От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 Berlin Palast
Реконструираният дворец, с фасадата на Франко Стела, изработена по метода на razionalismo.

 

Преди тридесет години Бундестагът гласува да се премести от заспалия Бон в новообединения Берлин. По онова време имаше много тревоги, че промяната може да означава появата на една по-националистическа Германия, но дори и най-притеснените наблюдатели не можеха да си представят, че в центъра на новата стара столица, на историческия остров в река Шпрее, един ден ще възкръсне огромен пруски кралски дворец. Защитниците на новия дворец твърдят, че като дом на Хумболтовия форум – колекция от предмети от Африка и Азия – той демонстрира желанието на Германия да се включи в „диалога на културите“. Това е неискрено. Фасадата на сградата, спонсорирана отчасти от германския бизнес и свидетелстваща за задушаващ, филистерски културен климат, е нейното истинско послание – кода на ерата на Меркел.

Скоро след падането на Берлинската стена консервативни западногермански интелектуалци започват да твърдят, че дворецът трябва да бъде възстановен. Той е разрушен през 1950 г. по заповед на Валтер Улбрихт, източногерманския лидер; само един портал – от който комунистът Карл Либкнехт е обявил Германската република през 1918 г. – е запазен и включен в сградата на Политбюро. Мястото остава празно до 1970-те години, когато ГДР издига „Дворец на републиката“ – голяма модернистична кутия със златни прозорци, в която се помещава не само безвластният парламент на страната, но и ресторанти, боулинг, различни културни заведения (там са изнасяли концерти Хари Белафонте и Карлос Сантана), както и галерия с произведения на изкуството под надслов: „Позволено ли е на комунистите да мечтаят?“

В кампанията си за събаряне на комунистическата сграда и възстановяване на оригиналния дворец консерваторите трябваше не само да се защитят от обвинението, че предложението им е триумфалистко, но и да се противопоставят на негативните асоциации с пруското управление. В отговор те твърдяха, че реконструкцията е необходима за правилното разбиране на историята на града. Волф Йобст Зидлер, влиятелен издател, който до смъртта си през 2013 г. се занимаваше с диатриби срещу модернистичната архитектура, заяви: „Дворецът не беше в Берлин. Берлин беше Дворецът. („Das Schloss lag nicht in Berlin. Berlin war das Schloss“.) Неговите съюзници популяризираха термина Stadtschloss, като се внушаваше, че двете неща са неразделни.

Това е глупост. Берлин датира от средата на XIII в.; най-ранният замък, построен от бранденбургския курфюрст Фридрих II („Железният зъб“), е от 1443 г. Той срещнал съпротива още от самото начало. Планът на Фридрих да издигне т. нар. Zwingburg, истинска крепост, не се харесал на берлинчани, които се страхували от постоянното присъствие на своя ландсхер (преди това Фридрих посещавал града само спорадично) и наводнили мястото. Въпреки това строителството продължило. Сградата, на която до голяма степен се основава днешната версия, датира от началото на XVIII в. и дължи оригиналния си дизайн на бароковия скулптор и архитект Андреас Шлютер. Строежът ѝ е от решаващо значение за символичната политика на Фридрих I, който през 1701 г. се е коронясал за крал на Прусия. Фридрих II (Фридрих Велики) обаче не харесвал сградата и прекарвал по-голямата част от времето си в Сансуси, двореца в стил рококо, който е построил в Потсдам. Всъщност единственият владетел, на когото наистина се е харесвало да живее в „каменния лабиринт“ (и който е предприел характерно безвкусни ремонти), е Вилхелм II [последният германски кайзер, бел. пр.].


Small Ad GF 1

Лобистите на реконструкцията твърдят, че дворецът е загубил императорските си асоциации след абдикацията на императора през 1918 г., когато сградата е предоставена за апартаменти под наем на обикновени граждани и за музеи, включително един, посветен на Leibesübungen или физически упражнения. Те посочват също, че дори след Втората световна война там се е провеждала изложба на модерно изкуство; дворецът е бил силно повреден от бомбардировките, но е останал конструктивно здрав. Може би, предполагат пропагандаторите на замъка, той би могъл да се превърне в нещо подобно на Лувъра.

През 1993 г. група частни лица събират пари, за да издигнат огромно скеле, на което е окачен екран в ситопечат, възпроизвеждащ бароковата фасада. Целта на тази бутафория не беше да демонстрира красотата на проекта на Шлютер (която е добре известна), а да убеди берлинчани, че булевардът, водещ към Бранденбургската врата, Унтер ден Линден, се нуждае от масивна сграда в края си, която да възстанови целостта на [квартала] Мите и да свърже другите големи сгради около него. (Сред тях са Музеят на Шинкел и показният Протестантски купол, престижен проект на Вилхелм II, но също и нацистката Райхсбанк, която днес е част от Министерството на външните работи на Германия). Дворецът на републиката не е нито достатъчно грандиозен, нито достатъчно голям, като заема само част от първоначалното място. Празнотата от западната страна на булеварда се използва на свой ред като паркинг и параден терен за празненствата на държавното социалистическо ръководство.

Фалшивата фасада постигна търсеното впечатление; междувременно в Двореца на републиката беше открит азбест. Плановете за превръщането му в истински народен дом – сравним може би с Двореца на културата във Варшава, сталинистко чудовище от 1955 г., което обикновено се смята за успешен пример за градска среда след 1989 г. – се оказаха безрезултатни. Герхард Шрьодер, който ръководеше преместването на правителството в Берлин, подкрепи плана за кралския дворец, като обясни, че „на народа“ трябва да се даде „нещо за душата“. През 2002 г. Бундестагът гласува в подкрепа на реконструкцията с мнозинство от почти две трети. В качеството си на Genosse der Bosse („другар на шефовете“) Шрьодер вероятно е харесал и факта, че бизнесът и „гражданското общество“ – насърчавани от хора като Хенри Кисинджър и други видни дворцови лобисти – бяха обещали да предоставят значителни суми.

Движещата сила на реконструкцията е частно лице, Вилхелм фон Бодиен, предприемач от Хамбург, който е спечелил парите си от трактори и е имал отношение към Прусия. Компанията му фалира, но фантазията му за Берлин успя да надмине и най-смелите мечти на поддръжниците му. Предложението за преустройство на двореца не уточняваше колко точно трябва да се следва първоначалният проект: това решение бе предоставено на комисия от изтъкнати личности, която проведе открит конкурс. Победител стана Франко Стела, сравнително неизвестен италиански архитект, който предложи три барокови фасади и четвърта, базирана на razionalismo – архитектурен стил, тясно свързан с италианския фашизъм. За почитателите на Стела яркият контраст между пищния – макар и зомбиран – барок и строгия модернизъм означава, че критиците на неопруския историзъм вече са „включени“ в проекта; в същото време те възхваляваха проекта, защото жестовете на Шлютер към античните римски модели щяха да бъдат продължени със съвсем различен вид italianità [италианскост].

Формата беше решена, но функцията си оставаше загадка. На въпроса какво да се помести в огромната сграда в крайна сметка отговори предложеният Хумболтов форум – изложбено пространство, което трябваше да бъде запълнено от берлинския Етнологически музей и Музея за източноазиатско изкуство. Това беше ловък отговор срещу критиците на реконструкцията. Вилхелм Хумболт е не само важен философ на езика, но и либерален теоретик, за когото трудно може да се каже, че се свързва с авторитаризъм; още повече, че брат му Александър, естественик, географ и съзнателно-антиколониален изследовател, си остава популярен в Латинска Америка и до днес (в Куба има голям национален парк „Алехандро де Хумболт“). В самата Германия Александър се споменава в научно-популярните и детските книги като предшественик на климатичния активизъм.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Всичко това изглеждаше като напълно надежден план: възхвала на немския Bildung [образованост], повече или по-малко извадена от историческия контекст, в един вълшебен кабинет от 21-ви век, показващ „любопитството към Другия“, както се изразява Моника Грютерс, християндемократическата министърка на културата (самата тя е дипломирана историчка на изкуството). Но след това се появи друг проблем. Противниците твърдяха, че голяма част от предметите, които дълго време са били излагани в отдалеченото берлинско предградие Далем и са оставали рядко посещавани, са опетнени от историята на колониалното насилие. Например прочутият Lufboot, дълъг 52 метра, богато украсена лодка от Южния Пасифик, която трябваше да бъде вкарана в двореца с кранове, преди стените му да бъдат затворени, според историка Гьотц Али е била предадена на германски колонизатори, които са вилнели из архипелага Бисмарк в Папуа Нова Гвинея.

През 2017 г. една от известните съветнички на Хумболтовия форум, френската историчка на изкуството Бенедикт Савой, вече подаде оставка в знак на протест. Тя заяви, че проектът е станал „като Чернобил“: вместо да се практикува „откритост“ и „многоперспективност“, тук произведенията на изкуството и въпросът за техния произход ще бъдат погребани „като атомни отпадъци“. Савой изтъкна едно фундаментално противоречие: дворецът доказва, че историческите обрати са възможни, но на онези, които желаят реституция на предметите, ограбени от колониалните сили, се казва, че историята не може да бъде преобърната.

Дворецът беше завършен през 2020 г. на стойност около 700 млн. евро. Достъпът на обществеността беше отложен до това лято заради пандемията; етажите, на които са изложени най-спорните предмети, ще бъдат отворени през есента. Кураторите не спират да подчертават, че дворецът вече е изпълнил важна политическа функция, започвайки дебат за произхода на музейните предмети, в резултат на който правителството обеща да върне на Нигерия, наред с други артефакти, и бронзовите скулптури от Бенин от XIII в.

В изложбите, открити това лято, една от които е на тема „глобален Берлин“, а друга е озаглавена „Слон – човек – слонова кост“, често се споменават колониализмът и капитализмът, а има и обяснение за „критични изследвания на белотата“. Посетителите на изложбата за слонова кост през цялото време са подложени на потискащ шум, който звучи като тежко дишане – накрая се разкрива, че това всъщност е дишането на умиращ слон. Информационните табла, на които се обяснява Provenienz [произхода на отделните експонати] са маркирани с червени и бели ивици, сякаш посетителите трябва да бъдат предупредени да не приемат безкритично отношение към експозициите. В още един жест на критично успокоение [социалистическият] Дворец на републиката не е заличен изцяло. Някои от оригиналните табели са запазени, включително една, която показва, че боулингът, ресторантът и социалистическият „младежки сборен пункт“ са препълнени – сега нелепо инсталирана над модно кафене. В магазина за сувенири се продава строителен комплект за макет на държавния социалистически дворец (заедно с тениски с лозунга „Alexander, Wilhelm, und ich“, като „ich“ е в цветовете на дъгата).

Такива символи на „включване“ отвътре лесно биват засенчвани от много по-големи символи отвън – символи, които лесно биха могли да бъдат изключени. Най-фрапиращ е куполът, увенчан с голям златен кръст. Този купол е добавен към двореца в средата на XIX в. от Фридрих Вилхелм IV като потвърждение на божественото право на кралете пред лицето на буржоазната революция. Той допълва кръста с голям надпис със златни букви, съчетаващ два библейски стиха; тогава той е провъзгласявал, а днес го прави отново, че цялото човечество трябва да преклони колене пред Исус. Неговият наследник Вилхелм II, последният кайзер на Прусия, настоявал куполът на Райхстага, построен в края на XIX век, да не бъде по-висок от дворцовия кръст. Бундестагът, евентуалният наследник на Райхстага, не постави купола като задължителен при гласуването на реконструкцията през 2002 г.; включването му беше осигурено от частни дарители като вдовицата на Вернер Ото, основателя на най-голямата германска компания за поръчки по пощата, който е надлежно удостоен с паметна плоча. Критиките на реконструкцията бяха отхвърлени с аргумента, че човек трябва да остане верен на оригинала – освен в случаите, когато това не е необходимо. Зидлер едва ли е бил прав – дворецът не е градът, но подобно на гигантска неусвоима крем-торта, Sahnetorte, по думите на един критик, сега той доминира над Мите, внушавайки кухо самочувствие. Тук няма ирония, каквато има в надписа на друга една пруска реконструкция – Градския дворец в Потсдам, построен по времето на Фридрих II и използван днес като парламент на Бранденбург, който съобщава: „Ceci n'est pas un château.[1]

Свидетелство за удовлетвореността на германците от усилията им за Vergangenheitsbewältigung – преодоляване на нацисткото минало – е фактът, че те са склонни да допуснат възстановяването на такъв крещящ символ на кралската власт. С липсата си на въображение проектът напомня на решението да се запълни голямата празнота на Потсдамския площад с безвкусна корпоративна архитектура – решение, което по онова време беше оспорено от Рем Колхас и много други.

Какво общо има всичко това с Ангела Меркел? Тя не е била на власт, когато е било взето решението, и за разлика от Хелмут Кол, който е изучавал история и е бил много загрижен за паметниците и музеите, тя твърдо избягва големите исторически жестове (никакво държане за ръчичка с френските президенти). Всъщност тя се опитва изобщо да игнорира символичните измерения на политиката. Но комбинацията от космополитен, показно самокритичен либерализъм и консервативна структура, изградена от твърд бизнес, е подходящ паметник за Германия на Меркел, както и методът, чрез който проектът е осъществен: продължително вземане на решения и барокови политически процеси, които изтощават опонентите.

Въпреки че правителството на Меркел се хвали с ролята си в поддържането на „международния либерален ред“, както и с насърчаването на правата на човека и опазването на околната среда, германският бизнес – особено изключително мощната автомобилна индустрия – полага усилия неговите интереси никога да не бъдат застрашени от подобна добронамереност. Меркел може и да иска да предупреждава за опасностите, които представляват популисти като Марин Льо Пен, но междувременно партията ѝ се сприятели с крайно десни авторитаристи като Виктор Орбан, който позволява на германските заводи в Унгария да работят при условия, които един наблюдател нарече „китайски“ – ниски заплати, никакви профсъюзи или екологични бунтари, големи субсидии – в замяна на това, че ХДС си затваря очите, докато Будапеща точи пари от ЕС. Нещо повече, германските лидери, които признават, че страната се е справила толкова добре по време на европейската дългова криза благодарение на износа за Китай, не биха си и помислили да разстроят Пекин; геоикономическите интереси също ще бъдат достатъчно силни, за да гарантират, че Путин ще получи своя газопровод „Северен поток 2“, който ще позволи на руския режим да заобиколи (и евентуално да изнудва) Украйна.

Потенциалният наследник на Меркел, Армин Лашет, почти сигурно ще продължи това, което критиците наричат „меркантилизъм“. Той има репутацията на веселяк и подобно на Кол е направил кариера от това да бъде подценяван. Подобно на Меркел, той възприема политическите позиции на съперниците си, за да ги обезоръжи: той беше един от първите християндемократи, които – по онова време той беше „министър на интеграцията“ в Северен Рейн-Вестфалия – се опитаха да отдалечат партията си от антиимиграционната ѝ позиция (което му донесе прозвището Türken-Armin), а през 2015 г. подкрепи политиката на Меркел по отношение на бежанците. Но освен това той знае как да изчисти позицията си, когато това е целесъобразно. В отговор на ситуацията в Афганистан наскоро той обяви, че „2015 г. не трябва да се повтаря“ и че Германия не може да помогне на „всички“ (което означава, че Германия не трябва да помага на никого).

По време на пандемията Лашет изглеждаше разколебан, като грешеше накъм страната на преждевременното отваряне и затвърждаваше имиджа си на дружелюбен, но несериозен карнавален герой. Аргументът му, че Германия трябва да стане по-малко бюрократична и да възприеме по-бързо цифровите технологии, е труден за продаване, когато партията му е на власт от шестнадесет години. Но от друга страна, състезанието изглежда е за това кой може да прилича най-много на Меркел, само че в още по-голяма степен. Кандидатът на социалдемократите, коалиционният министър на финансите Олаф Шолц, се кандидатира с обещанието да бъде изключително компетентен държавен служител. Зелените, за които превъзбудените наблюдатели някога смятаха, че са способни да спечелят тези избори, толкова много искат да се върнат в управлението – вероятно в коалиция с Лашет – че престанаха да бъдат истинска опозиция по време на катастрофалното управление на пандемията от страна на коалицията. Вярно е, че позициите им спрямо Пекин и Москва са по-твърди от тези на Меркел, а предложенията им за климата предизвикват известно безпокойство у бизнеса. Но прагматизмът вероятно ще надделее: в Баден-Вюртемберг, доминиран от Daimler и други експортни Weltmeister-и, те са се доказали като надеждни, приятелски настроени към бизнеса партньори на ХДС.

Въпреки пандемията, разразилата се катастрофа в Афганистан и извънредната ситуация с климата, предизборната кампания беше спокойна и отразяваше това, което германците сега наричат Bräsigkeit – термин, който не може да се преведе, макар че „самодоволство“ е близък до него. Страната има остра нужда от публични инвестиции: инфраструктурата ѝ е в упадък, а тукашният интернет често е смущаващо бавен. Зловещото спокойствие само потвърждава влиянието на Меркел върху начина, по който се разбира самата демокрация в Германия: като поредица от малки технократски корекции и средство за насърчаване на Zusammenhalt, „сплотеността“ – термин, който има изключителна траектория в германския обществен дискурс и който днес е мантра на всички партии.

 

Abdruck für redaktionelle Zwecke frei bei Nennung Milla & Partner

 

Тази позиция – moderation über alles – в крайна сметка ще намери и символичен израз в непосредствена близост до пруския Дисниленд. На мястото, където някога се е издигала статуята на Вилхелм I, ще бъде инсталиран национален паметник на свободата и единството, посветен на източногерманската революция от 1989 г. Той ще има формата на гигантска златна купа, на чиято повърхност ще бъдат изписани думите „Ние сме народът, ние сме един народ“.[2] До 1400 души ще могат да се качат на това, което проектантите наричат „кинетичен художествен обект“: паметникът ще се наклонява, ако от едната му страна има двадесет „участници“ повече, отколкото от другата – демонстрирайки, не е нужно да казваме, силата на народа. Но очевидно е по-добре, ако всички останат по средата, поддържайки постоянно равновесие, без да рискуват с каквито и да било крайности.

 

Източник

 

[1] [„Това не е дворец“]: Авто-ироничен намек за световноизвестната картина на Рене Магрит, „Това не е лула“. Бел. пр.

[2] Лозунгите, под които се проведе мирната източногерманска революция от 1989 г. Бел. пр.

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...