Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2018 02 macron opener

 

Парадоксът на 2017 беше, че, макар и да не беше решена нито една от кризите, които разкъсваха Европейския съюз в предишните години, тяхното взаимодействие все пак като по чудо създаде условията, които помогнаха на блока да оцелее. Съюзът е също толкова крехък, колкото е бил винаги, но шансовете му за оцеляване изглеждат много по-добре, отколкото преди година.

През 2016 немислимото – разпадането на ЕС – започна да изглежда неизбежно. Някаква комбинация от шок, отчаяние и фатализъм беше парализирала въображението на европейските политици. За първи път в историята на европейския проект една страна-членка беше гласувала за напускане. И страната, която се беше запътила към вратата, беше не някоя отдалечена източноевропейска провинция, бореща се за оцеляване в периферията, а Великобритания – най-старата европейска демокрация и защитничка на свободно-търговския либерализъм. „Водачите на ЕС бяха ужасени [от мисълта],“, писа коментаторът Марк Леонард, „че и други страни-членки биха могли да се поддадат на същата комбинация от икономическа несигурност, културни страхове и политическо отчуждение, които тласнаха Великобритания към напускането“. Изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ през ноември 2016 беше още една изненада откъм ада. Обединената, либерална Европа беше по същество американски проект – европейското движение дори беше финансирано от правителството на САЩ – а сега най-внезапно президентът Тръмп демонстрираше най-ясно, че светът, който Америка беше създала след падането на комунизма през 1989, вече не подхождаше на [интересите на] свръхсилата. Германската канцлерка Ангела Меркел обобщи положението когато каза, че „епохата, в която можехме изцяло да разчитаме на други, приключи до известна степен“.

И така, едва ли беше голяма изненада, че след 2016 – годината на Голямото разтурване – 2017 се оказа за Европа още една година-бъбречен-камък: тя донесе болки, но и облекчение. Болестта се оказа несмъртоносна. И макар че никой от многобройните проблеми, които бяха предизвикали дълбоки пукнатини в Съюза – кризата на Еврозоната, руско-украинският конфликт, тежкото положение на бежанците – не си е отишъл, то в хода на последната година европейските икономики растяха уверено, безработицата намаляваше, а социологическите допитвания по целия континент регистрираха възстановено доверие в бъдещето на Европа. Напълно неочаквано, през 2017 про-европейците бяха ония, които поеха инициативата. Cambridge Dictionary обяви „популизъм“ за дума на 2017-та година. През 2015 такава дума беше „остеритет“, а през 2016 – „параноичен“. Параноята, породена от остеритет, доведе до популизъм. И през 2018 популизмът едва ли ще изчезне. Резултатът от италианските избори през март би могъл отново да промени настроението в Европа. Но онова, което направи 2017 различна, беше появата на про-европейски популизъм: едно политическо движение, което комбинира идеята за Европа с настояванията за промяна.

***

През 19 век висшето европейско общество се влюбва в кадрила – един танц, при който участниците постоянно сменят партньорите и ролите си. Танцът е бил особено популярен във Виена, където смяната на партньорите и смекчаването на амбициите открай време е бил начинът, по който Хабсбургската империя е оцелявала в хода на вековете, въпреки западащата си военна мощ и не особено впечатляващата си икономика. Династическите женитби са били хабсбургската версия на днес тъй модерната идея за „мека власт“. Именно осъзнаването на собствената уязвимост е било нещото, допринесло най-много за успеха на Хабсбургите при удържането на империята, въпреки загубата на сила и влияние. Някои историци са склонни да вярват, че ако Централните сили биха спечелили Първата световна война, тази империя би оцеляла непокътната и може би дори би се разширила.

През последното десетилетие ЕС практикува един танц, който много напомня за кадрила от 19 век. Съюзът танцуваше с кризата на Еврозоната от 2009-10; той беше изваден от баланс когато Русия присъедини Крим; беше замаян от Брекзита и дълбоко дестабилизиран от кризата с бежанците. Всички те имаха силно влияние върху начина, по който европейците виждат бъдещето си. Всяка от тези кризи би могла да доведе до края на европейския проект. Но, противно на очакванията на евроскептиците, съюзът оцеля и шансовете му за продължаване се увеличиха.

Финансовата криза дойде първа и накара много западноевропейски политици да се страхуват, че децата им ще живеят по-зле от самите тях. ЕС вече не действаше като машина за трансформиране, която прави бедните страни по-богати и стеснява пропастта между най-богатите и най-бедните членове. След 20 години, дори и ако реформите в Гърция проработят, пропастта между доходите на германците и гърците ще бъде подобна на онази между западногерманците и гърците от 1981, когато Гърция се присъедини към ЕС. И, което е по-лошо, еврокризата не просто съсипа икономиките на страни като Гърция и Испания; тя раздели съюза на кредитори и длъжници – едно опасно разделение, което осуетява самата идея, че ЕС се състои от политически равни членове. Отношението между кредитор и длъжник едва ли се характеризира от неща като равенство.

Руско-украинският конфликт също имаше важни последици. Той постави под въпрос наивната вяра на европейските елити, че през 21 век войната е била захвърлена на бунището на историята – и че онова, което има реално значение днес е икономическата сила и способността да се привличат инвестиции. Политическата промяна във Вашингтон, която последва избора на Доналд Тръмп, показва ясно, че европейците не могат да разчитат на САЩ за сигурността си, както са го правили винаги след 1945.

***

Но имаше и още един проблем, по-конкретно, който разклати самите основи на европейския проект: кризата с бегълците. Преди две десетилетия унгарският философ и бивш дисидент Гаспар Миклош Тамаш направи наблюдението, че Просвещението – в което има корените си идеята за Европейския съюз – изисква вяра в универсалното гражданство, което означава, че хората трябва да имат едни и същи права, независимо от паспорта, който носят. Но универсалното гражданство изисква едно от следните две неща: или хората да имат абсолютна свобода на придвижване, за да търсят работни места и по-високи стандарти на живот където пожелаят, или огромните икономически и политически различия между страните трябва да изчезнат, което да позволи на хората да имат едни и същи права навсякъде.

Нито едно от тези неща няма да се случи скоро, ако изобщо някога. Ние живеем в свят, в който хората се придвижват по-лесно между различните страни, отколкото по което и да е предишно време. И вече е почти невъзможно да се направи разлика между емигранти и бежанци. В един свят, определян от увеличаващо се неравенство на богатството между страните и вътре в страните, в който социалните медии позволяват на хората да гледат начините, по които живеят дори и онези по най-отдалечени места, миграцията се превърна в новата революционна сила. Това не е революцията на масите от 20 век, а една насочена към напускане революция от 21 век, осъществявана от отделни хора и семейства. За да успее, тази революция не се нуждае от последователна идеология, политическо движение или дори ръководство. Простото пресичане на границата с ЕС е по-привлекателно от всякакви утопии. За повечето от днешните damnés de la terre[1], промяната означава преселване в друга страна, а не промяна на собственото правителство чрез оставане у дома.

През 1990-те ЕС обикновено гледаше на себе си като на уникална постмодерна империя, заобиколена от страни, готови на всичко, за да се присъединят към нея. Подобно на други империи преди нея, тя насърчаваше законност, мир и търговия. Нежеланието (или неспособността) да определя окончателните си граници беше ключова характеристика на европейския проект. Но кризата с бежанците не само принуди европейските елити да определят къде са границите на съюза, но и да коригират визията си за „отворени граници“ в съгласие с реалността на един свят , в който миграцията е новата революция. Ако преди едно десетилетие европейците бяха заети предимно с мисълта как да трансформират съседите си, то основната грижа днес е как да се противопоставят срещу трансформацията на ЕС, идеща от страни като Русия и Турция.

Кризата с бежанците сигнализира освен това и завръщането на източно-западното разделение в Европа. След прилива от семейства, бягащи от ужасите на конфликта в Сирия и следвоенния хаос в Ирак и Афганистан, посткомунистическите страни в източна Европа отказаха да приемат каквито и да е бежанци, а и обвиниха Брюксел и Германия, че се опитват да разрушат националните им идентичности. Защитата на християнска Европа на суверенните нации се превърна в кауза на централноевропейските правителства. По думите на унгарския премиер-министър Виктор Орбан, който през 1990 беше един от символите на либералната революция: „Преди двадесет и седем години тук в Централна Европа ние вярвахме, че Европа има бъдеще; днес живеем с чувството, че ние сме бъдещето на Европа“.

***

Но как ЕС все пак успя да възстанови привлекателността си, след като еднозначно не успя да реши нито една от кризите, които заплашваха да го разрушат? Кой е източникът на новото, по-оптимистично настроение в Европа?

Популярният кратък отговор е: Еманюел Макрон. Неговите решаващи победи във Франция – първо в президентските избори през май, а след това в парламентарните избори през юни – на базата на горда про-европейска платформа, накараха мнозина да повярват, че, вместо продължаващо разпадане, една по-нататъшна интеграция може и да се окаже възможна. Победата му беше израз не на някаква структурна промяна, а напомняне за важността на лидерството. Тя беше демонстрация на факта, че политическите резултати за повечето европейски лидери са най-често определяни от неща като талант, амбиция и късмет.

В края на краищата, изборите във Франция бяха спечелени не от някакво митично про-европейско мнозинство или абстрактен либерален центризъм. Не, това беше един 39-годишен мъж, който се осмели да скочи с главата надолу в политическата свада, и то когато шансовете му за успех изглеждаха нищожни, почти несъществуващи. Един мъж, който реши да мечтае когато другите бяха в настроение за оплакване, и който – противно на всеобщата мъдрост сред истеблишмънта – осъзна, че мнозинството от хората желаят промяна: не „не-Европа“, а една различна Европа. Вместо да се дистанцира от ЕС, Макрон я прегърна – макар и с тържествено обещание да промени Брюксел. Именно успехът му в привличането на анти-истеблишмънт-чувствата на обществеността – заедно с обещанието за един ЕС, който защитава – определя ядрото на ефекта Макрон. Прекалено рано е да се каже колко дълго ще продължи това, но със сигурност именно френските избори възродиха надеждата и самоувереността сред европейските елити. Победата на Макрон се дължи до голяма степен на страховете и фрустрациите, причинени от Америка на Тръмп и реалността на Брекзита.

Точно както го направиха през 20 век, САЩ и Великобритания са на път да спасят Европа. Победата на Тръмп и хаосът на президентството му може и да са изплашили много избиратели от средната класа, но той функционира като стимулатор за популистките водачи. Именно импулсивната реакция на крайнодесните водачи в Европа, които се опитаха да копират играта на Тръмп – всеки, който говори дори и за най-малка умереност, е враг на народа – е онова, което донякъде обяснява разочароващите им резултати не само във Франция, но и в Холандия. Победата на Тръмп окуражи крайнодесните партии да се придвижат още по-далеч от центъра, и то точно в момента, когато си бяха осигурили почти достатъчно много приемливост, за да бъдат избрани. Крайнодесните популисти в Австрия захвърлиха трудно извоювания си умерен образ и възприеха, за пореден път, по-гневен и по-апокалиптичен тон. Във Франция самоубийственото решение на Марин льо Пен да поиска референдум върху еврото запечата поражението ѝ. Както изглежда, пост-брекзитовската несигурност във Великобритания и плашещата непредсказуемост на Тръмп са допринесли доста за подновената симпатия на европейците към ЕС.

***

От началото на 2017 Великобритания беше променена по почти невъобразими начини. Тя е станала провинциална, дезориентирана и маловажна. Онова, което някога е било най-голямата империя в историята на човечеството, днес започва да прилича на разбунтувана колония. Иронията на преговорите върху Брекзита едва ли остава скрита за който и да е наблюдател с усет за история.

През по-голямата част от втората половина на 20 век Великобритания договаряше разтурването на империята си. Тя си имаше работа с млади нации, жадни да дадат властта в ръцете на собствените си граждани (елити), но заедно с това настояваха и на преходни периоди, когато ставаше дума за търговия. Великобритания внимателно договаряше правата на гражданите си, оставащи в новоосвободените страни. Като цяло това бяха много асиметрични преговори. Предимството на Лондон се определяше от по-високото качество на неговата бюрокрация и от опита му, когато ставаше дума за търговски въпроси. Освен това по правило позицията на Великобритания беше единна, докато нейните партньори в преговорите бяха вътрешно разделени и заслепени от пожелателното си мислене. В преговорите по Брекзита Лондон се оказа в позицията на бившите си колонии. Той нетърпеливо настоява да излезе от европейската империя, но трябва да плати висока икономическа цена за „освобождението“ си. Не разполага с достатъчно експерти, подготвени да водят успешни търговски преговори и в резултат на това Брюксел често е също толкова неприятен и унизителен в разговорите, колкото Лондон е бил със собствените си колонии.

По един парадоксален начин, кризата на Германия също допринася за новия ентусиазъм към ЕС. Напоследък стана ясно, че Германия не е нито толкова силна в Европа, колкото мнозина се страхуваха, нито толкова стабилна, колкото мнозина вярваха. В продължение на дълго време германците се наслаждаваха на дълга почивка от историята. Докато други европейски общества бяха разкъсвани от страхове и ярости, в Германия повечето граждани бяха доволни от икономическата си ситуация. Политиците и дори мейнстриймните медии се радваха на доверие и като резултат Германия винаги настояваше за запазване на статуквото, и оставаше глуха за проблемите на другите.

Германия се различаваше от европейските си партньори по начина, по който романтичната комедия се различава от филма на ужасите. Но парламентарните избори от ноември 2017 показаха, че почивката е приключила. Германия вече е част от новата европейска нормалност. Приливът на бежанците от 2015 – и културно-демографската паника, която го последва – сложиха край на германската стабилност. Източно-западното разделение се простира не просто между Германия и нейните посткомунистически съседи, но и през целия континент – и дори вътре в самата Германия.

В източните ландове на Германия, тоест частите от бившата комунистическа република, където има далеч по-малко бежанци в сравнение с други части от страната, крайнодясната Алтернатива за Германия постигна най-добрите си резултати. И ако на повърхността може и да изглежда, че източно-западното разделение касае най-вече въпроса за бежанците, всъщност кризата с тях направи видимо дълбоко вкорененото негодувание сред бившите източногерманци, по въпроса за наследството от падането на комунизма. Именно гласовете на източногерманците, повече от всичко друго, принудиха Берлин да разбере, че отчуждението на Изтока от европейския проект се корени не толкова в страха от чужденците, които искат да дойдат, колкото в травмата на германците, които са напуснали. Това е закъснялата реакция на милиони източноевропейци, емигрирали в Запада през последните 25 години.

В Източна Германия населението е намаляло с 15 процента между 1990 и 2015. Масовата емиграция от посткомунистическа Европа към Запада не само е ограничила тукашната икономическа конкурентоспособност и политическо развитие, но освен това е накарала и онези, които са останали у дома, да се чувстват като губещи. Хората с корени ненавиждат хората с крака. Именно хората от европейските региони с най-силно намаляло население гласуват най-ентусиазирано за популистите.

Възходът на Макрон във Франция увери някои от критиците на Германия в централна и южна Европа, че не всички решения ще се вземат в Берлин. А междувременно възходът на германската крайна десница постави под въпрос илюзията на гражданите ѝ, че те са изключение когато става въпрос за европейската криза. Но макар че моментът на Макрон беше нещото, което промени настроението в Европа, именно взаимодействието между различните кризи беше пък нещото, което създаде структурните предусловия за неочакваното завръщане на ЕС. Като допуснаха гъвкавост в правилата за бюджетните дефицити при страните, които харчат средства за бежанци (какво съставлява тези разходи е въпрос, който се договаря между Брюксел и държавите-членки), европейците намериха начин да въведат гъвкавост в еврозоната – най-вече в Гърция и Италия – без да се налага въвеждане на формални промени на правилата.

И докато кризата с бежанците обедини централноевропейците и тя е в най-голяма степен обяснението за нарастващата им опозиция против Брюксел, то пък руско-украинският конфликт раздели страни като Полша и Унгария. Това ограничи пространството за съвместни акции срещу Брюксел и в същото време направи невъзможно за Унгария да използва  ветото си срещу санкциите върху Русия, от страх да не развали деликатния си съюз с Полша. Накратко, фактът, че ЕС е изправен не пред една, а пред множество кризи, съживи отново различни разделения и коалиции, с което отвори пространство за маневриране. Всичко това въведе критичната гъвкавост, необходима на съюза, за да може отново да се балансира.

Освен това кризите принудиха европейските общества да се заинтересуват по-силно едни от други. Германците станаха експерти по гръцка икономика; поляците и унгарците започнаха да се интересуват от бежанските политики на Берлин. А западноевропейците, за пръв път от 1989 насам, започнаха да осъзнават какво се случва реално в централна Европа. През 2016 беше модно да се представя бъдещето на ЕС чрез правене на исторически паралели с последните дни на Хабсбургската империя. Но от началото на 2018 разбирането на причините, поради които тя се е срутила през 1918 започват да изглеждат по-малко важни от осъзнаването на онези, поради които тя не се е разпаднала по-рано – през 1848, 1867 или някои други турбулентни години. Днешният ЕС не се намира в годината 1918, нито пък в 1930-те. Ако съюзът ще се разпада в някакво скорошно време, това няма да бъде резултат от някаква историческа необходимост, а по-скоро някакъв вид случайност. Поне засега европейците имат основания да се надяват, че „жилавост“ ще бъде обявена за дума на 2018 година.


Източник

 

 

 

[1] „Прокълнатите на земята“ (фр.), по името на известната книга на Франц Фанон – философ, писател и идеолог на Алжирската революция. Бел. пр.

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор
Посетители: 165

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен



Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Уважаема г-жо Иванова,... преди 26 минути
  • Антон Миленков писа Още
    Ха дано да е така само... преди 4 часа
  • Галенка писа Още
    Аз При Стаменов  имах... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 2 седмици
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 3 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 3 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 3 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 3 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 3 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 3 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 4 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 4 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 4 седмици