Наскоро, в качеството си на експертен свидетел в едно дело по убийство, аз осъзнах един малък юридически проблем, предизвикан от все по-засилващия се мултикултурен характер на нашето общество. Според английския закон човек е виновен в убийство ако убие някого с намерение или да го убие, или да го рани сериозно. Но той е виновен в по-малкото престъпление непредумишлено убийство, ако е бил предизвикан достатъчно или психическото му състояние в съответния момент е било достатъчно ненормално, за да намали отговорността му. Юридическият тест тук се състои в сравнението с общоприетия „обикновен човек“ – човекът от автобуса за Клафам[1], както звучи юридическото клише. Би ли се чувствала тази обикновена личност предизвикана при такива обстоятелства? Било ли е психическото състояние на обвиняемия по времето на убийството много по-различно от това на средния човек?
Но кой е този среден човек в наше време, когато той би могъл да идва от която и да било от стотина различни страни? Обвиняемият в този случай беше един роден в чужбина сикх, който беше се оженил, а след това убил, една родена в Англия жена от същото малцинство. Защитата твърдеше – неуспешно – че един обикновен човек от традиционната култура на обвиняемия би намерил повтарящите се изневери на жена си особено оскърбителни и следователно би действал по същия начин.
Засега съдилищата отхвърлят този вид аргументи. Но, по една случайност, делото се проведе в същата седмица, в която архиепископът на Кентърбъри, Роуан Уилямс, подсказа, че приемането на част от ислямския шариат като закон и тук в страната „изглежда неизбежно“ и че хората в едно мултикултурно общество като Великобритания би трябвало да могат да избират законодателството, в съответствие с което да живеят. В противоположност на такива възгледи, за мен беше окуражаващо да видя сред съдебните заседатели човек, който принадлежеше към едно друго малцинство, по традиция враждебно настроено към онова, от което произхождаше обвиняемия. Правото да се отхвърлят съдебни заседатели без да се дават причини за това, което в миналото би отстранило този човек, беше съкратено през последните години поради недостиг на хора. Това е наред, тъй като правото подкопава самата основа на системата на съдебните заседатели: убеждението, че обикновените хора, от какъвто и да било произход, могат да надмогнат предразсъдъците си и да съдят за съгражданите си единствено въз основата на доказателства.
Проблемите с интерпретацията на закона не са единствените, или дори най-важните, които възникват в едно все по-разнообразно общество. Чувства се едно широко разпространено безпокойство, дори сред живеещите от по-дълго време тук емигранти, че Великобритания е изгубила своя специфичен характер: или, по-скоро, че загубата на специфичния характер е нейният сегашен най-специфичен характер. Страната, в която пристигаха онези емигранти, или в която те мислеха, че пристигат, вече не съществува. Тя се е променила до неузнаваемост – много по-радикално, отколкото се предполага от неизбежната промяна, съпровождаща човешкото съществуване от зората на цивилизацията насам. Изгубено е чувството за общност – нещо объркващо в една страна без писмена конституция, където приемствеността е всичко.
Лондон днес е градът с най-голямо етническо разнообразие в света – по-голямо, според докладите на ООН, дори от онова в Ню Йорк. При това става дума не просто за по няколко души от всяка раса и нация, или пък за плодотворното влияние на чужденците (една култура, затворена за чужденци е мъртва, макар че това може би не е единственият начин, по който културата може да замре). Разходете се по някои от лондонските улици и ще се срещнете с един Вавилон от езици. Ако някой слепец би бил принуден да се осланя единствено на речта на околните, за да се ориентира, то той би бил изгубен. (Това не означава, че в съвременна Великобритания не съществуват едноезични гета от чужденци).
Една трета от жителите на Лондон са родени извън Великобритания – по-висок процент от новодошли, отколкото във всеки друг град по света, с изключение на Маями, като процентът продължава да расте. По същия начин, цифрите за страната като цяло – емиграция и имиграция – показват, че населението бива замествано с голяма бързина. Мнозина от новодошлите са от Пакистан, Индия и Африка; други са от източна Европа и Китай. Ако настоящите тенденции продължат, според експертите след 20 години някъде между една четвърт и една трета от населението ще е била родена извън страната, като поне една пета от коренното население ще е емигрирала. Великобритания винаги е давала подслон на имигранти – от френските хугеноти до германците, бягащи от прусашките репресии; от евреите, преследвани от царисткото насилие, до италианските военнопленници, които останаха тук след Втората световна война – и е успявала да ги абсорбирала. Но никога толкова много, и толкова бързо.
Към страха от тези безпрецедентни демографски промени – едно съществено мнозинство от обществеността, при различните допитвания, заявява, че иска драматично намаляване на имиграцията – се прибавя и нежеланието за неговото открито изказване. Причината за това колебание са интелектуалци от вида, мразещи самите себе си, които приветстват разрушаването на националната идентичност и твърдят – отчасти с право – че идентичността на всеки човек е съставена от много части; че идентичността може и трябва да бъде променяна с времето; и че прекалено строгото наблягане върху националната идентичност често е водело до варварство в миналото. Повтаряйки това, те създават чувство за вина у хората, така че дори съмнението в мъдростта или жизнеспособността на едно общество, състоящо се от безброй етнически и религиозни групи без взаимна симпатия (а често и с взаимен антагонизъм) означава човек да бъде подозиран в подхлъзване по посока на крайния национализъм и фашизъм. Този страх възпрепятства дискусията по културния въпрос. Имайки пред вид европейския двадесети век, задръжките са разбираеми. Едно от последствията обаче е, че досега са положени сравнително малко усилия, за да се постави въпроса за това до каква степен имигрантите във Великобритания изпитват някаква привързаност към традициите и институциите на новия си дом.
Оставяйки настрана сдържаността, която интелектуалците са успели да насадят у мен, аз признавам, че изпитвам двояки чувства относно безпрецедентното разнообразие на британското общество. Разбира се, човек изпитва чувство за известно ободряване, наблюдавайки как хора от толкова много и толкова различни произходи гледат собствената си работа в привиден мир. Човек открива индийски магазини, специализиращи се в полски стоки. Млади жени в сомалийски облекла говорят английски език с широк местен акцент. Популярна музика от много региони в света – много по-малко ужасна от нейния английски или американски еквивалент – се дочува от магазини, продаващи екзотични продукти. Мирната смесица е един вид уверение в това, че нашето общество действително е отворено, гъвкаво и толерантно. И, каквито и да са останалите следствия, които стечението на хора от всяко кътче на света може да е оказало върху нас, то поне качеството на храната във Великобритания значително се е повишило в резултат от имиграцията.
Освен това, много неща от моята собствена семейна история натежават против каквото и да било крайно отричане на имиграцията. Аз съм дете и внук на бегълци, които са били посрещнати с точно същия вид анти-имиграционни аргументи, каквито се срещат и днес, и за мен би било непристойно да отричам на другите онзи вид огромни предимства, с които съм разполагал самият аз. Във всеки случай е напълно възможно и дори обичайно за имигрантите и техните наследници да се привържат дълбоко към културата и институциите на страната, която ги е предпазила от жестока участ.
Когато наблюдавам собствения си социален кръг, аз откривам едно удивително разнообразие от произходи (макар че американците едва ли биха се учудвали от нещо подобно). Наскоро жена ми и аз получихме покана за обяд. Вече съм говорил за собствения си произход. Дядото и бабата на жена ми по бащина линия са гърци от Смирна, щастливци, намерили убежище във Франция след като цялото гръцко население на града или е било избито, или принудено да напусне поради войната между Гърция и Турция през 1920. Домакин ни беше един доктор-сикх, който е бил на смяна в една болница в Делхи, когато било донесено тялото на Индира Ганди, убита от своите сикхски телохранители; наложило му се да спасява живота си с бягство, преследван от тълпа, поголовно избиваща всички сикхи. Жена му пък е кипърска гъркиня, която като дете е трябвало да бяга от турската инвазия на острова, по време на която родителите й изгубили всичко, преди да дойдат в Англия. По такъв начин всички ние, или директно, или чрез близки роднини, познаваме ужасите, до които може да доведе една прекалено затворена национална или религиозна идентичност. И никой от нас не изпитва съмнения относно злините, до които води дехуманизацията на ония, които не споделят нашата национална, културна или религиозна идентичност.
Но това не означава, че за нас е най-добре човек да не притежава никаква национална, религиозна или културна идентичност. Институциите, които позволяват на човек да живее в мир, свобода и сигурност, изискват лоялност (не непременно сляпа); лоялността пък от своя страна изисква някакво усещане за идентичност. В един свят, в който суверенитетът трябва да съществува, някакъв вид идентификация с този суверенитет също е необходима: една прекалено скована национална идентичност крие своите опасности, но същите се крият и в една прекалено хлабава такава. Първата създава предпоставки за агресия и охулване на другите; втората причинява разпадане на обществото отвътре, което пък може да доведе до авторитарни тенденции.
Любовта към собствената страна никога не е включвала за мен пренебрегването на нейните недостатъци или омраза към други нации. Живял съм щастливо в чужбина през голяма част от живота си и съм наблюдавал различни добродетели във всяка страна, в която съм бил, като някои от тях липсват в моята собствена. Чувствам се значително по-добре в компанията на култивирани чужденци, отколкото сред много от родените в моята собствена страна хора. Онези чужденци обикновено ценят много по-високо всичко най-добро в британската култура, отколкото го правят множество местни хора. Ако желаете да слушате красив английски език в наше време, потърсете образовани индийци или африканци.
Но човек не може да отрече, ако е честен, че голяма част от хората, съставящи безпрецедентния поток от имигранти, често много зле образовани, не изпитват почти никакъв интерес или признателност към обществото, в което са пристигнали (и това се отнася до всяка западноевропейска страна). Много от тях не се опитват да научат английски език или говорят много зле, а насилствени бракове и други практики, които са чужди за британското право и обичаи, си остават нещо обичайно сред тях. Един правителствен доклад отпреди няколко години отчете, че във Великобритания белите и етническите малцинства живеят по радикално различни начини, без да притежават усещане за споделена национална идентичност. И, както е вече широко известно, едно обезпокоително голямо мнозинство от британските мюсюлмани се оказаха податливи на идеологията на ислямизма. Едно скорошно наблюдение откри, че 40 процента от британските мюсюлмани под 24 години искат да живеят според шариата; други 36 процента поддържат идеята за смъртно наказание за вероотстъпничество. Изключително важно е, че съответните цифри сред по-възрастните мюсюлмани са значително по-ниски. Едно друго допитване откри, че една пета от всички британски мюсюлмани изпитват симпатия към „чувствата и мотивите“ на лондонските атентатори-самоубийци. Само една трета от британските мюсюлмани, според Guardian, желаят по-силна интеграция в британската култура.
Доктрината на мултикултурализма възникна, поне в Холандия, като отговор на потока от имигранти, за който отначало се считаше, че ще бъде временен. Оригиналната цел на мултикултурализма беше да запази културата на европейските „гости-работници“, така че, когато се завърнат вкъщи, след като са приключили работните си договори, те да не се чувстват объркани от времето, прекарано в чужбина. Доктрината се превърна в лозунг на левицата, полезен инструмент за културно разрушение, едва след като семейното обединение в името на хуманизма стана нормална политика през 1960-те и гостите-работници се превърнаха в постоянни жители.
Живеейки в две страни, Франция и Великобритания, аз намирам за поучително едно сравнение между начина, по който всяка от тези страни посреща имигрантите. Всяка от тях е извършила нещо правилно и нещо погрешно, но френската ситуация, въпреки цялото градско насилие, което избухна през 2005 сред мюсюлманските „младежи“ е по-лесна, поне на теория, за оправяне.
Франция има по-лесна задача, защото тя има идеологическо, или поне философско, държавно управление, докато Великобритания има органическо такова. Френската държава, за разлика от древната страна, която управлява, е нова, дори новородена, държава. Тя притежава свой собствен основателски мит, този за френската революция, която въведе епохата на Свободата, Равенството и Братството. Няма значение дали Франция е постигала някой от тези идеали на практика (кой ли политически идеал е бил постиган някога, поне еднозначно?), или че щурмът на Бастилията всъщност е бил нещо ужасяващо, а не величествено. Понятията „републиканско равенство“ и „републикански елитизъм“ (второто, постигането на статус чрез собствени усилия и талант, е резултат от първото) действително означават нещо и те упражняват една магнетическа притегателна сила върху почти всеки ум, до който се докоснат. И екзалтацията пред този мит, който предполага, че Свободата, Равенството и Братството са рождено право на всекиго и че Франция е един маяк, изпращащ светлината на разума до целия свят, означава, че (на теория) всеки, който избере Франция за свой дом, става французин tout court – не арменски французин или малийски французин, а просто французин.
Този мит фактически ръководи френската културна политика. Фактът че Франция, като резултат от революцията, в продължение на много дълго време е била секуларна държава де юре, а не просто де факто, както е във Великобритания (където религиозната толерантност е следствие от обичаи, а не от закон), й позволи да забрани забрадките в обществените училища без да си навлече опасността от обвинения в анти-мюсюлманска омраза. Забраната просто е в съгласие с основателската секуларна философия на страната. Мултикултурализмът следователно не е съвместим с основателската просветителска митология на Франция; тук целта е асимилация, а не интеграция. Всички във Франция учат една и съща история и фразата nos ancêtres les gaulois[2] обозначава една не биологическа, а културна истина – при това една лесна за разбиране такава.
Ситуацията във Великобритания е много различна. Това не е една идеологическа държава; тя не притежава основателски митове, с които е лесно човек да се идентифицира. Битката от Хастингс е била прекалено отдавна и е психологически твърде отдалечена, за да притежава какъвто и да било резонанс сега. Славната Революция от 1688 беше една прекалено приглушена афера; откровено казано: недостатъчно кървава или героична. Що се отнася до Английската Гражданска Война, то нейното морално значение е прекалено двусмислено.
Френската държава започна с един философски голям взрив, докато държавата във Великобритания еволюира. Френската държава предписваше; английската не забраняваше. Традициите във Великобритания, следователно, бяха много по-благоприятни за мултикултурализма, те винаги разрешаваха на хората да оформят организации за своите собствени и свободно избрани цели. Тази липса на централни директиви обслужваше обществото добре, докато различията между отделните групи бяха незначителни, а броят на емигрантите – сравнително малък; но щом веднъж се появиха толкова много групи без нищо общо помежду си, всяка от тях достатъчно голяма, за да оформи свое собствено гето – и, още по-лошо, някои от тях активно враждебни към общия ред в британското общество – то тогава либералният подход трябваше да изпадне в трудности. Трудно е да се противостои на една идеология с една традиция.
Може би тогава не е толкова учудващо, че френските мюсюлмански имигранти са по-добре интегрирани културно, отколкото британските. Изследванията на центъра Пю показват, че шест пъти повече мюсюлмани във Франция считат своята национална идентичност за по-важна от религиозната: 42 процента срещу 7 процента. (Тази разлика може би се дължи не само на културната политика, тъй като мюсюлманите от Северна Африка, откъдето пристигат повечето френски мюсюлмански имигранти, в много голяма степен считат исляма за съвместим със западното гражданство). Мюсюлманите във Франция също се различават много по-малко от останалото население по облекло, отколкото това е случаят във Великобритания).
Но налице е и една друга голяма разлика между мюсюлманските райони във Франция и Великобритания: този път, в полза на Великобритания. Относителната леснота, с която се стартира собствен бизнес във Великобритания, в сравнение с тежко регулираната Франция, означава, че малките бизнеси доминират мюсюлманските съседства у нас, докато те липсват напълно във френските banlieues – освен ако човек не започне да брои търговията с дрога като бизнес. И тъй като много от бизнесите в мюсюлманските райони във Великобритания са ресторанти, предпочитани от не-мюсюлмански клиенти, изолацията на мюсюлманите от основното население не е толкова голяма, колкото във Франция.
Въпреки това обаче, увеличените контакти между хората не означават непременно и увеличаване на симпатията помежду им. Мюсюлманските терористи, арестувани във Великобритания, са деца на проспериращи дребни бизнесмени. Те имат университетско образование и изгледите за бъдещето им биха били добри, ако бяха избрали нормален път за постигане на успех. Но културното разпадане, готовността за приемане на една идеология на омразата, която изглежда отговаря на тяхната лична потребност от фиксирана идентичност и край на културното объркване, както и наличността на определени доходи – именно тези неща, а не бедността, са предпоставките за техния тероризъм.
Във Франция, децата на мюсюлманските имигранти може и да не са толкова отчуждени от основната култура колкото са ония във Великобритания, но липсата на гъвкавост на френския работен пазар води до дългосрочна безработица и това силно ги огорчава. Във Великобритания, напротив, относителният икономически успех не доведе до културна интеграция. И така се стига до ситуация, при която има бунтове във Франция и тероризъм – във Великобритания.
Решението трябва да се търси в съчетаването на френската културна яснота с британската икономическа гъвкавост: нещо като американския идеал за топилния тигел, който се основава на една ясна идея относно това какво означава да бъдеш американец, плюс икономическа гъвкавост. Великобритания и Франция обаче никога не са се учили особено добре една от друга: в това отношение каналът спокойно би могъл да бъде и цял океан.
