКП и на сателитния ОФ? Ето изводът на Еренбург:

Кой върви след „демократите“? Известна част от едрата буржоазия, износители на тютюн, спекуланти, възмутени от борбата с „черната борса“, слабонервни дами, оскърбени от зрелищата на народните демонстрации и най-после истински фашисти, които са щастливи, че имат възможност да се наричат демократи.

Последният текст направо подарявам на вносителите на закона Миков-Мирчев, целящ да обяви за престъпни режимите, управлявали в периода 1923-1926 г. и 1934-1944 г.

Следващият пасаж също би могъл да им е от полза:

Международната реакция разбира, че българските „демократи“ са твърде компрометирани: само етикет не ѝ стига и международната реакция предпочита друга, по-мъглява фигура – земеделецът Никола Петков… Странна е съдбата на този човек: честолюбието го заслепява. Та той е само карта за игра, а мисли, че е играч. Ще минат няколко месеца, играта ще свърши, ще размесят колодата и никой не ще си спомни тогава за Никола Петков (превод Л. Георгиева-Левенсон).

„Пророкуването“ на Еренбург е направо зашеметяващо: на 5 юни 1947 г. е снет депутатският имунитет на Никола Петков; той е арестуван и пребит още в сградата на Народното събрание, а след набързо скалъпен процес на 23 септември 1947 г. е убит с чук и увисва мъртъв на бесилото.

Това е краят на българската парламентарна демокрация за повече от четири десетилетия.

Никола Мушанов също е убит в следствието на Държавна сигурност, а Александър Гиргинов намира смъртта си в лагера Белене.

Що се отнася до самия Еренбург, той наистина се разминава на косъм от смъртта при подготвяната от Сталин антиеврейска чистка след делото на лекарите-евреи (известно още като „делото на престъпниците с бели престилки“) и в разгара на „борбата с космополитизма“, когато се разобличават псевдонимите на „неруските елементи“.

Кончината на Сталин осуетява този кошмарен замисъл.

Иля Еренбург преживява смъртта на Вожда, както и рухването на неговия култ при Хрушчов, след ХХ конгрес през 1956 г. Заглавието на един негов роман, писан тогава – „Размразяване“ (1954) – дори се превръща в политическа метафора за онова време на крехки надежди.

Еренбург е и един от интелектуалните лидери на десталинизацията. Тритомните му мемоари „Хора, години, живот“, преведени и в България, връщат за младото поколение цели пластове от миналото, както и човешки съдби, които пропагандата умишлено е заличавала.

Това няма как да му се отрече.

На едно място в мемоарите си той самоиронично пише за себе си: „разсъжденията на стария човек приличат на износена обувка“.

Тъга по младостта или предсмъртни угризения на един талантлив писател, чийто съавтор винаги е била господстващата идеология?

Биографията на Еренбург е коментар под линия на цялата комунистическа епоха.

Материал на портал „Култура“

Източник

Тони Николов

Тони Николов е български автор и журналист, програмен директор на фондация „Комунитас“, член на редакционния комитет на списание „Християнство и култура“ и сътрудник в седмичника „Култура".

Други статии от този автор
Посетители: 120

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 1 ден
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 5 дни
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 6 дни
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 1 седмица
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици
  • Петър писа Още
    Въобще не е ясно какво... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, важна... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Предлагам мой превод на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сега, в историята на... преди 2 седмици