Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 Аз живея в Швеция, Хърватска и Австрия. Европа е моят дом. Спомням си когато преди няколко години контролно-пропускателните пунктове между Австрия и Италия бяха премахнати и ние минавахме през границата близо до Клагенфурт, почти не вярвайки, че няма да бъдем спрени от полицията. Но полиция нямаше, само празни будки. Какво голямо облекчение беше това! Особено когато си припомням новоиздигнатите гранични постове между Словения и Хърватска през 1991. Бидейки източноевропейка, аз знам и какво означава да чакаш на опашката в летището с табелка „не-граждани на ЕС“ или понякога просто „други“.

Живеейки от двете страни на реалните и въображаеми европейски граници и пресичайки ги непрекъснато, аз трябва да призная, че само допреди една година вярвах много повече в проекта за създаване на обединена Европа, отколкото сега. Но, разбира се, това беше преди изборите в Австрия, в Норвегия и Швейцария или в град Антверпен, преди референдума за еврото в Дания – или инциденти като онзи в Малага, при който една тълпа, мобилизирана от неонацистки уебсайт, преследва марокански работници в продължение на цели три дни. Списъкът на тревожни събития из цяла Европа е много по-дълъг. Сякаш изведнъж се появява някаква нова Европа и когато я погледна, кожата ми настръхва. Това не е déjà vu, защото аз принадлежа към поколението, което не е преживяло фашизма – но въпреки това навсякъде откривам нарастваща ксенофобия, национализъм и расизъм. Нещо повече – поради мястото, от което произхождам, аз мога да кажа кога страхът от другия се превръща в нещо, което трябва да се вземе на сериозно. И вече се питам дали това са отделни инциденти или те може би са белези за това, че проектът на европейската интеграция започва да губи движещата си сила?

Аз съм родена след Втората световна война и израснах в един сънлив континент, разделен от „желязната завеса“, живеещ в сянката на една възможна ядрена война. Като деца в училище ние се упражнявахме какво да правим в случай, че попаднем под такава атака. Научихме се да разпознаваме признаците й наизуст: първо на хоризонта ще се отвори облак във форма на огромна гъба, последван от взривна вълна, жега и пепел. Трябва веднага да се скриеш зад каквото и да е препятствие, да сложиш газовата си маска и при никакви обстоятелства да не пиеш вода (това с водата ни се повтаряше особено настоятелно и аз винаги се питах защо). Макар и само деца, ние разбирахме, че тази подготовка едва ли ще ни помогне с нещо, ако такъв ужас се случи наистина. Въпреки това се упражнявахме прилежно. Но това не ни помогна. Когато следващата война, войната на Балканите, избухна много по-късно, тя все пак ни изненада. В късните петдесет години не предполагахме, че войната, на която ще станем свидетели, ще бъде местна, ограничена и с ниска интензивност – войната, която щеше да ни завари напълно неподготвени.

Моето поколение израсна с представата, че такава една война, с геноцид, концентрационни лагери и насилствено изселване на цели населения, е просто невъзможна след Втората световна война. Европа е научила урока си, казваха ни учителите по история, и такива ужаси не могат да се случат повече. Днес, след войната в моята страна, Босна и Косово, аз вече не вярвам, че Европа е научила урока си. Но може би греша. В края на краищата последната война се случи не съвсем в Европа, а на Балканите. А Балканите Европа ли са? Днес това изглежда така, макар че утре би могло да бъде решено другояче. Но ако това е така, то какво тогава е Европа и къде свършва тя?

Назад във времето, в моите училищни години, дори и това беше някак по-ясно. Европа беше там, където не беше Съветският Съюз. Големите промени от последните години промениха тази детинска увереност. Днешна Европа вече не е въпрос на геополитика и определени източни граници, нито дори на икономически съюз – а много повече въпрос на отношения, определения, институции, на един определен мисловен ландшафт. Вече няма „желязна завеса“, която да прави определенията по-лесни. През последните години хората в Европа станаха свидетели на падането на комунизма и изчезването на общия враг, ускоряването на процеса на интеграция вътре в ЕС, неговото планирано разширяване на изток, както и войната на Балканите. В същото време процесът на глобализация изглежда поглъща целия свят. Но тези промени се случиха прекалено бързо, за да могат хората да ги схваната напълно. Те реагираха така, както хората винаги реагират на непознатото, с чувство на несигурност и страх. Докато познатият свят се разпада пред очите им, новият, който тепърва получава форма, все още не е разбираем. Какво всъщност е Европа и колко далеч на изток може да се разпростре тя, оставайки си Европа? Турция Европа ли е? И, в този случай, какво да кажем за Русия?

Това не са абстрактни въпроси. Важното тук е как тези промени ще повлияят върху живота на европейците, върху тяхната работа, доходи, образование, език и т. н. Все повече и повече хора придобиват чувството, че вече не са в състояние да упражняват контрол над живота си. Чувството на страх подкопава доверието в света, който ги заобикаля, тяхното усещане за сигурност. Този страх е неясен, разбира се. Но макар че не е напълно определен или установен, често дори не разпознаван като такъв, той все пак е там навън, осезаем, измерим чрез проучванията на общественото мнение, референдумите, резултатите от избори, изразяван като съмнения в необходимостта от обща валута, от интеграция и разширение, от свободното придвижване на работната сила. С други думи, колкото и неясен да е този страх, той вече има ефект върху политическия живот на някои страни и скоро може да доведе до значителни промени в политическия ландшафт на Европа.

Механизмът за използване на страха е прост и добре известен. Като индивид, вие можете да се чувствате изгубен и объркан, пометен от скоростта и обхвата на историческите събития. И изведнъж се намира някой, който ви предлага подслон, чувство за съпричастност, гаранции за сигурност. Ние сме от една и съща кръв, ние принадлежим към една и съща територия, нашите народи на първо място, така върви реториката. За уплашените уши е много успокояващо да чуят старомодни думи като кръв, земя, територия, ние, те. Чувайки това, вие се чувствате по-силни, вече не сте сами, изправени пред Другите – пред твърде много имигранти, мюсюлмани, турци, бегълци, африканци, цигани или пред твърде голяма бюрокрация, която иска да ви управлява откъм Брюксел. След като веднъж сте открили удоволствието на принадлежността, Другите вече не ви плашат. От страха пред непознатия до създаването на „познатия“ враг понякога ни дели само една малка крачка. Не е необходимо кой знае колко повече от едно неясно чувство на страх, плюс един политически лидер, който да умее да го експлоатира. Медиите ще извършат останалото.

Нарастващият успех на ултрадесните партии в цяла Европа предизвиква сериозно безпокойство. Появява се не някаква нова комбинация от кафяви и черни ризи – а нова схема на нарастващия страх на хората. Десните партии, бичувайки страха на хората с популистка реторика, след това го използват за собствените си цели. Но истината е, че те са единствените, които държат пръстите си върху пулса на хората, които разпознават този страх. Разбира се, те го използват за собствените си цели – за да дойдат на власт. Но не би било правилно да се каже, че този страх се създава или измисля от тия партии.  Да се каже това би означавало да се отрече страха по възможно най-лесния начин. Всъщност тези партии, с щедрата помощ на медиите, само придават форма на неясното чувство за неудовлетвореност. Да се насочи то към ксенофобията е лесно, във всяко общество има Други. И докато тази ксенофобия намира израз на нивото на полемики относно това или онова предложение, касаещо гражданството на имигрантите (както в Германия през 1998), то може да се каже, че това не е нещо тревожно. Тревожното е, когато едно изследване на общественото мнение показва, че мнозинството от германците се съгласява с някои от мненията на крайната десница, особено що се касае до имигрантите. Тревожно е и когато този вид реторика произвежда конкретни политически резултати на изборите. След това вече е трудно човек да ги пренебрегва и арогантно – да ги счита само за някакви маргинални феномени.

В едно изследване, извършено за Института по Демоскопия Аленсбах, относно страха от загуба на тяхната идентичност в една обединена Европа, над 50% от германците казаха, че, да, те смятат, че германската идентичност ще бъде изгубена – сравнени с 35% през 1994. Но каква е идентичността, която те искат да защищават толкова много? От гледна точка на индивида, националната идентичност изглежда като нещо дадено и определено, нещо толкова „естествено“ като цвета на очите. Култура, история, език, мит, памет, манталитет, ценности, обичаи, храна … Всичко това е част от една национална идентичност, а националната идентичност силно доминира усещането за лична идентичност. Преди известно време в малкото френско градче Мило един човек е бил арестуван за това, че е съсипал местния Макдоналдс-ресторант. Но процесът се превърнал в манифестация в подкрепа на Жозе Бов. Той стана национален герой, защото беше успял да артикулира френския страх от американска доминация. Този път хората протестираха против глобализацията на вкуса – и французите са настроени срещу бързата храна на Макдоналдс също толкова, колкото са настроени да защищават правото си да произвеждат кашкавал от не-пастьоризирано мляко. Всичко друго би заплашвало тяхната национална идентичност. Не можете да поискате от германците да престанат да пият своята бира или от холандците – да престанат да отглеждат лалета. Когато преговаряха присъединяването си към ЕС, шведите настояваха особено много на това, че дъвченето на тютюн няма да им бъде забранено – това е въпрос на тяхната национална идентичност.

От друга страна, в една новосъздадена страна като Хърватско например, човек може да наблюдава как националната идентичност се конструира, а нейните символи биват изобретявани – най-вече от митове и чрез една нова интерпретация на историята. Това само потвърждава едно от нещата, заявявани от антропологията – че националните идентичности не представляват набор от вечни, готови културни, исторически и социални характеристики. С други думи, онова, за което мислим, че е фундаментална основа за един индивид, не е нищо друго освен една културна конструкция – тоест нещо измислено, а не „естествено“. Но архаичната популистка реторика на Франьо Туджман не искаше и да знае, че идентичността винаги бива конструирана в отношение към Другите, той само искаше да изключи тези Други, тоест сърбите. И все пак, от примерите на емигрантите, смесените семейства и хората, които живеят близо до граници, антрополозите доказват, че е възможно човек да се идентифицира с повече от една нация и една култура.

Когато веднъж срещнах един турски Gastarbeiter във влака в Германия, той ми се оплака: „Когато съм в Германия, ме смятат за турчин, но когато посещавам Турция, те не ме приемат като един от тях, смятат ме за чужденец, германец. Винаги имам чувството, че трябва да избирам между двете и това не ми харесва.“ „Добре, но как се чувстваш, кой мислиш, че си?“, попитах го аз. Той отговори: „И двете съм.“ Самият той нямаше проблеми с тази идентичност, другите имаха. И наистина, в една култура на национализъм, идентичността е съставена от граници, територия и кръв – и човек е принуден да избере една нация. Но принуждаването на хората да избират понякога води до неочаквани резултати. Преди няколко години две малки села в Истрия бяха уловени в диспута между две новоосновани държави, Хърватска и Словения. Когато словенските журналисти попитаха хората дали те са словенци, те отговориха положително. Но когато хърватските журналисти ги попитаха дали са хървати, те също отговориха положително. Това, разбира се, беше объркващо и журналистите затърсиха обяснение. Накрая някой им обясни, че „или-или“ просто е погрешно зададен въпрос. Те изпитват силни чувства към идентичността си, но я определят не в национални, а в регионални понятия, те са истрийци. И наистина, при преброяването на населението през 1991 около 20% от хората в региона бяха нарекли себе си истрийци; според регулациите те би трябвало да нарекат себе си „други“. Това беше един вид анти-националистка демонстрация срещу правителството на Франьо Туджман и посланието беше ясно: според истрийците тяхната националност и тяхната идентичност не се припокриват задължително. Нацията, като политическа категория, е само един аспект от тяхната идентичност. За тях транснационалната регионална идентичност беше по-силна от националната. Истрийците не желаеха да предпочетат една националност пред друга, а по-скоро да преживяват идентичността си като сбор от културните, национални, политически и т. н. идентичности, представени в техния регион.  „ЕС ще постигне една солидна база на легитимност едва когато европейците почувстват една европейска политическа идентичност. Това не означава, че те няма вече да преживяват себе си като шведи, финландци, французи, португалци, чехи, поляци или унгарци, а че усещането за една обща европейска съдба ще бъде прибавено към тези идентичности“, пише Ингмар Карлсон.

Спомням си по-ранното преброяване от 1981 в Югославия, когато почти 10% от населението обявиха себе си за югославяни. По-нататъшните изследвания показаха, че това е гласът на следвоенното поколение, на младото градско население. Беше ли това началото на югославската нация? Аз не мисля така. Мисля, че хората все още осъзнаваха много силно етническите си идентичности. В моя собствен опит, това беше просто прибавяне на една идентичност към друга, една обща югославска идентичност, прибавена към една сръбска, хърватска или босненска такава.

Ако нациите не са вечни, а националните и лични идентичности са конструирани, то тогава те могат да бъдат и реконструирани. Един друг вид измислена общност може да бъде създадена. Може би това е времето, в което трябва да се мисли за нова парадигма на разбирането на идентичността, за да се балансира нарастващия страх в Европа. Вместо да използваме културни механизми за изключване, възможно ли е да се създадат идентичности чрез сумирането на етнически, регионални, национални, транснационални елементи на идентичност? Ако идентичността може да бъде реконструирана като съставена от много части, то това ли е начина да се установи европейската идентичност? Не като една стандартизирана и глобализирана общност, а като не-йерархизирана общност на разнообразни култури. Хората биха чувствали, че принадлежат към една специфична култура, но не и държава – също като истрийците. Може ли транс-регионализмът да помогне да се преодолее страхът, който хората изпитват пред интеграцията?

Поради начина, по който живея, една обединена, но разнообразна Европа е възможност, която ме обогатява и ми дава повече свобода. Но за да се създаде една такава Европа, хората трябва да бъдат убедени, че и самите те печелят, а не губят нещо. Ние се намираме на точката, при която загубите изглеждат по-очевидни, когато страхът надвива надеждите относно бъдещето. Кой се страхува от Европа? Бронислав Геремек, бившият полски външен министър, вече намери красив отговор на този въпрос, казвайки: „Европа се страхува от самата себе си!“


Източник
 
 

 

Славенка Дракулич
Славенка Дракулич (род. 4 юли 1949, в Риека, бивша Югославия) е хърватска писателка и журналистка, пише на хърватски и английски езици. Следва литературознание и социология в Загребския университет. От 1982 г. се занимава с журналистика, писала е за различни хърватски издания, в това число – на феминистки теми. Омъжена за сърбин. След като в началото на 1990-те години е обвинена от националистическия печат, заедно с Дубравка Угрешич и още няколко хърватски писателки, в недостатъчен патриотизъм, и причислена към „вещиците“, носещи развала на хърватския народ, тя напуска страната. Живяла е в Швеция. Сега поделя живота си между Стокхолм и Загреб. Публикува във водещи либерални издания като New York Review of Books, New Yorker и др.
Други статии от този автор
Посетители: 171

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 20 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 20 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 1 ден
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици