Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 01 Warning from Europe

 

От Оруел до Кьостлер, европейските писатели на XX век са обсебени от идеята за Голямата лъжа. Обширните идеологически конструкции на комунизма и фашизма, постерите, изискващи преданост към Партията и Водача, Кафявите ризи и Черните ризи, маршируващи във формации[1], осветените от факли паради, полицейския терор – тези Големи Лъжи са били толкова абсурдни и нехуманни, че са изисквали продължително насилие, за да бъдат наложени, и заплахата от насилие, за да се поддържат. Те са изисквали насилствено образование, тотален контрол над цялата култура, политизация на журналистиката, спорта, литературата и изкуствата.

За разлика от тях поляризиращите политически движения в Европа през XXI век изискват много по-малко от своите поддръжници. Те не изискват вярата в пълнокръвна идеология и по тази причина не изискват насилие или полицейски терор. Те не карат хората да вярват, че черното е бяло, войната е мир, държавните стопанства са постигнали 1000% от плановата продукция. Повечето от тях не разгръщат пропаганда в конфликт с действителността на ежедневието. И въпреки това всички те зависят, ако не от Голяма лъжа, тогава от онова, което историкът Тимъти Снайдер, според това, което веднъж ми каза, би трябвало да бъде наречено Лъжа–от–среден–калибър или може би люпилня на такива лъжи. Да го кажем по-иначе, всички те окуражават последователите си да се потопяват, поне през някаква част от времето, в алтернативна действителност. Понякога тази алтернативна действителност се развива органично; по-често, тя е внимателно формулирана с помощта на техниките на модерния маркетинг, сегментацията на публиката и кампаниите в социалните медии.

Американците, разбира се, са наясно с начините, по които една лъже може да увеличи поляризацията и разпали ксенофобия: Доналд Тръмп влезе в американската политика на гърба на бъртеризма[2] – фалшивата постановка, че президентът Барак Обама не е роден в Америка – конспиративна теория, чиято сила бе сериозно отслабена по онова време, но която проправи пътя за други лъжи, от „мексиканските изнасилвачи“ до „Пицагейт“[3]. Само че и в Полша, и в Унгария, днес разполагаме с примери за това какво се случва, когато лъжа-от-среден-калибър – конспиративна теория – е пропагандирана най-напред от политическа партия като опорна точка на нейната предизборна кампания, а след това от управляваща партия, с цялата мощ на един модерен, централизиран държавен апарат зад нея.

В Унгария лъжата е заимствана: това е вярването, споделяно от руското правителство и американското алтернативно дясно, в свръхчовешките сили на Джордж Сорос – унгарският милиардер-евреин, за когото се смята, че чертае планове за съсипване на нацията чрез съзнателното внедряване на мигранти, въпреки че такива мигранти в Унгария не съществуват.

В Полша поне лъжата е sui generis[4]. Става дума за смоленската конспиративна теория: убеждението, че президентският самолет, който катастрофира през април 2010 година, е свален умишлено. Историята има особена тежест в Полша поради зловещите спомени от миналото, свързани с катастрофата. Президентът, който загина при нея, Лех Качински, бе на път към събитие в памет на жертвите от клането в Катин – мястото, където през 1940 година Сталин убива повече от 21 000 поляци – голяма част от елита на нацията. Няколко десетки военни фигури и политици също бяха на борда на самолета, много от тях мои приятели. Съпругът ми смята, че е познавал всички, които са били в този самолет, включително екипажа.

Инцидентът провокира гигантска вълна от емоции. Някакъв вид истерия, наподобяваща лудостта, която обхвана Съединените щати след 9/11, обзе нацията. Телевизионните говорители носеха траурни черни вратовръзки. Приятели се събираха в апартамента ни във Варшава, говорейки за това как историята се повтаря в мрачната, влажна руска гора. На пръв поглед изглеждаше, че трагедията обединява нацията. В крайна сметка на борда на този самолет летяха политици от всяка голяма полска партия и в много градове се състояха големи погребални церемонии. Дори Владимир Путин, по това време министър-председател на Русия, изглеждаше разчувстван. Той отиде до Смоленск, за да се срещне с Туск, по това време министър-председател на Полша, още в деня на катастрофата. На следващия ден една от най-гледаните телевизии в Русия излъчи Katyn – емоционален и силно антисъветски полски филм, режисиран от Анджей Вайда – най-големия режисьор на страната. До тогава и оттогава насам нищо подобно не е показвано в такива мащаби в Русия.

Само че катастрофата не сплоти хората. Нито пък разследването, което я последва.

Работни групи от полски експерти бяха изпратени на терен още същия ден. Те направиха всичко по силите си, за да идентифицират телата – от много от тях не беше останало нищо повече от пепел. Изследваха останките. Щом откриха черната кутия, започнаха да възпроизвеждат записа от пилотската кабина. Истината, такава, каквато започна да изплува, не беше удобна за партията на Право и справедливост, нито за нейния лидер – братът-близнак на покойния президент. Самолетът бе излетял със закъснение; президентът вероятно е бързал да се приземи, защото е искал да използва посещението, за да постави началото на кампанията по преизбирането си. В Смоленск, където няма истинско летище, а само самолетна писта насред гората, е имало гъста мъгла; пилотите обсъждали да отклонят самолета, което би означавало неколкочасово придвижване с коли до церемонията. След като президентът провежда кратък разговор със своя брат, неговите съветници предполагаемо са настояли за приземяване на самолета. Някои от тях, в нарушение на протокола, са влизали и излизали от кокпита по време на полета. Също в нарушение на протокола шефът на военновъздушните сили е дошъл и седнал зад пилотите; „Zmieścisz się śmiało – Можете да го направите, бъдете смели“, казал им той. Секунди по-късно самолетът се удря във върховете на няколко брези, преобръща се и се сгромолясва на земята.

Първоначално Ярослав Качински като че е повярвал, че катастрофата е инцидент. „Вината е твоя и на таблоидите“, каза той на съпруга ми, тогава външен министър, който го информира за катастрофата. Казвайки това, той имаше предвид, че вината е на правителството, защото, сплашени от популистката журналистика, отказа да закупи нови самолети. Само че с разгръщането на разследването нещата, които започнаха да излизат наяве, не бяха по вкуса му. Самолетът е бил напълно изправен.

Може би, подобно на толкова много хора, които се уповават на конспиративни теории, за да намерят някакъв смисъл в една или друга трагедия, Качински просто не можеше да приеме, че любимият му брат е загинал напразно; може би не можеше да приеме дори още по-трудния за възприемане факт, че Лех и хората му са оказали натиск върху пилотите да приземят самолета, ставайки причина за последвалата катастрофа. Или може би, подобно на Доналд Тръмп, е видял как една конспиративна теория би могла да му помогне да се добере до властта.

Решението да постави конспиративна история в сърцето на правителствената политика беше източникът на авторитарните действия, които последваха.

Подобно на начина, по който Тръмп използва бъртеризма и изфабрикуваната заплаха за имигрантски престъпления, за да мотивира своите най-ревностни поддръжници, Качински използва трагедията от Смоленск, за да мобилизира своите последователи и да ги убеди да не вярват нито на правителството, нито на медиите. Веднъж той намекваше, че руското правителство е свалило самолета. Друг път хвърляше вината върху бившата управляваща партия – сега най-голямата опозиционна партия: „Вие го унищожихте, вие го убихте, вие сте измет!“, крещеше веднъж пред парламента.

Никое от неговите обвинения обаче не може да бъде доказано. Може би за да се дистанцира по някакъв начин от лъжите, които трябваше да бъдат изречени, той повери работата по разпространението на конспиративната теория на един от най-старите си и странни съмишленици. Антони Макиеревич е представител на поколението на Качински, дългогодишен антикомунист, но и човек с някои странни приятели и навици. Обезпокоителният му втренчен поглед и неговите мании - той беше казал, че намира Протоколите на ционските мъдреци за правдоподобен документ - доведоха дотам, че през 2015 година ПиС излезе със следното предизборно обещание: Макиеревич категорично не би станал министър на отбраната.

Само че в момента, в който партията му спечели, Качински наруши това обещание и назначи на този пост Макиеревич, който незабавно започна да институционализира смоленската лъжа. Той сформира нова разследваща комисия, съставена от ексцентрици, измежду които етномузиколог, пенсиониран пилот, психолог, руски икономист и други хора без каквито и да било познания за самолетните катастрофи. Предишният официален доклад бе свален от правителствения сайт. Полицията нахлу в домовете на авиационните експерти, които свидетелстваха по време на оригиналното разследване, разпита ги и конфискува компютрите им. Когато Макиеревич отиде във Вашингтон, за да се срещне със своите американски колеги в Пентагона, първото нещо, което направи, беше да попита дали американските разузнавателни служби имат някаква тайна информация за Смоленск. Казаха ми, че това е предизвиквало реакция на ширещо се безпокойство относно психическото здраве на министъра.

Когато няколко седмици след изборите европейските институции и организации, занимаващи се с човешките права, започнаха да реагират на действията, предприети от правителството на ПиС, те са фокусираха върху подкопаването на съдилищата и обществените медии. Те не се фокусираха върху институционализацията на смоленската конспиративна теория, която беше, четно казано, твърде странна, за да бъде разбрана от външни наблюдатели. И въпреки това решението да постави конспиративна история в сърцето на правителствената политика беше източникът на авторитарните действия, които последваха.

Въпреки че комисията на Макиеревич така и не произведе правдоподобно алтернативно обяснение на катастрофата, смоленската лъжа постави моралните основи за други лъжи. Онези, които можеха да приемат тази оплетена теория, без да търсят доказателства, можеха да повярват на всичко. Можеха да приемат, например, неизпълненото обещание Макиеревич да не влиза в правителството. Можеха да приемат – макар че ПиС минава за „патриотична“ и антируска партия – решението на Макиеревич да отстрани много от най-високопоставените военни командири на страната, да прекрати оръжейни договори, да лансира хора със странни руски връзки, да нахлуе в центъра на НАТО във Варшава по средата на нощта. Лъжата също така даде на пешаците от крайно дясното идеологическа база да толерират други престъпни деяния. Каквито и грешки да направеше партията, каквито и закони да се нарушаваха, поне „истината“ за Смоленск най-накрая щеше да бъде разказана.

Смоленската конспиративна теория, подобно на миграционната конспиративна теория в Унгария, обслужваше друга цел: за по-младите поколения, които нямат спомени от Комунизма, и за обществата, където бившите комунисти като цяло бяха изчезнали от политиката, даваше нова предпоставка за недоверие към политици, бизнесмени и интелектуалци, пробили си път през борбите на 90-те и поели лидерството на страната. В същия смисъл, направи възможно дефинирането на нови и по-добри елити. Отпадна необходимостта от надпревара, изпити или резюмета, отрупани с постижения. Всеки, който вярва в смоленската лъжа, по дефиниция е истински патриот – и, между другото, би могъл да отговаря на изискванията за правителствена служба.

Емоционалният заряд на конспиративните теории е в тяхната простота. Те дават обяснение на комплексни явления, на шанса и случайността, дават на вярващия удовлетворяващото чувство, че имат специален, привилегирован достъп до истината. Но – ще го повторя още веднъж – разграничаването на притегателната сила на конспирациите от начините, по които оказват влияние върху кариерите на тези, които ги разпространяват, е много трудно. За онези, които са станали пазители на еднопартийната държава, за тези, които повтарят и разпространяват официалните конспиративни теории, приемането на тези простички обяснения носи и друг вид облага: власт.

Мария Шмит не беше сред гостите на моето новогодишно парти, но се познаваме отдавна. Тя ме покани на откриването на Terror Háza (музея Дом на терора) в Будапеща през 2002 година и оттогава насам повече или по-малко сме поддържали връзка. Музеят, на който тя е директор, изследва историята на тоталитаризма в Унгария и, когато бе открит, бе един от най-иновативните нови музеи в източната половина на Европа.

От деня на откриването му обаче е обект и на сурова критика. Много от посетителите не харесват първата зала, в която на една от стените са поставени телевизионни екрани, излъчващи нацистка пропаганда, а на отсрещната такива, излъчващи комунистическа пропаганда. През 2002 година все още беше шокиращо да видиш двата режима съпоставени един на друг, макар че днес може би вече не е така. Други считаха, че музеят не дава достатъчно тежест и пространство на престъпленията на фашизма, въпреки че комунистите управляваха Унгария много по-дълго, отколкото фашистите, така че има повече за показване. Хареса ми фактът, че музеят показва обикновени унгарци, сътрудничещи и на двата режима, което ме караше да мисля, че това би помогнало на Унгария да разбере своята отговорност за собствените й политици и да избегне тесния националистически капан на прехвърляне на вината за собствените проблеми върху другите.

Само че тъкмо в този тесен националистически капан се намират унгарците в момента. Закъснялата разплата на Унгария с нейното комунистическо минало – издигайки музеи, отслужвайки мемориални служби, назовавайки предателите – не успя, противно на това, което си мислех, че ще се случи, да бетонира респект към правото на закона, ограничаването на държавата и към плурализма. Стана точно обратното – 16 години след откриването на Terror Háza управляващата партия в Унгария не признава ограничения от никакъв вид. Тя стигна много по-далеч от ПиС в политизирането на националните медии и унищожаването на частните медии, постигайки последното чрез отправянето на заплахи и блокирането на достъпа до рекламодателите. Създаде нов бизнес елит, лоялен на Орбан. Унгарски бизнесмен, който предпочете името му да не се разкрива, ми каза, че скоро след сформирането на първото правителство на Орбан, сподвижници на режима изискали от него да им продаде компанията си на ниска цена; когато той отказал, те организирали „данъчни инспекции“ и други форми на публично унижение, както и кампания по сплашване, която го принудила да наеме телохранители. В крайна сметка той продал всичката си собственост в Унгария и напуснал страната.

Подобно на полското правителство, унгарската държава разпространява лъжа-от-среден-калибър: подхранва пропаганда, чрез която хвърля вината за проблемите на Унгария на несъществуващи мюсюлмански мигранти, на Европейския съюз, и както вече стана дума, на Джордж Сорос. Шмит – историк, учен и музеен куратор – е сред оригиналните автори на тази лъжа. Тя периодично публикува дълги, гневни блог постове, сипейки огън и жупел срещу Сорос; срещу Централния европейски университет в Будапеща, основан първоначално с неговите пари; и срещу „левите интелектуалци“, каквито според нея са преди всичко либералните демократи, от лявоцентристите до дясноцентристите.

Ирониите и парадоксите в нейната житейска история изобилстват. Шмит е основен бенефициент на предполагаемо компрометирания унгарски преход; нейният покоен съпруг е направил състояние на посткомунистическия пазар на недвижими имоти, благодарение на което тя живее във внушителна къща на хълмовете на Буда. Въпреки че водеше публична кампания, целяща да подрони авторитета на Централния европейски университет, нейният син го завърши. И въпреки че знаеше много добре какво се е случило в страната й през 40-те, тя следваше, стъпка по стъпка, наръчникът на комунистическата партия, когато пое Figyelő – уважавано унгарско списание: тя изгони независимите репортери и ги замени с благонадеждни проправителствени автори.

Figyelő остава „частна собственост“, но не е трудно да се види кой подкрепя списанието. Издание, включващо атака срещу унгарските неправителствени организации, чиято корица визуално ги отъждествява с Ислямската държава, включва и дузина страници платени правителствени реклами – на Унгарската народна банка, за хазната, на държавната анти-Сорос кампания. Това е модерно преоткриване на проправителствената, еднопартийна държавна преса, извършено със същия презрителен циничен тон, използван някога в комунистическите публикации.

Шмит се съгласи да разговаря с мен – след като ме нарече „арогантна и неосведомена“ – само ако изслушам възраженията й по адрес на статия, която току-що бях написала за The Washington Post. С тази покана аз отлетях за Будапеща. Очаквано, това, на което се надявах – интересен разговор – се оказа непостижимо. Шмит говори отличен английски, но ми каза, че иска да използва преводач. Тя въведе доста плашещ млад мъж, който, съдейки по записките, е пропуснал да преведе значително количество от казаното от нея. И въпреки че тя ме познаваше от две десетилетия, постави диктофон на масата, което аз изтълкувах като израз на недоверие.

Тогава тя продължи да повтаря отново същите аргументи, които могат да бъдат прочетени в публикациите в блога й. Като основно доказателство, че Джордж Сорос „притежава“ Демократическата партия на САЩ, тя цитира епизод от Saturday Night Life.[5] Като доказателство за това, че САЩ е „твърда идеологически базирана колонизираща сила“ тя цитира реч на Барак Обама, в която той споменава, че унгарска фондация е предложила да издигне статуя в чест на Балинт Хоман – човекът, написал унгарските антисемитски закони през 30-те и 40-те години. Тя повтори твърдението си, че имиграцията представлява извънредно голяма опасност за Унгария и се разпали когато я попитах, неколкократно, къде са всичките тези мигранти. „Има ги в Германия“, заяви тя накрая, допускайки, че германците в крайна сметка ще принудят Унгария да си вземе „тези хора обратно“.

Шмит въплъщава онова, което българският писател Иван Кръстев наскоро описа като желанието на много източни и централно европейци да „разтърсят колониалната зависимост, заложена в самия проект на господството на Запада“[6], за да се отърват от унижението, че са имитатори, последователи на Запада, вместо основатели. Шмит ми каза, че западните медии, което, предполагам, се отнася и до мен, „говорят снизходително на тези под тях, както е било с колониите“. Западното говорене за унгарския антисемитизъм, корупцията и авторитаризма са „колониализъм“. И въпреки че се е посветила на уникалността на Унгария и промоцията на „унгарското“, тя взема назаем голяма част от своята идеология от Breitbart News, включително карикатурното описание на американските университети и подигравателните шеги относно „транссексуалните тоалетни“. Тя дори покани Стив Банън и Майло Янопулос в Будапеща.

Поляризацията е нормална. Скептицизмът относно либералната демокрация е нормален. А притегателната сила на авторитаризма е вечна.

Докато я слушах, се убедих, че не е имало определен момент, в който гледната точка на Шмит да се е „променила“. Тя никога не се е обръщала срещу либералната демокрация, защото никога не е вярвала в нея, или най-малкото никога не е смятала, че това е толкова важно. За нея противоотровата на комунизма не е демокрацията, а антидрайфусовската визия за националния суверенитет. И ако националният суверенитет приема формата на държава, чийто елит се определя не според таланта, а според своя „патриотизъм“ – което, на практика, означава желание да се следва линията на Орбан – то тя напълно приема това.

Нейният цинизъм е впечатляващ. Подкрепата на Сорос за сирийските бежанци не би могла да е филантропия; тя трябва да произлиза от дълбоко желание за унищожението на Унгария. Миграционната политика на Ангела Меркел също не би могла да е проекция на желанието да се помага на хората. „Смятам, че това са просто небивалици“, казва Шмит. „Бих казала, че тя просто искаше да докаже, че немците, този път, са добрите. И че могат да преподават хуманизъм и морал на всеки. Няма значение на какво точно ще учат немците останалата част от света; те просто трябва да наставляват някого“.

Напълно ясно е, че Лъжата-от-среден-калибър работи за Орбан – точно както работеше и за Доналд Тръмп – дори само заради това, че приковава вниманието на света върху неговата реторика, вместо върху делата му. Шмит и аз прекарахме по-голямата част от нашия неприятен двучасов разговор, спорейки по безсмислени въпроси: Притежава ли Джордж Сорос Демократическата партия? Представляват ли несъществуващите имигранти, които така или иначе не искат да живеят в Унгария, заплаха за нацията? Не отделихме никакво време, за да обсъдим руското влияние в Унгария, което днес е много силно. Не говорихме за корупцията, нито за безбройните начини (документирани от Financial Times и други), по които приятелите на Орбан черпят облага от субсидиите на ЕС и законодателни фокуси. (Управляваща партия, която политизира съдилищата и оказва натиск върху медиите, е партия, за която е много по-лесно да краде).

Нито, в крайна сметка, научих кой знае какво за самата Шмит. Според някои в Будапеща основната й мотивация е нейното собствено облагодетелстване с пари и власт. Жужана Селени – депутат, която преди беше член на Фидес (партия на Орбан), но сега е независима, бе сред неколцината, които ми казаха, че „никой не може да бъде богат в Унгария без да има някаква връзка с министър-председателя“. Благодарение на Орбан, Шмит отговаря за музей и няколко исторически института, което й дава уникалната възможност да формира начина, по който унгарците помнят своята история, което й харесва. Може би тя действително вярва, че Унгария е изправена пред реална заплаха, приела формата на Джордж Сорос и някакви невидими сирийци. Или може би тя просто е толкова цинична за собствената си позиция, колкото и за тази на своите опоненти, и всичко това е просто една заплетена игра.

Това, което се случи, след като приключихме интервюто, хвърля някаква светлина: без мое позволение, Шмит публикува в своя блог силно редактиран препис, представен подвеждащо като интервю, което тя е взела от мен. Преписът се появи и в официалния сайт на унгарското правителство, на английски език. (Опитайте се да си представите Белият дом да публикува препис от разговор между, да речем, главата на институцията Смитсониън и чуждестранен критик на Тръмп и сами ще разбере колко странно е цялото нещо). Но, разбира се, интервюто не беше представено в моя полза. То беше представление, целящо да докаже на унгарците, че Шмит е лоялна на режима и готова да го защитава. И тя е.

Неотдавна, в един рибен ресторант на грозен площад в една красива нощ в Атина, описах моето новогодишно парти от посрещането на 2000 година на гръцки политически учен. Тихичко, той ми се смееше. Или по-точно, се смееше заедно с мен – той нямаше за цел да бъде груб. Но това, което аз наричах поляризация, не беше нищо ново. „Онзи либерален момент, настъпил след 1989 година, беше изключението“, каза ми Статис Каливас. Поляризацията е нормална. И което е по-важното, бих добавила, скептицизмът относно либералната демокрация също е нормален. А притегателната сила на авторитаризма е вечна.

Каливас е, наред с другото, авторът на няколко добре известни книги за гражданските войни, включително тази в Гърция от 40-те години на миналия век – един от многото моменти в европейската история, когато радикално разминаващи се политически групи се хващат на оръжие и започват да се избиват едни други. Гражданската война и гражданският мир обаче са относителни понятия в Гърция през повечето време. Ние говорехме, точно когато някакви гръцки интелектуалци имаха центристки момент. Изведнъж беше станало модерно да си „либерал“, казаха ми много хора в Атина, под което имаха предвид нито комунист, нито авторитарен, нито крайно-ляв, подобно на управляващата партия в Гърция (Сириза), нито крайно-десен, подобно на нейния националистически коалиционен партньор (Независимите гърци). Нововъзникващите млади хора се самоопределяха като „неолиберали“, възприемайки един термин, който беше анатема само няколко години по-рано.

Но дори най-оптимистичните центристи не вярваха, че тази промяна би се запазила. „Ние преживяхме левите популисти“, казаха ми мрачно няколко души, „и сега прегръщаме десните популисти“. От години между Македония и Гърция се води противен спор относно името и статуса на бившата югославска република, имаща обща граница с Гърция; скоро след като напуснах, гръцкото правителство експулсира няколко руски дипломати, заради това, че се опитват да подклаждат антимакедонската истерия в северната част на страната. Каквото и равновесие да постигне родината ти, винаги се намира някой, у дома или отвън, който намира причини да го разруши.

Това служи като полезно напомняне. Американците, с нашата могъща история на основаването на страната ни, необикновената ни почит към нашата конституция, нашата относителна географска изолация и нашият икономически успех в рамките на два века, отдавна са убедени, че либералната демокрация, веднъж постигната, не може да се видоизменя. Американската история е разказвана като история за прогреса, винаги напред и нагоре, с Гражданската война като някакъв вид моментно препъване по средата – препятствие, което е било преодоляно. В Гърция историята се развива спираловидно, а не линейно. В един момент имат либерална демокрация, в следващия – олигархия. След това отново либерална демокрация. След това има чуждестранна подривна дейност, след това опит за комунистически преврат, след това гражданска война и след това диктатура. И така нататък и така нататък, още от времето на атинската република.

Историята се развива спираловидно и в други части на Европа. Разделението, което съсипа Полша, е стряскащо подобно на това, което раздели Франция в навечерието на Аферата Драйфус. Езикът, използван от европейското радикално дясно – тласкането към „революция“ срещу „елитите“, мечтите за „прочистващо“ насилие и апокалиптичен културен сблъсък – е зловещо подобен на езика, използван някога от европейското радикално ляво. Присъствието на неудовлетворени, недоволни интелектуалци – хора, които чувстват, че правилата не са справедливи и че грешните хора имат влияние – не е дори нещо чисто европейско. Венецуелският писател Мойзес Наим посети Варшава няколко месеца след идването на ПиС на власт в страната. Той ме помоли да му опиша новите политически лидери, да му кажа що за хора са. Аз му подадох няколко прилагателни – сърдити, възмутени, отмъстителни. „Звучи ми като да са точно като чавистите“, каза ми той.

В действителност спорът относно това кой трябва да управлява никога не престава, още повече в ера, когато хората са отхвърлили аристокрацията и повече не вярват в унаследяването на лидерството, нито че управляващата класа се ползва с божието одобрение. Някои от нас, в Европа и Северна Америка, са достигнали до идеята, че различните форми на демократично и икономическо съревнование са най-честната алтернатива на наследствената или дадената от Бога власт.

Но не би трябвало да сме изненадани – самата аз не би трябвало да бъда – когато принципите на меритокрацията и конкуренцията са поставени на изпитание. В края на краищата демокрацията и свободните пазари могат да произвеждат неудовлетворителни резултати, особено когато са регулирани лошо, или когато никой не вярва на регулаторите, или когато хората влизат в надпреварата от много различни стартови позиции. Рано или късно губещите неизменно започват да подлагат на съмнение ценностите на самото съревнование.

И което е още по-важно, принципите на конкуренцията, дори когато окуражават таланта и създават възможност за израстване, не дават непременно отговор на по-дълбоки въпроси относно националната идентичност, нито задоволяват човешкото желание за принадлежност към морална общност. Авторитарната държава, или дори полу-авторитарната такава – еднопартийната държава, нелибералната държава – дава това обещание: че държава ще бъде управлявана от най-добрите хора, най-заслужилите хора, членовете на партията, вярващите в Лъжата-от-среден-калибър. Това може да означава, че демокрацията трябва да бъде пречупена, или че бизнесът трябва да бъде корумпиран, или съдебните системи – разрушени, в името на постигането на тази държава. Но ако вярвате, че вие сте сред онези заслужили хора, вие ще го направите.

 

Превод от английски: Иглика Колева

 

[1] Членовете на СС, или Шуцщафел, известни още като есесовци - един от важните компоненти на нацистката партия в Германия, подчинени на Химлер, са носели черни ризи, за да се отличават от „кафявите ризи“ – членовете на SturmAbteilung - щурмови отряди, подчинени на Рьом.

[2] Birtherism – погрешно убеждение, опиращо се на конспиративни теории, че 44-тият президент на САЩ, Барак Обама, не е роден в САЩ, което го прави негоден за Овалния кабинет.

[3] Конспиративна теория, насочена срещу Демократическата партия и кандидатурата на Хилъри Клинт за президент на САЩ, основаваща се на изфабрикувани интерпретации на имейли на Джон Подеста – ръководител на кампанията на Клинтън, разпространени неправомерно чрез Уикилийкс. Понятието е свързано с пицарията на Джеймс Алефантис Comet Ping Pong във Вашингтон – един от дарителите на кампанията, с когото Подеста е разменил поредица имейли. Според теорията навсякъде, където в писмата се споменава думата „пица“, всъщност се има предвид секс с малолетни.

[4] Единствена под рода си (от латински)

[5] Развлекателно шоу на NBC с над 40-годишна история, което обединява пародийни скечове, сатиричен прочит на актуалните новини и кратки предварително заснети сцени, наред с изявите на популярни музикални изпълнители. Излъчва се на живо от Ню Йорк от 1975 година насам и е отличавано с десетки награди за телевизионни продукции.

[6] https://www.journalofdemocracy.org/article/explaining-eastern-europe-imitation-and-its-discontents

 

Ан Епълбаум
Ан Епълбаум е известна американска журналистка, сътрудник на вестник The Washington Post. Книгата й Гулаг спечели наградата Пулицър за 2004 година. Понастоящем тя живее в Полша.
Други статии от този автор

support

Посетители: 54

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 27 минути
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 13 часа
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 14 часа
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 20 часа
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 21 часа
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 21 часа
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 4 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 1 седмица
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици