Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 2009 04 we are the people

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Защо преди двадесет години се случи онова, което се случи? Най-баналният отговор на този въпрос гласи така: Защото комунистическата система доказа своята икономическа неефективност. Но и до днес все още има комунистически страни, и до днес има Куба, Северна Корея, Китай, Виетнам. Значи ние не можем да се задоволим с един чисто икономически отговор.

Годината 1989 беше действително една година на чудото, една annus mirabilis. В зависимост от гледната точка отговорите на въпроса за причините, довели до падането на комунизма, се оформят различно. Един американски демократ ще каже, че това е резултат от политиката на човешки права на Джими Картър. Един републиканец ще каже, че политиката на Роналд Рейгън стартира една надпревара във въоръжаването, която съветската икономика не можа да издържи. Във Ватикана пък човек чува отново и отново, че падането на комунизма било заслуга на Йоан Паул II. В Кабул – че комунизмът е пропаднал поради съветското нахлуване в Афганистан. В Берлин се казва, че това падане е резултат от една разумна „Остполитика“. В Москва всеки говори за перестройката на Горбачов, а във Варшава – за Солидарност на Валенса.

Накратко: на този въпрос има не само един отговор. Един сложен сбор от фактори накара Съветския Съюз да стигне до извода, че една определена модернизация е неизбежна и че социализмът не може да оцелее другояче. Аз съм убеден, че Михаил Горбачов искаше да модернизира социализма, но не и да разруши СССР. Оказа се обаче, че нещата около комунизма се въртят по същия начин, както и във вица с гащите на еврейския обущар. Когато жена му казва, че той трябва да даде гащите за пране, той се противопоставя енергично. Жената се оплаква, че гащите стават все по-мръсни. Накрая той казва: „Да, но ако ги дам за пране, те съвсем ще се разпаднат.“

Така се случи и със СССР. Комунизмът пропадна, защото съветските елити вярваха, че могат да го реформират. Прави се оказаха ония, които не искаха да променят нищо, а значи бетонните глави в партията. Ние не знаем колко дълго още ще се задържи комунизмът в Китай, Куба или Северна Корея. В този смисъл годината 1989 беше знак за това, че нещо си отива, но никой си нямаше ни най-слабо понятие за това как и докога.

Онова, което се случи в Полша, беше една революция без революция

Когато гледам назад, аз имам четири перспективи: една полска, защото съм поляк, една руска, защото картите се разпределяха там, една европейска, а освен това и онази на Запада. Западът не беше подготвен за онова, което се случи. Спомням си разговорите с важни американски политици, които идваха във Варшава. Те не допускаха, че комунистическата диктатура ще се разпадне. Дълго време опозицията в източна средна Европа също не вярваше в това. Не е случайност това, че през 1990 Джордж Буш се опитваше да убеди украинците в Киев да не се стремят към независимост.

В началото на 1989 само две държави, а именно Полша и Унгария, се опитваха да тръгнат по собствен път. Сред правителствените елити унгарците отидоха най-далеч. При тях започна промяната в партията. Имре Посгай, водачът на национал-либералното крило, беше един от онези хора, които бяха отговорни за „времето на затопляне“ в обществените медии. Той пръв оспори представянето на Янош Кадер за въстанието от 1956 като контрареволюция. В Полша пък най-далеч стигнаха борците за човешки права, тъй като тяхната Кръгла маса пречупи желязната логика на режима и се отвори за едно ново мислене, което от август 1980 вече не беше получавало прием. Тогава си мислех: ако приемем, че анти-Реформацията е била не отрицание на Реформацията, а възприемане на някои от нейните мотиви за обновление на църквата, то тогава Солидарност беше една реформация вътре в комунизма, а Горбачов – един анти-реформатор.

Онова, което се случи в Полша и което за други страни се превърна в един вид строителен план, беше една голяма революция без революция. Никой не излезе на улицата, нямаше барикади, нито пък батальони за разстрел. Всички имаха пред очи барикадите от 1980 и от времето на военното положение. Историческото съзнание задаваше рамката за бъдещето. Както Александър Квашниевски щеше да каже по-късно, много неясно е как биха се развили нещата, ако двете страни в Полша тогава бяха осъзнали, че всичко това отива по посока към обединение на двете Германии. И все пак опозицията осъзнаваше, че една обединена Германия би била нещо естествено. За мен ГДР беше една казармена държава, която не би могла да просъществува без Червената Армия. Източногерманската опозиция мислеше по-различно. Това беше най-ляво намиращата се опозиция от всички източноевропейски страни, което означава, че тя се стремеше към демократизация на ГДР. Есенните демонстрации започнаха с лозунга „Ние сме народът“, докато после възникна лозунга „Ние сме един народ“.

Искам да се опитам да реконструирам тогавашното си мислене. В Полша Кръглата маса беше идеята да се въведе един вид финландизация. Ние знаехме, че не можем да спечелим една война срещу Русия и затова перестройката беше нашият естествен съюзник. През 1988 аз написах една статия, Спорът за сталинизма. Цензурата осуети нейното появяване, макар че най-неприятните цитати идеха от съветските вестници. Полската цензура зачеркваше вече думата „Сталинизъм“. Това показва с какво закъснение перестройката дойде до нас. В края на 1980-те години съветската преса беше много по-либерална от полските вестници. В края на краищата цензурата обаче допусна статията. Това беше първата статия от 1966 насам, която се появяваше под моето собствено име. Това също беше признак за промени.

В Полша, в лагера на управляващите, дълго време се водиха борби около това как да се оценява Кръглата маса. Стачките от май и август 1988 доведоха до това, че правителството на Збигнев Меснер беше свалено. Нов министър-председател стана Мечислав Раковски, дългогодишният редактор на седмичното списание Политика. Да, то беше орган на комунистическата партия, но същевременно известно и като готово за реформи издание. Раковски беше бил заместник министър-председател в правителството на Войчех Ярузелски, беше обаче принуден да отстъпи пред натиска на Кремъл в средата на 1980-те години. Сега той искаше да достигне радикално подобрение на условията на живот чрез смели икономически решения и чрез това да маргинализира опозицията от Солидарност.

Тази идея нямаше успех, и при властимущите се затвърди убеждението, че с опозицията трябва да се преговаря. Решаващ в това отношение беше един спор по телевизията между Лех Валенса и председателя на верните на правителството професионални съюзи, Алфред Мьодович. През тази вечер цяла Полша седеше пред телевизорите. Това беше часът на истината: Валенса победи Мьодович и Полша ликуваше.

Борбата срещу комунизма беше проведена във вярата в смисъла на човешката свобода. Но краят на комунизма ни разкри дълбоката потребност от живот в един сигурен и предвидим свят. Всеки, който някога е бил в затвора знае, че свободата е единствената мечта на затворника. В края на краищата той бива освободен, светът е пъстър, птичките чуруликат. Но след известно време той осъзнава, че се намира в опасност. Защото докато е бил в затвора, той е знаел точно по кое време има ядене. Изведнъж той се разхожда из града и не знае какво ще се случи. Той започва да тъгува по затвора. Нещо такова изпитахме и ние след падането на комунизма. За опозиционерите това изглеждаше неразбираемо, и все пак беше така. В затвора всичко беше се намирало на мястото си, а сега изведнъж беше нахлул хаосът.

Кой в Полша събори комунизма? В Полша това направи работническата класа, която обаче се превърна и в първа жертва на трансформацията. Нека си представим едно голямо индустриално предприятие, което чрез стачки принуждава собствениците да направят отстъпки. Това предприятие е произвеждало бюстове на Ленин. Работниците са работили добре. През 1989 те не са престанали да работят добре. Но днес вече никой не се нуждае от бюстове на Ленин. Пазарът е разрушил предприятието. Работниците, с чиято помощ свободата е била извоювана, паднаха като жертви на тази свобода. Това е първият парадокс на демокрацията в Полша. Вторият парадокс се състои в това, че големите предприятия като корабостроителницата в Гданск бяха твърдини на Солидарност. Новите правителства не искаха да извършат несправедливост срещу тези хора, защото в края на краищата те бяха ги довели на власт. Но тъй като те не реформираха предприятията, в края на краищата те банкрутираха.

Никой опозиционер преди 1989 не се стремеше към капитализъм

Всички исторически утопии рисуват един свят, който трябва да бъде свободен от структурни конфликти. За опозицията в комунистическите страни тази утопия почти навсякъде беше утопията за властта на народа. Тя се основаваше на това, че трябва да се изгради един нов комунизъм, само че без комунисти. Във всяка от комунистическите страни преобладаваха фантасмагории за някакъв трети път между комунизъм и капитализъм. Търсенето завършваше най-често със заключението, че този път води към третия свят, поради което е най-добре той да бъде оставен на мира. Такива фантасмагории имаше и при левите, и при десните; при онези, които се позоваваха на консервативни, религиозни, националистически ценности, като и при онези, които се придържаха към плебейски, леви традиции.

Никой опозиционер не казваше преди 1989, че ние се стремим към капитализъм. Никой не изискваше приватизация, никой не мислеше за това. И все пак се оказа, че тя е необходима. Именно затова Франсис Фукуяма писа, че ние сме достигнали края на историята. Фукуяма имаше пред вид положението, при което никой не може да си представи един по-добър политически проект от пазарна икономика, парламентарна демокрация и неограничено зачитане на човешките права. Фукуяма не можеше да си представи нещо такова, при което аз му давам право.

Но за милиони хора тази система съвсем не беше най-доброто. И до днес се появяват книги, които оспорват смисъла на трансформацията. Техните автори са на мнение, че нищо не се е удало добре, че по принцип последните двадесет години са били само един куп нещастия. Вярно, не всичко беше перфектно, но аз съм на точно противоположното мнение: че с изключение на Балканите и Русия посткомунистическите страни никога не са имали в най-новата си история толкова добри двадесет години. В случая с Полша това се отнася дори до последните 300 години.

Да започнем с Русия. Там демокрацията беше сравнително бързо разбрана като „дермокрация“, тоест като „лайнокрация“, като криминализация на ежедневието. Шефът на телевизията в Санкт Петерсбург ми разправяше, че телевизията по времето на Брежнев е била ужасна. Четели се само официалните съобщения от листа, но вечерно време човек можел да се разхожда без да се страхува. През 1990-те години вече можеше да се каже свободно, че Елцин е пияница, но вечерно време не можеше да се излезе на разходка, от страх, че човек може да бъде отвлечен. Това е едно много добро определение за начина, по който руснаците преживяха перестройката. Именно затова днес авторитарният Путин се радва на такава подкрепа. Той донякъде обузда беззаконието и изплаща редовно заплатите и пенсиите.

В Полша страхът пред хаоса получи формата на завръщане към познатото. Критиците на демократичната трансформация казват, че балансът на двете десетилетия бил отрицателен. Те казват, че най-големите комунистически престъпници не са били осъдени; че корупцията се разширява; че разликите в собствеността растат и че компромисите от пролетта на 1989 около Кръглата маса са били грешка. Тогава обаче Съветският Съюз беше още доста силен и никой не можеше да предвиди неговото саморазрушаване. Полският компромис се считаше в Западна Европа за образцов. На 4 юни 1989 в Полша се състояха избори; на същия ден в Пекин танковете прегазваха демонстриращи студенти, които искаха демократически свободи. Онзи, който днес казва, че тогава всичко е било ясно, премълчава, че по онова време не е казвал нищо подобно.

Днес той също не знае нищо за обстоятелствата, при които ще рухнат комунистическите режими в Куба или Корея. В нашите страни ние все още предвиждаме миналото много по-леко, отколкото бъдещето. Днес сме свидетели на това как в много страни възниква идеологията на един антикомунистически авторитаризъм. В Русия това започна с Елцин, който действително отхвърли радикално болшевизма, но прибягна към методи, които бяха много отдалечени от демократичните стандарти. Днес вече няма спор относно това, че руските президентски избори от 1996 бяха фалшифицирани.

След двадесет години си струва да се разглежда Европа като едно ново цяло, една Европа без утопии. Налице е политически и културен плурализъм. Но същевременно му липсва един здрав канон на ценностите. Силите на демокрацията често се основават върху една традиция на националната държава, която респектира зачитането на човешките права, както и принципа на толерантността. Където обаче тази традиция вече не съществува, ние виждаме една Европа на Берлусконизма, в която значение имат единствено парите – една коалиция между бизнес, политика, медии и мафия. Без съмнение комунистическата опасност е изчезнала. Но във всеки случай в Европа расте духа на егоизма и нихилизма, В посткомунистическите страни най-голямата заплаха е Путинизмът, тоест един вариант на онези латиноамерикански системи, при които на хартия има демократически институции, в действителност обаче управлява някой друг. Също и ние в Полша имахме две правителствени години, в които гражданското общество беше отслабено чрез атаки срещу правосъдието и медиите.

Когато никой вече не защищава демокрацията, тя ще бъде победена

Кое заплашва Европа днес? От една страна това е един водещ до слабост цинизъм, който изпразва от съдържание всяко учение за ценности, а от друга страна – новите авторитарни проекти. Аз често съм си задавал въпроса защо е загинала Ваймарската демокрация. Защото никой не е искал да я защити – нито интелектуалците, нито професионалните съюзи, нито пък работниците. Победил е един особен егоизъм, който е докарал на власт фашистите. Може отново да се случи така, че никой да не иска да защищава демокрацията. Когато чета съвременни театрални пиеси или литература – преди всичко от млади полски автори – аз откривам у тях презрение към институциите на една свободна държава. Може разбира се да се каже, че елитите са направили всичко възможно, за да се превърнат в обект на презрение, но когато никой не защищава демократичната държава, в края на краищата тя ще загине. Моята собствена идея-фикс е защитата на републиката.

Това е толкова по-важно сега, тъй като икономическата криза тласна света към голяма несигурност. Никой не знае какво ще се случи утре; вече нищо не изглежда подразбиращо се от само себе си. Такива времена са великолепна подхранваща почва за популистки демагози и политически грубияни. Кризата събаря множество догми, които досега изглеждаха валидни за свободния пазар. Ето защо трябва да се направи всичко възможно, за да не се събори и онова, в което аз вярвам безгранично: Догмата за Човешките права и за Свободата в демократичните държави. Това са основите на Европейския Съюз, които бяха нашата мечта още по времето на диктатурата.

 

Източник

Адам Михник
Адам Михник е полски общественик, дисидент и публицист, един от най-активните представители на нелегалната опозиция в Полската народна република в периода 1968-1989 г. Главен редактор на в-к „Газета Виборча“. Носител на много отличия, включително титлата Рицар на Легиона на честта.
Други статии от този автор
Посетители: 124

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Всеки обича пазарът... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                      Тъкмо... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Прав е г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Най-важното е никой да... преди 2 дни
  • Сухи писа Още
    Никола Георгиев има... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Отговорът на издателя... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    С риск да разсърдя моя... преди 2 дни
  • Броди писа Още
                       В... преди 2 дни
  • Антония Бонева писа Още
    На мен ми беше... преди 3 дни
  • Светла Петкова писа Още
    Съгласна съм с... преди 3 дни
  • Боян писа Още
    Приемам рецензията на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Голямото изключение,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Попаднах на този... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А Турция, като всяка... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ок, стига толкова... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Впрочем, нека обобщя... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Драги Златко, "петата... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И един дребен въпрос:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Професоре, вашият... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Цитат: "всички... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Да, разбира се,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сложна тема. Колкото е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Веднъж един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А до каква степен в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ееее, професоре, що с... преди 1 седмица