Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 70% (8 гласувания)

2015 01 Charlie debatesСайтът „Либерален преглед“ публикува две мнения на български публицисти за отражението на френските карикатури от Charlie Hebdo върху гражданските свободи и оспорването на европейските ценности: хуманистично-религиозно на Теодора Димова и хуманитарно-картезианско на Евгени Дайнов.

Мнението на Дайнов, изразено като отговор-несъгласие с текста на Димова, съвпада изцяло с моето, както за текста на Димова, така и за дълбоко рационалния характер на съвременната християнска Европа. Като лично мнение, то е безупречно. Но е ли то компетентно в степента, която се изисква от всеки текст, публикуван за да промени хода на дискусия или да преобърне общественото мнение?

Всеки човек, когато седне да пише за публика, трябва да е сигурен в две неща: дали е компетентен по темата, за която пише, и за какви читатели пише. По тези два критерия, поне 99% от писанията в социалните мрежи и стотиците хиляди сайтове могат спокойно да бъдат хвърлени в кошчето за боклук. Всъщност компетентният публицист и е вещ по темата си, и най-често пише за аудитория, от която очаква резонанс или съпротива. Некомпетентните писачи пишат за себе си. И това е един от сигурните белези за разпознаване на некомпетентността: пишещият си въобразява (и не го скрива), че като изкаже своите мисли, които го опияняват и в които е вложил своя жизнен или читателски опит (обикновено ограничен и използван за сурогат на ерудицията), е пришил сериозна кръпка върху чуждото незнание.

Днес в световен мащаб сме свидетели на ефекта на Дънинг-Крюгер: неквалифицираните хора са склонни да надценяват способностите си, а висококвалифицираните – да оценяват способностите си по-ниско, отколкото са в действителност. Както Дънинг пише, „некомпетентността не прави хората дезориентирани, объркани или предпазливи. Напротив, некомпетентните често са благословени с неуместна самоувереност, предизвикана от нещо, което те усещат като знание.“ Колкото по-ниска е компетентността на един човек, токова по-упорито и самоуверено той брани ненаучните или недоказаните си вярвания.

Два скорошни примера в това отношение. Изключително високо компетентната в областта на езикознанието Юлия Кръстева беше представена и защитена срещу критики по некомпетентен начин от нейните апологети в България. Тяхната грешка се състоеше в това, че представяха високата квалификация и съответстващата компетентност на Кръстева като състояние, имунизирано срещу аргументирана критика. Валидно е тъкмо обратното: компетентният автор пише, за да предизвика други компетентни автори да изразяват съгласие или несъгласие. Така в науката или обществената среда се поддържа един познавателен дискурс, който води до прогрес на идеи и практики.

Току-що публикуваната в „Култура“ статия на Боян Знеполски, квалифициран философ и социален критик, е една високо компетентна критика на апокалиптичното писане на двама български интелектуалци. В нея той изобличава тяхната некомпетентност: на Иво Христов като социолог, превърнал се в конспиративен теоретик, и на Владислав Тодоров, образован като историк на изкуството, с два доктората по твърде неясни теми, като интелекуалец-имигрант неспособен, т. е., неквалифициран да се справи с проблемите на идентичността си, превръщайки ги в презрително отношение към България като „долна земя“, обречена да загине.

Трагедията Charlie Hebdo отприщи лавина от желаещи да се изкажат по нея и, за мое искрено съжаление, повиши значително нивото на некомпетентността. Иначе солидни автори, объркани и/или уплашени от непредвидената, но безсмислена жестокост на събитието, започнаха да му търсят приемливо тълкуване от некомпетентни позиции. Дори и в България темата придоби едва ли не злободневен характер, сякаш проблемите на католическа или протестантска Европа, свързани чрез събитието с проблемите на мюсюлманската емиграция към Европа, са животрептящи и съдбоносни и за срамежливо православния български народ, на чиято територия бежанците попадат само по случайност и с дълбоко нежелание. Изведнъж се оказа, че за българите Европа-та е също толкова непозната, колкото е собствената им история.

За мен най-непростимата некомпетентност проявяват публицисти, които претендират да имат възгледи, мнения и оценки за религията – като практика и като институционализирана власт. В тази категория поставям Теодора Димова. Тя пише като вярваща, но не и като изследовател на религиите. Нещо още по-гротескно: тя започва текста си като хуманистка и рационално мислещ човек и едва накрая „с половин уста“ ни призовава да признаем Христос като наша висша ценност и единствено спасение. Заговорила от катедрата на хуманитарния мислител, тя се прехвърля на амвона на опечаления от въобразеното от нея антихристово поведение на Европа пастир.

Имам много високо мнение за писателката Теодора Димова. Четох „Майките“ с възхищение пред таланта ѝ и умението ѝ да създаде вълнуваща драматична структура, но когато накрая усетих, че решението на конфликта ще бъде предадено на Христос, разбрах, че авторката е не просто попаднала в плен на вярванията си, но и се опитва да ги превърне в литература; ала не така както е при големите световни автори, като дълбоко морален конфликт, а като умилително решение на човешките страдания. В смисъла на моята тема тук, Теодора Димова е компетентен писател, но некомпетентен публицист. При това не е ясно към кого се обръща тя, след като пише на език, който не се чете от европейците, живеещи „на автопилот“.

Кой съм аз, че си давам правото да заявявам това? Също както нейния баща, Димитър Димов, моята първа професия е анатомия и хистология. И също като него, втората ми професионална компетентност, към която стигнах през журналистиката, е литературата. Анатомията и заниманието с наука ми дадоха до живот проникновено и непоклатимо разбиране за структурата като фундаментално състояние на всяка материална система. Литературата ми отвори очите за необозримата противоречивост на човешкото състояние и ми даде професионални познания за стил и техники за ползване на езиковата структура. Третата дисциплина, в която придобих професионална компетентност, е социологията. Моята свобода на изказване, писане и оценяване е ограничена в рамките на тези три компетентности, където съм сигурен, че имам представа за дълбоките, невидими системни връзки, както и сериозни аргументи да защитя тезите си.

Религията и вярата са извън моята така дефинирана компетентност. И причината за това не е, че съм атеист, а че не съм нито религиозен философ, нито религиозен социолог, нито изследовател на религиозната етика или на историята на религиите, нито богослов. Но макар и лаик, уважавам вярата като състояние на милиони и отхвърлям неморалното ѝ използване за манипулиране на същите тези милиони. Не приемам обаче вярата като обяснение за света.

Приложено към поведението на братята Куаши в Париж, това означава, че не смятам религията за първопричина на техния акт. Тя е следствие. И параван. Религиозността във времената след Просвещението – т. е., времената на възход на материалната култура – е следствие, първо на домашно възпитание и след това на социално отхвърляне, социална недостатъчност, отчаяние, ниска образованост, неинформираност и страх. Следствие е – и се обостря до въоръжени стълкновения – и на геополитическите конфликти, възникнали със създаването на Израел и намесите на Великобритания и САЩ в преразпределение на земята и ресурсите в Близкия Изток, както и на многовековната борба за владеене душите на вярващите между двата основни варианта на исляма – сунизма и шиизма.

Отношенията между общността на страната-гостоприемник, Франция, и пришълците от мюсюлманско вероизповедание представляват социален конфликт, преоблечен като религиозен. А за да разберем социалния конфликт, трябва да ползваме методите на социологията.

Но ето че дори един авторитетен и ерудиран политолог и коментатор като Пол Бърман, по специалност историк, започва да изглежда некомпетентен, когато се опитва да обясни феномена Charlie Hebdo. Неговата изключително интересна интерпретация на събитието е логически безупречна, но изхожда от повърхностни и социологически непроверени предпоставки. „Ислямисткото движение“, постулира той, „си е поставило за цел да наложи своите категории за анализ и съждение върху останалата част от света.“ Движението е социална категория със строго определени параметри, които отсъстват от понятието в смисъла, употребен от Бърман. Оттук той прави логически анализ на това как хората мюсюлмани си представят света и своето влияние в него и стига до тероризма като едно от проявленията на тези представи. „Тероризмът, насочен срещу „другия“,“ спекулира Бърман, „винаги е натиск, упражняван и върху собственото население. А популярността на тези мисли естествено се разпространява и навън, към други райони, населени от доброжелателни хора, мюсюлмани и немюсюлмани, които се впечатляват и плашат от възхода на ислямизма и търсят начини да се приспособят, в резултат на което повтарят за себе си едно или друго от ислямистките настоявания – особено настояването, че мюсюлманите са жертви на някакво ужасяващо и заповедническо лицемерие. Действайки в съгласие с тези импулси, добронамерените хора започват да си казват, че анти-мракобесническите протести, които някога са били прогресивни, днес са реакционни; че левичарството е десничарство, а десничарството е левичарство.“ Първо, кои са тези добронамерени хора – една измислена категория. И второ, от къде Бърман знае какво точно става в общностите, съставени от тези добронамерени хора, ако приемем, че такива общности съществуват? Най-сетне, какво понятие имат тези хора от мюсюлманските общности за левичарството и десничарството, след като дори „добронамерените“ християни си служат несръчно с тези отдавнашни понятия?

Не твърдя, че спекулациите на Бърман са непременно неверни. Напротив, като проницателен познавач на историята, той може и да се окаже прав. Но компетентен разказ за това какво става в мюсюлманските общности всред и извън мюсюлманския свят може да се получи само след като те бъдат социологично изследвани. А това означава дългогодишни наблюдения на общностите и техните членове отвътре, така нареченото социологично освидетелстване. Бих казал, че политическият инстинкт на френския министър-председател да адресира със средствата и финансите на държавата социалните проблеми на парижките мюсюлмански гета изразява по-компетентно разбиране на социологичната природа на конфликта и неговите най-екстремистки проявления отколкото спекулативната интерпретация на Бърман, целяща да докаже, че „Ситуацията е вбесяваща. Тя е ужасяваща. Освен това тя е и фантасмагория от идеи и доктрини, които са по същество смехотворни.“ Нима това е сериозен финал на анализ, който има за цел да защити от некомпетентни нападки изкуството на религиозната карикатура и същевременно да бъде верен, убедителен и умиротворителен?

Давам за пример Бърман, за да посоча, че в условията на криза на тълкуването, каквито възникнаха след убийствата на невинни хора – държа да подчертая, че в моите очи карикатуристите и коректорите на Charlie Hebdo са толкова невинни, колкото и евреите от магазина – в Париж, изискванията ни за компетентност се повишават неколкократно тъкмо поради това, че става дума не за теоретични спорове, а за човешки животи и основни социални ценности. Става дума за социален конфликт, създаден пред очите ни, но игнориран и от двете общности. В условията на социална и интерпретативна криза очакваме от хората, които са си извоювали авторитет с компетентността си, да се придържат още по-стриктно към професионалните си квалификации и да внимават много повече за чувствителностите и нагласите на аудиторията, за която пишат.

Но да се върна към текста на Дайнов, който си е извоювал авторитет на коментатор по културологически теми. По образование Дайнов е историк, по месторабота – професор по политически науки. Следователно социологията не спада в неговите компетентности. И той не спекулира върху общности, които не познава добре, нито се опитва да ги анализира без достатъчно наблюдения и доказателства. Дайнов е подходил умно и се е ограничил с опровергаване една по една на тезите на Димова, които издават несигурната почва, върху която тя се опитва да внуши, че Европа е в хуманитарна криза, защото се е отвърнала от Христос. За последното Димова няма никакви доказателства, освен своята собствена склонност да вижда и предизвиква апокалиптични сценарии (някои от коментарите след публикациите говорят именно за това качество на нейния текст). Стеснявайки фокуса си до основните рационални идеи и практики, върху които се е развивала Европа, и върху хуманни ценности от първа величина, Дайнов не може да бъде упрекнат в некомпетентност. Още по-интересно, той явно пише за една аудитория, която обича грубата шега, каламбурите и скандалните анекдоти; това е аудитория, която разбира уличния език и се стъписва пред сложно поднесените теории. Разнищвайки логическите грешки на Димова, той дефинира своята позиция на хуманист и личност, живееща според основните европейски ценности.

И ето как компетентният текст на Дайнов ми помага да прибавя още един сериозен аргумент към критиката на позицията на Теодора Димова. „Европа не е на Христос.“, заявява той. „Европа е на Разума, в който участват всички човеци – като равни. А не – като някакво стадо, оргиастично отдадено на Пастир и изключило критиката си.“ С твърдението си, че „човек е създаден, за да бъде във връзка и в общение със своя Творец и когато тази връзка се прекъсне, се прекъсва и смисъла на човешкия живот, и изчезва духа на човешкия живот.“, Димова изключва мен и милионите като мен атеисти, за които „Творец“ не съществува, от общността. Нещо повече, понеже съзнателно сме избрали да не живеем във връзка с Христос, ние следователно сме причина за бездуховното, консуматорско израждане на днешна Европа. От тук има само една крачка до абсурдното обвинение, че ние, атеистите, сме причина мюсюлманите да мразят Европа.

Разбира се, публицистката на Теодора Димова е едно нищожно ъгълче от огромната дискусия за свободата на словото и социалната съвместимост между хората от различни култури – съвместимост, която е наложена от икономическа принуда, но се изражда в несъвместимост по религиозни подбуди. Ние всички допускаме грешки, когато се опитваме да си обясним последствията от това състояние, особено когато то предизвика вълна от насилие и кръв. Обаче нашите грешки ще бъдат толкова по-малко, колкото повече в публичните си текстове се сдържаме в границите на собствените си компетентности. А това, особено когато сме си извоювали някакъв авторитет, значи да съзнаваме границите на свободата си, защото, когато я ползваме некомпетентно, причиняваме повече щети – дори и намеренията ни да са благородни – отколкото полза.

Накратко казано, компетентността е комбинация от яснота на изказа; непротиворечивост в тезата и възгледите, от които тя се дефинира; доказателства и аргументи в нейна подкрепа. Компетентността е умение да се въздържиш да изразяваш становище по неща, които не познаваш добре.

Убийствата на невинни хора в Париж ме смутиха. Но аз – човек, който не съм квалифициран да тълкувам изкуствотото на карикатурата или да анализирам причините за религиозния фанатизъм – не съм нито уплашен, нито обезкуражен. Компетентността ми ме прави свободен да призная, че не притежавам ключ за обяснение на посоката, в която ще се развиват социалните взаимодействия между европейците, възпитани в духа на Волтер и Кант, и икономическите имигранти, възпитани от Корана.

Обаче Разумът и Еволюцията ми дават сериозни доказателства, че нито европейският начин на живот е упадъчен, нито мюсюлманските общности ще се радикализират до степен да обявят война на християнството. Те ми дават доказателства и за това, че свободата на словото е неунищожима, каквито и спорадични опити да се правят да я премахнат. А свободата на словото, както казва и Дайнов, е средството, чрез което моят критичен ум отстоява моето достойнство на човек, който избира как да живее.

Аз не съм само Шарли – аз съм всички хора, които искаме да живеем според моралния закон. А ние сме мнозинството!

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор
Посетители: 116

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 7 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 8 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 21 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици