От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 06 Germany Inc

 

През 1990 г. хеви метъл групата Scorpions издаде песента „Wind of Change“, в която се отбелязва краят на Студената война:

The future's in the air
Can feel it everywhere

(Бъдещето е във въздуха
усеща се навсякъде).

Тя съдържаше обнадеждаващите редове: „Нека твоята балалайка пее/каквото иска да каже моята китара“. Оказва се обаче, че те са сбъркали: днес вече Путин е човекът, който определя мелодията, по която танцуват европейските лидери. Някак пасващо към всичко това е, че „Скорпионите“ идват от Хановер, родното място на Герхард Шрьодер, най-яркият пример за особен вид политик след края на Студената война: човек, посветил се на печеленето на сериозни пари от петрола, който заедно с това служи като живо доказателство за твърдението на Путин, неизменно поднасяно с усмивка, че Западът е лицемерен – и, по подразбиране, не по-малко корумпиран от собствения му режим. Войната в Украйна ясно показа на всички, че нещо се е объркало през десетилетията след падането на Берлинската стена. Но днес именно германският модел на политика – твърдо преследване на икономическа изгода, съчетано с високопарно морализаторство – е изправен пред фундаментална равносметка.

Откакто напусна поста си, Шрьодер се представя като почти карикатурен образ на продажник, който не е нетипичен за пропагандаторите на Третия път от 1990-те години. Но той е и трагичен пример за провалена история на социалдемократически успех в стария стил. Отгледан от майка си (баща му е убит в Румъния от настъпващата Червена армия), той си проправя път през трудностите и в началото на политическата си кариера се самоопределя като „последователен марксист“. Избран е за депутат в Бундестага през 1980 г. Говори се, че една вечер, след продължително посещение в местна кръчма, Шрьодер застанал пред канцлерството в Бон, разклатил оградата и извикал: „Искам да вляза тук!“ В крайна сметка той го стори, след като направи социалната демокрация безопасна за неолиберализма, а самия себе си превърна в „Genosse der Bosse“ – другар на капиталистите.

Шрьодер възприе стил на новобогаташ, който се разминаваше със самосъзнателната скромност на старата Западна Германия, позирайки в костюми Brioni с пура в ръка. След като изгуби изборите срещу Меркел през 2005 г. само с малка разлика, той обяви в типичния си маниер, на живо по телевизията – под стоическия поглед на Меркел – че ще си остане канцлер (много наблюдатели предположиха, че сигурно е изпил едно-две питиета преди предаването). Вместо това, с неприлична бързина, той прие поканата на Путин да оглави комитета „Северен поток 2“, създаден специално за управляването на газопровод, който да свързва Русия и Германия директно през Балтийско море. Дори и след оставката на хората от личния му състав по-рано тази година, заради отказа му да се оттегли от различни доходоносни руски постове, Шрьодер демонстративно продължи да поддържа приятелски отношения с Путин – очевидно изпитвайки удоволствие от това да се противопоставя на политическата класа, която според него никога не е признавала постиженията на последния канцлер от работническата класа.


Small Ad GF 1

Упоритостта на Шрьодер е толкова възмутителна, че не само удобно отклони вниманието от колегите му печалбари като Клинтън и Блеър (които помогнаха за западното приемане на казахстанската потьомкинска демокрация на Нурсултан Назарбаев), но и отклони вниманието от другите социалдемократи, които съставляваха „хановерската връзка“: Зигмар Габриел, бивш министър на икономиката, и Франк-Валтер Щайнмайер, някогашен началник на кабинета на Шрьодер, а сега президент на Германия. Щайнмайер е остро критикуван от медийно известния посланик на Украйна в Берлин Андрий Мелник, който го обвинява, че се е сприятелил с Путин подобно на бившия си шеф. На 12 април, ден преди да пристигне в Киев, Щайнмайер не беше поканен от президента Зеленски: безпрецедентна обида, която канцлерът Олаф Шолц – друг социалдемократ – нарече обида не само за държавния глава, но и за германската нация.

Вярно е, че мнозина от левия център, особено тези от бившата Източна Германия, съчетават сантименталния поглед към Русия с вината за Втората световна война (при което Съветският съюз винаги се свежда до Русия), както и с инстинктивен антиамериканизъм: Мануела Швезиг, изгряваща лявоцентристка звезда и лидер на североизточната провинция Мекленбург-Предна Померания, неуморно насърчава „Северен поток 2“, който ще достигне до нейната провинция, и се обяви срещу „американския фракинг, който обслужва интересите на САЩ“. (А чии интереси според нея обслужва газът на Путин?) През 2021 г. тя създаде Фондация за защита на климата и околната среда, която, както се оказа, е финансирана до голяма степен от „Газпром“, очевидно като средство за избягване на американските санкции срещу злополучния газопровод.

Социалдемократите от този тип споделят една отдавнашна тенденция, водеща началото си поне от Егон Бар, архитект на т. нар. Ostpolitik [Източна политика] на Вили Бранд в края на 1960-те години, както и на Хелмут Шмидт. Те се отнасят към гласовете от земите между Германия и Русия в най-добрия случай като към досадно разсейване на вниманието от световноисторическите императиви за разведряване и приятелство между великите сили. Те отхвърлиха полската „Солидарност“ в началото на 1980-те години, а през последните години размахват пръст срещу източноевропейските критици на „Северен поток“ като патологични русофоби. Отпорът срещу тази тенденция понякога е твърде фиксиран върху едната страна на германския политически спектър. Един виден полски левичар, Славомир Сиераковски, неотдавна даде да се разбере, че традицията се простира от стремежа на Хитлер към Lebensraum до Ostpolitik, въпреки че Ostpolitik имаше за цел да подобри живота на обикновените граждани, като улесни, поне за някои, общуването през Желязната завеса и дори пътуванията. Освен това тя спомогна за изграждането на взаимно доверие, без което нито Германия, нито Европа биха могли да бъдат обединени. Малко подобни неща могат да се кажат за стратегията „Wandel durch Handel“ – трансформации чрез търговия – през последните двадесет години. Ако не друго, то превръщането на Европа в зависима от руския нефт и газ доведе само до една трансформация: превръщането на Русия в авторитарна клептокрация, обгърната в мантия от неоимпериалистическа идеология.

Не само левицата е виновна за това. Твърди се, че Кристоф Хойсген, най-довереният политически съветник на Меркел, я е молил да се откаже от „Северен поток 2“. Но тя се подчини на представителите на германската индустрия, които не можеха да се наситят на евтиния руски газ. През годините на Тръмп Меркел често беше възхвалявана като новия „лидер на свободния свят“. Но нейното минало е много по-мътно: тя започна като политик, който подчертава непосредствения си опит от живота в условията на тоталитаризъм и е готов да се противопостави на Русия и Китай по отношение на правата на човека. В края на краищата тя завърши като служителка на Germany Inc., захранвана с евтина енергия от едната автокрация и печелеща от високотехнологичен износ за другата.

Нейната амбивалентна роля не беше толкова видима никъде другаде, колкото в политическата защита, която Меркел оказваше на Виктор Орбан в продължение на около едно десетилетие. След като през 2010 г. спечели огромно парламентарно мнозинство, Орбан се зае със създаването на „система за национално сътрудничество“. Това означаваше да се запълни съдебната система и държавният апарат със собствени лоялисти; да се преструктурира избирателната система в полза на неговата партия Фидес; да се напише нова конституция, одобрена единствено от Фидес; и не на последно място, да се гарантира, че медийните компании ще бъдат придобити от олигарси, свързани с неговия режим. Нищо от това не остана незабелязано: Европейската комисия се опита да се противопостави на превръщането на държава – членка на ЕС, в мека автокрация, като даде Унгария на съд за нарушаване на европейското право. В края на краищата, Комисията трябва да бъде „пазител на договорите“, а в договорите се казва, че само демократични държави, които спазват принципите на правовата държава, могат да бъдат част от европейския клуб.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И все пак Орбан успя да постигне своето. Той спечели време, като обърка международните наблюдатели чрез селективни упражнения по сравнителен конституционализъм, твърдейки, че новите институционални договорености са доброкачествени, тъй като вече съществуват в други демокрации. Той изгради нещо, което социологът Ким Лейн Шепеле нарече „Франкенщайн-държава“: Новото политическо тяло на Орбан беше сглобено от разпознаваеми либерално-демократични елементи, но когато бяха комбинирани по определен начин, тези части се превърнаха в система, в която предаването на властта стана почти невъзможно.

Докато това се случваше, европейските лидери бяха заети да изразходват политически капитал за еврокризата. Изглеждаше, че Брюксел вече диктува на националните столици какъв бюджет могат да приемат; изглеждаше немислимо, че ще започне да дава и слаби оценки на политическите системи. Освен покритието, осигурено от валутно-фискалната криза, Орбан разполагаше и с форма на политическа застраховка чрез членството на Фидес в Европейската народна партия, най-голямото наднационално партийно семейство, което обединява християндемократи и консерватори. Една от последиците от нарастващите правомощия на Европейския парламент през годините е, че стимулите за дисциплиниране на отделни партии за нарушения на демокрацията намаляха: някога ЕНП лесно би могла да изключи Фидес, но през последните години е от голямо значение чия партийна група е най-голяма в Брюксел и Страсбург – така че Фидес, с големия си брой членове на ЕП, има сериозни лостове за въздействие.

Орбан видя, че може да използва това влияние, за да му се размине почти всичко. Той изгони Централноевропейския университет от Унгария и започна кампании на омраза срещу Джордж Сорос и бежанците, а накрая и срещу самия Брюксел. Унгарските магистрали, построени с пари на ЕС, бяха осеяни с билбордове с надписи „Да спрем Брюксел“. Християндемократите на Меркел чертаеха „червени линии“, а Орбан ги пресичаше безнаказано. Той можеше да го направи, защото, докато говореше за антинеолиберален популизъм – описвайки се като „плебей“ в контраст с предполагаемия буржоазен елит на Будапеща и „либералните нихилисти“, управляващи Брюксел – той усърдно ухажваше германските компании, като производителите на автомобили на практика получаваха субсидии от унгарския данъкоплатец. В рамките на това, което политологът Дан Келемен нарече „Ауди-крация“, ръководителите на тези мултинационални компании могат да се обаждат на външния министър по мобилния му телефон.

Макар че Брюксел беше готов да допусне съществуването на една автокрация като изключение в рамките на съюза, се оказа, че подходът на Орбан е създал прецедент. Управляващите в Полша популисти обещаха да създадат „Будапеща във Варшава“; в Словения Янез Янша последва наръчника на крайнодясната партия на Орбан. Мерките, които можеха да бъдат предприети срещу една размирна държава членка, бяха отхвърлени веднага щом второ популистко правителство, което ги имитираше, беше готово да наложи вето. В същото време ЕС продължи да отпуска субсидии на държави, чиито лидери приравняваха Брюксел със Съветския съюз. Като им даваше безплатни пари – пари, които поддържат щастието на приближените и купуват политическа подкрепа – ЕС сега на практика консолидираше управлението на враговете на своя либерален ред. Това, което петролът и газът са за арабските диктатури (и, разбира се, за Путин), фондовете на ЕС са за амбициозните авторитаристи вътре в съюза.

Орбан копираше Путин по повече от един начин. Той преследваше неправителствените организации, пое контрола над държавната телевизия и местните новини (като толерираше няколко опозиционни издания в името на правдоподобното отричане) и започна кампания за антилиберална културна война, предназначена да привлече лековерни консерватори по целия свят, както и ясновидци, готови да пожертват демокрацията в името на победата във войната срещу „джендър идеологията“. Освен това той укрепваше действителен съюз с Путин: Будапеща възложи на руската държавна компания „Росатом“ да разшири единствената унгарска атомна електроцентрала, удобно финансирана със заем от 10 млрд. евро от руската хазна.

Цената на тези зависимости стана ясна тази пролет. Орбан отказа да разреши оръжията за Украйна да бъдат транспортирани през Унгария. Държавните телевизионни канали излъчваха проруска пропаганда. Будапеща продължи да налага вето на предложеното прекратяване на вноса на руски петрол в ЕС – по думите на Дмитрий Медведев „смела стъпка за мълчалива Европа“. В навечерието на парламентарните избори през април Фидес фалшиво набеди главния опозиционен кандидат Петер Марки-Зай, че иска да изпрати унгарци да бъдат убити в Украйна. Орбан, самопровъзгласил се за защитник на „мира и сигурността“, е в състояние да наложи вето на присъединяването на Финландия или Швеция към НАТО или на всяка подобна мярка, която може да предизвика недоволството на Москва.

Миналия месец Орбан спечели четвъртото си поредно мнозинство от две трети в парламента. Изборите бяха признати за свободни – т.е. нямаше данни за подправяне на бюлетини в деня на провеждането им – но бяха дълбоко несправедливи: държавните ресурси бяха безмилостно използвани в полза на управляващата партия, а на Марки-Зай бяха предоставени само пет минути по държавната телевизия по време на цялата кампания. За това допринесоха също така умелото използване на избирателните секции и масовото гласуване за Фидес от страна на новоизлюпените етнически унгарци в Румъния и Сърбия (докато гласуването беше максимално затруднено за унгарците в Западна Европа и Северна Америка). Въпреки това не всичко мина гладко: ЕНП окончателно се раздели с Фидес, след като мнозинството от членовете ѝ се опитаха да изключат партията; а по-обширната визия на Орбан за антилиберален Вишеградски блок в ЕС засега се провали. Десните популисти изгубиха властта в Словакия (2020 г.) и Чехия (2021 г.) и докато Ярослав Качински продължава да е зает със създаването на Будапеща във Варшава, той е забележимо по-хладен към Будапеща в Будапеща. След години на забавяне – но сега, когато Меркел вече не пречи на това – ЕС най-накрая започна процес на намаляване на субсидиите за своя самопровъзгласил се враг на Дунава. Комисията обвинява Унгария в „нарушаване на върховенството на закона“; това, което Брюксел всъщност има предвид, е измама и корупция при използването на парите на ЕС. Междувременно заемът от 10,7 млн. евро от унгарска банка за Националния сбор на Марин льо Пен се оказа лоша инвестиция (Орбан разпъна червения килим за Ерик Земур [другият крайнодесен популист във френските избори, бел. пр.] при посещението му в Будапеща през септември).

Но фактът, че Льо Пен получи над 40% от гласовете на втория тур на френските президентски избори, показва, че близостта до Путин не означава задължителна политическа смърт в днешна Европа. Човек би могъл да си помисли обратното след неотдавнашното унижение на Матео Салвини при посещението му в Полша: кметът на града му подари тениска на Путин, с каквато той веднъж беше сниман в Москва, което накара италианските журналисти в публиката да му се подиграват с викове „Буфон!“ Макрон се опита да се възползва от предишния руски заем за Льо Пен, като ѝ подхвърли реплика по време на телевизионен дебат: „Когато говорите с Русия… вие говорите с вашия банкер“. Льо Пен, която все още се противопоставяше на санкциите срещу Русия, бързо се насочи към разходите за живот като основен проблем на кампанията си.

Това може да създаде прецедент за начина, по който войната в Украйна се отразява на вътрешната политика в Европа. Дори и партиите да са единни в осъждането на инвазията, това не означава – и не бива да означава – че опозиционните партии оспорват политиките на правителството. Изкушението да се подходи лесно към Русия ще остане. В края на краищата, всеки си има свои собствени причини: крайната десница все още обича предполагаемата защита на традиционните ценности от страна на Путин; крайната левица не може да устои на whataboutism („А вие защо нападнахте Ирак?“). Онези, които използват обръщането срещу руския газ, за да продължат кампанията си срещу зависимостта от изкопаемите горива като цяло – т.е. Зелените – могат да бъдат отхвърлени като бунаци, които не разбират опасенията на електората в стил gilets jaunes [жълти жилетки], който се тревожи повече за края на месеца, отколкото за края на света.

В Германия християндемократите – забравяйки съучастието на Меркел в успехите на Путин и Орбан – обвиняват социалдемократите, че са меки към Русия. И дори коалиционните партньори на Шолц – Зелените и дясноцентристките либерали – се оплакват, че канцлерът се е колебал твърде дълго, преди най-накрая да се съгласи да достави тежки оръжия на Украйна (очевидно досега са доставени цели седем гаубици). И Шолц, и Макрон са изпреварени от Европейската комисия в желанието ѝ да включи Украйна в европейския клуб. По време на еврокризата Комисията до голяма степен остана настрана. Но сега, след като няколко години си оставаше в сянката на Меркел и Макрон, Урсула фон дер Лайен (между другото също от Хановер, макар и от християндемократическа династия) изглежда готова да се наложи.

Видимата роля на фон дер Лайен на европейската сцена отвлича вниманието от факта, че Modell Deutschland все още се поставя под въпрос само плахо. Той приблизително съответства на карикатурата на либерализма, която германският юрист и някогашен нацист Карл Шмит рисува в междувоенния период: Шмит обвинява либералите, че се придържат към илюзията, че всички конфликти могат да изчезнат чрез икономика или етика. Потенциалните антагонисти могат или да намерят общ език чрез споделени материални интереси, или да дискутират помежду си, докато не намерят морално решение, приемливо за всички. По време на дългото управление на Меркел това се превърна в икономическата реалност на германския бизнес, който разчиташе на евтиния руски газ, за да произвежда експортни стоки за Китай. Това означаваше и етичен ред, в който германските правителства можеха да поучават южноевропейците за морала на пестеливостта и категоричния императив на структурното приспособяване.

Това трябваше да бъде часът на структурното преоформяне на Германия и нещото, което беше наречено нейна идеология на Exportismus. Това трябва да бъде и часът на известно смирение. Вместо това група интелектуалци – писатели, комедианти, професори – публикуваха „отворено писмо“ до Шолц, в което го молят да не предоставя танкове на Украйна. Аргументите им се основават на това, което те наричат „морални норми с универсално приложение“; те твърдят, че броят на цивилните жертви може да бъде толкова голям, че би било неетично Киев да продължи да воюва. Водени отчасти от страха от ядрена конфронтация, те искат от украинците да капитулират в момента, в който група интелектуалци – на 1200 км от тях – смятат, че борбата е морално подходяща. Нито правото на самозащита, нито опасността да се позволи на един автократ да се измъкне с изнудване не фигурират в изчисленията на онези, които се опитват да се придържат към това, което те наричат седемдесетгодишен „европейски разказ за мира“, който удобно забравя за Сребреница. Те смятат, че на един лидер, който иска да унищожи съсед, трябва да се даде възможност да запази реномето си и да продаде компромис у дома – което едва ли е в съответствие с пълното потискане на опозицията от страна на Москва. В крайна сметка те не дават основание да се смята, че балалайката на Путин ще свири това, което тяхната китара иска да каже.

Шолц е измислил термина Zeitenwende, за да опише този момент на исторически разрив. Wende – „промяна, завой“ – е и думата, използвана за описание на смяната на режима в Източна Германия през 1989 г. Мнозина, които доведоха до тази промяна, оценяват това като съмнителен израз: вместо революция, извършена от смели граждани (с малко помощ от Горбачов), тя предполагаше управлението на безлични сили. Същият смисъл – исторически тенденции, а не политически решения на отделни личности – има и Zeitenwende. Показателно е, че един от професорите, които критикуват правителството за това, че се е впуснало в глобална война, използва абстракции като Gewaltprozess – „процес на насилие“. Подобен език издава желанието да не бъдеш държан отговорен, или още по-добре – да бъдеш оставен на мира, като същевременно се придържаш към чувството за морално превъзходство: в неотдавнашна среща по телевизията същият професор каза на украинския посланик, че германците знаят най-добре, защото са били чувствителни към ужасите на войната чрез собствената си семейна история. Всеки си има своите основания.

 

Източник

 

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...