1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 06 soviet invasion czechoslovakia 1968

 

От редакцията: настоящото есе, с право причислено към класиката на реформаторското мислене, довело в края на краищата до изграждането на обединена Европа, каквато я познаваме днес – с всичките ѝ предимства и недостатъци – е изключително важно за разбиране на предисторията и интелектуалната атмосфера от времето на европейската (не само съветска и не само източноевропейска) Перестройка, тоест съвременният еквивалент на класическата европейска Реформация. Препоръчваме го както за специалисти, така и за нарицателните „любознателни читатели“, заинтересувани от разширяване на нещото, което в популярната преса понякога се нарича „интелектуален кръгозор“. Моля, заповядайте. Ако не друго, то поне тук всичко е безплатно.

 

Силата на безсилните: гражданите срещу държавата в Централна и Източна Европа
от Вацлав Хавел и др., въведение от Стивън Лукес, под редакцията на Джон Кийн
Hutchinson (London)

Анатомия на сдържаността
от Вацлав Хавел
Charta 77 Foundation, Voices from Czechoslovakia, No. 1, (Stockholm)., 34 pp

Антиполитиката: Есе
от Дьорд Конрад, преведено от унгарски от Ричард Е. Алън
Harcourt Brace Jovanovich

Писма от затвора и други есета
от Адам Михник, превод от Мая Латински, предговор от Чеслав Милош, увод от Джонатан Шел
University of California Press

Такива са времената. Размисъл върху компромиса
от Адам Михник
Aneks (London)

KOR: История на Комитета за отбрана на работниците в Полша, 1976–1981
от Ян Йозеф Липски, преведени от Олга Амстердамска и Джийн М. Мур
University of California Press

1.

Централна Европа се завръща. В продължение на три десетилетия след 1945 г. никой не беше говорил за Централна Европа в сегашно време: идеята беше нещо като [историите на] Ниневия и Тир. В немскоезичните земи самата дума Mitteleuropa сякаш беше умряла заедно с Адолф Хитлер, оцелявайки само като призрачния надпис Mitropa върху вагоните-ресторанти на [източногерманската железопътна компания] Дойче Райхсбан. Дори в Австрия, както беше отбелязал бившият канцлер Фред Синовац, „допреди десет години не беше позволено дори да се споменава думата Mitteleuropa.“ В Прага и Будапеща идеята за Централна Европа продължаваше да се цени в между съгласни възрастни [consenting adults] в частни разговори, но от публичната сфера тя беше изчезнала също толкова напълно, колкото и на „Запад“. Пост-Ялтенският европейски ред [тоест съглашението за зачитане на следвоенните граници в Европа] диктуваше строга и единична дихотомия [разделение на две]. Западна Европа имплицитно прие тази дихотомия, като под етикета „Източна Европа“ беше сложила на едно и също място всички онези части на историческите Централна, Източна Централна и Югоизточна Европа, които след 1945 г. попаднаха под съветско владичество. ЕИО пък довърши семантичния трик, като запази изключително за себе си неуточненото название „Европа“.

Но през последните няколко години отново започнахме да говорим за Централна Европа и в настояще време. Тази нова дискусия възникна не в Берлин или Виена, а в Прага и Будапеща. Човекът, който повече от всеки друг допринесе за видимостта на [този разговор] и на Запад, е чехът Милан Кундера. (Вижте известното му есе „Трагедията на Централна Европа“). Впоследствие германците и австрийците внимателно започнаха да реабилитират по различни начини тази концепция, която някога бяха разглеждали като толкова собствена. Източногерманският лидер Ерих Хонекер говори за опасността от ядрена война в Mitteleuropa. Западногерманският социалдемократ Петер Глотц казва, че Федералната република е „гаранция-сила за културата на Mitteleuropa“, каквото и да означава това. А наскоро във Виена Курт Валдхайм беше домакин на симпозиум с електризиращото заглавие „Heimat Mitteleuropa.“ [Родината Централна Европа] Една отстъпка пред новата актуалност на идеята за Централна Европа идва дори от централния орган на Полската обединена работническа партия Trybuna Ludu, който по-рано тази година публикува бляскава атака срещу онова, което нарече „Митът за Централна Европа“.

Налице е поне един основен смисъл, в който терминът „Централна Европа“ (или „Източна Централна Европа“) очевидно е полезен. Ако той просто напомня на някой читател на американски или британски вестник, че Източен Берлин, Прага и Будапеща не са съвсем в същото положение като Киев или Владивосток – че Сибир не започва на Checkpoint Charlie – тогава той служи на добра цел. Същото важи и за случая, в който той напомня на американски или британски студенти, че академичното проучване на този регион може да бъде и нещо повече от бележки под линия към Съветологията. Но разбира се, гласовете от Прага и Будапеща, които наченаха тази дискусия, имат предвид нещо много по-голямо и задълбочено, когато говорят за „Централна Европа“.

Публикуването на английски на най-важните политически есета на трима изключителни писатели, Вацлав Хавел, Дьорд Конрад и Адам Михник, съответно чех, унгарец и поляк, ни дава шанс да разгледаме мита – и реалността. Разбира се, би било абсурдно да се твърди, че всеки от тях е „представител“ на своята нация. Така или иначе Хавел, Михник и Конрад са различни видове писатели, работещи в доста различни условия.

Хавел се доближава най-близо до общото признание като един вид интелектуален говорител на независимите чешки интелектуалци, въпреки че има голямо разнообразие от гледни точки дори и в Charta 77, (както можем да видим от другите есета на членовете ѝ, събрани в сборника на Хавел Силата на безсилните). Неговите „политически“ есета са богати, поетични, философски медитации, в които се търси по-дълбокия смисъл на опита, „изкопаване на думите с корените им“, както беше казал Карл Краус, но рядко се стреми да изследва политическата повърхност на нещата. (Той никъде не споменава името на някой от настоящите комунистически владетели на Чехословакия. Великолепно презрение!) Освен това той демонстрира завидна последователност – от основополагащото му есе „Силата на безсилните“, написано през есента на 1978 г., през Обръщението му от 1984 г. по повод получаването на почетен докторат от Университета в Тулуза, та чак до Отвореното му писмо до западните мирни движения, публикувано през 1985 г. под заглавието Анатомия на сдържаността. В писането му човек долавя мълчанието на селската къщичка или затворническата килия – заради участието си в Комитета за защита на несправедливо преследваните (VONS) самият той се оказва несправедливо преследван и е хвърлен в затвора от 1979 до 1983 г. Това е тихият глас на човек, който дълго време се е отдавал на самотни размишления, на драматурга, катапултиран от обстоятелствата и диктата на съвестта до ролята на „дисидент“, но по темперамент всичко друго освен политически активист. И все пак презрението му към политиката е нещо, сравнително характерно за Чехословакия изобщо, където за повечето хора е трудно да повярват, че нещо важно отново ще се промени под неподвижната, замръзнала повърхност на гериатричния „нормализиран“ режим на [Густав] Хусак.

За разлика от него Михник вижда [съвсем буквално] как земята се тресе в Полша. Макар и историк по образование, той е прекарал по-голямата част от зрелия си живот в активен ангажиран с политическата опозиция. Централна фигура в Комитета за социална самоотбрана – KOR, а след това съветник на [профсъюза] Солидарност, той, за разлика от Хавел или Конрад, пише със знанието, че ще бъде четен в търсене на незабавни политически съвети. Активисти на нелегалния Солидарност, студенти, участващи в публикуването на самиздат, търсят при него (между другото) практически отговори на въпроса „Какво трябва да се прави?“ Това придава на работата му по-остър политически фокус, но заедно с това го прави и по-противоречив.

Подобно на Хавел, за много свои сънародници той е герой. За разлика от Хавел, възгледите му са силно оспорвани. Традицията на KOR, на която той е може би най-изразителният говорител (и със сигурност най-блестящ есеист), сега се бори за популярност в Полша с възгледи, които може да се характеризират с различна степен на неточност като католически-позитивистки (в много специалната полска употребата на този термин), католически-националистки, либерални, либертариански или дори неоконсервативни. Удивително е, че най-голямата част от творбата му е написана в затвора и изнесена под носовете на надзирателите на генерал Ярузелски. (Освен тези почти триста страници с политически есета, включително Реч за компромиса, той е написал и книга с литературни есета от 285 страници.) ​​Стилът му често е полемичен, пълен със стържеща ирония – стържене на пила, прерязваща затворническите решетки – но модулиран от фино чувство за морална отговорност и остра политическа интелигентност. Подобно на Хавел, той също показва голяма последователност в политическата си мисъл, от основополагащото си есе от 1976 г. Новият еволюционизъм до Писмо от затвора в Гданск от 1985 г. (за първи път публикувано на английски в The New York Review) и най-новото му дълго есе … За компромиса, което досега се е появявало само на полски.

От своя страна, Конрад е отново различен. Той пише не във и извън затвора, а във и извън Виена и Западен Берлин. На фона на дългите му асоциативни забележки чуваме не затръшването на затворнически врати, а потракването на чаши кафе в Café Landtmann, или другарското бърборене на някой семинар на движението за мир. В книгата си Антиполитика (немско подзаглавие: Mitteleuropäische Meditationen [Централноевропейски размишления]) и следващите си статии Конрад, изтъкнат романист и социолог, е разработил онова, което бих могъл да нарека късен литературен стил на Jugendstil: колоритен, обилен, просторен и богато украсен. Антиполитика е Sammelsurium, един вид тюрлюгювеч от идеи, които биват подбирани една след друга, за кратко разиграни, преформулирани, а след това изоставени в полза на други, по-хубави, по-млади (но уви, противоречиви) идеи, само за да бъдат възприети отново, изпъстрени и пре-утвърдени още веднъж, няколко страници по-късно. Това прави есеистичното произведение на Конрад едновременно стимулиращо и вбесяващо. Противно на широко разпространеното впечатление на Запад, в Будапеща се срещат само малко хора, които смятат, че Конрад е „представителна“ фигура дори по ограничения начин, по който са Хавел и Михник. От друга страна, те изпитват определени трудности да посочат някой друг, който е обхванал и половината от неговата интелектуална база, „по-представително“.

И така Хавел, Михник и Конрад са много различни писатели, различно поставени дори в собствените си страни, нито напълно „представителни“, нито пък съответстващи си. И все пак и тримата са особено подходящи за осветяване на въпросите, които вероятно ще повдигне западният читател, а и загрижени да им отговорят. И тримата са еднакво ангажирани с диалога между държавите си. Силата на безсилните на Хавел е написана специално като начало на въображаем диалог между Charta 77 и KOR. Обсъждайки богатството на полския самиздат Михник отделя особено внимание на „изключително популярния Вацлав Хавел“. Както Хавел, така и унгарецът Миклош Харасти са се появили заедно с Михник в заглавията на независимото полско списание Krytyka, Конрад непрекъснато се позовава на чешкия и полски опит, а в един впечатляващ пасаж апострофира поляк, идентифициран само като „Адам“, но е ясно, че „Адам“ е Михник. Така че, ако наистина има някаква обща „централноевропейска“ база, то с основание можем да очакваме, че ще я открием в политическите есета на тези трима автори. Ако не я намерим тук, тя вероятно не съществува.

В творчествата на Хавел и Конрад има интересно семантично разделение на труда. И двамата автори използват термините „Източна Европа“ или „Източноевропейски“, когато контекстът е неутрален или отрицателен; когато обаче пишат „Централен“ или „Източно-централен“, твърдението е неизменно положително, утвърдително или откровено сантиментално. В своята Антиполитика Конрад пише за „една нова централноевропейска идентичност“, „съзнанието на Централна Европа“, „централноевропейска стратегия“. „Търсенето на самоуправление“, предполага той, е организиращият фокус на новата централноевропейска идеология. „Един отличителен централноевропейски скептицизъм“, коментира Хавел в Анатомия на въздържанието,

е по неизбежност част от духовното, културно и интелектуално явление, което представлява Централна Европа… Този скептицизъм има само малко общо с, да речем, английския скептицизъм. По принцип той е доста странен, малко загадъчен, малко носталгичен, често трагичен и дори на моменти героичен.

По-късно в същото есе той говори за „централноевропейския ум, скептичен, трезвен, антиутопичен, подценяван“ – накратко, всичко, за което мислим, че е нарицателно-английско. Или Конрад, отново:

Историческото нещастие на Източна Централна Европа беше, че тя не успя да стане независима след разпадането на източната, татарско-турска хегемония, а по-късно и на немско-австрийската хегемония на Запада, и че отново попадна под източната хегемония, този път Съветски руски тип. Това пречи на нашия регион да поеме по западния [културен] път, поет преди хиляда години, ако и той да представлява нашите най-дълбоки исторически наклонности. (повдигането мое, авторът).

В този последен пасаж историята наистина е преработена като мит. А митопоезичната тенденция – склонността да се приписва на централноевропейското минало онова, за което се надявате, че ще характеризира бъдещето на Централна Европа, объркването на онова което би трябвало да бъде с това, което е било – е по-скоро типично за новия Централноевропеизъм. Онова, което ни се дава да разберем е, че нещото, което наистина е било „централноевропейско“, винаги е било западно, рационално, хуманистично, демократично, скептично и толерантно. Останалото е било „източноевропейско“, руско или евентуално немско. Централна Европа поема [ролята на] всички Dichter und Denker [поети и мислители]. За Източна Европа остава онази на Richter und Henker [съдии и палачи].

Най-ясното и най-крайно артикулиране на тази тенденция идва от Милан Кундера. Централна Европа на Кундера е огледален образ на Русия на Солженицин. Солженицин казва, че комунизмът е за Русия онова, което болестта е за човека, засегнат от нея. Кундера казва, че комунизмът е за Централна Европа онова, което болестта е за човека, засегнат от нея – и болестта е Русия! Централноевропейският мит за Кундера се намира във фронтален сблъсък с руския мит на Солженицин. Абсурдното изключване на Русия от Европа, което прави Кундера (не споделяно от Хавел или Конрад) беше най-ефективно критикувано от Йосиф Бродски. Както отбелязва Бродски, „Политическата система, която не позволява на г-н Кундера да функционира, е също толкова продукт на западния рационализъм, колкото и на източния емоционален радикализъм.“ Но дали не бихме могли да отидем още една крачка по-далеч? Не са ли специфично Централноевропейски онези традиции, които поне са улеснили създаването на комунистически режими в Унгария и Чехословакия, а също и традиции, които тези режими продължават и до днес?

Свръхбюрократичният етатизъм [преклонение пред държавата] и формалистичният легализъм [преклонение пред законовото буквоядство], възприети до абсурдни (а понякога и нечовешки) крайности, в крайна сметка винаги са били особено характерни за Централна Европа отпреди 1914 г. Това е и една от причините да откриваме най-точните, дълбоки и смразяващи предусещания на тоталитарния кошмар именно в творбите на най-отличителните централноевропейски автори от началото на ХХ век, в Кафка и Музил, [Херман] Брох и [Йозеф] Рот. И освен това, кое наистина е по-характерно за историческата Централна Европа: космополитната толерантност или национализма и расизма? Както Франсоа Бонди убедително отбелязва (в отговор на Кундера), ако Кафка е бил дете на Централна Европа, то такъв е бил и Адолф Хитлер. След всичко това аз отново започвам да се питам: От кога насам „Централноевропейският ум“ е станал „скептичен, трезв, антиутопичен, смекчен?“ От хиляда години, както изглежда смята Конрад? А може би през 1948, когато (както Кундера ярко си припомня в Книгата за смеха и забравата), най-централноевропейските сред интелектуалците се хванаха за ръце и танцуваха по улиците, за да приветстват пришествието на царството небесно на земята? Или само от 1968 насам?

Митът за чистото централноевропейско минало е може би добър мит. Подобно на руския мит на Солженицин, разбираемо преувеличение е да се оспори преобладаващото единомислие. Както при съвременния западногермански мит за 20 юли 1944 г., денят на бомбения атентат срещу Хитлер (митът е, че заговорниците са били истински либерални демократи, ранни привърженици на модела на Федералната република), въздействието му върху по-младото поколение може да е вдъхновяващо. Не трябва ли да оставяме добрите митове да лъжат? Не мисля. А в някои други моменти, или когато са били предизвиквани директно, Хавел и Конрад, между другото, също не мислят така.

В края на 1970-те години чехословашкият историк Й. Млинарик (пишещ под псевдонима „Данубиус“) започва увлекателна и изключително ползотворна дискусия в Прага, в която аргументира, че експулсирането на судетските германци от некомунистическото чехословашко правителство веднага след края на Втората световна война само по себе си е било нечовешки и „тоталитарен“ акт – прецедент и пробивач за настъпването на комунистическия тоталитаризъм. „Нека не забравяме“, напомни ни миналата година чешкият писател Иржи Груза, по време на неофициалния културен симпозиум в Будапеща, „че именно ние [писателите] прославяхме съвременната държава“ и че „нашите националистически оди могат да бъдат намерени във всички учебници в Европа.“ Хавел полага огромни усилия да подчертае поуката, която трябва да бъде извлечена от „следвоенното изпадане в утопизъм“ на колегите му интелектуалци. А Конрад заявява категорично: „В крайна сметка, ние, централноевропейците, започнахме първите две световни войни.“ Така че, макар и понякога да залита към митопоезичната тенденция, в това ново обсъждане на Централна Европа от Прага и Будапеща има развито чувство за историческа отговорност и осъзнаване на по-дълбоките неясноти на историческата реалност. Накратко, в него е налице разбирането, че Централна Европа е много, много далеч от това да бъде просто „частта на Запада [която се намира] сега на Изток“.

Но освен тези исторически неясноти са налице, разбира се, и географските. Подобно на самата Европа, никой не може да се съгласи изцяло къде започва или свършва Централна Европа. Германците естествено откриват центъра на Централна Европа в Берлин; австрийците, във Виена. Томас Масарик го определи като „особена зона от малки нации, простираща се от Северния нос [в Норвегия] до нос Матапан [в Гърция]“, а следователно включващ „лапландци, шведи, норвежци и датчани, финландци, естонци, латвийци, поляци, лужици, чехи и словаци, маджари, Сърбо-хървати и словенци, румънци, българи, албанци, турци и гърци“ – но не и немци или австрийци! Както в цяла Европа, най-трудната за намиране граница е Източната. Читателят може би се пита защо досега съм говорил толкова много за Прага и Будапеща, но не и за Варшава; за Хавел и Конрад, но не и за Михник. Причината е проста. Самият Михник никога не говори за Централна Европа. Есетата му са пълни с разясняващи препратки към европейската история и текущите дела на други „източноевропейски“ страни, но в цялото му творчество не открих нито едно позоваване на „Централна Европа“. И в това той е доста типичен: това понятие не се появява почти никъде в огромното пространство на Samizdat, произведен в Полша през последните няколко години.

В полската част на стара Галиция все още има повече от само нотка на носталгия по елегантно-хаотичните размирици от управлението на Хабсбургите – онова, което Музил нарече „kakanische Umstände“ [окакани обстоятелства, по името на страната Какания т. е. „окакана“, от „Човекът без качества“]. (В офисите на католическия ежеседмичник Tygodnik Powszechny в Краков виси портрет на императора Франц Йосиф, редом с редица папи). За Михник, както и за по-голямата част от демократичната опозиция, е очевидно, че малките държави между Русия и Германия са допринесли за собственото си унищожение чрез националистическите си съперничества от междувоенните години и следователно, ако някога отново станат независими, те ще трябва да си сътрудничат възможно най-тясно – а може би и станат част от конфедерация. (Базираното в Лондон Полско правителство в изгнание и базираният в Ню Йорк Съвет за освобождение на Чехословакия наскоро потвърдиха декларацията на Сикорски-Бенеш от 1942 г. за намерението да се образува конфедерация между полската и чехословашката държава.) Но от емоционална, културна и дори геополитическа гледна точка, за повечето поляци гледката на изток все още е поне също толкова важна: гледката към онези огромни източни територии, които векове наред са били част от историческата Полша. Това е изгубената, полумитична Литва, която Чеслав Милош възпява в своите стихове и проза. И когато папа Йоан Павел II говори за „Европа“, той гледа с очите на визионер и изгнаник, не само отвъд изкуствената, синтетична, орязана „Европа“ на ЕИО в Прага, Будапеща и любимия му Краков, но и далеч, далеч отвъд историческата Централна Европа, през Припятските блата, до историческите първични земи на Източна Европа – Украйна, Белорусия, дори и лукообразните куполи на Загорск. А когато проповядва европейската си визия на полски, той разтегля едно почти литовско „xL“.

Да се ​​каже, че Полша е за Централна Европа онова, което Русия е за Европа, без съмнение би било някак прекалено лесно. Но може би вече съм казал достатъчно, за да очертая, колкото и схематично, само няколко от страхотните исторически, географски и културни сложности, съперничещи спомени и негодувания, които ви заобикалят, като тълпа от бъбриви призраци, в момента, в който съживите термина „Централна Европа“ да не говорим пък за Mitteleuropa [имайки предвид нацистките злоупотреби с термина]. Ако третираме новата централноевропейска идея като твърдение относно общото централноевропейско минало през вековете до 1945 г., както изглежда внушават Конрад и Кундера, то веднага ще се изгубим в цяла гора от исторически сложности – една безкрайно интригуваща гора, със сигурност; територия, на която народите, културите и езиците са фантастично преплетени; където всяко място има няколко имена, а хората сменят гражданството си също толкова често, колкото и обувките. Една омагьосана гора, пълна с магьосници и вещици, но и такава, над чийто вход са изписани думите: „Надежда всяка тука оставете, вие, които влизате тук, че някога отново ще успеете да видите гората сред дърветата.“ Всеки опит за дестилация на някаква обща „същност“ на историята на Централна Европа е абсурдно редукционистки или неубедително неясен. В тази гора установяваме, заедно със Стендал, че „цялата истина и цялото удоволствие, се намират в детайлите“.

За щастие новата централноевропейска идея е не само твърдение относно миналото. Освен това тя е – и може би в решаваща степен – твърдение относно настоящето. Казано много смело, внушението е, че независими интелектуалци от тази част на света днес откриват, че споделят един отличителен набор от умонагласи, идеи и ценности, които са до голяма степен специфични за тях. (Колко точно общи и колко особени, те осъзнават когато се натъкнат на западни интелектуалци в Париж, Ню Йорк или Калифорния.) Предполага се, че този отличен набор от нагласи има силна връзка с тяхната специфично централноевропейска история – например опитът на малките нации, подчинени на големи империи, свързаната с тях традиция на граждански ангажименти от страна на „интелигенцията“, навикът за упражняване на ирония, която идва от живота, прекаран в поражение – но преди всичко тези нагласи са свързан със собствения им пряк, общ и уникален опит от живота им в комунистически системи от съветски тип, тоест от Ялта. Те са европейците, които, така да се каже, знаят за какво всъщност става дума; и ние можем да се поучим от тях, ако само сме готови да слушаме. Централна Европа не е регион, чиито граници можете да проследите на картата – като например, Централна Америка. Това е царство на духа.

„В сравнение с геополитическата реалност на Източна и Западна Европа“, пише Конрад, „Централна Европа съществува днес само като културно-политическа антихипотеза (eine kulturpolitische Antihypothese)… Да си централноевропеец е Weltanschauung [мироглед], а не Staatsangehörigkeit [поданство].“ Това е „предизвикателство към управляващата система на клишета“. Идеята за Централна Европа не само ни изтласква от нашите пост-Ялтенски умонагласи, взривявайки онова, което германците наричат Mauer im Kopf – Берлинската стена в главите ни. Освен това тя подлага на съмнение и други понятия, приоритети и ценности, широко приети на Запад. Нещо повече – тя има какво да предложи на тяхно място.

2

Такива са големите претенции за новата Централна Европа. До каква степен те са подкрепени от есетата на Хавел, Михник и Конрад? Колко общо има между тези големи и независими гласове от Прага, Будапеща и Варшава? И къде са най-важните разлики помежду им? По какъв начин те биха могли да променят начина, по който гледаме на „Източна Европа“? А на самите себе си?

При внимателен сравнителен прочит, смятам, може да се намери важна обща позиция – макар че тя трябва да се търси старателно. Основните елементи на споделените интелектуална недра са, както изглежда, следните. На първо място се намира „антиполитиката“ от заглавието на Конрад. Хавел също казва: „Аз предпочитам ‚антиполитическата политика‘„(в лекцията си в Тулуза от 1984 г.), а Михник, въпреки че използва този термин не повече от термина „Централна Европа“, със сигурност го внушава в писанията си.

Антиполитикът отхвърля онова, което Конрад нарича „якобинско-ленинската традиция“, а Хавел (следвайки чешкия философ Вацлав Белоградски) нарича „политиката, [разбирана] като рационална технология на властта“. В Силата на безсилните Хавел деликатно критикува онези хора от „Харта 77“, които надценяват значението на пряката политическа работа в традиционния смисъл. Според мен това е позоваване по-специално на онези бивши висши комунисти в Харта 77, които все още възприемат дейността си предимно като въпрос на търсене на власт в държавата – или, ако не властта в държавата, то поне малко влияние върху нея. Конрад заявява импозантно: „Никой мислещ човек не би трябвало да желае да прогонва другите от позиции на политическа сила, за да ги заеме сам. Не бих искал да бъда министър във каквото и да е правителство.“ Тъй като е малко вероятно някога да бъде поканен да бъде министър в Будапеща, тази хипотетична жертва може и да не изглежда чак толкова трудна.

Но в случая с Полша изявлението „Ние не търсим власт в държавата“ получи наскорто съвсем истинско, непосредствено значение. През 1981 г. в Полша имаше хора, които смятаха, че Солидарност трябва да се опита да поеме властта в държавата. Но националните лидери на Солидарност последователно отказаха да направят нещо подобно. Разбира се, основната им мотивация идваше от прагматичната преценка на онова, което Москва би толерирала. Но в това имаше и определени теоретични и етични заемки от речника на „антиполитиката“. „Поучени от историята“, пише Михник в своето Писмо от затвора в Гданск от 1985 г., „ние подозираме, че ако бихме използвали сила за щурмуване на вече съществуващите Бастилии, то неволно ще построим нови“. А в последното си есе той повтаря: „Солидарност не се стреми да вземе властта в държавата.“ В Полша от 1986 г. това отново е чисто хипотетично твърдение. Но антиполитическата хипотеза – характерна за KOR – все още трябва да се конкурира с други, сега широко артикулирани възгледи, в които се настоява за провеждане на политика (макар и само на хартия) в традиционните категории на ляво и дясно.

Михник и Хавел считат категориите леви и десни за крайно неадекватни. Говорейки в лекцията си в Тулуза за задаваните а добра воля, но неразбираеми въпроси на западните интелектуалци, Хавел възкликва,

Или въпросът за социализма и капитализма! Признавам, че изпитвам усещането, че излиза от дълбочините на миналия век. Струва ми се, че тези изцяло идеологически и многократно мистифицирани категории отдавна вече са силно неадекватни.

„Самото разделение ‚ляво – дясно‘ се е появило в друга епоха“, – пише Михник в последното си есе, „и е невъзможно то да бъде реконструирано по смислен начин в днешна Полша (а вероятно и в други държави, управлявани от комунисти).“ Ляв или десен е режима на Ярузелски? „За по-голямата част от поляците ‚дясно‘ и ‚ляво‘ са абстрактни разделения от друга епоха.“

На мястото на старото разделение между ляво и дясно, те ни предлагат още по-старото разделение между правилно и неправилно. Това, настояват те, е реалното оперативно разграничение между хората, живеещи при такъв режим. Моралните категории фигурират мощно в писането и на тримата автори (макар и по-малко при Конрад, отколкото при Хавел и Михник). И тримата потвърждават основните предпоставки на юдео-християнския индивидуализъм. Преобръщайки традиционните приоритети на социализма, те започват не с държавата или обществото, а с отделното човешко същество: неговата съвест, неговата „субективност“, задължението му да живее с истината и правото му да живее с достойнство. „Първо промени себе си“ може да бъде посочено като общо мото на техните творчества. Всички те настояват, че опитът да се живее в истина и достойнство има само дълбоки последици не само за индивида; той може да окаже съществено влияние и върху комунистическата държава. Защото, както казва Хавел, „основният стълб на системата е живеенето в лъжа“.

Хавел илюстрира това с вече прочутия пример за зарзаватчията, който поставя на витрината си, сред лука и морковите, табелка с лозунга: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ „Но защо го прави?“ – пита Хавел.

Какво се опитва да каже на света? Искрено ли е ентусиазиран от идеята за единство между работниците по света? Наистина ли ентусиазмът му е толкова голям, че изпитва неудържим импулс да запознае обществеността с идеалите си?

Разбира се, че не. Той сигнализира на властите готовността си да се съобразява и да се подчинява. Това е значението на жеста му. Той е безразличен към семантичното му съдържание. Но „ако зарзаватчията би бил инструктиран да постави лозунга: ‚Страхувам се и по тази причина съм безусловно послушен‘, той едва ли би бил толкова безразличен към семантиката му, макар че изявлението би отразявало истината“.

Лъжливата тъкан на идеологията прикрива отчасти истинската същност на въпросната власт; по-важното обаче е, че тя дава възможност на отделния гражданин да скрие от себе си истинската същност на подчинението си пред тази власт. Именно този фон от идеологически подплатени лъжи е нещото, което според Хавел наистина споява системата и държи обществото в робство пред държавата. Всеки от тези мънички актове на външен семантичен конформизъм – сам по себе си толкова тривиален, че да изглежда незадължителен – е като някоя от тънките нишки, с които лилипутите овързват Гъливер; само че тук обвързаните са обикновени мъже и жени. Като отдават тази привидно безсмислена почит или дори като не протестират срещу нея, хората

живеят в лъжа. Не е необходимо да приемат лъжата. Достатъчно е да са приели живота си с нея и в нея. Защото чрез самия този факт хората потвърждават системата, изпълняват системата, правят системата, са системата.

„Линията на конфликт“ не протича просто между жертвите и потисниците, както е в обичайната представа, нито просто между различните социални групи, както е при по-традиционните диктатури. „В посттоталитарната система тази линия протича де факто през всеки човек, тъй като всеки по свой начин е едновременно жертва и поддръжник на системата.“ С изключение, разбира се, на онези малцина, които са решили да „живеят в истина“ – и на Запад са толкова погрешно известни като дисиденти.

Дори само тези няколко гласа вече са оказали въздействие извън всякакви пропорции. И ако повече хора се опитат да живеят в истина, да живеят в достойнство … Е, погледнете Полша от 1980 г. или, както Дьорд Конрад нарича това, обсъждайки Солидарност, „мирната сила на простата истина“. Със сигурност това е интерпретацията и на Михник – „политиката на истината“, пише той, беше една от двете основни черти на демократичната опозиция, която трябваше да бъде поета от Солидарност. (Другата беше ненасилието.) И тримата автори изразяват убеждението, че моралните промени могат да окажат привидно непропорционално политическо въздействие, че съзнанието в крайна сметка определя битието и че ключът към бъдещето се крие не във външното, обективно състояние на държавите – политическо, военно, икономическо, технологично – а във вътрешното, субективно състояние на хората.

Ако не по отношение на държавните или партийните властни структури, то в какво, ако изобщо, тези отделни мъже и жени, „живеещи в истина“ могат да бъдат съпоставени? В „гражданското общество.“ И Михник, и Конрад използват това понятие; Хавел със сигурност вече има идеята. „В Полша“, пише Михник в писмото си от затвора в Гданск от 1985 г., „структурите на независимото гражданско общество функционират от няколко години – истинско чудо на Висла“, и озаглавява равносметката си за първата година на Солидарност „Обещанието на гражданското общество.“ „Антиполитикът“, казва Конрад, „иска да държи под контрола на гражданското общество обхвата на правителствената политика (особено онази на военния си апарат).“ За един историк на идеите, тези употреби на понятие с толкова дълга и шарена история може да изглеждат непростимо неясни. Но читателят в Прага, Будапеща, или Варшава ще разбере какво точно се има предвид. „Знаеш ли, за нас борбата за гражданското общество е голяма ежедневна драма“, каза ми наскоро един унгарски социолог. Изречение, което може да бъде също толкова добре изговорено в Прага или Варшава, но едва ли в Париж или Москва. Наистина човек може да напише историята на Източна Централна Европа през последното десетилетие като история на борбите за гражданското общество.

Както отбелязва унгарският философ и социален критик Яанош Киш, от средата на 1950-те до края на 1960-те години (ключовите дати, разбира се, са 1956 и 1968 г.) „общата идея за еволюцията в Източна Европа е тази за реформи, породени отгоре и подкрепени отдолу“. Съществената промяна щеше да бъде инициирана от вътрешността на управляващата комунистическа партия, която вече е била просветена от собствените си така наречени ревизионисти. Социализмът щеше да придобие човешко лице. Тази идея беше смазана през 1968 г. под съветските танкове в Прага и полицейските палки във Варшава, но оттогава се появи друга, която придоби широка популярност в края на 1970-те години. Най-общо казано, тази втора „обща идея за еволюцията“ е, че значима промяна ще настъпи само чрез организиране на хората извън структурите на партията-държава, в многобройни независими социални групировки. Оперативната цел не е реформирането на партията-държава, а възстановяването на гражданското общество, макар че, разбира се, ако стратегията е успешна, партията-държава ще бъде принудена да се адаптира към новите обстоятелства (макар и само като неохотно приеме постепенно фактическо намаляване на областите на нейния пълен контрол).

Тази стратегия на „социална самоорганизация“ или „социална самозащита“ е очертана, наред с други, от Адам Михник в неговото основополагащо есе „Новият еволюционизъм“ и, разбира се, е най-широко прилагана в Полша. През 1977 г., една година след основаването си, Комитетът за защита на работниците (Komitet Obrony Robotników = KOR) официално се преименува на Комитет за социална самозащита-KOR в знак на тази по-широка цел. В своята история на КОР Ян Юзеф Липски подробно и скрупульозно разказва за най-различните видове „социална работа“, в които се включват членовете на КОР – от издаването на самиздат и журналистиката до подкрепата за частните земеделски производители и първите комитети на Свободния профсъюз. Доколко раждането на „Солидарност“ се дължи пряко на KOR и доколко на други причини, е въпрос на исторически дебат, но няма никакво съмнение, че „Солидарност“ е рожба на тази „обща идея за еволюция“.

Най-голямото дете, но не единственото. Поразително сходни идеи бяха издигнати в Прага, например от Вацлав Бенда в есето му „Паралелният полис“ от 1978 г., а семейната прилика между Charta 77 и KOR е несъмнена. „Общата идея“ е една и съща. В Унгария разграничението между реформите, инициирани „отгоре“ от партията-държава, и промените, идващи отдолу, от едно общество, стремящо се да бъде „гражданско“, е много по-малко ясно. Но и тук идеята за „борба за гражданско общество“ е широко подкрепяна от независими интелектуалци. Затова не е случайно (както винаги отбелязват съветските коментатори), че откриваме лайтмотива за „гражданско общество“ в есетата на Конрад и Хавел, както и онези на Михник.

Друг общ лайтмотив е ненасилието. Причините за отказа от насилие са както прагматични, така и етични. Прагматични [практически], защото още от 1956 г. е ясно, че насилственият бунт няма шанс за успех в настоящия геополитически ред. Етични, защото насилието – и особено революционното насилие – покварява тези, които го използват. Това се отнася и до психическото насилие на омразата. Насилие и омраза, лъжи, клевети, побоища и убийства – това са методите на якобино-ленинската власт. „Нека тези методи си останат само техни“, каза ми Михник, когато разговаряхме в апартамента му във Варшава през есента на 1984 г. – няколко дни след убийството на отец Йежи Попиелушко от спонсорирани от държавата терористи от полската служба за сигурност. „Ние не се борим за власт – продължи той, – а за демократичната форма на нашата страна; всеки вид тероризъм непременно води до морално унижение, до духовна деформация.“ И в последното си есе той повтаря формулата, толкова често използвана от Попиелушко и от папата: „Победи злото чрез добро“ („zlo dobrem zwyciezaj“).

Това не е просто проповед. Както отбелязва Липски, през май 1981 г. Михник лично е помогнал да бъдат спасени няколко полицаи от линчуване от разгневена тълпа в малкия град Отвок. (Той печели доверието на тълпата, като заявява: „Казвам се Адам Михник. Аз съм антисоциалистическа сила.“) Общо взето, постиженията на „Солидарност“ в областта на ненасилието ще издържат повече от сравнението с тези на всяко мирно движение в Западна Европа – и то при несравнимо по-големи провокации. Нито чехите, нито унгарците напоследък са имали възможност (или необходимост) да приложат на практика проповедта в подобен мащаб. Но принципният ангажимент е толкова категоричен при Хавел и Конрад, колкото и при Михник.

Както посочва Липски, това е област, в която „влиянието на християнската етика“ е най-очевидно. Но, гледайки отстрани на западните движения за мир, Хавел и Михник едновременно извеждат на преден план друг древен и фундаментален принцип на християнската етика: убеждението в стойността на жертвата. („Няма по-голяма любов от това да дадеш живота си за приятелите си.“ [Евангелието според Йоан 15:13]) Позовавайки се на така наречените от него „пацифистки движения“, Михник казва: „Етиката на „Солидарност“ се основава на противоположна предпоставка: че има каузи, за които си струва да се страда и да се умира“. А Хавел повтаря почти идентичната формула на Ян Паточка: „Има неща, за които си струва да се страда“.

Всъщност именно в отговора им на западните движения за мир откриваме най-развитата обща позиция: в своята „Анатомия на една сдържаност“ Хавел я нарича „общия минимум“ на „независимото източноцентралноевропейско мислене за мира“. Те започват с изразяването на инстинктивна, „предрационална“ (Хавел) симпатия към хората, които изглежда поставят общото благо пред своите егоистични интереси. Но те започват и със здравословно подозрение – подхранено от централноевропейския опит – срещу склонността на движенията за мир към утопизъм и „различните твърде сериозни преувеличения (които в същото време и неслучайно не се купуват на висока цена), с които някои западни борци за мир идват при нас“. (Доста изкривеното изречение на Хавел заслужава внимателен втори прочит.) Те настояват, противно на голяма част от западните движения за мир, че опасността от война произтича не от наличието на оръжия, а от политическите реалности, които стоят зад тях.

Причината за опасността от война не са оръжията като такива, а политическите реалности. Не може да се постигне траен, истински мир само чрез противопоставяне на тази или онази оръжейна система, защото такова противопоставяне се занимава само с последствията, а не с причините.

Така е според Хавел. А от затворническата си килия Михник изпраща почти идентично послание: „Западното обществено мнение е допуснало да му бъде наложен съветският модел на мислене – оръжията са по-важни от хората. Но това не е вярно. Никое оръжие не убива само по себе си.“

Основните „политически реалности“, за които става дума, са разделението на Европа и продължаващото съветско господство над половината от нея. „Ненаблюдателен европеец – заявява Конрад, – е онзи, който не забелязва, че Желязната завеса е направена от взривоопасен материал. Западна Европа се обляга с гръб на стена от динамит, докато безгрижно гледа към Атлантическия океан.“ „Това, което застрашава мира в Европа,“ съгласява се Хавел, „не е перспективата за промяна, а съществуващото положение.“ Ключът към траен мир не се крие в разоръжаването или контрола над въоръженията като такива, а в промяната на тези политически реалности. В дългосрочен план това трябва да означава да се преодолее разделението на Европа (което ние описваме накратко като Ялта) и да се върви към онова, което Хавел нарича „идеал за демократична Европа като приятелска общност от свободни и независими нации“. Трудно е да се изрази несъгласие с това; още по-трудно е да си представим неговото постигане. В краткосрочен и средносрочен план обаче това означава преди всичко да се разбере симбиотичната връзка между „външния мир“ (между държавите) и „вътрешния мир“ (в държавите) – защото държава, която пренебрегва волята и правата на своите граждани, не може да даде никаква гаранция, че ще зачита волята и правата на други народи, нации и държави. Държава, която отказва на своите граждани правото на обществен контрол върху упражняването на властта, не може да бъде податлива на международен контрол. Държава, която отказва на своите граждани основните им права, става опасна и за съседите си: вътрешният произвол ще се изрази в произволни външни отношения.

Такива са държавите от Източна Европа, чиито граждани, за разлика от тези на западноевропейските държави, не се радват на „вътрешен мир“. Ето защо – и това е послание както към движенията за мир, така и към правителствата на Запада – ключът към един траен, истински мир между Изтока и Запада в Европа (за разлика от сегашното състояние на „невоенност“) трябва да се крие в работата за по-голямо зачитане на човешките права и гражданските свободи в Източна Европа. Борбата за разоръжаване и правата на човека не просто вървят ръка за ръка (както твърдят хората от малцинството – и все още само малцинството – в повечето западни движения за мир). Борбата за правата на човека има абсолютен и логичен приоритет. Михник: „Условието за намаляване на опасността от война е пълното зачитане на правата на човека.“ Хавел: „Спазването на правата на човека е основното условие и единствената истинска гаранция за истински мир.“

И така, от една страна, „централноевропейският ум“ („скептичен, трезв, антиутопичен, недодялан“) излиза с предупреждение за истинската същност на държавите от съветския блок, което би могло да стопли някаква частица от сърцето на президента Рейгън. Всъщност в последното си есе Михник цитира с одобрение някои от забележките на Рейгън относно трудностите при постигането на споразумения за контрол на въоръженията със Съветския съюз. От друга страна, те говорят за зачитането на правата на човека като основно условие и единствена реална гаранция за истински мир, на което един западен активист за мир би могъл да отговори: А кой е утопичен сега? Посланието, което съчетава тези два аспекта, може да се обобщи грубо по следния начин: Най-доброто нещо, което западноевропейските активисти за мир могат да направят за мира, е да подкрепят демократичната опозиция в Източна Европа.

С това завършва моят елементарен кратък списък на това, което изглежда като важни общи позиции, подходи или лайтмотиви в политическите есета на Конрад, Хавел и Михник. Отвъд това обаче, когато се върнем към повърхността на общата централноевропейска почва, откриваме различия и несъответствия, които са също толкова поразителни, колкото и основните прилики и съгласуваности. Тримата автори се различават значително в анализа си на перспективите за промяна в собствените си страни, в уроците, които извличат от историята на „Солидарност“, както и в предписанията си за незабавни политически (или антиполитически) действия в Източна Централна Европа.

3

Как може да се стигне до промяна в Чехословакия? В своите трудове Хавел не дава ясен отговор на този въпрос. Той предполага, че много постепенно, индиректно, по сложни и до голяма степен непредсказуеми начини, натискът на хората, живеещи в истина и достойнство, и обединяващи се в свободни структури на „социална самоорганизация“, „петата колона на социалното съзнание“, в крайна сметка трябва да промени начина на управление на страната: но как и кога, той не може да предвиди. Когато разговаряхме наскоро в неговата къща в Северна Чехия, той даде малко по-конкретна илюстрация на това, което има предвид. След Чернобил, каза той, хората в Чехословакия са се оплаквали открито и шумно по улиците. Вярно е, че не са организирали протестни демонстрации и не са подписвали петиции (това е било предоставено на някои австрийски студенти, които са дошли в Прага специално за целта). Но преди десет години повечето хора не биха се осмелили дори да се оплакват толкова открито на публично място, макар че, разбира се, биха го направили насаме. И така, може би след още десет години те ще подписват петиции. Еволюцията е толкова постепенна, че е невидима за случайния посетител или за разгневения млад човек, който е ангажиран в опозицията. Но връщайки се в обществото след четири години в затвора, той може да намери разликата като между две картинки – и е приятно изненадан.

Със сигурност никой не може да предвиди как режимът ще реагира на този натиск отдолу. В книгата, която току-що завърши – сборник с интелектуални спомени, в който прави равносметка на първия си половин век (тази есен ще навърши 50 години), Хавел описва как според него натискът отдолу е бил решаващ в предисторията на Пражката пролет. Но има ли сега някой в партията, който да отговори на този натиск, както са направили по онова време партийните интелектуалци и реформатори? Тогава в партията все още е имало истински, убедени комунисти и социалисти. Сега изглежда има само циници и кариеристи – и колкото по-млади, толкова по-зле. „Петата колона на общественото съзнание“ е в действие, бавно, о, толкова бавно, като корените на дърво, които постепенно подкопават къща (моя метафора, не на Хавел). Но никой не може да бъде сигурен в тяхното въздействие. Те могат да бъдат отрязани. Къщата може да бъде укрепена. За щастие основната цел на корените не е да подкопават къщата. „Дисидентският“ човек е, така да се каже, мислещ корен. Опитът му да живее в истина и достойнство има стойност сам по себе си, независимо от дългосрочните социални или политически последици, които може да има или няма.

Като политически анализ и предписание това наистина е „скептично, трезво, антиутопично, недоизказано“ – а настоящите условия в Чехословакия биха ни накарали да не вярваме на какъвто и да е анализ, който не е от този род. Има обаче и моменти, в които Хавел се издига до визионерски, почти апокалиптичен регистър. „Вече… става очевидно“, пише той в лекцията си в Тулуза,

че един-единствен на пръв поглед безсилен човек, който се осмелява да извика словото на истината и да застане зад него с цялата си личност и с целия си живот, има изненадващо по-голяма власт, макар и формално лишен от избирателни права, отколкото хиляди анонимни гласоподаватели.

Тук той плътно следва Солженицин, чийто пример цитира в следващото изречение. Между лъжата и насилието, пише Солженицин в Нобеловата си реч от 1970 г. („Една дума за истината…“), „съществува най-интимната, най-естествената, фундаментална връзка: насилието може да бъде прикрито само чрез лъжата, а лъжата може да бъде поддържана само чрез насилие“. И по-нататък той пророкува: „След като лъжата бъде разпръсната, голотата на насилието ще се разкрие в цялата си отблъскваща сила и тогава насилието, станало изхабено, ще се сгромоляса“. Първата част от това пророчество се реализира в Полша през 1981 г. Но, уви, дори в Полша втората част все още не е потвърдена.

В своята „Антиполитика“ Конрад извлича прост урок от очевидното поражение на „Солидарност“ от облеченото в лъжа насилие. Унгарците го опитват през 1956 г., чехите и словаците през 1968 г., поляците през 1980-1981 г: „Три опита, три грешки“, казва Конрад. Поука: „Националният път към източноевропейското освобождение не ни е отвел много далеч“.

„Бъди внимателен – казах на Адам [Михник], – третият път трябва да се получи“. Не се получи. Адам може би очаква съдебен процес. „Невероятно е“, каза той: невероятно е, че е успял да изнесе лекция във Варшавския политехнически университет за 1956 г. в Полша и Унгария. Лекцията беше първокласна: той изобщо не заекваше; беше остър, диалектичен и стигна до същността на въпроса. После казаха, че се влюбил лудо в една велика актриса. После казаха, че е бил арестуван и пребит до смърт. После казаха, че е добре. Какво ни казва всичко това, Адам? Ти си тридесет и пет милиона, но не можа да се справиш; сега какво?

Какво ще кажеш, ако ти кажа: „Сега нека го направят руснаците“?

Е, мисля, че мога да направя доста добро предположение какво би отговорил на това Адам Михник: (Изтрит вулгарен израз). Но може би сега той ще ни даде своя отговор, тъй като през август неочаквано беше освободен от затвора. Между другото, „това“, което руснаците трябва да „направят“, е да се приберат у дома. Това със сигурност изглежда добра идея, макар и може би не съвсем оригинална. Да сведем „Антиполитика“ на Конрад до последователен аргумент би означавало да извършим известно насилие над текста. Особеното (и специфично централноевропейско?) качество на тази книга е, както вече предположих, съжителството на едно сравнително малко пространство на забележително разнообразие от формулировки и аргументи, толкова богати и многообразни, колкото са нациите на двойната монархия – и също толкова трудни за съчетаване. Например: „На руснаците трябва да се осигури спокойствие, за да могат да реформират икономиката и административната си система“, но, от друга страна, „би било подходящо, ако кредитоспособността се намалява пропорционално на броя на политическите арести“. И все пак зад декоративното изобилие на фасадата на късния югендстил може би могат да се разпознаят три основни стълба на аргументация.

На първо място, съществува вече посочената по-горе теза: националните пътища за освобождение се провалиха, затова нека опитаме международния, общоевропейския: нека предложим американските войски да се изтеглят от Западна Европа, а съветските – от Източна Европа: нека разпуснем блоковете! „Лично на мен това ми се струва прекрасно“, коментира Вацлав Хавел това не съвсем ново предложение, „макар че не ми е съвсем ясно кой или какво би могло да накара Съветския съюз да разпусне цялата фаланга от своите европейски сателити – още повече че е ясно, че след като армиите му напуснат територията им, рано или късно той ще трябва да се откаже и от политическото си господство над тях.“ Basta!

За Конрад „кой или какво“, което може да предизвика Съветския съюз, е „международната интелектуална аристокрация“. Това е вторият му лайтмотив. „Оказва се – пише той, – че интелигенцията – а не работническата класа – е специалният носител на интернационализма“. „Дисидентите – автономните интелектуалци – са едни и същи по целия свят, независимо от политическите им философии“. Ето защо трябва да се съберем и да създадем интелектуалната рамка за излизане отвъд „интелектуално стерилните операции на идеологическата война“. Между другото, „всеки, който вярва, че днес една срещу друга се изправят две системи и две идеологии, е станал жертва на секуларизираната метафизика на нашата цивилизация, която търси дуел между Бога и Сатаната в нещо, което в крайна сметка е само игра“. (Какво би казал Адам на това?) Оттук идва и собственият му „план за събаряне на Желязната завеса“, който Интернационалът на интелектуалците сега трябва да постави в дневния ред на световната политика. Защото именно „нашите интелектуални недостатъци“ в крайна сметка „доведоха до зловещата ситуация, в която нашият континент е разрязан на две“. Мислете правилно и ще живеем щастливо до края на дните си.

Въпреки това, в случай че глупаците в Кремъл и Пентагона не могат да видят светлината, която „международната интелектуална аристокрация“ държи под носа им, Конрад има временна резервна позиция. Това е унгарският начин. Макар да има моменти на суров фундаментализъм („Унгарската нация… няма да се успокои, докато не извоюва самоопределение тук, в Карпатския басейн“), в по-голямата част от книгата си той пише с почти блестящи думи за сегашното състояние на Унгария и по-специално за Янош Кадар, когото сравнява с император Франц Йосиф. „Най-доброто, което можем да се надяваме да постигнем“, пише той,

е един просветен, патерналистичен авторитаризъм, придружен от премерена готовност да се предприемат постепенни либерални реформи. За нас най-малкото зло е либерално-консервативният вариант на комунизма, какъвто виждаме около нас в Унгария.

При тези обстоятелства задачата на „творческата“ или „научната“ интелигенция е да влезе в диалог с „изпълнителната“ интелигенция, за да помогне просветената диктатура да стане още по-просветена. „Интелектуалната аристокрация“, заявява той, „се задоволява да подтиква държавната администрация в посока на по-интелигентни, по-отговорни стратегии“. И разсъждава така: „Възможна ли е умерена, авторитарна реформа в мащабите на цялата империя – просветена партийна монархия, ‚унгарски‘ стил на упражняване на властта?“

Това наистина може да изглежда като реалистични оценки и предложения за един независим интелектуалец, който желае да действа ефективно в специфичните условия на съвременна Унгария. Но те не намират никакъв отзвук в работата на Хавел и Михник. За Хавел в Чехословакия подобна роля на независимите интелектуалци е немислима. Там, където той живее, интелектуалната аристокрация работи като чистачи на прозорци, ковачи и работници. А дори и да е мислима, неговата концепция за антиполитиката едва ли я прави желана. За Михник в Полша подобна роля на интелектуалците е напълно мислима – и напълно неприемлива. Полският кадаризъм е мечтата на неговия затворнически надзирател, а не неговата. Генерал Ярузелски би пял алелуя пред иконата на Черната мадона, ако творческата и научната интелигенция на Полша би приела ролята, очертана от Конрад. Но тя няма да го направи.

За Михник фактът, че Полша не се радва на някакъв вид Кадарово предразположение, е мерило за успех – не за провал. Със сигурност той никога не би подкрепил формулата на Конрад „три опита, три грешки“. За него „Солидарност“ едва ли е била „грешка“. Фактът, че „Солидарност“ беше победена със сила, не показва, че основната стратегия е била погрешна; той показва, че хора без оръжие (и със съзнателен ангажимент за ненасилие) могат да бъдат прогонени от улиците от хора с оръжие (и воля да го използват). Въвеждането на военно положение на 13 декември 1981 г. беше „неуспех за независимото общество“, но „катастрофа за тоталитарната държава“.

Сега въпросът е да се поддържа едно наистина автономно, силно и добре организирано „гражданско общество“. За Михник, както и за Хавел, ключовата съставка, сякаш основната молекула, на това „гражданско общество“ е индивидът, живеещ в истината. Моралният абсолютизъм е единственият сигурен водач в такива времена – такъв е урокът, който той извлича в своята книга с литературни есета от примера на хора като Збигнев Херберт, които никога не са били морално „компрометирани“, дори в най-мрачните времена. От друга страна, само защото отделните хора – и особено интелектуалците – не приемат ролите, които им се отреждат в едно бъдещо Кадарово устройство, само защото има силно и напълно независимо „гражданско общество“, има шанс за положителен политически компромис с властта.

По-голямата част от последното есе на Михник е посветена на изследването на въпроса за възможния характер на подобен компромис чрез енергичен и подробен анализ на историята на КОР и „Солидарност“. Неговите отговори също не винаги са убедителни. Например на едно място той казва, че „никой от активистите на „Солидарност“ днес не вярва в диалога и компромиса с авторите на декемврийския преврат. Не вярвам и аз.“ Но ако не с тях, то с кого? Той предупреждава, че „Солидарност трябва да отхвърли философията на „всичко или нищо“, но няколко страници по-късно предлага, че предварително условие за всяко споразумение с властите трябва да бъде признаването на съществуването на „независима самоуправляваща се Солидарност“ и че такова споразумение трябва да избягва дори и последните следи от агитаторски език, които присъстват (и са спорни) в споразуменията, договорени от ръководството на Солидарност през 1980 и 1981 г.

Ако това не е „всичко“, то е доста близо до него. В цялата книга на Михник има осезаемо напрежение между моралния и политическия аргумент. Подробното обсъждане на тези проблеми би изисквало друго есе. Всичко, което искам да подчертая тук, е, че Михник се бори с въпроси, които дори не възникват за Хавел или Конрад, и следователно неговите отговори не са отговори за тях. Но ако Дьорд Конрад от време на време е склонен да предположи, като истински интернационалист, че „унгарският път“ може би все пак е най-добрият за съседните народи, то Адам Михник не е съвсем склонен да предположи обратното. Поляците трябва да изпитват национална гордост, пише той, за това, че

поляците са тези, които показаха на света, че подобно нещо е възможно. Рано или късно ще се види, че тези дела са дали пример. Когато и други нации започнат да следват този пример, съветският ред ще се изправи пред най-сериозната си заплаха.

Накратко, веднага щом се издигнем от общата почва, за да зададем политическия въпрос „Какво трябва да се направи?“, ще открием, че дори тези трима автори, най-силно заинтересовани от централноевропейския триалог, най-отворени към други традиции и идеи, предлагат отговори, които са много различни и отчасти противоречиви – а различията им до голяма степен отразяват тези на националните им обстоятелства. Да се каже, както е склонен да твърди Конрад, че това са просто различни национални „стратегии“ или пътища към една и съща цел, означава да се постави привлекателна глазура върху пукнатините, но тя едва ли ще може да ги запълни.

4

Освен тези дълбоки различия, има и някои основни ограничения и пропуски, които са общи и за тримата автори. Във вътрешния им анализ може би най-фрапиращият пропуск е пренебрегването на цялата материална страна на живота – тяхното презрение към икономиката. Човек може да настоява – противно на Маркс – че съзнанието в крайна сметка определя битието, че идеите в крайна сметка са по-важни от материалните сили; това едва ли оправдава пълното игнориране на последните. Без усъвършенстването на идеите на КОР нямаше да има „Солидарност“ (или поне тя щеше да бъде съвсем различна) – но акушерката при раждането на „Солидарност“ беше вулгарното увеличение на цената на месото. Най-разпространената, дори почти универсалната форма на независима социална дейност в Източна Европа днес е работата – или „оперирането“ – във „втората икономика“. Черната търговия е антиполитиката на обикновения човек.

Конрад прави жест в тази посока, когато се застъпва за „сливане на втората икономика и втората култура“. Но как? Томаш Масарик посочи пътя към чешката независимост (от хабсбургската „Централна Европа“) с една двойна заповед: „Не лъжи, не кради“. Но качествата, необходими за какъвто и да е успех във втората икономика в условията на държавната социалистическа система, са точно противоположни на тези, предписани за интелектуалния антиполитик. Не лъжи, не кради? Всеки, който се занимава с каквато и да е независима икономическа дейност, където и да е в Източна Европа, няма да оцелее и пет минути, ако не – да го кажем така – „толерира“ някои терминологични неточности – и ако не се „съобразява“ с нестандартните методи на снабдяване.

Нито Конрад, нито Хавел разглеждат този въпрос. Тяхната програма е за интелектуалци. Михник сякаш предполага, че икономическите искания на „Солидарност“ като търговски съюз естествено ще вървят ръка за ръка с моралните и антиполитически искания, които го вълнуват най-вече. Това предположение изисква малко по-внимателно разглеждане.

В техния международен анализ може би най-важната обща слабост е подходът им към тази все още най-важна регионална сила в Централна Европа: Германия. Вярно е, че всички те признават по един много общ начин, че преодоляването (или намаляването) на разделението на Европа изисква преодоляване (или намаляване) на разделението на Германия. Така че всички те са за това. Вярно е, че Конрад заявява, че интелектуалната аристокрация трябва да съсредоточи ума си върху въпроса за мирния договор с Германия. Но това наистина не е значимото ниво на германската мисъл или действие днес. Никой от тях не се занимава сериозно с реалните западногермански политики – Deutschlandpolitik и Ostpolitik – които са толкова ключов фактор в съвременната европейска политика. Архитектите и изпълнителите на тези политики, от своя страна, до голяма степен игнорират подобни гласове отдолу в Източна Европа и виждат своите истински партньори сред очевидно всесилните, в управляващите комунистически партии и в Москва, а не сред очевидно безсилните, в опозицията и в затвора.

Може би си струва да се припомни, че първоначалната източноевропейска употреба на термина „Централна Европа“ е разработена и формулирана от Томаш Масарик по време на Първата световна война в програмна опозиция срещу германската употреба на термина Mitteleuropa от Фридрих Науман и други като оправдание за експанзионистичните планове на имперска Германия. Да се сравняват сегашните германски политики и виждания с онези от 1915 г. очевидно би било съвсем погрешно и заядливо. Но не би било нито заядливо, нито неразкриващо да се изследват разликите между концепцията за Mitteleuropa, използвана от западногермански социалдемократи като Петер Глоц (особено в контекста на тяхната „втора Ostpolitik“), и концепцията за „Централна Европа“, която се появява в творчеството на независими интелектуалци от Източна Централна Европа.

Друга линия на обща критика би била следната (и аз умишлено преувеличавам): Конрад, Хавел и Михник са само най-новите представители на една традиция, която съществува в Централна и Източна Европа още от времето на Просвещението: ориентираният на Запад, космополитен, светски хуманистичен и рационалистичен елемент, който Томас Ман презрително нарича Zivilisationsliteraten (преди самият той да стане такъв). Вярно е, че сега Zivilisationsliteraten казват неща, различни от онези, които са казвали преди половин век: всъщност в някои решаващи аспекти те казват точно обратното. Но едно нещо не се е променило: те винаги са били незначително малцинство. Преди Първата световна война те са били незначително малцинство, безсилно срещу национализмите, които са разкъсвали Централна Европа. Преди Втората световна война те са били незначително малцинство, безсилно срещу империализмите, които са разкъсвали онази Централна Европа.

А днес? Защо дори и днес, в регион, който до голяма степен и по ужасен начин е изчистен от двете си най-големи малцинства – евреите, разбира се, и, да, германците – национализмът все още е по-привлекателен от интернационализма на Конрад, дори за много независими интелектуалци, да не говорим за широката общественост. Кой е най-големият отделен проблем (освен понижаването на жизнения стандарт и нарастващото неравенство) за общественото и интелектуалното мнение в Унгария днес? Дали това са човешките и гражданските права? Демокрацията или „борбата за гражданско общество“? Не. Това е съдбата на унгарските малцинства в Трансилвания и Словакия. Повдигнах идеята за Централна Европа пред един високоинтелигентен и изтънчен унгарски приятел. „Ах, да – въздъхна той, – някога може би е могло да има нещо като Централна Европа“. И знаеш ли, ние по-скоро виним вас за това, че тя не съществува.“ Той се позова на Трианонския договор[1].

И накрая – най-дълбоките от всички съмнения. Не е ли цялото общо пространство, което се опитах да опиша, в крайна сметка само страничен продукт на споделеното безсилие? Не зависи ли в крайна сметка съществуването на една въображаема Централна Европа от съществуването на една реална Източна Европа? Не е ли в крайна сметка „антиполитиката“ просто резултат от невъзможността на политиката: тъй като не можеш да практикуваш изкуството на възможното, измисляш изкуството на невъзможното. Моралистичната критика на Западна Европа към американската външна политика е характеризирана като „арогантността на безсилието“: не се ли отнася това описание a fortiori и към морализма на антиполитиката? Антиполитиката е продукт на живота в поражение. Колко от тях биха преживели победата?

Ако повдигам всички тези съмнения и въпроси, ако се спирам на различията между тримата автори, на техните несъответствия и общи ограничения, правя това не защото смятам казаното от тях за маргинална „утопична визия“ – мнение, което е много широко разпространено сред онези, които определят западните политики спрямо Източна Европа, а напротив, защото го смятам за уместно и важно. Макар и все още неясни и полуформулирани, понятията „антиполитика“ и „Централна Европа“, струва ми се, са от основно значение както за разбирането на това, което може да се случи в Източна Европа през следващото десетилетие, така и за потенциалното оформяне на това развитие.

Разбира се, не можем да пренебрегнем напълно възможността за някакво мащабно геополитическо преустройство със съгласието на Москва: „нова Ялта“, да речем, договорена финландизация на Източна Европа. Но това е, меко казано, много малко вероятно. Не можем да изключим напълно и възможността за мащабни реформи, насърчавани от ръководството на Горбачов и продължавани от ново поколение комунистически лидери в Източна Европа – първоначално икономически реформи, но с политически последици, признати и съзнателно приети от тези лидери. Но и това изглежда все по-малко вероятно. (В момента има само един значим пример – Унгария – и дори той е малък, крехък и нееднозначен.)

Това, което определено е възможно и дори вероятно, е продължаването на един бавен, объркан, частичен процес на диференциация, при който народите на Източна Европа постепенно, по доста разнообразни и сложни начини, ще се радват на все повече и повече области на фактически плурализъм и независимост – културна, социална, икономическа – области, които отчасти са признати по планиран и съзнателен начин от техните управници, но основно са изтръгнати от тях чрез натиск отдолу: не напредъкът на един „реформиран“ и по този начин съживен комунизъм, а регресът на един разпадащ се бъдещ тоталитаризъм. По-скоро османизация, отколкото финландизация на съветската империя.

Ако в тази прогноза има някаква истина, то очевидно е важно да се определи каква форма ще приеме натискът отдолу. Дали той ще бъде насилствен или ненасилствен, индивидуален или колективен, организиран или неорганизиран? Сега, на практика, разбира се, във всяка страна има различна и непрекъснато променяща се комбинация от съставки: тук това е до голяма степен натискът на индивидуалните очаквания, там той се насочва чрез Църквата, там пък отново примитивната заплаха от насилствен бунт. Формулировката „антиполитика“ в най-широк смисъл е опит както да се характеризира, така и да се оформи този натиск отдолу. Тя е наполовина описание, наполовина предписание. Нейната територия е пространството между държавата и индивида, между властта и безвластието. Фокусът му е средното разстояние – отвъд непосредствените егоистични грижи на създателя на семейното гнездо, но далеч от хоризонта на пълната национална независимост. На една имперска система, чиито основни инструменти за господство са лъжата, насилието, атомизацията на обществото и „разделяй и владей“, антиполитикът отговаря с императивите на живота в истината, ненасилието, борбата за гражданско общество – и идеята за Централна Европа.

Но тази нова Централна Европа е точно това: идея. Тя все още не съществува. Съществува Източна Европа – частта от Европа, контролирана военно от Съветския съюз. Новата Централна Европа все още не е създадена. Но тя няма да бъде създадена чрез просто повтаряне на думите „Централна Европа“ като моден лозунг от Калифорния до Будапеща; нито чрез култивиране на нов мит. За да придобие терминът „Централна Европа“ някакво положително съдържание, дискусията ще трябва да премине от декларативност, сантименталност и заклинателност към безпристрастно и строго изследване както на истинското наследство на историческата Централна Европа (което е колкото разделение, толкова и единство), така и на истинското състояние на днешната Източна Централна Европа – изпълнена с толкова различия, колкото и прилики. За щастие този процес вече е започнал в Прага, където основаването на нелегално списание, наречено Strední Evropa („Централна Европа“), катализира остър дебат между католически и протестантски интелектуалци за наследството на Хабсбургската империя и Първата република. Но все още предстои да се извърви много дълъг път.

Ако погледнем към бъдещето, един от решаващите централноевропейски въпроси, освен формулирането и обогатяването на вътрешните стратегии на „антиполитиката“, със сигурност е този за правата на малцинствата. Може ли Централна Европа отново да бъде сглобена, макар и само на хартия, точно там, където най-често, най-ужасно и (от гледна точка на съседните империи) най-успешно е била разделяна – там, където различни нации, раси, култури, религии се опитват (или не успяват) да съжителстват? Дори и днес най-отворените, толерантни и демократични интелектуалци в Чехословакия и Унгария не могат да се споразумеят за общо становище относно положението и отношението към унгарското малцинство в Словакия. В полската нелегална преса започна интересна дискусия за отношението към Германия и немското малцинство в Полша. В момента основният фокус на дискусията е въпросът: Съществува ли германско малцинство? (Кардинал Глемп е съгласен с генерал Ярузелски, че не съществува.) Но може би по-важният въпрос е: Би ли било добре, ако германското малцинство съществуваше? А какво да кажем за еврейското малцинство? И украинско малцинство? А защо не и унгарско малцинство в Словакия? При условие, винаги при условие, че всяко малцинство ще се ползва от правата, чието определяне считаме за наша централноевропейска задача.

Много от пречките пред подобен централноевропейски диалог са исторически, емоционални и интелектуални. Но други са просто практически. Защото това е дебат, който комунистическите власти са направили всичко възможно, за да обезкуражат – или да насочат в шовинистична посока. И много неща са в тяхна власт. Когато говорим за „разделението на Европа“ или за „желязната завеса“, автоматично се сещаме за разделението Изток-Запад и обикновено за Берлинската стена. Но може би най-непробиваемите граници в Европа не са тези между Изтока и Запада и дори не (благодарение на десетилетието и половина на Deutschlandpolitik) германско-германската граница. За свободата на придвижване, а оттам и за истинския културен обмен, може би най-непробиваемата граница в Европа днес е тази между Полша и Чехословакия. Това наистина е желязна завеса. Водещи полски, чешки и унгарски интелектуалци се срещат по-често в Париж или Ню Йорк, отколкото във Варшава или Прага. Те се четат едни други, ако изобщо се четат, на английски, френски или немски език: с много малки изключения техните произведения не се превеждат на езиците на другия. За автора на това есе е по-лесно да се срещне с тях, отколкото за тях да се срещнат помежду си. Ако имат общи позиции, то те са били постигнати независимо една от друга. При тези обстоятелства можем да бъдем приятно изненадани колко много от тях има.

Тези общи позиции имат голямо потенциално значение за частта от Европа, в която те живеят: Източна Европа in acta [фактически], Централна Европа in potentia [потенциално]. Но има ли тя някакво по-широко значение за интелектуалците на Запад? Това също е част от по-широката претенция за новата Централна Европа. В негативен смисъл, като ръководство за естеството на тоталитарната власт и източник на идеологическа ваксинация, тя несъмнено има. Например никой човек, който честно е прочел и усвоил казаното от Михник и Хавел, не може да продължи да вярва, че съществува някаква реална структурна симетрия или морална равностойност между американското господство над Западна Европа и съветското господство над Източна Европа. (Опасявам се, че тази опасност си остава за случайния читател на „Конрад“.) В това отношение те несъмнено са оказали благотворно влияние върху част от западноевропейското движение за мир. Но повечето от положителните идеи, които те развиват, не са поразително нови (макар че не са по-лоши, защото са стари), а когато са нови, те не са очевидно подходящи за нашите западни условия. Опитите да се интерпретира дейността на западните движения за мир като част от борбата за гражданско общество например не са много убедителни; а повечето от нас все още смятат, че знаят какво имат предвид – във Великобритания или Америка – когато става дума за категориите ляво и дясно.

И все пак аз вярвам, че те имат цяло съкровище, което могат да предложат на всички ни. В най-добрия случай те дават личен пример, какъвто няма да откриете в продължение на много дълги години в Лондон, Вашингтон или Париж: пример не за брилянтност, остроумие или оригиналност, а за интелектуална отговорност, почтеност и смелост. Те знаят и ни напомнят – ярко, настоятелно – че идеите имат значение, думите имат значение, имат последствия, не бива да се използват с лека ръка – Михник цитира Лампедуза: „Не можеш да изкрещиш най-важните думи.“ Под черната светлина на тоталитарната власт повечето идеи – и думи – се деформират, изглеждат гротескни или просто се разпадат. Само много малко от тях издържат на изпитанието, остават като скала под всякакъв натиск; и повечето от тях не са нови. Има неща, за които си струва да се страда. Съществуват морални абсолюти. Не всичко може да се обсъжда.

„Животът с поражение е разрушителен – пише Михник, – но заедно с това той създава и големи културни ценности, които лекуват… Да знаеш как да живееш с поражението, означава да знаеш как да се противопоставиш на съдбата, как да изразиш вот на недоверие към онези сили, които се преструват на съдба.“ Тези качества и ценности са се появили от техния специфичен централноевропейски опит – който е централноевропейският опит на нашето време. Но тъй като можем да прочетем нещата, които те пишат, може би дори е възможно и да се поучим малко от този опит, без да се налага да го преживяваме.

Руската поетеса Наталия Горбаньовска веднъж ми каза: „Знаеш ли, Джордж Оруел е бил източноевропеец.“ Може би сега бихме казали, че Оруел е бил централноевропеец. Ако под „Централна Европа“ разбираме именно това, аз бих подал молба за гражданство.

 

[1] Ще припомним, че Трианонският мирен договор от 1920 г., част от следвоенното мирно споразумение, чиито главни архитекти са Удроу Уилсън, Клемансо и Лойд Джордж, лишава Унгария от повече от две трети от територията ѝ отпреди 1914 г., включително Словакия, която тогава става Чехословакия, Трансилвания, която отива към Румъния, и Хърватия, която става част от Югославия. Бел. авт.

 

Източник

 

Pin It
Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор

Посетители

68

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 5 часа
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 2 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 5 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 6 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 1 седмица
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 1 седмица
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... Сряда, 25 Август 2021
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... Сряда, 25 Август 2021