Дискусии – Мнения

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Любовта към родината е част от психопатологията на човешкото поведение. Нейната перверзност може да се съизмерва само с любовта към Бог. Парафилията се дефинира между другото и като „любов към някакъв не-човешки обект“. В този случай понятието любов обозначава някаква импулсивна и натрапчива сексуална възбуда, предизвикана от някакъв определен, не-човешки обект. Във всеки случай днес много психиатри отричат думата „парафилия“ като прекалено негативна и използват вместо нея неутралното обозначение „психическо смущение“.

Любовта към родината е чувство, насочено към един не-човешки обект. Но защо, освен любовта към родината, никоя друга психопатологическа склонност не е успяла да бъде възприета като нормална? Защо, освен нея, никоя друга не е била легализирана и институционализирана? Защо никоя друга не притежава такава социална мощ, защо никоя не може да се позове на една толкова дълга и богата история на собствената мощ? Как се е стигнало до едно такова преобръщане, до това, че нещо, по основните си предпоставки толкова анормално, се е превърнало в нещо нормално, дори желателно? – Много просто. Достатъчно е нашият не-човешки обект да бъде хуманизиран, и нашата любов към него изведнъж става нормална и разбираема. Това, между другото, е и причината вярващите да поглъщат нафората – брашнения заместител на абстрактното тяло христово – и да пият вино като течен заместител за абстрактната кръв христова. Даде ли ни се възможността да го помиришем, гризнем или близнем, недостижимият божествен дух изведнъж ни става близък.

Това е първата и основна причина, поради която в популярната иконография абстрактната Родина толкова често се представя под образа на майка. Оттук и множеството картини, на които Майката-Родина изхранва с млякото на пищните си гърди многобройните чеда. Оттук и навсякъде срещащите се скулптури, представящи Родината-Майка. Във всяка столица на всяка бивша съветска република имаше по една такава гигантска майка: Майка Русия, Майка Армения, Майка Грузия и така нататък. Във всеки случай тези майки от бившите съветски републики напомнят по-скоро на амазонки, или – изразено на езика на популярната култура – на войнствената принцеса Ксена. И докато ние срещаме родината най-вече във фигурата на една колективна майка, то държавата най-често бива представяна като баща. Всичко това почти винаги завършва с метафоричен секс: в неразделимата сплав между майка и баща.

Върху очовечаването, хуманизацията и фамилиаризацията на не-човешкия обект „родина“ в течение на вековете са работили прилежно не само художници и скулптори, но и писатели. Оттук и галиматията от лирически текстове, в които се възпява родината, както и нейните отци, основатели, дядовци, бащи, защитници, герои, мъченици – цяло едно семейство, предвождано от Майката (Родина) и Бащата (Отечество), които са тук за това: да могат да закрилят, изхранват и защищават синовете и дъщерите си. В реториката на родината синовете се кълнат, че са готови да пожертват живота си за родината. Задачата на дъщерите пък е да лекуват ранените герои на родината и да раждат нови герои, които – ако е необходимо – ще пожертват живота си за родината.

Тук бих искала да изясня едно. Не аз съм цинична – ако възбуденият читател е достигнал до такова заключение въз основа на казаното досега. Цинична е по-скоро конструкцията на родината. Знам добре за какво говоря, защото притежавам – ако не теоретичен – то поне еднозначен житейски опит.

Още при започването на начално училище ми беше дарено посвещаването в родината. Тъмносиня поличка, бяла блузка, синя пилотка с червена звезда, червена връзка – това беше моята униформа на посвещението. С пълна вяра в тяхното съдържание аз произнесох свещените думи на пионерската клетва. („Днес, тъй като станах пионер, давам честна пионерска дума, че ще се уча и работя старателно, и че ще бъда добър другар; че ще обичам родината си, Социалистическата федеративна република Югославия; че ще защищавам нейните завоевания и ще поддържам братството и единството...“) Пионерският поздрав „За Родината с Тито! Напред!“, с който завършваше клетвата, беше социалистическият заместител на свещената дума Амин!

Всъщност няма по-големи патриоти, по-страстно вярващи, по-старателни защитници на околната среда и по-лоялни консуматори от децата. Това го знаят държавните идеолози, политиците, свещениците и не на последно място – индустрията. По време на училищни празници аз изрецитирах цял куп патриотични стихове, но не мога да си спомня да съм написала сама дори и един-единствен.

Баналната фраза, че ще защищавам завоеванията на моята родина и ще пазя братството и единството като зеницата на окото си, останаха завинаги запечатани в паметта ми. Всеки път, когато слушам югославския химн „Хей словени“, кожата ми настръхва. Владея както латинското, така и кирилското писмо, научила съм словенски, хърватски, босненски, сръбски, македонски и черногорски народни песни, както и множество вицове за различните представители на югославските народи и народностни групи. Изучих географията, развих слух за всички югославски езици и диалекти, възприех и убеждението, че фашистите (винаги и навсякъде) са лоши, а антифашистите, напротив – добри мъжаги. Преживях дори и погребението на Тито. Погребалната процесия беше една гигантска, още никога не бивала сапунена опера, в която участваха всички тогавашни политически „играчи“. Тито беше положен в гроба като политическа поп-звезда. Всички бяха дошли, за да се поклонят пред смъртта на една утопия.

Така изглежда, в съкратена форма, моето първо вързопче от родината. Но детските ми чувства към нея бяха объркани. Майка ми имаше една различна от моята родина. Първата ми среща с нейната родина и един друг език – тогава бях на седем години – ми показа обезпокояващата възможност, че могат да съществуват много родини и че те са взаимозаменяеми. Майка ми имаше две такива – едната, в която беше се родила и израсла, а другата, която беше избрала заради любовта. Заради любовта към родината? Не, онази към баща ми. Пък и едно дете (бъдещата аз) вече е било на път...

Ако любовта към Югославия беше ми помогнала да си създам една югославска идентичност, то пък нейното разпадане, войната и новата ми хърватска идентичност ме доведоха дотам, че да я изтрия. Баналностите от пионерската клетва, според които братството и единството трябваше да се пазят като зеницата на окото, се превърна в собственaтa си противоположност: в една змия, захапала опашката си, в примка, в бесило, на което бяха обесени мнозина; в бич, с който се бичуваха едновремешните братя; в сребърен куршум, с който се прострелваше вампирското сърце на федеративна Югославия.

Някогашните братя побързаха да си избодат взаимно очите. Любовта към родината се разкри като божествено обещание – човек трябваше само да се реши, и повечето взеха правилното решение. Всички станаха патриоти. Да бъдеш хърват означаваше да мразиш сърбите. Да бъдеш сърбин означаваше да мразиш хърватите. За по-малко сръчните любовта към родината беше само гаранция за запазване на досегашните постове, на по-ловките тя донесе огромни предимства. Родината беше златна мина, и онези, които схванаха този израз буквално, можеха да се радват на яки печалби.

Заради един написан за слава на родината стих някой си за една нощ стана посланик, заради публично обвързване със славата на родината – министър. Да се донесе против някой съсед за липсваща любов към родината можеше да доведе до увеличаване на собственото жилище, за сметка на съседското, разбира се. Ангажираната любов към родината даряваше на ония, които се ангажираха, хотели, предприятия, министерски кресла, директорски постове. Любовта към родината се превърна в звонкова монета: за една топла, патриотична дума, човек можеше да получи цели фабрики. Достатъчно беше да се положи ръка някъде върху областта на сърцето, да се претърколи по някоя сълза, да се запее държавния химн, да се прокълне врага – и човек вече беше могъщ: един стана интендант, друг шеф на болница, трети посланик в Малайзия, четвърти – във Вашингтон. За една нощ от жабоците станаха принцове.

Хората разбраха, че такъв шанс се предлага само веднъж, и започнаха да се прекланят пред родината, да я защищават от враговете. С малки инвестиции се получаваха големи печалби. Благодарение на магическата сила на любовта към родината хората бяха в състояние да станат университетски професори без средно образование, да се превърнат в публични мислители, които раздаваха присъди над всички и всичко, да станат местни звезди, желани любовници, притежатели на вили с плувни басейни.

Не беше лесно човек да се противопостави на любовта към родината, тя въздействаше като Виагра. Любовта към родината беше нещо като онази вълшебна риза, която в руските приказки предпазва героя от всякакви злини и му осигурява победата над дракона, ръката на красивата царска дъщеря, царството и короната. Е, случи се и така, че някои, които защищаваха честта на родината заради златото, изгубиха живота си. Затова пък оцелелите бяха богато наградени. Според публикуваните в пресата статистики в Хърватска има 500.000 ветерани от войната, чиито пенсии надхвърлят средните около десет пъти.

Не исках да участвам в тази патриотична златна треска, но пък и не бях поканена. Като следствие от това не спечелих нищо. Напротив, моята родина реши да ме накаже поради публично заявена липса на любов към родината.

Третото ми вързопче от някаква родина е празно. В него, освен паспорта и данъчния номер, не може да се открие нищо друго. Новата ми родина на изисква от мен никаква любов, но и не обещава никаква. По любовните въпроси значи не храним никакви илюзии. През последно време новите холандски граждани трябвало да бъдат подложени на някакъв скромен ритуал на посвещение, при който, освен паспорта, им се връчва и един картоф, направен от фаянс. Аз си получих паспорта и без картоф. За разлика от първите два пъти, този път сама си избрах новата родина. Даже само този факт вече пробужда у мен някакво чувство на отговорност.

Понякога, най-вече малко преди кацане, когато съгледам земята на моята нова родина, прилепена като тясна ивица до морето, усещам една неясна нежност. Тогава в мислите си пъхам пръсти в дупката на дигата, за да попреча на някакво въображаемо наводнение на родината по избор.

В горите на Нова Гвинея живеят така наречените беседкови птици. Преди времето за мътене мъжките птици започват да строят изкусни гнезда, при което демонстрират удивителна фантазия. Строят гнездата си в най-различни форми, украсяват ги с боровинки, малки перца и листа. Всяко гнездо е малък архитектурен шедьовър. А когато гнездата са готови, те биват преглеждани от женските, които накрая си избират едно от тях. Така избраният „архитект“ получава с това разрешението за съешаване или, казано другояче: за продължаване на собствения си род. По подобен начин би трябвало да се постъпва с родините в един идеален свят. Човек би трябвало да може да ги разглежда една по една, като гнездо, да прецени всичко и накрая да си избере най-добрата.

Родините би трябвало да се рекламират като туристически цели, което много от тях и правят. Така например хърватите обявиха родината си за рай на земята и малка страна за голяма почивка. Туристическите агенции лъжат, разбира се. Човек резервира петзвезден хотел и заварва раздрънкано легло, повреден душ и плувен басейн, от който за сувенир човек си носи вкъщи гъбички по краката. Много държави са хитри – те знаят, че свободният избор на родината може да им навреди и поради тази причина са си измислили закони, визи, паспорти, изобщо цяла система от затрудняващи обстоятелства, които правят невъзможно свободното оглеждане и свободния избор. По този начин гражданите на много държави се превръщат в заложници. По тази причина по-голямата част от нас, гражданите, се съешават в гнездото, което са заварили. Ние откриваме в него дори собствения си ръст, особеност, идентичност, сила и славна история: я вижте, в същото това гнездо са се съешавали още прадедите ни! Ние изпитваме перверзно задоволство при мисълта, че и децата ни ще се съешават в същото това гнездо. Ние чуруликаме, измисляме си легенди, според което нашето гнездо е най-хубавото на света. Принуждаваме себе си и другите наоколо да обичат гнездото. Обявяваме съседното гнездо за мръсно и враждебно. Украсяваме собственото гнездо с гербове и знамена, обграждаме го с бодлива тел, развиваме към него любов, заставяме децата си да го обичат, да умират за него.

На въпроса, какво е комунизъм, едно детенце отговорило: аз нямам комунизъм, защото редовно пия мляко. На въпроса какво е любовта към родината, аз отначало се запъвам, макар и да знам отговора: нямам любов към родината, защото редовно пия мляко.

Източник

Дубравка Угрешич
Дубравка Угрешич (Dubravka Ugrešić) е известна хърватска писателка, която живее в Холандия.
Други статии от този автор
Посетители: 118

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 7 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 7 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 21 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици