Изборите, които се проведоха на 24 юни, изтеглени напред от края на 2019 г., по решение на президента Реджеп Тайип Ердоган, идват след период на репресии и страх, който представлява най-сериозният разрив в историята на турската република. През последните две години повече от 100 000 души бяха задържани, а десетки хиляди чакат животите им да бъдат обърнати с главата надолу чрез публикуване на нов спешен декрет или просто чукане на вратата. Иззети са десетки милиарди активи и около 150 000 души са „прочистени“, като са загубили не само работата, но и паспортите си (както и онези на съпрузите/съпругите им). Те са маркирани като заплаха за националната сигурност и стават безработни. Често те губят жилището (свързано с държавна работа) и пенсиите си. В Турция винаги е имало сериозно държавно насилие, насочено против гражданското общество, но когато поредната хунта е налагала военно положение, като минимум винаги е имало надежда, че завръщането на цивилното правителство ще доведе до нормализация. Днес Турция е едно дълбоко травмирано общество. Чистките и арестите са игра на лотария: един от поддръжниците на петиция, призоваващ за мир с кюрдите, бива прочистен от сферата на висшето образование, докато друг остава на работа, макар и в постоянна несигурност. Някой е задържан за получаване на ипотека от вече отчуждена банка; друг, който е имал сметка в същата банка, не е засегнат. Днес турците са изправени пред капризите на една произволна власт, без да имат възможност да прибягнат до нещо, което прилича на върховенство на закона.
Дори онези, чиито роднини и приятели не са били обявени за заплаха за националната сигурност, са засегнати от репресиите. Вестниците, които те четат, са закрити, колумнистите, които са следили, са арестувани, имуществото на местната медицинска клиника е иззето, училището зад ъгъла е затворено, десетките доброволни асоциации, формиращи тъканта на тяхната общност, са изчезнали, а политиците, за които са гласували – от общински служители до провинциални управители – са били заменени насила или живеят в постоянен страх, че скоро ще бъдат. Прочистването на прокурори и съдии е достигнало такива размери, че немалко от новите назначени лица са току-що завършили студенти, които не познават правилата на собствените си съдебни зали. Всички съдии са наясно, че всяко решение, което се счита за неблагоприятно за правителството, може да сложи край на кариерата им. Мащабът на социалната трансформация, извършена от тези мерки, надхвърля дори конвулсиите от времето на основаването на републиката. За да се оцени какво точно се е случило в Турция, се изисква историческа гледна точка, не на последно място и защото правителството се стреми да преоформи републиката по свой собствен образ и да пренапише историята.
Историята на разпадането на Османската империя и възхода на турската република е описана майсторски на тези страници от Пери Андерсън. Основаването на републиката през 1923 г. е до голяма степен авторитарно дело, макар че обявяването на народния суверенитет представлява прекъсване с имперското минало. Стриктно контролираните избори са дали на Мустафа Кемал президентство върху нещо, което към 1925 г. вече е станало еднопартийна държава. От този пост Кемал, който през 1934 г. получава прозвището Ататюрк или „баща на турците“, ръководи една културна революция с удивителни пропорции, като трансформира религиозните институции, езика и азбуката, начините на обличане, календара и правната система на страната в хода на по-малко от едно десетилетие. Срещу всичко това няма почти никаква съпротива, отчасти защото тази трансформация се осъществява в резултат на имперския колапс и засяга население, което е преживяло десетилетия на насилствени преселвания и травматично насилие – от Балканските войни до Арменския геноцид и Първата световна война. Най-сериозната съпротива идва от страна на турското кюрдско население, което се противопоставя на етническия и езиков императив за хомогенизация, който стои зад Kulturkampf-а на Кемал. Но съпротивата е брутално потисната. Всъщност всяко противопоставяне срещу еднопартийната държава – било то от страна на кюрди, комунисти или религиозни групи – води до арест, убийство или изгнание. Като се имат предвид мащабите и скоростта на мерките, предприети за трансформиране на религията, традициите и обичаите, в края на краищата са били необходими далеч по-малко репресии, отколкото може да се очаква, но революцията никога не е разполагала с широка база. Кемализмът, тоест обозначението, под което тази секуларизираща, туркизираща, държавно-центрична идеология на основополагащия авангард, става известна, е подкрепян от градските елити на западните градове на страната, но в останалите региони – в анадолските провинции и югоизтока, тоест регионът, най-близък до Близкия изток – реформите постигат в най-добрия случай само повърхностна подкрепа.
Почти един век по-късно, днес в страната започва нова културна революция, насочена срещу онова, което нейните лидери пренебрежително наричат „старата Турция“. Онова, което те всъщност имат предвид, са членовете на социално-икономическия елит, идентифициращи се с кемализма. До известна степен, също като революцията на Ататюрк, тази контрареволюция черпи от и се основава на нещата, които се стреми да замести. Рязкото скъсване на [кемалистката] република с езика и традициите на Османската империя – при което арабското писмо е заменено от латиница, а заемките от арабски и персийски езици са заменен с техни турски еквиваленти – маскира в някои отношения много по-дълбоки структурни приемствености. Държавната бюрокрация, военният корпус и основният социален ред си остават непокътнати, като запазват статута и имота на хората, готови да служат на новата република. Дори и официалното обвързване със секуларизма продължава да съществува паралелно с избирателно използване на религията в служба на държавата.
Днешната културна революция заимства от кемалистката стратегия в голяма степен: тя също е за укрепване на еднопартийното управление, за диктуване на нови традиции, за прочистване и арестуване на опонентите си. Подобно на Кемал, Ердоган се опитва да увеличи силата на държавата, като едновременно с това преобразува институциите ѝ. Но докато кемализмът запазва голяма част от османския обществен ред, „новата“ Турция, чието раждане Ердоган обяви в реч на 28 август 2014 г., представлява далеч по-съществен разрив. Един елит се замества от друг: имуществото сменя собствениците си, подготвят се нови кадри за държавните служби, университетите се изпразват от определен вид интелектуалци, за да бъдат заменени от по-лоялни такива, а благоприятно настроеният към режима капитал получава достъп до държавната щедрост, включително и до плячката, произтичаща от конфискациите на активи. Проектът за „нова“ Турция се разглежда от привържениците си като нещо, което връща стрелките на часовника назад, но не към момента на основаването на републиката, а един век преди това, преди да са започнали различните модернизации и про-западни реформи от ХІХ век. Това е категорично отхвърляне не само на кемалистките елити, но и на техните реформистки османски предшественици. И докато кемалистката революция не е разполагала с широка социална база, този проект има подкрепата на благочестивите и консервативни избиратели сред средните градски класи, провинциалните бизнесмени и бедните от селските райони: те са бенефициентите от управлението на Ердоган, най-вече поради на подобряването на жизнения им стандарт и премахването на ограниченията върху религиозните им практики, като носенето на забрадки. Но ако последните няколко избори могат да служат като вид указатели, тук става дума за най-много половината от населението на страната.
Турция все още не е еднопартийна държава, а лидерите на политическите ѝ партии са добре известни на обществеността. Те се появяват по заглавията на вестниците и държат речи, предлагат политически програми и поддържат отношения [с други политици]. Партиите им са съществували под една или друга форма в продължение на десетилетия: републиканците от РНП (Републиканската народна партия), ултра-националистите от ПНД (Партията за националистическо действие), както и прокюрдските политици от НДП (Народно-демократическата партия), която има прогресивна платформа. Размириците в тези партии все още са част от вестникарските разкази и публичната дискусия: създаването на нова десноцентристка партия, партията İYİ (или „Добрата“ партия), която се отцепи от ПНД, създаваше нервни заглавия в продължение на месеци. Спекулациите за стратегиите на партиите при изборите от юни доминираха в новините, както биха могли да го правят и преди възхода на Ердоган. Вярно е, че в по-обикновени времена партийните лидери и депутатите не са арестувани с цели дузини, както в момента се случва с НДП (поне един депутат от РНП също е в затвора). Но тревожната истина е, че под повърхността на многопартийната система дори партията „Правосъдие и развитие“ (ПСР) [собствената партия на Ердоган], на власт от 2002 г. насам, всъщност няма никаква власт. Политическият живот на страната е сведен до личността на нейния лидер Ердоган и обкръжението му от роднини и приятели.
Зетят на Ердоган Берат Албайрак стана депутат през 2015 г., по което време Ердоган вече има пълен контрол над партийните списъци. Албайрак е министър на енергетиката, но се подразбира широко, че той е част от малката група, управляваща страната, заедно със сина на Ердоган Билал и дъщеря му Сюмейе. ПСР предоставя на Ердоган средствата, чрез които да управлява парламента, да мобилизира гласоподавателите, да разпределя услуги в предизборните кампании и да разработва кадри, за да запълни нарастващия брой свободни работни места в държавната бюрокрация. Но макар и да използва партията, за да постигне някои от целите си, той не е обвързан с нея и не зависи от нея. По-скоро е вярно обратното: партията зависи от Ердоган. Той отдавна вече е изхвърлил или отстранил по-ранното поколение лидери на ПСР – като някои от тях, например Абдула Гюл и Бюлен Аринч, са сред учредителите на партията. Вместо правителство, контролирано от една десноцентристка партия, Ердоган е утвърдил система на лично управление, легитимирана от все по-ясно хореографирани избори.
Някои либерали в Турция и другаде се притесняват, че е било грешка да се подкрепи ПСР, когато партията се появи на политическата сцена в началото на новото хилядолетие. Първоначалната им надежда – че тя ще бъде средство за реформиране на конституцията, намаляване на влиянието на военните и въвеждане на по-плуралистично схващане за национална принадлежност – днес е отстъпила място на горчиви самообвинения. Но демократизиращият потенциал на ПСР не беше сигурен от самото начало, и мнозина, които се смятат за леви, не са я подкрепяли никога. ПСР споделяше с останалите партии в турския политически спектър – от кемалистите до десните етнонационалисти – една повърхностна ангажираност с демокрацията, но като повечето политически партии в Турция, с изключение на НДП, тя никога не е била вътрешно демократична – факт, който по-късно улесни отстраняването на по-плуралистичните гласове в партията. По времето, в което беше кмет на Истанбул (като член на по-ранната про-ислямистка партия „Благоденствие“ (Рефа), Ердоган се пошегувал в едно интервю, през 1996, че „демокрацията е като трамвай; когато стигнеш до местоназначението си, слизаш.“
ПСР обаче се появи във време, когато движенията на гражданското общество все повече призоваваха към преработване на миналото на страната – включително и Арменския геноцид – както и отхвърляне на продължаващите репресии срещу кюрдите. Освен така нарастваше нетърпимостта, а в някои случаи дори отвращението към историята на страната, изпъстрена от военни преврати и потискане на политически партии, особено на про-ислямистки партии. При цялото си консервативно излъчване, ПСР успя да осъществи обща кауза с либералните критици на ролята на армията и съдилищата в ограничаването на политическите хоризонти в страната, макар и да го направи само защото собственото ѝ бъдеще зависеше от отслабването на традиционните държавни институции. В края на краищата, реформите за поставяне на военните под граждански контрол и преструктуриране на висшите съдебни системи не се оказаха достатъчни, за да се гарантира, че политическата траектория на страната ще си остане демократична. Според есенциалисткото обяснение, турският случай просто показва несъвместимостта между демокрацията и исляма. Но това е прекомерно опростяване. Траекторията на ПСР може да бъде разбрана по-добре като демонстрация на начина, по който историческите и структурните особености на политическата култура и институции на дадена страна могат да доведат до демократично преобръщане.
ПСР е основана през 2001 г. под цялостното ръководство на Ердоган, за да замени партиите, които бяха закрити поради предполагаемия им антисветски характер, сред които и Рефа, която бе подложена на конституционно разпускане през 1998 г. Като средство за налагане на стриктното придържане към кемализма, Конституционният съд имаше специален интерес да разпуска партии, които се считаха за про-ислямистки, прокюрдски или комунистически. В началото на 2000-те години сред турските либерали имаше нарастваща загриженост, че тези разпускания на партии лишаваха от глас значителна част от електората. Когато се появи ПСР, излизаща с умерена религиозна платформа и открити про-демократични и про-бизнес перспективи, тя изглеждаше като версия на политическия ислям, създадена да отговаря на ограниченията, поставени от Конституционния съд. По-важното за нерелигиозните хора беше, че партийната платформа предвиждаше либерализация и модернизация на икономиката непосредствено след голямата финансова криза от 2000-2001, когато зеещият държавен дефицит беше предизвикал паника сред международните инвеститори и борсов крах, който в края на краищата доведе до вземането на принудителен заем от Международния валутен фонд.
В националните избори през 2002 г. ПСР спечели 34% от гласовете, което доведе до получаване на почти две трети от местата в парламента, благодарение на един избирателен закон, останал от дните на военната хунта, който изключва от парламента всяка партия, получила по-малко от 10 на сто от гласовете. През 2002 г. само две партии – ПСР и РНП (с 19 на сто от гласовете) – успяха да надскочат този праг и така ПСР успя да си осигури мнозинството от местата. Тъй като победата на ПСР идваше след един период на миноритарни и коалиционни правителства, продължил от 1991 г., възможността за стабилно еднопартийно управление изглеждаше привлекателна за голяма част от електората. В страната и извън нея ПСР беше ласкателно сравнена с християндемократическите партии в Европа. С платформа, която целеше да привлече религиозното мнозинство, но също и с обещание да запази светския характер на републиката, ПСР предложи да се ангажира с религиозните недоволства, но без да прегръща ислямизма. И, което е може би още по-важно, чрез подкрепата за гражданско, а не етническо определение за турското гражданство, се създаваше впечатлението, че партията може да удовлетвори поне част от отдавнашните искания на кюрдските граждани.
***
Нито една от тези цели не беше реализирана. Да се опитваме да разберем разстоянието, което разделя 2002 от 2018 – нещо, което за повечето турци изглежда като множество десетилетия – е почти лудешко начинание. Това, че ПСР не е била по-демократична от която и да е друга турска политическа партия, би трябвало да следва очевидно от нежеланието ѝ да използва мнозинството си, за да отмени десет процентния избирателен праг, въпреки ясния му антидемократичен ефект. Обещанията на партията да представлява религиозните избиратели, да се обърне по-сериозно към недоволствата на кюрдското малцинство и да се ангажира с присъединяването към ЕС, биха могли действително да изиграят демократизираща роля, но в действителност те служеха единствено за подпомагане на консолидацията на собственото ѝ управление. Най-добрият начин да се разбере развитието на партията е да се идентифицират моментите, при които възможните алтернативните пътища са били игнорирани в полза на поредни стъпки към авторитаризъм. Меденият месец на ПСР беше първият ѝ мандат, между 2002 г. и 2007 г., като еднопартийно правителство, което не беше изправено пред някаква сериозна опозиция. Финансовата криза беше унищожила избирателните перспективи на другите десноцентристки партии – умерената десница обикновено беше привличала ясно мнозинство от гласовете, въпреки че то се разделяше между няколко партии – и това разчисти полето за ПСР. Една от централните амбиции на партията в този момент беше Турция да се присъедини към ЕС – амбиция, която тя споделяше с озападнения елит на страната. при първия ѝ мандат успехът на ПСР в ускоряването на кандидатурата на Турция беше широко популярен.
Реформите, които тя предприе, за да задоволи изискванията на ЕС, включваха ограничаването на ролята на военните в гражданското управление и премахването на съдилищата за държавна сигурност, които оформяха облика на сумарно раздаваната справедливост в югоизточната част на Турция, където живее голяма част от кюрдското население. Ограниченията върху използването на кюрдския език бяха облекчени, смъртното наказание бе отменено и извънредното положение в кюрдските провинции приключено. ПСР се придържаше към икономическите политики, установени от пакета на МВФ за стабилизиране на страната след финансовата криза, и придвижи напред програмата за приватизация. Последва икономическо възстановяване, което в крайна сметка се превърна в бум. Ако се разгледа списъка на публичните активи, разпродадени на различни бизнес интереси, свързани с ПСР, човек може да определи произхода на онова, което по-късно щеше да се превърне в златна мина за корупцията. Но тогава, през 2007, подобряването на икономическото положение в страната, съчетано с инвестициите в инфраструктура, здравеопазване и образование, беше подобрило осезаемо животите на бедните и предоставило отчетливи предимства за основните избиратели на партията.
Победата на ПСР в изборите през 2007 г. бе повратна точка. В Турция се използва система от партийни листи, което означава, че партийните лидери могат да изберат кой отива на върха на списъка и ще заеме място в парламента. Йерархичната структура на ПСР позволи на Ердоган да поставя на предните места в списъка най-верните си хора. Партията си осигури 47% от гласовете, като увеличи дела си с една трета; наскоро прочистените ѝ редици гарантираха, че депутатите ще вървят точно по стъпките на лидера си. Спечелените гласове бяха по-равномерно разпределени в страната, отколкото през 2002 г., макар че партията спечели по-малко места, защото една трета партия – ултранационалистическата MHP – беше прекрачила избирателния праг от 10% зад РНП, което по правило заема второто място, на всички избори от 2002 насам.
Мащабът на избирателната победа на ПСР означаваше, че тя разполага с достатъчно парламентарни гласове, за да гарантира назначаването на собствения си кандидат за президент Абдула Гюл – умерен ислямист, чиято кандидатура преди това беше блокирана от опозицията и подложена на остра критика от страна на армията (която гледаше на себе си като натоварена със защитата на секуларизма). Това предизвикателство пред нейния кандидат подтикна ПСР да предложи конституционно изменение, което да позволи президентът да бъде избран чрез народно, а не парламентарно гласуване. Политиците от опозицията се противопоставиха на промяната, опасявайки се, че тя ще измести баланса на властта в полза на изпълнителната власт. Въпреки тези опасения, той беше приет в референдум от октомври 2007 г. с почти 69% подкрепа. Успехът на стратегията за референдумите постави началото на няколко тревожни развития.
След изборите през 2007 г. темпът на либералните реформи се забави, тъй като преговорите за присъединяване към ЕС стигнаха до задънена улица. Когато новата конституция на ЕС беше поставена на референдуми в цяла Европа през 2005 г., отхвърлянето ѝ от страна на гласоподавателите във Франция и Нидерландия се приписа отчасти на опозицията срещу присъединяването на Турция към Съюза. Загрижеността срещу присъединяването на Турция от страна на видни политически фигури в някои големи европейски страни накара турската общественост да се отдръпне от Европа и да прегърне национализма. И тъй като присъединяването ставаше все по-малко вероятно, способността на ЕС да служи като лост в полза на либералните реформи намаля. Вместо това Ердоган използва втория мандат на ПСР, за да разхлаби хватката на някои ключови държавни институции, които се опитваха да блокират консолидацията на властта, упражнявана от партията му. Трите най-важни елемента в тази стратегия бяха един втори конституционен референдум, този път насочен към преструктуриране на съдебната система; продължителна кампания срещу медийния конгломерат „Доган Холдинг“, която очерта план, който партията по-късно щеше да използва за унищожаване на свободата на печата; накрая, съдебните процеси „Ергенекон“, които упражниха пълната сила на прокуратурата върху редица хора, обвинени в заговор за сваляне на правителството.
Следва продължение...
