Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

 

2019 05 Assmann
Алайада и Ян Асман – носители на Наградата за мир на Немския съюз на книгоразпространителите
Снимка: dpa/Corinna Assmann

 

Българският политолог и интелектуалец Иван Кръстев направи голямо впечатление с блестящите си тези и интерпретациите на европейската миграционна криза, но доколкото мога да видя, по тезите му все още не е започвала никаква дискусия. Кръстев успява като никой друг да наблюдава и анализира разделението на Европа на Изток и Запад от последните няколко години. Гласът и диагнозата му са толкова важни, защото той говори от гледната точка на Източна Европа. Интересни в коментара му са кратките и парадоксални формулировки, както и интересът му да обсъжда събитията не толкова на политико-стратегическо, колкото на колективно-психологическо ниво.

Например той многократно нарича шоковото преживяване на масовата миграция от 2015 г. „Европейският 11 септември“.[1] С това той не само подчертава дълбоката историческа повратна точка в историята на Европейския съюз, но и оценява това преживяване като историческа травма. Но едно подобно описание не е лишено от проблеми; от една страна, защото то мълчаливо прехвърля категорията „травматизация“ от бежанците към обществото домакин, и второ, защото Кръстев приравнява с терористи бежанците, които всъщност реагират срещу опасности и екзистенциален дистрес. Фактът, че сред бежанците могат да се намират и потенциални терористи, които се оказват „спящи агенти“ или „бомби със закъснител“, не оправдава приравняването на тези различни феномени в една проста аналогия. Ето защо има и трета причина, поради която това описание е проблематично: то подкрепя десния радикален дискурс, който действително приравнява бегълците с терористи и стилизира обществото-приемник като тяхна жертва.

Според Кръстев обаче не миграцията е отговорна за това разделение и възхода на нелиберализма в Централна и Източна Европа. Причините лежат според него по-дълбоко, те трябва да се търсят в отхвърлянето на общия набор от така наречените западни ценности, в които той включва понятия като „демократизация, либерализация, разширяване, взаимно сближаване, интеграция, европеизация“. Разглеждани ретроспективно, за Изтока тези ценности изглеждат като стратегии на враждебно поглъщане. Терминът, който Кръстев използва, е различен, той говори за „имитационен императив“ от страна на Запада, който отнема на тези източноевропейски държави тяхната история, гордост, достойнство и идентичност. Защото, както той дава ясно да се разбере, в дълготраен план един такъв имитационен императив по неизбежност започва да се свързва с „чувства на неадекватност, малоценност, зависимост, загуба на идентичност и неволна неискреност“.

Да вървим на запад!

Заедно с американския правист Стивън Холмс, Кръстев току-що формулира отново тезата си за имитационния императив, в едно есе, публикувано в сп. Merkur.[2] И двамата автори приемат, че сегашното отвръщане на много европейски страни от либералната демокрация в ЕС е свързано не толкова с някаква политическа теория или идеология, колкото с колективно-психологически настроения в политиката. Контрастът Изток-Запад, който по-рано се обясняваше чрез идеологически различия или доктрини, сега трябва да бъде обяснен чрез емоционални динамики. В центъра на вниманието тук е поставена националната гордост. Гордостта е основата на националното самочувствие и всеки, който наруши това основно правило, вече си е заслужил отхвърлянето и унизителното пробуждане.

Философът Авишай Маргалит предложи в началото на 1990-те години една концепция за общество, което не унижава никого. Той обаче мислеше за хора, индивиди, които са изложени на риск от срам или унижение. Сега вече става дума за унижението на групи, цели общества и нации. В този случай унижението се получава не в резултат на физическо увреждане или систематични обиди, подигравки и други обезценявания на колективния себе-образ, а чрез по-фини процедури като патернализъм, нормативен натиск и – ключовото понятие на есето – „имитационен императив“. Защото онова, което например в Полша и Унгария се смяташе само допреди няколко години за визия за бъдещето, сега вече се посреща  с предизвикателство, неподчинение и открита враждебност; в края на статията дори се говори за „отмъщение“.

За да обяснят рязкото преобръщане на [хората от] Изтока, от предишните ревностни и верни ЕС-европейци към войнствени ЕС-опоненти, Кръстев и Холмс пренасят нивото на анализа си към неизреченото и се съсредоточават върху такива трудни за определяне чувства като отвращение, враждебност и негодувание. Постсоциалистическите държави страдат, както авторите припомнят, от остър дефицит на признание. След като не им беше позволено да изживеят националната си гордост през Съветската епоха, след падането на Стената те все още не бяха свободни, а трябваше да стават като либералния Запад. При тези условия на морален и политически патернализъм, едно специфично желание се засилва все повече, а именно: да станем онова, което никога не сме били и никога не ни е било позволено да бъдем: хомогенна национална държава в нелиберално общество, на собствена затворена територия. Холмс и Кръстев не мислят, че това е най-добрата форма на управление за тези нации, но те изграждат един разказ за Европа, според който тези държави нямат друг избор, освен да поемат такъв курс. Моята критика срещу аргумента им гласи така: те са фаталисти на собствената си историческа конструкция. Не е нужно или неизбежно да разказваме историята на Европейския съюз непременно по начина, по който го правят те, можем да го правим и по други начини. И в такъв случай тази отрицателна телеология ще бъде набраздена от алтернативни възможности и перспективи. Само по този начин можем да се измъкнем от любимото настроение на много днешни мъже-интелектуалци: онова на мрачната прогноза, на залеза, на упадъка, на апокалипсиса.

Подражавайте на Запада! Ако тази формула наистина е довела до толкова много обиди и унижения, то тогава си струва тя да бъде проучена малко по-внимателно. Удивително е, преди всичко, че и двамата автори правят концепцията за Запада отново толкова силна, след като тя отдавна вече е изчезнала от мисловните хоризонти[3]. Западът като нормативна концепция за борба имаше своя голям момент по времената на Студената война, когато той беше полярно-противопоставен срещу Изтока. Подобно на НАТО, този Запад беше трансатлантически и задължително включваше Съединените щати. Но, макар че Алиансът продължава да съществува и днес, изразът „Запад“ сега бързо губи значимост, [особено] след като САЩ загубиха политическия си интерес към Европа.

Това разпадане на понятието „Запад“ чрез отделяне на САЩ от Европа е проучено по-подробно от американския историк Майкъл Кимидж. В изследването си Упадъкът на Запада той показва, че „Западът“ е бил компактна концепция за борба, свързвана в едно цяло от много и различни идеи: мобилизиращата политическа реторика по време на Студената война, трансатлантическия съюз, европейската концепция за история и просвещение, както и някои културни институции в американски университети като например [типичните за множество американски хуманитарни факултети] преподавателски курсове „Велики книги“, чрез които се е поддържало едно западно образователно наследство. Отклонението от тази концепция за Запада започва според Кимидж с поколението на Обама и политическия елит, към който принадлежат неговите съветници. Те са образовани през 1980-те години в университети, които прогонват „Запада“ от основните си курсове. Концепцията за западната култура и просвещение е заменена от мултикултурна ориентация и ангажимент към човешките права, които вече не изискват непременно преминаване през [историята и културата на] Европа. Но също и европейските страни, които вече не се възприемат като сателити на САЩ, са се отказали от стария боен вик на Запада и вече отдавна установяват в Европа свои собствени приоритети.[4]

Онова, което компактният Запад беше във времената на модернизационната еуфория и вярата в универсалния напредък, е вече изгубено както от едната, така и от другата страна на Атлантика. Защо тогава да съживяваме отново една сравнителна величина и да я обявяваме за абсолютна норма, когато в наши дни тя просто вече не съществува? Може би Западът е възкръснал отново, само и единствено защото има някаква мобилизираща сила под формата на нов обект на антипатия? Когато чета есето на Кръстев и Холмс, аз не съм съвсем сигурна дали тук недоволствата действително се анализират или по-скоро подбуждат. Та нали този ефект на размиване може и да е умишлен. При всички случаи изкуственото продължаване на това ключово понятие притежава умишлено или неволно разрушително действие. Защото то прикрива нещо, от което днес ние се нуждаем спешно: едно по-точно припомняне на историята на Европа като ориентир за начина, по който трябва да действаме в настоящата криза.

Патосът на свободата

Ако се отвърнем от старите бойни концепции и погледнем по-отблизо, ние виждаме не само една-единствена, непрекъснато задълбочаваща се бездна между Изтока и Запада, а по-скоро поредица от изненадващи размествания и заплитания. Например, ключовата дума „човешки права“, като двигател в историята на Европейския съюз, не се появява изобщо при Холмс и Кръстев. Това ги прави абсолютно актуални. Позоваването на човешките права вече е uncool, въпросът не се смята за секси. Но поантата с имитационния ефект ни се явява в съвсем различна светлина, когато си припомним един епизод от историята на ЕС, който напълно се игнорира от Кръстев и Холмс.

Правата на човека не притежават непрекъсната история. Въпреки че съществуват най-късно от времената на Американската декларация за независимост, Френската революция и революцията в Хаити насам, преди седемдесет години те трябваше да бъдат отново декларирани от някои ветерани от Първата световна война и членове на френската съпротива, като Рене Касен. Те са всичко друго, но не и някакво стабилно притежание, и именно затова, при нови исторически и политически обстоятелства, трябва да бъдат преоткривани и извоювани отново и отново.

През 1968 г. Рене Касен получи Нобелова награда за мир. По онова време никой във Федералната република не забеляза това. Във времето на Студентското движение човешките права вече бяха изчезнали от сцената. В младежкото протестно движение те не играеха никаква роля, на дневен ред бяха много по-различни теми: сред тях например и глобалната класова борба срещу капитализма и империализма. В страните от Варшавския договор нещата изглеждаха съвсем другояче. Заедно с други критично настроени интелектуалци, през март 1968 Адам Михник организираше в Полша студентски протести, и между 1968 и 1986 година прекарваше немалко месеци в затвора. През януари 1969 г. Ян Палах се заля с бензин и се запали в Прага, за да протестира срещу диктатурата и съветската окупация на страната си.

В рамките на една конференция на Организацията за безопасност и сътрудничество в Европа (ОБСЕ) през август 1975 в Хелзинки беше подписан един Заключителен акт, който гарантираше признаването на европейските следвоенни граници и взаимното невмешателство, в допълнение към новите форми на сътрудничество със страните от Източния блок. В замяна на това тези страни пък се задължаваха да зачитат правата на човека. Поради тогавашните условия на живот в социалистическите диктатури, на преден план стояха свободата на мисълта, съвестта, религията и убежденията. От тази седма глава от Заключителния акт произлязоха последствия, които страните от Варшавския договор не бяха си представяли особено ясно. В много комунистически страни се появиха „Хелзинки-групи“ от източноевропейски дисиденти, за които Декларацията за правата на човека се превърна във важна отправна точка.

Пример за това е „Харта 77“ в Чехословакия, едно движение за граждански права, към което принадлежеше и бъдещият президент Вацлав Хавел. Тази група провеждаше кампании за защита на правата на хората на изкуството и други политически преследвани. Друг пример е стачката на работниците от корабостроителницата Ленин в Гданск, които основаха първия в Източния блок реално независим профсъюз, под името Солидарност. Но тук трябва да се споменат и смелите граждански движения в ГДР, което извършваха мирни протести срещу репресивните структури на държавата.

В началото на декември 2018, по повод погребението на Джордж Буш старши, отново чухме бившия американския президент да казва по медиите: „Ние спечелихме Студената война!“ С това той имаше предвид не само, че американците са спечелили, а по-общо казано, че капитализмът е победил комунизма. Това е историята на победителите и до днес, но тя е повърхностна и съдържа само половината от истината. Според моята теза, зад падането на Желязната завеса и разширяването на ЕС стои също и силата на човешките права, която по онова време вече беше не само обговаряна от водещите политици, но и все по-често използвана от смели граждански движения и активисти, за отправяне на обвинения срещу собствените им държави и по целия свят.

Хелзинкската декларация отбеляза началото на една фаза на откритост между Изтока и Запада, която предшестваше и подготви по решителен начин европейското обединение. Точно това беше моментът, в който човешките права бяха възобновени и преоткрити като обща основа за една нова, разширена Европа. С други думи Студената война беше спечелена не само от американците, но и от онези европейски политици, които подписаха Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г. И не само капитализмът, но също и източноевропейските дисиденти бяха онези, които се позоваваха на човешките права, с което окончателно въведоха края на конфликта между Изтока и Запада. Това бе потвърдено наскоро от активиста за правата на човека Гаспар Миклош Тамаш, който по времето на Чаушеску живееше в Румъния: „Много политолози говорят за това, че промяната на системата е дошла отвън и отгоре. Глупости. Разбира се, системата беше променена не от целия народ, но по това време ние бяхме два-три милиона души, имаше клубове, дебати, срещи, демонстрации; имаше и невероятно ферментиране в обществото. Това неудържимо желание за свобода от 1989, този патос на свободата, беше момент на голяма красота. Това си остава.[5] 

От всичко това не остава и следа, ако просто следваме разказа за имитационния императив. Но борбата за правата на човека преди 1989 е изключително важна глава в историята на ЕС, именно защото страните от Източния блок, противно на онова, което ни учи историята на победителите, не бяха просто „дарени“ със западното благо на Свободата (или просто колониално прегазени и превзети), а защото самите те бяха си извоювали това благо и с това донесоха в Европейския съюз една своя, собствена утопична мечта.

Либерален – нелиберален – неолиберален

Тази история трябва да бъде възстановена и разказана отново, за да могат да бъдат разкрити истинските причини за обидата и унижението на източноевропейските държави. Да, тези причини със сигурност съществуват, но за мен те са по-малко в налагането на имитационен императив, отколкото в хлъзгавостта на понятието „либерален“. Кръстев и Холмс обясняват нелибералния обрат на източноевропейските демокрации по посока към авторитарни системи като „контрареволюция срещу либерализма“. Но понятийното противопоставяне „либерално срещу нелиберално“ тук не е достатъчно. Към това трябва да добавим и понятието „неолиберално“[6], за да завършим картината и да постигнем по-добро разбиране на колективния психологически синдром, с който се занимават двамата автори.

Защото онова, за което се бореха и надяваха дисидентите от Източна и Централна Европа, беше либералната демокрация; но това, което те всъщност получиха, беше един неолиберален икономически ред, който просто отвори нови пространства за глобализацията на капитала. Това беше другата страна на медала от 1989. Този процес започна паралелно със Заключителния акт от Хелзинки през 1970-те години. Стартовият изстрел беше даден от Бил Клинтън и Маргарет Тачър[7], които положиха основите на необуздания неолиберализъм. Ето защо спечели и капитализмът, а оттогава насам няма цялостна концепция за това как все по-разтварящата се ножица между нарастващото богатство и нарастващата бедност може да бъде затворена отново. Присъединяването на ГДР унищожи много следи от историята и източните биографии. Оправданата критика срещу незаконния режим на ГДР и неговата идеологическа диктатура е пренебрегнала онова, за което ми напомня [американската философка и директорка на форума „Айнщайн“ в Потсдам] Сюзън Нейман: „Възможно е да е изиграло роля също и това, че на изток едно социалистическо понятие за права се е приемало за даденост. Защото, колкото и проблематичен да е, държавният социализъм все пак е гарантирал редица права – на жилище, медицински грижи, образование и т.н. Качеството на всичко това може да изглежда ниско и висшето образование може да е било достъпно само за политически коректните ученици – и все пак някои материални права са били там толкова подразбиращи се, както за нас на Запад беше свободата на словото. Всичко това си отиде с неолиберализма.[8] 

Между „либерално“ в смисъл на демократизация и „неолиберално“, в смисъл на „политически неконтролирани императиви на световния капитал, управляван от нерегулирани финансови пазари“, се отваря гигантска пропаст.[9] Вместо да се говори за имитационен императив, който още повече влошава поляризацията между Изтока и Запада, тук по-скоро трябва да се говори за шанса на солидарния императив, който разчита на общото сливане в ЕС като подкрепа и щит срещу глобализирания турбо-капитализъм.

Разказът на Холмс и Кръстев представя обрата от 1989 в такава негативна светлина, защото и двамата виждат отношението между либерализма и национализма като непримиримо противоречие. И действително, членовете на по-младото поколение в старата Федерална република обичаха да виждат себе си на първо място като европейци и едва на второ – като германци. Както показа разискването на тезите на Роберт Менасе[10], в Австрия също има интелектуалци, за които понятието „национално“ е изключително трудно за преглъщане, и те рефлексивно го спрягат по посока на „национализъм“ и „национален социализъм“. Това е проблем на конкретната история на тези страни, но в никакъв случай, както внушават Кръстев и Холмс, някаква доктрина на ЕС, която се направлява от Берлин.

Разбира се, всяка страна от ЕС съчетава либерализма с признаването на позитивната културна идентичност и независимост на собствената си нация – и именно тези нации, с техните езици, култури, пейзажи и истории, карат да светят звездите на Европа. Ерата на ускорената теория на модернизацията, на която авторите се позовават ​​като един вид плашило за източноевропейските граждани, е окончателно приключена; днес вече никой не приема на сериозно, че в хода на глобализацията нациите или религиите ще се разпаднат автоматично и слеят в някакво абстрактно и космополитно световно общество. Напротив, нормалността в ЕС не се състои, както авторите биха искали да ни накарат да мислим, в някакво налагане на нормативния натиск на едно премазващо всичко западничество и индивидуализация, а  в признаването на значимостта, оценяването по достойнство и опазването на културното многообразие на нациите. Помислете колко европейски пари се изразходват за стабилизиране на културното наследство на толкова много различни градове и региони на континента.

Между другото, вече има важни причини за изоставяне на това идентифициране между либерализма и антинационализма, което Кръстев и Холмс представят като норма и стандарт на ЕС. Нациите съществуват само в държави, които на първо място им придават форма и рамка. Проектът на ЕС е създаден за либерално-демократични нации. Франсис Фукуяма току-що посвети една книга на тази либерално-демократична нация, защото вижда сплотеността ѝ като фрагментирана и застрашена от форсираните напоследък политики на идентичност.[11] За съжаление, в неговата книга човек също търси напразно разграничението между „либерален“ и „неолиберален“. Между „либералната демокрация“ и „неолибералната икономика“ обаче има не само семантични, но и значителни ценностни различия. Писателят Инго Шулце е намерил за това ясни и разбираеми думи. В либералната демокрация, пише той, „трябва да бъдат избрани представители, които да разбират добре интересите на общността и да я защитават от грабеж. Тя се нуждае от представители, които желаят и са в състояние да предотвратят една съответстваща на пазарите демокрация, и да създадат съответстващи на демокрацията пазари. Тя се нуждае от представители, за които свободата и социалната справедливост са неразделими едни от други – и не само на национално ниво. Тя се нуждае от мнозинство, което иска и изисква всичко това.“[12] 

Ако някой би искал да научи нещо повече за тази позиция, формулирана в специализиран жаргон, тя може да бъде намерена у Волфганг Щреек, бивш директор на Института за социални изследвания Макс Планк в Кьолн. Според Щреек, мирно съжителство между капитализма и демокрацията е имало само в следвоенния период. Толкова време е съществувала и социалната държава, която е осигурявала непрекъснато и устойчиво преразпределение отгоре надолу. В края на 1970-те години започва нова фаза на дерегулация с отваряне на пазарите, която изисква все повече и повече пазари, и все по-малко държава. Резултатът от това е, че държавите вече не са в състояние да налагат правни или фактически ограничения върху мобилността на капитала. Щреек не говори, като Кръстев и Холмс, за „Контрареволюция срещу либерализма“, а за „Неолиберална контрареволюция“, в резултат на която капиталът е излязъл от затвора на социалната регулация от следвоенните години.[13]

При тези обстоятелства започва едно отделяне на капитализма от демокрацията, което се изразява и в едно специфично разделяне на държавните от пазарните хора. Но ако всички започнат да се конкурират безпрепятствено за едни и същи ресурси в глобализирания свят, то правото на най-силния започва да се налага автоматично. По тази причина Щреек противопоставя „ускоряващото се обезсилване на демократичната нация-държава като социално място на пазарно-коригиращата политика, в процеса на т. нар. ‚глобализация‘“, срещу подсилването на либералната национална държава, и настоява за подчиняване на пазарите на държавите, вместо обратното.[14]

„Либерален“ означава „свободен“. Но има значение дали става дума за освобождаване на хората, или за освобождаване на капитала, което води до все по-голямо неравенство на формите на съществуване и житейски шансове в света. И не само либералната национална държава е онази, която може да се противопостави на този процес. Това може да бъде направено и от федерация на държави като Европейския съюз. Някои теоретици като бившия конституционен съдия Дитер Грим виждат ЕС като възможна защитна сила в процеса на глобализация. Колежката на Грим, Гертруде Любе-Волф, също вижда основния проблем на глобализацията в неограниченото разширяване на обхвата на пазарите, от една страна, и липсата на държавни регулаторни инстанции, от друга. „Тяхната задача ще бъде не само да позволят функционирането на пазарните сили, но и да ги оформят в полза на обществеността.“[15] Според нея ЕС се представя слабо в процеса на глобализация, чрез своята „транснационализация на пазари, на които не съответстват никакви, или само недостатъчно демократично-контролирани, регулаторни правомощия“. Днес се разделят не само идеологиите, но и капиталът, който ежедневно задълбочава бездната между богатите и бедните.

Нов имитационен императив?

Тридесет години след 1989, „Патосът на свободата“, за който някога говореше Гаспар Миклош Тамаш, е заменен в много източноевропейски страни от патоса на авторитарната нация. Причината, поради която в дългосрочен план патосът на свободата не се отплащаше за източноевропейските държави, се състоеше в това, че твърде много хора в Европа, с нейните порести граници, упражняваха правото си на свободно движение. Хайде на запад! С този лозунг през 1980-те години беше рекламирана една западногерманска марка цигари, чието послание по онова време все още притежаваше утопична притегателна сила. След падането на Стената, въображаемото желание ненадейно се превърна в жизнеспособна опция. Хората започнаха да гласуват с краката си и да се преместват в по-западни страни, където печелеха повече. Именно в тази история на емиграцията Холмс и Кръстев виждат психологическата причина за настоящата доктрина на херметическо затваряне срещу имиграцията. Границите – така аргументират те – се превръщат във фокусна точка на новата идеология, не само за да изключват чуждите, но и за да задържат вътре онези, които все още са останали. Отвореното общество се превръща в образ на врага; затвореното общество и обвързаността със силната, хомогенна държава, отблъскват хората от обединена Европа и разцепват ЕС чрез „Стени на лоялността“.

В есето си Холмс и Кръстев омаловажават доктринерското съдържание на тази ясна офанзива срещу Европейския съюз. Не, подчертават те, зад него няма някаква специфична идеология, а само лесно разбираемата, твърдоглава нагласа на нациите, които след дълга история на унижение трябва да настояват на собствената си сила по някакъв достоверен начин. За самата мен тази интерпретация е небрежно лесна в настоящата криза, защото тя не успява да разпознае доктринерското ядро ​​на сегашния обрат. Понастоящем има ясни заявления на авторитарен шовинизъм, съчетан с омраза срещу чужденците. Политическата програма за всичко това беше оформена от Путин още през 2001 г., в изявление на руското правителство.[16] 

Именно това правителствено изявление е нещото, което в момента започва да упражнява някакъв магически имитационен императив. В него се подчертава, че е задача и отговорност на правителството да предписва един образ на историята, основаващ се на гордост и чест, и да разпорежда един вид задължителен патриотизъм. Солидарността на колектива може да бъде осигурена само чрез нескончаемо поддържане на гражданите на нацията в позиция на готовност за отбрана, с погледи вперени в ролевите модели на националните герои-мъченици, и мобилизирани чрез култ към войната. Изкуството и науката, напротив, са поставени под цензура като опасни източници на противоречия, а онези, които нарушават тази програма за единство, са преследвани като чуждестранни агенти или непатриотични индивиди. Всичко това е дефинирано в посоченото изявление. На мястото на комунизма днес в законодателна роля встъпва национализмът, като нова форма на мисловна диктатура.

Времената се променят. Хайде на изток! Именно така звучи, някак по неизбежност, окончателният извод на двамата автори, които цинично посочват Виктор Орбан и Ярослав Качински като „истинските европейци“, и сега вече Западът е онзи, който трябва да приеме Изтока за образец и да го имитира[17]. Разказът, предложен от Холмс и Кръстев, за имперското или колониалното надмогване на Запада над Изтока, е наистина неустоим. Нищо днес не се приема от интелектуалците по-добре, отколкото тази критика на арогантното превъзходство и надменността на Европейския съюз. За мен обаче тази изключително умна и красноречива самовлюбеност-чрез-самокритика е не само нарцистична, но и досадна, защото изгражда един разказ, който капсулира и прескача всичко, което може да изгради и утвърди мостове между Изтока и Запада. Защото не всички в източноевропейските страни мислят по същия начин като настоящите идеолози в правителствата.[18] Навярно [текстът] нямаше да бъде и наполовина толкова ярък, но може би все пак по-конструктивен, ако би се опитвал да укрепва базисната либерална ориентация, и да припомня за големите инвестиции на източните ни съседи, които предпочетоха да влязат в общия европейски проект, вместо да го подминат и с това напълно угасят.

 

Източник

 

[1] Ivan Krastev, Europadämmerung. Ein Essay. [Залезът на Европа. Есе] Berlin: Suhrkamp 2017. Бел. авт.

[2] Ivan Krastev/Stephen Holmes, Osteuropa erklären. Das Unbehagen an der Nachahmung. In: Merkur, Nr. 836, Januar 2019. Първоначална публикация под заглавие Explaining Eastern Europe: Imitation and Its Discontents. In: Journal of Democracy, Nr. 29/3, 2018. Бел. авт.

[3] Изчезнала може би на много места в самия Запад, но не и в Източна Европа, мисля. Тук Асман предпоставя като подразбиращи се от само себе си специфичните западно-отрицателски умонагласи, типични за множество [западни] интелектуалци, като се започне например с Шпенглер, но пропуска от поглед факта, че подобни нагласи никога не са били много популярни в Източна Европа, особено по комунистически времена, когато надеждата, че „някой ден и ние ще станем като тях“ беше единствената за мнозина от нас. Бел. пр.

[4] Michael Kimmage, The Decline of the West. An American Story. In: Transatlantic Academy Paper Series, Nr. 4, 2012–2013. Бел. авт.

[5] Kritiker des Postfaschismus. Gáspár Miklós Tamás. In: Amnesty Journal, Nr. 12/2018. Бел. авт.

[6] В тази връзка виж статията Какво беше неолиберализмът?, „Либерален преглед“ от 5.4.2013. (http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/politics/2006-kakvo-beshe-neoliberalizmat) Бел. пр.

[7] Вероятно авторката има предвид по-скоро Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Бил Клинтън едва ли може да се смята за първопроходец, ако и действително да е привърженик на неолибералните икономически политики. Бел. пр.

[8] Сюзан Нейман, писмо от 30. януари 2019. Бел. авт.

[9] Jürgen Habermas, Sind wir noch gute Europäer? [Все още ли сме добри европейци?] In: Zeit vom 5. Juli 2018.

[10] През последните десет години австрийският писател Роберт Менасе беше широко критикуван от германската преса заради ревизионистките му възгледи по въпроса за разликата между „национално“ и „националистическо“ (Както изглежда, на практика той не прави разлика между двете умонагласи и се придържа към идеята за пълна отмяна на всякакви национално-държавни структури). Бел. пр.

[11] Francis Fukuyama, Identität. Wie der Verlust der Würde unsere Demokratie gefährdet. [Идентичност. Как загубата на достойнството застрашава нашата демокрация] Hamburg: Hoffmann und Campe 2019.

[12] Ingo Schulze, Unsere schönen neuen Kleider. Gegen eine marktkonforme Demokratie – für demokratiekonforme Märkte. [Хубавите ни нови дрехи. Против една съответстваща на пазарите демокрация – за съответстващи на демокрацията пазари] Hanser Berlin 2012.

[13] Wolfgang Streeck, Gekaufte Zeit. Die vertagte Krise des demokratischen Kapitalismus. [Купеното време. Отложената криза на демократическия капитализъм] Berlin: Suhrkamp 2013.

[14] Wolfgang Streeck, Öffentlicher Abendvortrag bei der Fachtagung »Ziemlich beste Feinde. Das spannungsreiche Verhältnis von Demokratie und Kapitalismus« der Schader-Stiftung in Darmstadt [Доклад, изнесен по време на конференцията „Най-добрите врагове. Напрегнатото отношение между демокрацията и капитализма“ на фондацията Шадер в Дармщат] vom 23. bis 25. Juni 2016.

[15] Gertrude Lübbe-Wolff, Ein Narrativ für die Europäische Union? [Един наратив за Европейския съюз?] In: FAZ vom 6. Januar 2018.

[16] Jutta Scherrer, Zurück zu Gott und Vaterland. Putin verordnet die patriotische Wiederaufrüstung – per Dekret soll Russland eine verlässliche Staatsmoral erhalten. [Назад към Бог и Отечество – Русия трябва да запази по указ някакъв надежден държавен морал.] In: Zeit vom 26. Juli 2001.

[17] „Заключението“, което Алайда Асман осъжда тук, е без съмнение издържано в ироничен план в есето на Холмс и Кръстев. Да се взема за чиста монета твърдението на двамата автори, че Качински и Орбан са „новите европейци“, изглежда като израз на недобра анализаторска воля, та дори и лек опит за манипулиране на читателското мнение. Прочее, никой от нас не е светец. Бел. пр.

[18] На 17 януари 2019 г., Павел Адамович, кмет на Гданск, стана жертва на смъртоносна атака, на открита сцена, пред телевизионни камери. Гданск е град с много европейски времеви пластове: близката до него Вестерплатте е първата мишена на нашествието на Хитлер в Полша на 1 септември 1939 г.; работниците от „Солидарност“ пък стояха в челните редици на европейското демократично движение през 1980-те години; и именно този кмет е предоставил земята, на която в продължение на десет години беше построен един истински европейски музей на Втората световна война, открит през 2017 г., а след това незабавно демонтиран и преустроен [в съответствие с историческите разбирания на новото крайнодясно полско правителство]. Бел. авт.

 

Алайда Асман
Алайда Асман е германска културоложка, историчка и социална анализаторка. Тя е авторка на множество творби по английска литература и археология на литературната комуникация. От 1990-те години насам изследователските й усилия са съсредоточени предимно в областта на културната антропология, особено културната памет, запомнянето и забравата.

support

Посетители: 59

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 13 часа
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 14 часа
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 20 часа
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 20 часа
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 21 часа
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 4 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици