1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 07 Kundera

 

От редакцията: настоящият текст на Тони Джуд – част от поредица подобни текстове, посветени тук в списанието на темата за преоткриването от Запада на „Централна Европа“ през 1980-те години, представлява фундирано историко-културно изследване на темата, прекосяващо множество исторически, културни и социологически граници, и хвърлящо обилна светлина както върху дебатите на собствения си ден, така и върху последващите политико-културни развития на региона, които авторът не доживя, но донякъде предсказа, по специфичния си, би могло да се каже, гениален начин.

 

Леонт: Къде е Бохемия? Говори!
–Акт V, Сцена II

Бохемия. Пустинна страна близо до морето.
– Сценографско ръководство, действие III, сцена III

Из Уилям Шекспир, „Зимна приказка“

 

В културния багаж на Запада, Централна Европа отдавна не е задължителна част. Това важи с особена сила за англоговорящия свят, но французите не са много по-добри. За създателите на общественото мнение и политическите лидери от Уилям Шекспир до Невил Чембърлейн границите на цивилизацията се простират не по-далеч отвъд териториалните стремежи на по-срамежливите каролингски монарси. И това, което през 1938 г. вече е било ограничено виждане, след 1945 г. стана положително късогледо.

До голяма степен това е последица от завладяването на половината европейски континент от Съветския съюз. На изток от Виена народи и земи, за които дотогава не се знаеше почти нищо, изчезнаха напълно от полезрението. Но в културно отношение може би още по-голямо значение има изчезването на Германия, тъй като именно германците и техният език са служили като жизненоважен проводник в Европа между Изтока и Запада, като едновременно са обединявали и разделяли идентичността на континента между Русия и Атлантическия океан.

До 1945 г. терминът „Централна Европа“ има специфично германско звучене, което отразява дотогавашното доминиращо място на Германия в региона. От Метерних, който пръв разработва темата, до Фридрих Науман (чийто труд Mitteleuropa от 1915 г. кодифицира съвременната му употреба), самата концепция за някаква зона от Европа, наречена централна, паразитира върху проблема за германското обединение. В средата на XIX в. (например в трудовете на Фридрих Лист) Централна Европа се отнася до широко замислен икономически съюз, базиран в Прусия и австрийските земи, но простиращ се от Копенхаген до Триест. Докато формата и териториалният обхват на обединена Германия си остават неясни, а в региона не са създадени други национални държави, бъдещето на географския център на Европа може да се представи по много различни начини.[1]

Всички тези мечти са попарени от поражението, нанесено от Прусия на австрийската армия при Садова през 1866 г., от изхода на Френско-пруската война от 1870 г., както и от създаването от Бисмарк на империя с пруски център. Военният и политическият център на тежестта на Европа се измества на изток, а нерешените конфликти на империите и народите се придвижват в съответствие с това, като Централна Европа вече описва земите между Германия и Руската империя, с фокус върху Виена. Концепцията на самия Науман отразява това развитие. Неговата Mitteleuropa все още включва Германия (книгата е публикувана в момент на тясно германско-австрийско военно и дипломатическо сътрудничество по време на Първата световна война), но премества границите на изток до Висла, предлагайки Централна Европа като кандидат за икономически съюз, който едновременно да включва и разрешава националните напрежения, възникнали след създаването на Германската империя на запад.

В резултат на войната обаче визията на Науман се оказва остаряла. Възстановяването на Полша, създаването на Чехословакия и Югославия, както и превръщането на Австрия и Унгария в малки държави, придават съвсем нов смисъл на предвоенната идея за обединена Централна Европа. Предвид етническата и националната гордост, както и териториалните претенции и несигурността на новите държави, Mitteleuropa е в най-добрия случай анахронична утопия, а в най-лошия – прикритие за военната и икономическата хегемония на Германия. Дори самият термин е станал неточен. Изчезването на Австро-Унгарската империя (едно наистина съдбоносно събитие в европейската история) оставя огромна празнина в концептуалната география на континента. От какво се състои сега Централна Европа? Какво е Изток, какво Запад в една земна маса, чието политическо разделение е напълно и неузнаваемо променено в рамките на един живот?

В едно важно френско изследване от 1931 г. страните, които се приемат за Централна Европа, са Австрия, Унгария, Чехословакия, Полша, Румъния, Югославия и Италия.[2] В този списък са пренебрегнати новосъздадените балтийски държави Естония, Латвия и Литва (чиято столица Вилна е родното място на някои от най-известните днешни централноевропейски интелектуалци), но най-вече е пропусната Ваймарска Германия. Това изключване може и да отразява желанието на междувоенните французи да забравят самото съществуване на германския си съсед, но едва ли отговаря на мнението на много от тогавашните германци, за които новите и уязвими страни на югоизток от тях са открит терен за мечтите за германско икономическо възраждане, териториално разширение и геополитическо влияние. Нито пък една подобна гледна точка се ограничава единствено до германците. Чак докато военните последици от третирането на Централна и Югоизточна Европа като естествен заден двор на Германия не стават неизбежни, западните дипломати и учени от междувоенното поколение не са против едно такова бъдеще на региона. Много от тях виждат в германското господство там ключ към сдържането на Съветския съюз и вероятно повечето биха се съгласили със съвременния унгарски икономист Елемер Хантош, че Версайското споразумение е радикално нестабилно в тази част на света. (Mutatis mutandis [с необходимите уговорки], готовността на Запада да приеме статуквото в съвременна Централна Европа, дори на цената на съветски контрол там, е отговор на подобни опасения за нестабилност в района между историческите национални държави).[3]

С разгрома на Хитлер всички подобни перспективи, насочени към Германия, престанаха да бъдат надеждни. Нещо повече, в резултат на нацизма те загубиха и своята историческа легитимност. И така от 1945 г. до съвсем скоро „Централна Европа“ стана невидима за Запада. Очевидно е, че това твърдение, възприето буквално, е малко тенденциозно. Политиците и дипломатите в Съединените щати, Великобритания и Франция отбелязваха събитията в района на Европа, попаднал под съветско господство през периода 1945-1949, и внимателно следяха за признаци на бунт, макар и само като карта, която да изиграят в голямата дипломатическа игра със самия Съветски съюз. Но във вътрешната политика на западните съюзници и в света на „мислещите класи“ идеята за образувание, наречено Централна Европа, изчезна от полезрението. В западното интелектуално и политическо въображение възстановяването на Европа след 1945 се превърна в синоним на създаването на икономическо и дипломатическо единство между западните съюзници и възстановените страни от Западна Европа. В най-добрия случай Европа се превърна в мечтата на Жан Моне и неговите последователи, един вид редуциран науманизъм, наднационален икономически съюз, но ограничен до бенефициентите на плана „Маршал“ и осветен в Римския договор. „Междинните земи“ попаднаха в културно безвремие и под руска политическа опека.[4]

В този процес със сигурност нямаше нищо предрешено. Западното обществено мнение, както и западните писатели и учени, вече отдавна бяха загрижени за останалата част от Европа, като това датираше поне от времето на протестите срещу отношението на руските царе към полските въстания от първата половина на XIX век. Британските либерали и техните избраници бяха имали дълго и почтено участие в революциите и въстанията от 1848-1918 г., а унгарците, чехите, сърбите и поляците в даден момент бяха търсили подкрепа и насърчение от Лондон или Париж. Масовата емиграция от този регион към Съединените щати в началото на века беше довела до появата на малък, но добре организиран електорат в градове като Кливланд, Чикаго и Ню Йорк, а американската подкрепа за създаването на независими държави в Централна и Източна Европа се дължеше в немалка степен и на неговото присъствие. Сръбските загуби по време на Първата световна война и изоставянето на Чехословакия в Мюнхен през 1938 г. не бяха останали незабелязани в западната преса, а възходът на фашизма помогна за мобилизирането на едно поколение западни интелектуалци в защита на демокрацията и политическите свободи както на Изток, така и на Запад. Не всички са избирали да сътрудничат пред перспективата да умрат за Данциг.

Ето защо изчезването на тази част от Европа от съзнанието на западната интелигенция след 1945 г. представлява удивителен акт на колективна културна амнезия, който може да се сравнява единствено с възторга, с който другата половина на континента беше преоткрита в края на 1970-те години. Самото преоткриване беше съпроводено от смущаваща степен на интелектуално високомерие, от усещането, че Централна Европа наистина съществува само в моментите, когато западните мислители си я представят. Този вид солипсистки географски номинализъм се проявява например в речта на Сюзан Зонтаг на Международната конференция на писателите в Лисабон през май 1988 г. „Централна Европа – заявява тя – е американска [sic] метафора, антируско понятие, целящо да обясни, че страните от съветския блок не са придатъци на Съветския съюз, а някои дори го предшестват… Това е много полезно за неруснаците понятие“.[5]

Контекстът за подобно спиращо дъха невежество са особените политически обстоятелства в следвоенните години. Във Франция, Италия, Великобритания и Съединените щати (страните, с които се занимавам в това есе) единствените хора, които последователно говореха за и в полза на земите от Виена до Вилна, бяха политическите емигранти от епохата на Студената война. Последните варираха в целия политически спектър – от озлобени социалдемократи до носталгични монархисти, но бяха обединени в своя антикомунизъм. През десетилетието след края на войната тази позиция ги направи почти нечуваеми за лявата интелигенция, която доминираше в обществените дискусии във Франция и Италия, и упражни решаващо влияние върху литературните и академичните среди във Великобритания и (в по-малка степен) в Съединените щати. Но дори писателите и мислителите от политическия център и десницата не се интересуваха толкова от съдбата на региона като такъв, колкото от ролята, която той играеше за укрепването на Съветския съюз като световна сила. Когато изгнаниците от Източния блок говореха или пишеха за поробването на Полша, преврата в Прага през 1948 г., политическите преследвания и народните протести, те със сигурност получаваха отзвук в десните кръгове и консервативната преса. Но те се заблуждаваха (както някои от тях оцениха), ако предполагаха, че аудиторията им се интересува дълбоко от състоянието на техните родини. За антикомунистическите интелектуалци това, което се случваше в Будапеща или Прага, беше просто логично продължение на онова, което вече се беше случило преди години в Москва и Киев. Събитията в Полша и Румъния можеха допълнително да подсилят аргументите в полза на бдителността и военното превъзходство на Запада, но погледите оставаха твърдо вперени в Кремъл. Част от трагедията на следвоенните емигранти беше, че те никога не можаха да разберат напълно маргиналността, на която тази геополитическа загриженост обричаше всичките им усилия да просветят свободния свят.

От друга страна, левите интелектуалци се стремяха да мислят само добро за Съветския съюз. Независимо дали комунисти или некомунисти, те пренасяха върху Сталин и неговите наследници социалистическите мечти, развенчани и неосъществени в индустриалния и доминиран от Америка Запад. Между славата на „победителя при Сталинград“ и искреното желание да намерят на Изток бъдещето на един утопичен проект, спрян в земите, където се е породил, западните интелектуалци от следвоенните години нямаха много време за новини от лабораторията, в която се провеждаше експериментът. Фактът, че Централна и Източна Европа трябваше да се превърнат в индустриалната фронтова линия на съветския напредък толкова скоро след като бяха предоставили селскостопанската ресурсна база за нацисткото завоевание, беше въпрос с незначително значение. За западната левица от 1945 г. до началото на 1960-те години съветизацията на Източна Европа беше както нещо добро само по себе си, така и най-добрата гаранция за оцеляването на руската революционна държава.

След смъртта на Сталин и особено след потушаването на Унгарската революция през 1956 г. се появиха признаци на промяна. В Италия все по-независимата позиция на самата Комунистическа партия, която по различни начини нюансира идентификацията си със Съветския съюз, улесняваше „дясномислещите“ леви интелектуалци да се дистанцират от съветския блок, без да се излагат на обвинения, че са се продали на американците. Във Великобритания и Съединените щати манихейските навици от Студената война намаляха, което направи възможно за социалистите и либералите да критикуват собствените си правителства, без да предлагат съпътстваща апология на реда на нещата в Прага или Москва. Само във Франция, където културната хегемония на комунистическата партия все още не беше отслабнала, критиката на съветското нахлуване в Унгария (например от Сартр) все още беше ритуално следвана от потвърждаване на вярата във възможностите на комунизма.[6]

Независимо от това развитие и от моментния изблик на гняв поради събитията от 1956 г., Централна Европа си оставаше по същество невидима за западните мислители. С намаляването на доверието в съветската утопия (най-вече като страничен продукт от разкритията на Хрушчов на ХХ конгрес) лявата интелигенция на Запад се отдръпна от региона и вместо това започна да проектира надеждите си в неевропейския свят. В резултат на това, след като вниманието беше съсредоточено върху Алжир, Гана, Куба и (в крайна сметка) Далечния изток, съветските сателити, намиращи се по-близо до родината, се превърнаха в смущаваща неуместност – неуместна, защото за всички, освен за най-закоравелите комунисти, те вече не служеха като прототипи на следреволюционни общества. Смущаваща, защото тези сателити предлагаха неудобно близко напомняне за постиженията на реалния социализъм в европейските му родини.

Ако не друго, то пропастта между Изтока и Запада, която се бе отворила през 1945 г., се разшири още повече след 1956 г. В непосредствено следвоенните години някои интелектуалци в съветския блок (особено в Унгария и Чехословакия) все още говореха на същия език като западните си колеги, критикувайки собствените си правителства в името на социалистическия идеал. Но след 1956 г. интелектуалците в Полша и другаде станаха все по-критични към марксистките режими, за чието създаване бяха помогнали, предлагаха ревизионистични критики на политическата и икономическата безизходица на народните демокрации и ставаха още по-малко склонни да приемат официално одобрените условия на дебат и описание. Подобна неприязън към основните комунистически практики създаде Новата левица във Франция и Италия през 60-те години, но тук паралелът свършва, тъй като антикомунистическата левица в Париж или Рим не изпитваше нищо друго освен презрение към „буржоазните“ опасения на реформаторските критици в Прага или Варшава. Именно този страх, че източноевропейските ревизионисти са изоставили сталинизма само за да прегърнат либерализма, обяснява хладната реакция на много радикални кръгове на Запад срещу Пражката пролет. Появата на съветските танкове през август 1968 г., разбира се, срещна почти всеобщо осъждане, но западните интелектуалци, погълнати от вътрешните си конфликти и мобилизирани срещу войната във Виетнам, далеч не бяха въодушевени от умерените стремежи на един Дубчек.[7] Що се отнася до студентските протести от март 1968 г. във Варшава, те бяха заглушени от дебатите в Сорбоната, а последвалите антисемитски репресии в Полша не предизвикаха почти никакъв отзвук в кръговете, формиращи общественото мнение на Запад.

Ето защо не е абсурдно да се предположи, че докато в Централна Европа 1956 и 1968 бяха етапи от възраждането на културното и политическото самосъзнание по тези земи, същите години имаха депресиращо противоположен ефект на Запад. Всъщност те допълнително отдалечиха Централна Европа от вниманието на западните интелектуалци, като я направиха все по-малко значима за техните интереси. Точно както през 1950 г. другата половина на Европа беше разглеждана просто като отражение на Съветския съюз, така и изпадането на последния в немилост (отчасти в резултат на действията му в региона) отдалечи самата Централна Европа от центъра на вниманието. В началото на 70-те години, след появата на Герек в Полша и Хусак в Чехословакия, както и с „независимата“ политика на Кадар и Чаушеску, Централна и Източна Европа отново изглеждаше стабилна; събитията от 60-те години бяха последвани от „нормализация“ и интересът, такъв какъвто беше, се разсея.

Затова е още по-забележително, че за по-малко от едно поколение по-късно Централна Европа отново е в дневния ред на Запада. На темата са посветени редакционни статии в най-големите ежедневници на Великобритания, Франция, Италия, Съединените щати и, разбира се, Западна Германия. Значими списания посвещават цели броеве на темата. От Бъркли до Берлин се провеждат колоквиуми, посветени на географията, историята, културата, политиката и значението на самия термин. Емигранти от всички страни на Източна и Централна Европа са призовани да изложат своите възгледи, а видни литератори с увереност разказват за произведенията на автори, чиито имена и държави не са могли да произнесат допреди няколко години. Излязоха много изследвания за Виена от края на века, а подобни книги се подготвят за Будапеща и Прага отпреди 1914 г. (може би предусещайки ехото на нашия почти завършен век). Изложби, посветени на изкуството, архитектурата и обществото в Централна Европа от началото на ХХ век, обиколиха половината свят. Днес всички ние сме централноевропейци. Какво точно се случи?

Един от отговорите може да се състои в просто изреждане на събитията от 70-те години. Между публикуването на „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин през 1973 г. и обявяването на военно положение в Полша през 1981 г. се поместват Хелзинкската конференция и споразумението от 1975 г., стачките в Полша през 1976 г., последвани от създаването на KOR (Комитет за защита на работниците), обявяването през следващата година на Харта 77 в Чехословакия и, разбира се, забележителната поява на „Солидарност“ в Полша през лятото на 1980 г. В местния контекст те могат да се разглеждат като част от кумулативна поредица от каталитични моменти, започващи с въстанието в Източен Берлин през 1953 г. Но за Запада събитията от 70-те и 80-те години идват сякаш от нищото със съответните драматични последици.

Независимо от това, подобен списък от значими новини от чужбина не може сам по себе си да обясни начина, по който те са били приети у нас. Една от причините за реакцията на западните интелектуалци през последните години е промяната във вътрешнополитическия баланс. През 50-те и 60-те години антикомунизмът беше най-силно изразен сред учените и писателите от северните страни на Запада – най-вече Западна Германия. В южните страни (например Италия, Франция), където процъфтяваха силни местни комунистически партии, доминиращата лява интелигенция до голяма степен не беше размита от критични гласове от центъра, още по-малко от десницата (да вземем за пример съдбата на Раймонд Арон, игнориран в Париж през по-голямата част от кариерата си, но възхваляван във Федералната република и Съединените щати). Тъй като повечето от следвоенните западни интелектуалци вземаха пример от Париж, моделът на интелектуален отговор на събитията в съветския блок беше гореописаният. Но от средата на 70-те години комунистите бяха в упадък в Латинска Европа (ускорен във Франция и Испания, стабилен в Италия), като умерените социалдемократически партии ги заместиха в лявата част на вътрешния политически спектър. Ако не друго, то лявата интелигенция именно в Северна Европа днес е по-благосклонна към съветските политики и действия. Мирната инициатива от 1979 г., която съвпадна с появата на ракетите „Круз“ и „Пършинг“, получи приятелско посрещане в политическите и академичните среди в Скандинавия, Западна Германия, страните от Бенелюкс и Великобритания. За разлика от тях, все по-антикомунистическата интелигенция, особено във Франция, остана глуха за Москва, но с нарастващ интерес слуша новините и мненията от съветските сателити.

Ако това обяснение ни помага да разберем защо мъжете и жените в Париж или Рим отново се интересуват от събитията на изток от тях, то само по себе си не обяснява положително модния вкус да се говори по-специално за Централна Европа. За да си обясним тази мода, която вече се е разпространила и в Съединените щати, може би трябва да започнем с Милан Кундера. В статии, публикувани между 1981 и 1985 г. в американски, френски и британски списания, той осъди неизбежното изчезване на Централна Европа, пагубното влияние на руското господство в региона и невежеството на Запада по отношение на жизненоважното значение на централните земи за оцеляването на Европа като цяло.[8] А след Кундера дойде истински товарен влак с централноевропейски писатели. В много от случаите те вече бяха наоколо преди Кундера и дори казваха почти същите неща. Но сега те за първи път бяха забелязани на Запад от нещо повече от някакво малцинство специалисти и сънародници. Важни трудове на историци и философи от Полша, Унгария и Чехословакия бяха преведени на английски език (преводите на френски и италиански в повечето случаи бяха малко по-рано, а на немски – още по-рано), а достъпни текстове, публикувани дотогава само в емигрантски списания като Zeszyty Literackie и Svëdectvi, получиха бърз превод и признание в Италия, Франция, Великобритания, Съединените щати и Канада.

Кундера има специфична чешка визия за Централна Европа – мрачна, скептична, подозрителна, самокритична и несигурна – и начинът, по който тя оцветява полемиката му, несъмнено на свой ред повлия върху англо-американското разбиране за това понятие. Но неговото собствено творчество е и кулминацията на един процес. Периодичните издания, занимаващи се с Централна Европа (като Alternative във Франция и Cross Currents в Съединените щати), съществуваха преди творчеството на Кундера да ускори интереса към тях, макар че особено писанията от 1984 г. със сигурност дадоха тласък и на други издания (Европа, започнато през 1984 г., Микро-мега[9] и Източноевропейски репортер, създадено през 1986 г.). Като цяло възприемането на емигрантските и дисидентските писатели на Запад изглежда е било процес на натрупване. Напусналите Чехословакия или Полша през 1968-1969 г. се нуждаеха от почти десетилетие, за да бъдат чути (с изключение на Германия и Австрия, където Виена и Мюнхен се оказаха гостоприемни за изгнаниците, особено от левицата). Дори и в редките случаи, когато ставаше дума за обратното, интересът не винаги беше най-желаният. Лешек Колаковски, полският философ и водещ ревизионистичен мислител от 50-те години, предизвика интерес сред западните интелектуалци повече заради своя magnum opus върху марксистката мисъл, отколкото заради многобройните си трудове върху теологията и етиката – предпочитание, което е косвено потвърждение на твърде различните проблеми на радикалните интелектуалци в двете половини на Европа.

По времето, когато се появи „Солидарност“ обаче, почвата беше вече по-плодородна и интелектуални знаменитости като Адам Михник можеха да бъдат публикувани и четени почти толкова бързо на Запад, колкото и в нелегалната преса у дома в Полша.[10] Симпатиите към Лех Валенса и неговото движение (по време на, но особено след публичните му успехи) бяха особено подчертани сред политическите и работническите среди във Франция и Италия (и значително по-слаби във Великобритания и Западна Германия). В резултат на това полските емигранти и изгнаници от реколта 1981 г. се интегрираха почти веднага във вътрешните кръгове на парижката интелигенция. Въпреки че първоначалното им посрещане и ентусиазмът за тяхната кауза намаляха, те никога не са били изхвърлени до маргинален, почти на парии статус, какъвто беше отреден на техните предшественици.

Друг фактор, който откри пътя към по-благосклонно приемане в началото на 80-те години, беше увеличаването на академичния обмен през последните години – особено в полза на унгарските учени, които идваха да преподават и четат лекции във всички западни страни, възстановявайки връзката с по-старото поколение унгарци от 1956 г. и след това, много от които днес заемат високи постове по-специално в американските университети. Изтъкнати личности като Дьорд Ранки, покойният унгарски историк, организираха обмен между своите академии и западни институции (Оксфордския университет, Университета в Индиана) и бяха придружени от множество унгарски икономисти, които обсъждаха със западните си колеги предимствата и недостатъците на унгарския икономически модел. Това участие на Изтока в западните академични дискусии неизбежно породи поне някаква реципрочна загриженост на Запада за делата в социалистическите страни – загриженост, едновременно реална и критична, за разлика от абстрактния и донякъде отвлечен поглед на симпатизиращите леви учени от предишното поколение.

Споменаването на академичния обмен подсказва, че известна роля за повишаването на западното съзнание са изиграли и събитията в самия съветски блок – повече комуникации, облекчени ограничения за някои категории професионални пътувания, нови насоки на официалното мислене по отношение на икономическата политика, ново поколение неидеологически дисиденти (но не и Горбачов, който се появи едва в края на процеса). В това, разбира се, има известна доза истина, но в най-добрия случай тя обяснява лекотата, с която подновеният интерес към Централна Европа вече можеше да се превърне в знание. Не бива да се преувеличава значението му като описание на самия интерес. И преди е имало „détentes“. Всъщност почти всичко, което се предлагаше от Централна Европа през 70-те и 80-те години, се е появявало и преди. Собствените трудове на Кундера са били изпреварени например от румънеца Мирча Елиаде, който през 1952 г. пише в Preuves в Париж: „Тези култури [т.е. тези на Централна Европа]… са в навечерието на своето изчезване… Не усеща ли Европа ампутацията на част от плътта си? Защото в крайна сметка всички тези страни са в Европа, всички тези народи принадлежат към европейската общност.“[11]

И все пак, когато Елиаде пише тези думи, главните мислители на западната култура гледат покрай него. Нито неомарксисти като Сартр, нито християнски моралисти като Еманюел Муние не обърнаха внимание на съвременното заточение на източната половина на Европа. Всъщност те го признаваха и не го одобряваха. Но те и техните съвременници от левицата (с някои почетни изключения като Елио Виторини и Игнацио Силоне) гледаха отвъд Будапеща и Букурещ, като очите им бяха здраво вперени в метаисторическите оправдания на настоящите съветски прегрешения. Моралните призиви към общоевропейската чувствителност не получиха почти никакъв отзвук никъде (Раймонд Арон прави изключение във Франция, но и той беше преоткрит в Париж едва в началото на 80-те години!)[12]

Значителният фактор не са променените обстоятелства на Изток, а променената чувствителност на Запад. Когато беше публикуван „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин, той не предложи нищо неизвестно за съветската система от лагери за принудителен труд (чак до самия термин „ГУЛАГ“, използван от Кравченко през 1946 г.), освен богати подробности. В края на 40-те години и след това бяха публикувани множество мемоари и есета, а фактът на съществуването на лагерите вече не се оспорваше, както някога. Важен беше таймингът, конкретното време.[13] Когато „Архипелагът ГУЛАГ“ се появи на Запад, той се сблъска с една интелектуална общност, която се намираше в процес на дълбока промяна. Би било приятно да можем да кажем заедно с югославския писател Данило Киш, че благосклонното приемане на Централна Европа е резултат от откритието на Запада, че „е загубил част от собственото си наследство и че по този начин е обеднял“.[14] Но това е наивно. Чехите, поляците и унгарците отдавна гледаха на Запад в търсене на потвърждение на своята европейска идентичност (унгарците и поляците може би с известна двусмисленост). Това, че сега, от края на 70-те години, те са получили ответна реакция, е радващо, но това едва ли се дължи на някакво колективно западно чувство за загуба.

Реално изгубена, особено във Франция и Италия, беше вярата в марксизма (любопитно е, че марксизмът все още оцелява и понякога процъфтява сред интелектуалците и учените в англоезичния свят, където никога не е придобивал политическа стойност; наред с другото, поради тази причина централноевропейците се чувстват по-добре в Латинска Европа). Разбира се, заклинанието, което марксизмът хвърляше върху радикалната интелигенция на Западна Европа в периода 1945-1975, не се разсея за една нощ. Траекторията на френските интелектуалци е парадигматична (още повече, че през тези години техният пример е най-често следваният). Първо, през 1956 г. дойде двойният удар от речта на Хрушчов и нападението над Унгария, което сложи край на разбирането за идентичност „марксизъм-партия-пролетариат“. След това марксизмът беше изнесен, при което спонтанните селяни уж замениха организираните работници на мястото на водача на историята. Едва когато този мит на свой ред изгуби своята достоверност (някъде между Културната революция и Пол Пот), интелектуалците върнаха погледа си към Европа – континент, на който през 1968 Съветският съюз отново допринесе за по-нататъшното подкопаване на собствения си основополагащ мит. По времето, когато Солженицин се появи във френски превод, бившите епигони на Сталин и Мао вече бяха насочили критичния си огън първо към Маркс, после към Хегел и накрая към всички форми на утопични или системно изграждащи теории, смятани за колективно отговорни за тоталитарното им потомство.[15]

С други думи, едва когато френските интелектуалци бяха открили собствените си мотиви (крайно идеалистични и абстрактни) за прекласифицирането на марксизма като неуспешна и погрешна фантазия на майстори мислители от XIX в., те можеха да погледнат наново към Съветския съюз (или a fortiori към Източна Европа) и да разпознаят по-земни причини за натежаването на идеологическата котва. И дори тогава миражът на еврокомунизма (кратък момент от 1975 до 1978 г., когато имаше надежда, че комунистите във Франция, Италия и Испания ще изградят обновено, демократично комунистическо движение) забави този процес. Но съвпадението на вътрешнополитическия упадък (за всички западни комунистически партии), продължаващото идеологическо повяхване, нахлуването в Афганистан, както и възходът и падението на „Солидарност“, спомогнаха за завършването на картината. Към 1982 г. марксизмът в бившите си западни крепости беше почти толкова мъртъв, колкото и в земите на своето възцаряване, и се отвори нов канал за комуникация. След като престанаха да звучат като партийни бюрократи и започнаха да говорят на един и същ език със своите централноевропейски колеги, западните интелектуалци вече можеха да започнат да чуват какво казват последните.

Споменаването на езика тук не е съвсем безпричинно. Друг елемент на общоевропейското сближаване беше повторното появяване на темата за правата в западната политическа теория. През по-голямата част от този век философите и политическите теоретици пренебрегваха „говоренето за права“, било с мотива, че правата не могат да бъдат логически обосновани („безсмислица на кокили“ на Бентам), било защото били нещо исторически ограничено, продукт на обстоятелствата и правната практика, а не вечни и съществени. А за марксистите, разбира се, терминът обикновено се предхождаше от пейоративно квалифициращо прилагателно (например „буржоазен“). Но редица основополагащи англоезични трудове на политическата мисъл, публикувани през 70-те години, се захванаха със задачата да заместят правата в центъра на етично обоснованата политическа аргументация, подкрепена в това от многобройни групи със специални интереси, които се стремят да присвоят езика на правата в подкрепа на своите искания („права на жените“ и др.). Въпреки че тези трудове едва наскоро започнаха да се превеждат на френски и италиански език, нарастващият местен интерес към аналитичната политическа философия като заместител на дискредитираната континентална метафизика е несъмнен.

От това невинаги следва, че езикът на правата, който сега е на мода на Запад, отговаря напълно на правата, за които дисидентските интелектуалци в Централна Европа претендират от много години. Когато централноевропейските дисиденти говорят за права, те често имат предвид нещо както по-широко, така и по-специфично от смисъла, който се съдържа в по-ограничения философски дискурс на западните теоретици (макар че тук италианците и французите служат като своеобразен мост). Въпреки това не изглежда необосновано в тези развития да се вижда появата на общ език по темата за политическите претенции и задължения.[16]

Един от ефектите на новия западен ентусиазъм за говорене за права (ентусиазъм, който поне в Париж понякога е демагогски и обратно пропорционален на предишния интерес към темата) беше да се предложи начин да се подкопае културният релативизъм, така модерен в западните трудове от 60-те и началото на 70-те години, този специфичен отказ да се критикуват подходите на другите (колкото и да са отвратителни) в името на собствената политическа култура. Възраждането на една разновидност на неокантианството предложи възможност за осъждане на етичните недостатъци на другите и даде възможност на западните писатели да се занимават директно с опита на централноевропейците, вместо да им отказват самите доказателства на собствените им сетива, както това беше в миналото. Тази констатация обаче не е общовалидна. На Запад все още има писатели и учители, които се придържат към философията на подозрението, наследници на Хайдегер и Сартр, когато не са и последователи на Дерида. Но е важно, че днес западните интелектуалци не са толкова единни, колкото в който и да е момент след войната; от Милано до Мичиган има разпръснати последователи на Маркс, Грамши, Фуко, Ницше, Попър, Прудон и Исус, както и такива, които не следват никого от изброените. Или, за да вземем само една важна съвременна фигура, доскоро би било немислимо Юрген Хабермас и неговият комунитарен либерализъм да предизвикат широко уважение сред основните интелектуални леви.[17]

Ако смъртта на марксизма съставлява основната отправна точка в новата западна съпричастност към Централна Европа и ако модата на правата е създала поне илюзията за общ политически език, то други фактори също изиграха своята роля. През по-голямата част от периода 1948-1973 г. културната идентичност на Западна Европа беше силно оцветена от антиамериканизма. Започнало във Великобритания по време на самата война, през 50-те години възмущението от привилегированите американци („свръхплатени, свръхсексуални и натресени тук“) се превърна в комбинация от икономическа ревност и политическо противопоставяне, подхранвани от разочарованието, породено от същия този европейски упадък, който бе довел Съединените щати до привилегированото им положение. Във Франция и Италия ситуацията се изостри от наличието на агресивни анти-американски комунистически партияи и от спомените (особено силни във Франция) за амбивалентното настроение по време на Освобождението, когато недоволството от американското присъствие и политика надделяваха над признанието за американската роля в освобождаването на тези страни.[18]

Макар че след края на Корейската война противопоставянето срещу американския съюз и американското присъствие в Европа намаля, то беше наново разпалено от конфликта във Виетнам, който съвпадна с нарастващото усещане за възраждането на Европа като световна сила. Защитавайки претенциите и действията на Съветския съюз по-скоро като противовес на американската мощ, отколкото на идеологическа основа, много европейци от 60-те години симпатизираха на визията на дьо Гол за една Европа, простираща се от Атлантическия океан до Урал. Но така описаната Европа, включваща Русия и нейните западни територии, парадоксално намаляваше значението на славянските и други земи по западните граници на Русия, като ги разглеждаше просто като продължение на голямата страна. Без да имат съпоставими отношения с която и да е западноевропейска държава (с изключение на Великобритания в очите на дьо Гол), през тези години Съединените щати се разглеждаха едновременно като аутсайдер и натрапник, не по-малко в Европа, отколкото в Югоизточна Азия.

В по-ново време антиамериканските настроения в Европа придобиха по-скоро културна, отколкото политическа форма. Точно както Западна Европа през 70-те години се американизира повърхностно (в облеклото, музиката и търговията), така се появи и недоволство от този процес. Въпреки че днес френските социалисти се надпреварват да „модернизират“ Франция по калифорнийски модел, още през 1981 г. министърът на културата Жак Ланг се изказа агресивно срещу гнусната посредственост на американската популярна култура. Испанските левичари пък се стремяха към закриване на американските бази, отчасти като закъсняло отмъщение за подкрепата на САЩ за Франко. Особено в Северна Европа движенията за ядрено разоръжаване призоваха правителствата си да се стремят към нещо като неутралитет в международните отношения. Но общото между тези прояви на раздразнение към Съединените щати беше начинът, по който те все по-често се изразяваха с европейската лексика. Това беше особено характерно за Западна Германия, където говоренето за Европа, което не се ограничаваше само до левите интелектуалци, на практика беше синоним на желанието за създаване на безядрена неутрална зона между свръхсилите.

Тук за първи път западноевропейската неприязън към Съединените щати беше поне потенциално съвместима с перспективата и интересите на останалите европейци. Макар че сравнително меките антиамерикански настроения на италианците и французите все още се вписваха по-удобно в опита и инстинктите на интелектуалците в съветския блок, агресивната неутралност на британските, холандските и германските активисти в END (Европейско ядрено разоръжаване) намери известен благоприятен отзвук, особено в Източна Германия, където паралелното движение за мир имаше значителна подкрепа сред дисидентските и църковните среди. Първоначално имаше определени трудности, тъй като в ушите на един поляк или чех писанията на човек като Едуард Томпсън носят тревожно ехо от миналото. Обвиняването както на Вашингтон, така и на Москва едновременно е малко убедително за онези, за които съветската армия и нейните местни слуги са единствената реалност, която има значение. Едва когато акцентът върху мира (т.е. разоръжаването на Запада) беше съчетан с искания за права и възстановяване на свободите на неофициалните активисти за мир на Изток, беше установен някакъв крехък диалог.[19]

Той продължава да бъде слаба основа за взаимно разбирателство. Това, към което винаги са се стремили по-радикалните западни движения за мир и техните поддръжници от зелените движения, е премахването на всякаква военна роля на Съединените щати в Европа. Присъствието на Русия в такава Европа, изключването на Съединените щати и разоръжаването на западните съюзници поразяват дисидентите от Социалистическия блок, колкото и да симпатизират на подобни движения, като монументално наивни (мнение, което мълчаливо се споделя и от много леви във Франция и Италия – още едно доказателство за нарастващото значение на разделението север-юг в днешна Европа). Общата опозиция срещу милитаризма (изразена в някои части на Източна Европа чрез отказ от военна служба), общите страхове от ядрена и екологична катастрофа, както и известен пуритански антиматериализъм сред писателите и политическите активисти в Чехословакия и Западна Германия, например, сочат възможно сближаване на опасенията, но не и нещо повече.[20]

В известен смисъл това, което виждаме тук, е още веднъж проекция на западна радикална визия върху въображаем централноевропейски пейзаж. Ако някога това е била фантазията за социализма, сега това е мечтата за „обединена, независима Европа“. Ако тя не може да бъде постигната на Запад поради присъствието и интересите на Съединените щати, то нека бъде осъществена на изток, в някаква свободно дефинирана Централна Европа, чудодейно освободена от всички исторически и географски ограничения. Всъщност дисидентите в региона, нетърпеливо търсени от западните теоретици като събеседници и като живи доказателства за правдоподобността на собствените им проекти, също са нещо като проекция. Те заемат определено място в схемата на западните радикали, като служат за легитимиране на антиамериканския уклон на западноевропейския план за континента по силата на собствените си симетрични антисъветски радикални искания. Това е роля, за която малцина дисидентски интелектуалци в Централна Европа са подготвени или биха желали да изпълняват.

Последният обстоятелствен фактор, който благоприятства интереса към Централна Европа, е постоянното намаляване на полярността и напрежението в самия западноевропейски политически живот. Само преди няколко години Франция, Италия и Испания бяха обхванати от дълбоко историческо разделение на леви и десни – комунисти и социалисти от една страна, либерали и католици от друга. Сега всичко се променя. Най-важният аспект, за който вече стана дума, е вътрешната трансформация на старата левица, макар че краят на романтиката с марксизма също откри възможности за диалог отвъд древното разделение. Социалистическите партии в Португалия, Испания, Франция и Италия са управлявали или са били част от управляваща коалиция през последното десетилетие и сега в повечето отношения са по-близки до либералите и умерените представители на центъра, отколкото до комунистите, с които някога са били свързани.

Това намалено значение на термините и правилното в западноевропейския език (отразено в безкрайните дебати особено във Франция за „края“ на левицата и т.н.) премахна остротата на дебатите за Централна Европа. Налице е забележително ниво на съгласие в целия западен политически спектър, поне що се отнася до по-повърхностните измерения на значението на европейската идентичност. Милан Кундера и Вацлав Хавел са толкова почитани в едно политическо семейство, колкото и в лагера на неговите противници. Това е странна ситуация и вероятно тя е обречена да се разпадне пред лицето на сериозен политически избор за бъдещето на Централна Европа. Но засега има съгласие по основните въпроси: Централна Европа е част от Европа, тя трябва да бъде свободна, нейните писатели и мислители са интересни.

Едно от обясненията за тази възприемчивост се крие в сегашната мода на „евро-разговорите“, обсебеността от плановете за големия взрив през 1992 г., когато дванадесетчленната Европейска общност трябва да премахне всички бариери – тарифни и човешки – между своите съставни части. Отвъд предвидимия фокус върху данъците, митническите такси, ценовата политика и други подобни, съществуват въпроси от реално значение за целия континент. През последните две десетилетия Европейската общност извървя дълъг път към създаването на федерална система. В по-малките държави, но също така и в Италия, Франция и Федералната република, вече не е просто приказка да се говори за европейци или за европейски възгледи. Разбира се, съществуват и вътрешни различия; в едно скорошно проучване британците и датчаните не показаха голям ентусиазъм по отношение на идеята за Европейски парламент с истински законодателни правомощия. Но същото проучване показа, че французите (и особено италианците) са много за такова федерално политическо устройство.[21] И като цяло южната половина на общността реагира положително на намаляването на националните различия – след италианците и французите, испанците са тези, които с най-голяма готовност подкрепят идеята (комунистическите партии на Франция и Португалия се забавиха по този въпрос, но подобно на антиевропейците в британската Лейбъристка партия, техните възгледи вече нямат особено значение за никого).

Въпреки това несигурността на 1992 г., както и нейните възможности, допринесоха за съсредоточаване на вниманието върху „другите европейци“. Когато Европейската общност се разшири още повече, както със сигурност трябва да стане, кого ще включва тя? Австрия и Югославия? А след това? В предишните години на тези въпроси не се обръщаше особено внимание, дори само защото всички подобни виждания бяха политически нереалистични. Не откъснати вече от Западна Европа, с икономики, които вече са свързани със Запада чрез заеми, търговия и подаръци (в случая на двете Германии), страните от Източна и Централна Европа имат всички основания да настояват за по-тесни връзки в момент, когато Съветският съюз вече не възпира активно подобни действия. Западноевропейците, които свикнаха да говорят за перспективите за една по-широка, транснационална Европа, едва ли могат да избегнат признаването на това развитие. Двете Европи все още са много далече една от друга (не само поради разделението Изток-Запад) и голяма част от разговорите между тях са на кръстопът. Но все пак се води разговор и предстоящата трансформация на някогашния общ пазар само ще засили този обмен.

При предлагането на обяснения на подновения интерес на Запада към Централна Европа изхождах от фикцията за общ западен опит, визия за Централна Европа, която дава информация за реакцията на Запада като цяло. Това е необходима фикция, ако искаме да разберем глобалното значение на „преоткриването“. Но на място и в детайли има някои показателни различия. Едно от тях вече беше отбелязано. През последните няколко години се наблюдава доста забележително възраждане на Германия (или на трите Германии, ако включим Австрия в този контекст). Без подобно възраждане на немскоезичните земи в центъра на европейската сцена всяко преоткриване на идеята за Централна Европа би било непълно (а може би и невъзможно). Но поради особеностите на германската и австрийската ситуация Централна Европа отново има повече от едно значение, множествен резонанс.

Германската гледна точка по този въпрос ще бъде разгледана подробно в друго есе в този брой. Тук искам само да обърна внимание на начина, по който тази перспектива се различава от onази на западните нации. Когато германските писатели гледат към Централна Европа, те виждат регион, в който освен германците, живеещи в днешните Западна Германия, Източна Германия и Австрия, са живели около 11 милиона етнически германци. След последната война около 9 до 10 милиона от тях напуснаха или бяха депортирани, някои в Германската демократична република, повечето във Федерална република Германия. Дълго време те формираха фаланга от консервативни избиратели, които пречеха на западногерманските правителства да признаят следвоенното споразумение или да се ангажират пряко със сателитните правителства на съветския блок.

Влиянието на този опит вече е почти абсорбирано, но то е заменено от еднакво важна загриженост за миналото от страна на новото поколение германци, които се примиряват с историята на настоящите разделения.

И тук, както и през XIX в., Централна Европа като тема е неразривно преплетена с дебатите за германската идентичност. Левите интелектуалци и активисти търсят на изток решение на дилемата на разделената нация, а национализмът на Зелените и на някои социалдемократи се подхранва от политическата неутралност и вече отбелязания антиамериканизъм.[22] Вдясно, германското присъствие в центъра на Европа е част от друг дебат – ревизионистичната полемика, повдигната от историците Андреас Хилгрубер и Ернст Нолте. За тези автори „легитимният“ страх от унищожение от страна на Съветския съюз обяснява (и помага да се оправдаят) военните действия на нацистите, които по този начин стават защитими, въпреки че са имали случайния ефект да спечелят на Хитлер време, с което да убие повече евреи. Като част от осъвременената стратегия в продължаващата германска борба за оцеляване пред съветското предизвикателство Хилгрубер особено благоприятства „възстановяването“ на изгубената Централна Европа – и не е сам.[23]

Съществуват и други съображения. Подновяването на контактите с ГДР и очакването за разширяване на ролята на Федералната република в икономическия живот на региона датират от времето на Вили Бранд и Ostpolitik от 60-те години. С идването на Горбачов и нарасналия съветски ентусиазъм за връзки със Запада западногерманците виждат себе си като естествени събеседници в региона. Дискусиите по тези въпроси, както и за мястото на германците в някаква централноевропейска общност, заемат много място в германската преса от последните години. Но подобни перспективи далеч не са безспорни в национален план. Защото самите германци са централноевропейци в този смисъл, че собствената им идентичност е част от проблема. Дали Рейнската област е в Централна Европа? А Хамбург? Със сигурност не и по начина, по който това се отнася за Бавария или Саксония. Само по историческа случайност (или, казано по друг начин, като част от капризите на германската история) може да се каже, че германците са участници в преоткриването на Централна Европа. Това, което наистина е било открито, е германският проблем (както за германците, така и за негерманците) и затова тази тема звучи толкова различно, когато се обсъжда от германци.

Същото се отнася и за темата в австрийския ѝ контекст. И тук нещата изглеждат различно. Австрия би могла да тръгне по пътя на Чехословакия през 1945 г. Това, че не го направи, беше неин късмет, но той остави страната (както и през 1920 г.) без естествен център на тежестта. Сега, с разширяването на контактите по унгарската граница (и с [виенската] Мариахилфестщрасе – [която междувременно се е превърнала в] главната търговска артерия на Будапеща), австрийците отново започнаха да търсят икономически и културен център на Изток (в известен смисъл те никога не са го губили – Виена все още е ужасно важен град за източноевропейците, техен трамплин към Запада и жизненоважен източник на новини, както и на стоки). Със сигурност е важно, че именно Ерхард Бусек, член на консервативната Народна партия, издига наново идеята за австрийска Mitteleuropa, която е по-ограничена в географско отношение от тази на Науман, но има забележителни сходства с мисленето на едно по-ранно поколение австрийци, „австромарксистите“ Ото Бауер и Рудолф Хилфердинг.[24] Доколкото австрийското виждане за Централна Европа има нещо общо с идеите, които циркулират в Прага и Будапеща, то отговаря в по-голяма степен на местното разбиране на понятието, отколкото онези френски или американски автори, които се възторгват от един по-абстрактен културен континент, подобен на [бътлъровия] Erewhon[25].

Австрия е различна и по друга причина. Преоткриването на Централна Европа от гледна точка на Виена включва регион, който е почти напълно пренебрегнат в западните дебати. Защото Австрия е съседка на Югославия и там терминът „Централна Европа“ има особен местен отзвук. Докато за чехите това означава стремеж към присъединяване към Запада, а в Западна Германия – движение встрани от (доминирания от американците) Запад, то в Югославия става дума за регионална автономия. Република Хърватска и Република Словения (особено последната) винаги са се чувствали неудобно като част от многонационална федерация, доминирана от сърби и включваща по-бедни, южни национални групи, които никога не са били част от европейската империя и чиито провалящи се икономики се субсидират от по-проспериращия север (отзвук от подобни недоволства в Италия). Следователно тук дискусиите за Централна Европа са начин за изразяване на антисръбски мнения и също така са част от един по-дълъг, по-голям дебат между единството и партикуларизма. За много словенски и хърватски интелектуалци това е въпрос на периферия. От кой център са Загреб и Любляна – от периферията на доминираната от сърби Югославия или от Централна Европа, към която някога са принадлежали в старата Дуална [Хабсбургска] монархия? Връзката с Австрия е очевидна: австрийският регион Каринтия има значително славянско малцинство, а словенците в частност са поне толкова голяма част от всеки австрийски европейски център, колкото, да речем, Словакия.

Това, че Югославия доскоро не участваше в дискусиите на Запад, е иронично признание за успеха на Тито да отдели опита на страната си от онзи на останалата част от Централна и Югоизточна Европа. Единствено в Италия се обръща внимание на този въпрос, и то по една много специална причина: и в Италия Централна Европа е отчасти вътрешен въпрос. В това отношение Италия стои встрани от останалата част на общоприетия Запад. Голяма част от Северна Италия до неотдавна беше част от Австрийската империя. Ломбардия е освободена едва по време на войната от 1859-1960 г., а регионът Фриули – Венеция Джулия е австрийски до 1866 г. и дори днес съдържа значителни германски и славянски малцинства. Подобно на други италиански региони през последните години той се стреми да разшири регионалната си автономия и да утвърди местната си идентичност. Но за разлика от други подобни региони на страната, североизточната част се стреми да осигури дистанцията си от Рим чрез създаването на транснационален регион за взаимно културно сътрудничество, включващ Фриули – Венеция Джулия, австрийска Каринтия, Словения и Хърватия. Политическото и икономическото значение на това сътрудничество, известно като Алпийска Адрия, е неизбежно ограничено, но то оцветява възприемането на дебата за Централна Европа в страната.

Във всеки случай Италия е различна и по други начини. Подобно на Федералната република, тя приемаше дисиденти от съветския блок в продължение на много години. Особено чехи, но също унгарци и поляци, заемат постове в университетите, държали са изборни и назначени длъжности, и са били силно видими в печатните и други медии. Когато през ноември 1988 г. Александър Дубчек дойде да приеме почетна степен от Болонския университет, присъствието и речта му бяха въпрос от национално значение. Ролята на италианските комунисти е от значение тук. Дълго време Италианската комунистическа партия (ИКИ) функционираше като посредник в преговорите между недоволните западни комунистически реформатори и московския център, на който те все още дължаха официална вярност. През 1981 г. обаче популярният лидер на партията, покойният Енрико Берлингуер, осъди обявяването на военно положение в Полша, точно както открито се дистанцира от Брежнев по повод нахлуването в Афганистан. Оттогава насам ИКИ и нейният национален всекидневник L'Unita служат като привилегировани канали за дисидентска и опозиционна мисъл както в рамките на съветския блок, така и на Запад. В резултат на това лявата италианска политическа общност е необичайно добре информирана за идеите и събитията в Полша, Чехословакия и по-специално Унгария, а Централна Европа е място и тема, с които италианските читатели са добре запознати.

И накрая, за разлика от французите, италианските интелектуалци имат по-малко причини за вина и срам от своите трудове и действия през сталинските и пост-сталинските години. Поради това те прекараха доста по-малко време в изкупуване на минали грехове и не бяха толкова крайни в изоставянето на всички минали връзки. По същата причина те не са толкова склонни към песимистични въжделения, колкото техните парижки колеги, и може би имат по-информирано мнение за това какво е и какво не е реалистично в бъдещето на Централна Европа. В същото време те са по-близо и вероятно по-трайно ангажирани с региона, отколкото британските или американските писатели.

Въпреки това преоткриването на Централна Европа е най-силно застъпено именно по атлантическото крайбрежие на двата континента. Дали това е мимолетна мода, вакуум, оставен от марксизма и запълнен от носталгия и фантазия, от искания за признаване на човешки права и разширен културен туризъм? Какво бъдеще има „Централна Европа“ (за разлика от перспективите пред самото място)?

Като начало трябва да се признае, че ако наистина има по-широко запознаване на Запада с Централна Европа, то досега не е довело до по-задълбочено разбиране (в това отношение призивът на Кундера, отправен към западните интелектуалци, попадна на почва, малко по-плодородна от онази, която обработваха Милош[26] и Елиаде в едно по-ранно поколение). Да вземем случая с университетите. Академичното изучаване на историята, политиката или литературата на региона между Германия и Съветския съюз остава малцинствен вкус. Много малко университети в Западна Европа или Северна Америка преподават езиците на Централна, Източна или Югоизточна Европа. Там, където има курсове за региона, те обикновено го разглеждат като подчинена област в по-широката категория на съветските изследвания (или съветската история, или руската и славянската литература). Малко студенти посещават такива курсове, още по-малко учат съответните езици, а само безкрайно малка част от тях се замислят сериозно за специализация в региона.

Една от причините за това е като цяло лошото качество на обучението, което те могат да получат. Притеснително голям дял от компетентните преподаватели са изгнаници от страните от региона. По-възрастните са дошли през 1950-те години, средното поколение датира от полското и чешкото изселване през 1968-1969 г., а по-малък брой са напуснали и дошли на Запад след потъпкването на „Солидарност“. Ако ситуацията в съветския блок не се влоши внезапно, това предлагане вероятно ще пресъхне. Образованието на Запад в областта на историята и културата на половин Европа ще започне да зависи от професори, обучени в други области, като в най-добрия случай интересът към самата Централна Европа ще бъде само вторичен.

Това положение е повърхностно облекчено във Франция и Италия чрез присъствието в университетите и институтите на професионални експерти, мъже и жени с истински интерес към темата за Централна Европа, но често без непосредствени познания за нея и обучени в нещо друго (дори езиковата компетентност често е незадължителна екстра). Във Великобритания, където интересът към темата е по-нисък, отколкото на континента, историята и политиката на поне осем отделни държави от Централна или Югоизточна Европа обикновено се преподава от експерти по съветските въпроси, които без притеснение разглеждат Източна Европа като допълнение към изучаването на Съветския съюз (като ехо от предишното поколение, което разглеждаше същия регион като обикновена бележка под линия при изучаването на друга „историческа“ нация, в случая Германия).[27] В Оксфорд и Кеймбридж например изучаването на Централна Европа може да се осъществи само като второстепенна опция в курсовете, посветени на Съветския съюз. В Съединените щати и Канада положението е по-добро, но не много. Публична тайна е, че през последните години не е лесно да се привлекат най-добрите аспиранти за изучаване на Източна Европа.

Ако съм прав в по-ранната си характеристика на причините за преоткриването на Централна Европа, тази липса на съгласуван академичен фокус не е изненадваща, тъй като повечето от факторите, довели до новата възприемчивост на западните интелектуалци, са негативни – краят на марксизма, загубата на вяра в Съветския съюз, подозрителността към Съединените щати, неутрализмът. В края на краищата не е така, сякаш през последните години е имало някакъв фундаментален труд за Централна Европа, който да завладее и преобрази западното съзнание. Мисля, че тази ситуация помага да се обясни и нещо друго – особено благосклонното приемане на това, което бихме могли да наречем културен прочит на Централна Европа, предложен от Кундера и от унгарския писател Дьорд Конрад – Централна Европа като идея, състояние на духа, светоглед.

Кундера се обръща по-специално към Запада, а визията му за изчезваща Централна Европа се вписва в най-голяма степен във възродения интерес към общоевропейския fin-de-siècle. Но докато носталгията по Париж на Пруст или Лондон на Едуард VII е съвместима с признаването на настоящите реалности (Париж и Лондон все още са сред нас), ентусиазмът по Виена на Фройд или Прага на Кафка не може да не бъде свързан с чувство на съжаление и загуба. Оттук идват и разбираемите по-хубави спомени за Хабсбургската империя, някога толкова порицавана от повечето от нейните поданици. Милан Кундера, разбира се, не предлага възраждане на Какания, Австро-Унгарията на Роберт Музил, която по някакъв начин е влязла в западната мисловна памет като фантастичен род, съчетание между Йохан Щраус и Греъм Грийн. Но именно чехите, повече от всички други, са тези, които са отворили за дебат първоначалната мъдрост на унищожаването на многонационалната държава, и тяхното усещане със сигурност е, че именно Чехословакия, като най-западната от изгубените земи на Европа, е пострадала най-много от събитията след 1918 г.[28] Между това и често споменаваната аналогия с еврейския опит (чехите често откриват близост в ситуацията и несигурност за двата народа), не е изненадващо, че чешкото разбиране за това какво е заложено на карта в Централна Европа и какво е загубено, има най-голямо влияние върху формирането на западното мнение.

В резултат на това малцина от новоизлюпените западни ентусиасти за Централна Европа се интересуват твърде много от дълбоките исторически разломи в региона. Сега не много западни автори обръщат голямо внимание например на загубите на Унгария от договорите, последвали двете световни войни. Но тези загуби на хора и територии са в полза на Чехословакия, Румъния и Югославия и представляват около 25% от етническото население на Унгария. За да вземем друг пример, доста по-доброто разбиране на полските страдания и известността на някои полски писатели и мислители само по себе си не повишава оценката на Запада за разликата между полското и чешкото разбиране за това какво се има предвид под Централна Европа. Много от полските поети и писатели търсят корените си по-скоро на Изток, отколкото на Запад, във Вилна, а не във Виена. Ако те са се обръщали към Запада, по-специално към Париж, то това е било в търсене на разбиране и контакт, а не защото са се съмнявали в централната роля и легитимността на собствената си национална култура. Последен пример е Букурещ (или това, което е останало от него) – град, чиято интелигенция дълго време е смятала, че има привилегировани отношения с Париж, отношения, които все още се отразяват, макар и слабо, от уникалния френски интерес към румънските въпроси. И все пак за много централноевропейци (и не само за унгарците, които с основание са огорчени от отношението на Чаушеску към етническите унгарци в Трансилвания) Румъния дори не е част от региона, а е източна, може би балканска. Но дали тогава Румъния (със или без сегашния си диктатор) е част от Централна Европа? Колко западни граждани, дори и днес, знаят или се интересуват от това? И още по-точно, знаят ли те колко много тяхната собствена незаинтересованост се споделя в самата Централна Европа?

Налице е специфична централноевропейска фантазия за една никога и никъде не съществуваща Европа на толерантността, свободата и културния плурализъм. Тя е още по-силно застъпена в съзнанието на чехите и унгарците, например, поради липсата на реалност. Но докато за централноевропейците тази фантазия е служила може би като необходим мит, странно е да я видим отразена в западните фантазии за Централна Европа, географския регион. Предположението, че тази част от континента някога е била почти рай на културно, етническо и езиково многообразие и съвместимост, създаваща несметни културни и интелектуални богатства, е част от западния образ през последните години. И все пак подобни представи ни връщат отново към Какания, докато в действителност Централна Европа, от битката при Бялата планина до наши дни, е регион на трайна етническа и религиозна нетърпимост, белязан от ожесточени кавги, убийствени войни и чести кланета с мащаби от погром до геноцид. Разбира се, Западна Европа не винаги е била много по-добра, но като цяло е имала повече късмет, което е почти толкова добре. И със сигурност е разумно централноевропейците, в светлината на своята история, да мечтаят малко за Швеция. Но също толкова неуместно е Западът да прави от Централна Европа някаква фантазия, независимо дали става дума за минало или настояще. Всъщност това мирише на лош вкус и не се различава много от другите видове политически фантазии, проектирани на изток през 50-те години.

Проблемът изглежда е, че Централна Европа винаги е изложена на риска да бъде плод на нечие въображение. В продължение на много години тя беше идеологическа проекция на западната радикална мисъл. Тъй като в момента идеологията се продава много скъпо, Централна Европа се превърна в идеализираната Европа на нашата културна носталгия. Тъй като това има нещо общо с начина, по който някои изтъкнати дисиденти са избрали да изразят опозицията си срещу съветското господство, се стигна до диалог. Но на практика Централна Европа си остава много непрозрачно предложение. Възможно ли е в бъдеще да се създаде някакъв вид централноевропейска федерация? Разумно ли е да се предвиди разширяване на сегашната Европейска общност, за да се включат, например, Унгария и Чехословакия? Това изглежда невероятно. Коментар 98 от действащия чешки наказателен кодекс изрично забранява пропагандирането на идеята за централноевропейска федерация, а като се започне от ветото му върху балканска федерация през 1948 г., Съветският съюз винаги се е противопоставял на подобен вид двустранни отношения между съюзниците си, още по-малко на многонационални федерални връзки. Що се отнася до това дали Европейската общност би могла да поеме още повече периферни членове, в някои среди се изразяват сериозни съмнения. Приемането на Португалия, Испания и Гърция вече създаде много трудности – много разходи и известно местно недоволство.

Съсредоточаването върху Централна Европа като културна единица, освободена от непосредствените си геополитически ограничения, доведе до пренебрегване на една от най-съществените характеристики на нейната най-нова история. Факт е, че бъдещето на Европа все още зависи от извъневропейски съображения, а именно от намеренията на Съветския съюз (поради което някои западноевропейци се опитаха да включат Русия в европейското уравнение, разрешавайки трудността чрез ново дефиниране). Бъдещето на Централна Европа все още зависи до голяма степен от изхода на събитията в Москва. И тук започва да се очертава един любопитен парадокс. С напредването на реформите на Горбачов в Съветския съюз отношението на Запада към страната му става все по-благоприятно. Докато само преди девет или десет години повечето наблюдатели в Европа и Съединените щати гледаха на Съветския съюз като на брутален генерален щаб на един затворен континент, сега мнозина го възприемат като най-добрата надежда за Централна Европа. Ако само – гласи аргументът – управниците в Прага, Берлин или Букурещ биха последвали примера на Москва.

Но в резултат на тази промяна в перспективата интересът на Запад вече започна да се измества от Централна Европа към Съветския съюз. В този смисъл понякога изглежда, че интелектуалците на Запад имат ограничена толерантност към новините и мненията от Изтока. Оценяването на значението на Москва се постига само с цената на намаляване на интереса към междинното пространство, точно както неотдавнашният ентусиазъм за Централна Европа беше осигурен с цената на отказа да се признае продължаващото съветско присъствие там. Колко писатели във Великобритания или Съединените щати откликнаха с разбиране на мнението на някои унгарски критици, които предупреждаваха, че ако перестройката в най-добрия случай не е нищо повече от имитация на новия икономически модел, прилаган от Кадър, то нещата изглеждат доста мрачни? Това не е нещо, което повечето хора искат да чуят точно сега. Става възможно да си представим сценарий, в който Горбачов предлага на Централна Европа фактическа автономия, като по този начин дотолкова повишава авторитета на Съветския съюз в очите на западните мислители, че те ще загубят всякакъв интерес да се вслушват в мнението на самите централноевропейци.

Разбира се, подобна хипотеза не важи в случая със западногерманците. Макар че сегашното западногерманско правителство, както и неговите предшественици, не се интересува особено от интересите на държавите-наследници като такива и винаги е предпочитало да работи директно с господаря на марионетките, дебатът, който се отвори в Германия относно близкото минало на тази нация и нейните бъдещи перспективи, няма да стихне скоро. И доколкото той по необходимост е свързан с разделението на Европа (неговата причина и смисъл), той винаги ще бъде и дебат за Централна Европа. Но тук се намесва още едно съображение. Всяко сериозно решение на германския въпрос, който засяга една разделена страна, всяка дългосрочна роля на Австрия в някаква новоизградена Mitteleuropa, би изисквало разрушаване на следвоенните споразумения.

Не е задължително подобна перспектива да бъде подкрепена от всички. Очевидно е, че Съветският съюз би се противопоставил на всякаква отмяна на Ялта. Смисълът на Хелзинки и свързаните с него отстъпки в областта на правата на човека беше да се осигури международно потвърждение на трайността на следвоенните договорености. Но западните правителства, от Рим до Париж, да не говорим за Лондон и Вашингтон, също имат траен интерес от сегашната стабилност – винаги при условие, че нещата останат стабилни и при условие, че съветското ръководство е достатъчно добронамерено. Дори поляците и чехите може да не гледат твърде благосклонно на сериозните ревизии. Отварянето на картата на Европа за дипломатическо преразглеждане би пробудило твърде много призраци. Следователно изглежда справедливо да се очаква, че сегашното положение ще остане в сила, ще бъде ограничавано само в периферията и в никакъв случай няма да бъде в името на някаква възстановена централноевропейска независимост.

Преди всичко поради това цялата тема остава в ръцете на Zivilisationsliterati [културните литератори], както на Изток, така и на Запад. Това не е чак толкова страшно и в никакъв случай не превръща Централна Европа в нещо незначително. В края на краищата модата ще отмине, но най-малкото ще остави чрез преводите една библиотека, пълна с произведения на живи и мъртви автори, за които западният читател досега не е знаел. Тя увеличи броя на западните пътувания до Централна и Източна Европа (което вероятно е почти чиста полза за всички страни), а в Италия и Франция със сигурност обогати местния културен и интелектуален живот чрез присъствието на множество писатели, актьори, художници, философи и политици в изгнание и емиграция.

От друга страна, вероятно интересът към Централна Европа ще затихне най-бързо там, където той наистина е само интерес към литературната продукция на региона и където непосредственото запознаване с централноевропейците и тяхната култура и история е слабо или изобщо липсва.[29] Но там, където дискусията за Централна Европа е част от други дебати с трайно местно значение, както в Италия, или където по някаква причина има значително централноевропейско присъствие (както в Торонто), може да се очаква, че тя ще продължи. Това предполага, че както често се случва в нелеката история на тази част от света, нейната съдба (или в този случай западният отзвук на тази съдба) е само отчасти в нейните собствени ръце.

Това несъмнено е особено неприятно, когато се изразява в преосмисляне от страна на онези, които доскоро са пренебрегвали самото съществуване на темата, въпреки че централноевропейските писатели могат да изпитат известно иронично удовлетворение от ролята, която неволно са изиграли в преоформянето на нашата собствена западна интелигенция. Но това, което западните ентусиасти за Централна Европа често пропускат, е лъчът на умора в очите на полските или чешките писатели, когато те се обясняват на новата си публика. Тук е налице един вид асиметрична експлоатация. Дисидентските писатели и мислители от Будапеща и Варшава търсят подкрепа (ако не морална, то поне практическа) на Запад по навик и необходимост. Но това не означава, че те и за миг приемат мнението на публиката за тях или че определят собствената си идентичност и съществуване чрез признанието или оценката на тази публика. По подобен начин западният интелектуалец през последните години използва концепцията и примера на Централна Европа, за да обнови и преработи културните и политическите дебати у дома, в Париж или Ню Йорк, извършвайки един вид вътрешно почистване с вносно оборудване. Ще е необходимо време, за да се преодолее това исторически обусловено състояние на полукомуникация. Междувременно централноевропейците могат да се утешат с мисълта, че са били там много преди да бъдат така случайно преоткрити. Ако отново се окажат на погрешно място, те несъмнено ще оцелеят.

Първоначална публикация:
Daedalus, Vol. 119, No. 1, Eastern Europe… Central Europe… Europe (Winter, 1990), pp. 23-54 (32 pages)

 

[1] Friedrich Naumann, Mitteleuropa (Berlin: Reimer, 1915). За Лист виж „Frédéric List et l’idée de Mitteleuropa,“ in Jacques Droz, l’Europe Centrale, Evolution historique de l’idée de „Mitteleuropa“ (Paris: Payot, 1960).

[2] Ernest Lémonon, La nouvelle Europe centrale et son bilan économique (Paris: Alcan, 1931).

[3] Виж Elemér Hantos, Mémorandum sur la crise économique des pays danubins (Vienna: St. Norbertus, 1933), както и Der Weg zum neuen Mitteleuropa (Berlin: Mitteleuropaverlag, 1933).

[4] Виж Jean Monnet, Mémoires (Paris: Fayard, 1976).

[5] Виж репортажа в „Soviet Bloc Writers Clash at International Forum,“ New York Times, 9 May 1988.

[6] Виж Jean-Paul Sartre, „Le fantôme de Staline,“ Les Temps Modernes (129-31) (January-March 1957).

[7] През 1969 г. някои изтъкнати интелектуалци от френската Обединена социалистическа партия, която по онова време е дом на голяма част от новата лява мисъл, осъдиха лидерите на партията си (Мишел Рокар и Пиер Мендес-Франс) за това, че са подкрепили чешките реформатори. Последните, заявиха те, са „victimes consentantes des idéologies petites-bourgeoises (humanisme, liberté, justice, progrès, suffrage universel secret, etc…)“ [доброволни жертви на дребнобуржоазни идеологии (хуманизъм, свобода, справедливост, прогрес, тайно всеобщо избирателно право и т.н.)]. Цитирано от Пиер Гремион в Paris-Prague (Paris: Julliard, 1985), 79.

[8] Виж Milan Kundera, „Quelque part là-derrière,“ [„Някъде там назад“] Le Débat (January 1981): 50-62; „Un occident kidnappé, ou la tragédie de l’Europe centrale,“ [„Отвлеченият Запад или трагедията на Централна Европа“] Le Débat (27) (November 1983): 2-24; „A Kidnapped West or Culture Bows Out,“ [„Отвлеченият Запад или как културата се покланя“] Granta (11) (1984): 93—123; „The Tragedy of Central Europe,“ [„Трагедията на Централна Европа„] New York Review of Books, 26 April 1984.

[9] Микро-мега не ограничава вниманието си изключително до Централна Европа – далеч от това. Но многото статии в този обзор от централноевропейци, особено преведените от унгарски, подсказват за особен интерес към темата в рамките на безпартийната левица в Италия. Алтернатива, основано в Париж през 1979 г., прекрати дейността си през 1984 г., но оттогава се появи отново като La Nouvelle Alternative, посветено изключително на Централна и Източна Европа. Първият му брой излезе през 1986 г.

[10] Вж. например Adam Michnik, Penser la Pologne [Мислейки за Полша] (Paris: La Découverte- Maspero, 1983) и Letters from Prison and Other Essays [Писма от затвора и други есета] (Berkeley: University of California Press, 1985).

[11] Mircea Eliade, „Examen Leprosum,“ Preuves 14 (April 1952): 29.

[12] Мемоарите на Реймон Арон са публикувани в Париж през 1983 г. (от „Жулиар“) с фанфарен ентусиазъм, в поучителен контраст с мълчанието, което посреща писанията му през предходните тридесет години. За Виторини, който кръстосва шпаги с комунистическия лидер Толиати, преди да напусне партията, виж Diario in Pubblico (Milan: Bompiani, 1957), особено записите за януари 1947 г. Сред многото текстове на Игнацио Силоне виж речта му пред Международната конференция на ПЕН-клуба на 5 юни 1947 г. „Sur la dignité de l'intelligence et l'indignité des intellectuels“, препечатана в Les Temps Modernes (23-24) (август-септември 1947 г.): 405-12.

[13] За представителен пример на наличните доказателства виж: Viktor Kravchenko, I Chose Freedom (New York: Scribner's, 1946); и David Dallin and Boris Nicolaevsky, Forced Labor in the Soviet Union (New Haven: Yale University Press, 1948). В края на 40-те години в Париж Давид Русе съди двама журналисти комунисти за клевета. Те го обвиняват, че е измислил съществуването на лагери в Съветския съюз. Виж David Rousset, Le Procès concentrationnaire pour la vérité sur les camps (Paris: Editions du Pavois, 1951).

[14] Danilo Kis, „Thèmes d’Europe Centrale,“ La Nouvelle Alternative 8 (December 1987): 6.

[15] За подробно описание на този процес виж: Tony Judt, Marxism and the French Left [Максизмът и френската левица] (New York: Oxford University Press, 1986), chap. 4, passim. Процесът на ускорено отстъпление от социалната теория може да се види в трудовете на парижките „нови философи“ от 1970-те години, а именно Bernard-Henri Lévy, La Barbarie à visage humain [Варварство с човешко лице] (Paris: Grasset, 1977) и André Glucksmann, Les Maîtres Penseurs [Майсторите мислители] (Paris: Grasset, 1977). Въпреки че са публикувани след появата на Архипелаг ГУЛАГ, тези книги, разбира се, са продукт на интелектуални промени, предшестващи публикуването на Солженицин на Запад.

[16] Виж в този контекст John Rawls, A Theory of Justice (Cambridge: Harvard University Press, 1971), Robert Nozick, Anarchy, State and Utopia (New York: Basic Books, 1974) и Ronald Dworkin, Taking Rights Seriously (Cambridge: Harvard University Press, 1977). Въпреки че са публикувани в превод едва няколко години по-късно (Ролс е първият, който си осигурява европейска аудитория), тези произведения на моралната и правната философия станаха добре познати в академичните среди в Западна Европа. Приема се, че в тях става дума за права в по-широк смисъл, което за много от читателите им е по-важно от философските дебати, за които те всъщност са допринасяли. По-пряко засегнати от правата на човека като такива са есетата на Джоел Файнбърг. Виж неговите „Права, справедливост и граници на свободата“ (Rights, Justice and the Bounds of Liberty, Princeton: Princeton University Press, 1980).

[17] В този контекст най-представителната от последните работи на Хабермас е Autonomy and Solidarity (London: Verso, 1986).

[18] Виж H. Footitt and J. Simmonds, France 1943-1945, The Politics of Liberation [Франция 1943-1945, Политиката на освобождението] (New York: Holmes and Meier, 1988), and G. Madjarian, Conflits, Pouvoirs et Société à la Libération [Конфликти, сили и общество по време на Освобождението] (Paris: Union générale d’éditions, 1980).

[19] Виж коментарите на Вацлав Хавел, който, често посещаван от западни активисти за мир, дълго време виждаше в движението за разоръжаване средство за отклоняване и неутрализиране на западната интелигенция, в „Politika a svedomi“, Svëdectvi 18 (1984): 631.

[20] За по-обширно обсъждане на естеството на съвременната интелектуална опозиция в Централна Европа виж: Tony Judt, „The Dilemmas of Dissidence: The Politics of Opposition in East-Central Europe“ [„Дилемите на дисидентството: Политиката на опозицията в Източна и Централна Европа“], Eastern European Politics and Societies 2 (2) (1988): 185-240.

[21] Виж проучването на общественото мнение, направено от „Eurobaromètre“ и публикувано в Bulletin Européen (Рим) 39 (2) (февруари 1988 г.): 6.

[22] Вж. например Jochen Löser и Ulrike Schilling, Neutralität für Mitteleuropa: Das Ende der Blöcke [Неутралитет за Централна Европа: краят на блоковете] (Мюнхен: Bertelsmann, 1984 г.), където Полша, Чехословакия и Унгария получават общо десет страници, докато Германия и нейното аномално положение заемат по-голямата част от книгата. Истинският интерес е свързан с възприеманата заплаха от Централна Европа като зона на ядрена война. Вж. също тънкия том на Карл Шльогел Die Mitte liegt ostwärts: Die Deutschen, der verlorene Osten und Mitteleuropa [Средата лежи на изток: германците, изгубеният Изток и Централна Европа] (Berlin: Siedler, 1986).

[23] За подробности по този дебат, който дълбоко раздели германската историческа професия и беше широко обсъждан в пресата, вж. материалите, събрани в Der Historikerstreit, Chronologisch Geordenete Quellensamlung 1986-1987 (Augsburg: Fachschaft Geschichte der Universität Augsburg, May 1987). Nolte защитава позицията си в Das Vergehen der Vergangenheit, Antwort an meine Kritiker in sogenannten Historikstreit (Frankfurt: Ullstein, 1987), особено 13-68,171-79.

[24] Erhard Busek and Emil Brix, Projekt Mitteleuropa (Vienna: Überreuter, 1986). Въпреки силната австроцентрична насоченост, тази книга има предимството да признава многото значения на Централна Европа, включително важната роля, която някога са играли в региона евреите.

[25] „Ерюхон, или над пределите на страната“ [„Erewhon, or Over the Range“] е роман от английския романист Самюъл Бътлър, публикуван анонимно през 1872 г. Заглавието е и име на страна, за която се предполага, че е открита от главния герой. В романа не се разкрива в коя част на света се намира Ерюхон, но е ясно, че това е измислена страна. Бътлър очевидно е искал заглавието да бъде ясна анаграма на Никъде, като вероятно е направил това, за да се предпази от обвинения в непатриотичност, въпреки че Ерюхон [Erewhon – Nowhere] очевидно е сатира на викторианското общество. Бел.пр.

[26] Вж. книгата на Чеслав Милош The Captive Mind (New York: Vintage Books, 1981).

[27] Забележителното и единствено изключение е, разбира се, Школата за славянски и източноевропейски изследвания към Лондонския университет.

[28] Дебатът сред чешките историци, който варира от мъдростта на пропагандирането на националната независимост до етичната некоректност на прогонването на судетските германци през 1947 г., е отишъл много по-далеч в посока на национално самоизследване, отколкото в Унгария или Полша, където националната държава остава до голяма степен несъмнена. Трябва да се отбележи, че в Чехословакия подобни дебати обикновено се водят в рамките на дисидентската общност, като официалната история е в състояние на потиснатост и депресия след чистката в академичните среди от 1969-1970 г. Виж Х. Гордън Скилинг, „The Muse of History—1984“ [„Музата на историята-1984“], Cross Currents 3 (1984): 30-42; Харта 77, документ № 11, 1984 г.; „Prâvo na déjiny“ [„Първи в историята“], Listy 14 (5) (октомври 1984 г.): 11-76; Петър Питарт, „Let Us Be Gentle to Our History“ [„Да бъдем нежни към историята си“] , Kosmas 3 (2-4) (зима 1984-лято 1985): 7-22.

[29] Дори когато интересът към „другата Европа“ продължава да съществува, той често е просто проформа. Така например в един скорошен сборник с есета, публикуван в Париж под заглавие Lettres d'Europe (Paris: Albin Michel, 1988), в увода на Жан-Пиер Анжеми (псевдоним на високопоставен служител на френското външно министерство) се говори с ротационен ентусиазъм за европейския идеал „от Единбург до София, от Лисабон до Ленинград“. След като се е справил с този ритуален поклон в посока на Централна и Източна Европа, Анжеми ограничава вниманието си изключително до зоната, очертана от Европейската общност (без Португалия!) и повече не споменава за другата Европа.

Не е необичайно да се срещне подобен вид безцеремонно включване или отхвърляне, особено в трудове от Франция, и такъв подход доста често (и може би не случайно) е придружен от предположението, че Централна Европа се простира до Волга. Като правило, колкото по-голяма е географската област, обхваната от термина, толкова по-кратък е периодът на внимание, отделян за него.

 

Pin It
Тони Джуд
Тони Джуд (1948–2010) е британски историк, автор и професор. Той беше директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
Други статии от този автор

Посетители

52

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 6 дни
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 2 седмици
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 4 седмици
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 4 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... Сряда, 22 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Казват, че... Сряда, 22 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... Вторник, 21 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... Вторник, 21 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... Неделя, 19 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... Събота, 18 Септември 2021
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... Събота, 18 Септември 2021