Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 52% (5 гласувания)

 

2018 01 Majdan

 

Какво 1917 означава за Украйна, в светлината на Майдан

Сто години след Октомврийската революция, Русия все още е преследвана от призрака на друга революция – една, която се случи само преди три години в съседна страна: Евромайданът. Всъщност още през 2004 думата „Майдан“ вече се беше превърнала за Русия в символ на „изфабрикувана революция“ – смяна на режим, наложена отвън, при помощта на „политически технологии“. Едва ли някое друго събитие е оформяло естеството на путиновата политика до такава степен, както го направи Оранжевата революция от ноември 2004, която разкри наличието на вътрешни и външни заплахи за неговия полуавторитарен режим. В годината на стогодишния юбилей самата Октомврийска революция вече се явява като оригиналния „Майдан“ – една германска конспирация, предназначена да дестабилизира руската държава чрез контрабандно внасяне на радикални елементи в страната. За някои коментатори първородният грях на „Майдана“ може да бъде открит дори още по-рано, във Февруарската революция от 1917, която от тяхна гледна точка е заговор на либерали срещу руската монархия.[1] Новият консервативен консенсус в пост-кримска Русия осъжда самата представа за революция, която се отъждествява с престъпление срещу държавата (последната често неразличима от настоящия режим и управляващ елит). Това е може би главната причина, поради която в днешна Русия няма официално одобрен разказ за Октомврийската революция, а стогодишният юбилей от това историческо събитие се отбелязва само чрез няколко академични конференции.

В Украйна, напротив, революцията вече се е превърнала в мода, ако и само слабо свързана с октомври 1917. Оформящата се днес пост-майданска политическа нация идентифицира себе си с и чрез Евромайдана, или Революцията на достойнството. Тази последна и най-драматична украинска революция придаде нов смисъл на предишните протестни движения – „Гранитната революция“ от 1990,[2] движението „Украйна без [Леонид] Кучма от 2000-01, Оранжевата революция от 2004 (често наричана „първият Майдан“) – и ги интегрира в нов разказ за пост-съветската украинска история. Най-новата версия на тази история може днес да бъде разчетена като поредица от революции, при които Майданът – главният площад в Украйна – играе ролята на градска канава [palimpsest] на масовите протести. Това е разказ за свободата, солидарността и упълномощаването на хората, но също и за избора на Европа като политическа цел, както и за способността на хората да защитават собствения си избор.

Но освен това е налице и друг един разказ, с готовност възприеман от Кремъл, а именно, че последната Майданска революция е буквален провал на държавата, и че повтарящите се революции в страната просто показват плачевната неспособност на украинците да изградят някаква функционираща държава. В Украйна този разказ се приписва на руската хибридна война, но при продължаващото възстановяване на олигархичния режим в Украйна нарастват и страховете пред един „трети Майдан“, който заплашва да хвърли страната в хаос и да разруши крехките политически институции – с което да повтори събитията отпреди един век. Действително, събитията от 1917-21 са положили основите на една модерна украинска държава, но вътрешните конфликти сред украинските елити от онова време са един от факторите, които са осуетили довършването на този проект.[3] 

Революцията от 1917-21 играе важна роля в най-новата глава от историята на украинските политики на паметта, започнали през 1991. Официалните възпоменателни политики на украинското правителство и Украинския институт за национално припомняне (УИНП)[4] интегрират Майданската революция и продължаващата борба срещу агресията на изток в един широко приет разказ на борба за национално освобождение. От тази гледна точка Майданът е продължение на Украинската революция от 1917-21, която е била победена от болшевишка Русия. Това гледище съвпада безпроблемно с официалната политика на декомунизация, започната през 2015 и целяща да отстрани съветските символи, както и да забрани комунистическата идеология, като по този начин изглежда се превръща в последния акт на деколонизация за онези хора в Украйна, които вярват, че сто години по-късно историята е дала на украинската нация втори шанс.

В тази статия се предлага анализ на възпоменателните политики в Украйна, касаещи 1917, на фона на настоящата политическа ситуация, усложнена от Майданската революция и руската агресия в Украйна. Първата част се занимава с новия официален разказ за „Украинската революция от 1917-21“ като опит за създаване на независима украинска държава, както и с възпоменателните инициативи, предприети от президента, УИНП и други институции. Втората част се занимава със споровете около настоящите политики на декомунизация и се опитва да обясни продължаващото очарование от Октомврийската революция в Украйна, която тук е символ на алтернатива срещу постсъветския капитализъм. Тази част се занимава и с политическите използвания на съветския символизъм при изграждането на колективна идентичност в така наречените Донецка и Луханска народни републики (ДНР и ЛНР), и особено интеграцията на Октомврийската революция в техния основателски мит. В заключение ще предложа някои мисли върху това как Майданът се вписва в политическото въображение на Европа след Студената война, която определя себе си чрез една друга революция – онази от 1989 – чиито завоевания междувременно се намират под заплаха.

 

2018 01 Ukraine UINP Heroes
Плакат за изложбата на Украинския институт за национално припомняне (УИНП) „Смелите: нашите герои“
Източник: УИНП

 

1. Създаването на „Украинския век“:
от Украинската революция 1917-21 до Майдан 2013-14

Сравнително краткият, но изключително драматичен период в Украйна от 1917-21 се счита в съветската историография за регионална версия на Руската революция и гражданска война. Украинските експерименти от онова време по изграждане на собствена държава са направени възможни от колапса на Руската империя. Те варират от демократичната и социалистическа Украинска народна република (УНР), с Михайло Хрушчевски начело на Централната рада, през подкрепяното от Германия Хетманство на Павло Скоропадски, което клони към монархия, до възстановената УНР под формата на временния Директорат под ръководството на Семьон Петлюра, а също и Западната украинска народна република, която се появява от руините на Хабсбургската империя. Всички те се обобщават от съветските историци под рубриката „украински буржоазен национализъм“; едва през късните 1980 години идеологическите табута са разчупени и празните места в политическата история на Украйна от 20 век започват да пробуждат по-широк обществен интерес, както и вниманието на професионални историци.

Разказът за „Украинската революция от 1917-21“ е създаден главно от собствените му протагонисти, след като те заминават в емиграция поради провала ѝ. Двата главни подхода към историята на Украинската революция са свързани с две антагонистични групи вътре в украинските емигрантски среди – политическите привърженици на Семьон Петлюра и онези на хетмана Павло Скоропадски. „Популистката“ школа (народники), свързана с УНР, обяснява провала на Украинската революция чрез ниското национално и политическо съзнание на местното население, докато „етатистите“ (державники) виждат причината за поражението в ниското качество на украинските елити (и в социалистическата идеология на водачите на УНР, която ги е отчуждила от бизнес-елитите). Социалистическото измерение на Украинската революция по-късно е маргинализирано в историографията на диаспората, която подчертава най-вече нейния национално-освободителен аспект. Водачите на революцията – мнозина от които, като Семьон Петлюра, имат социалистически възгледи – биват пре-въобразени като преди всичко строители на нация и държава. Тази тенденция съответства на развитията в съветската историография, които, от 1930 нататък, избягват самата идея за „Украинска революция“ и обявяват болшевиките за единствените легитимни носители на социалистическата традиция.

Гледайки назад от разстоянието на сто години, революцията от 1917-21 не успява да постигне целите си, но в същото време тя полага основите на модерната украинска политическа нация и възстановява традицията на украинската държавност. Както отбелязва [украинският историк] Ярослав Хрыстак, за да укротят украинското движение за национално освобождение, болшевиките са принудени да дадат на Украйна поне формална собствена държавност – Украинската съветска социалистическа република.[5] В пред-сталинисткия период Украинската ССР привлича симпатиите и надеждите на много емигранти, като комбинира украинизацията със социализма; освен това тя дава възможност за безпрецедентния културен ренесанс от 1920-те и феномена на украинския модернизъм в изкуствата, литературата и архитектурата. Докато някои леви аспирации могат да бъдат съчетани с проекта за Съветска Украйна, освен това Украинската революция дава път и на една друга политическа традиция, а именно украинския национализъм в междувоенна Полша, чието радикално крило създава Украинската въстаническа армия [Українська Повстанська Армія] (УПА), както и масовата антисъветска съпротива в западна Украйна, която продължава до ранните 1950 години. Както ще видим по-нататък, Евромайданът и последвалите го политически събития в Украйна (включително декомунизацията) възбудиха отново старите диспути за това кому принадлежи Украинската революция – на левите или на националистите.

Идването на украинската национална независимост през 1991 придава на разказа за Украинската революция от 1917-21 (който се е появил отново по времето на перестройката и гласността) едно ново, важно значение – а именно, легитимация на пост-съветската украинска държавност. Пост-съветска Украйна възприе символите на Украинската народна република (УНР): знамето, герба и химна. На специално събрание на украинския парламент от 22 август 1992, Микола Плавюк, последният президент на УНР в изгнание, тържествено предаде мандата си, заедно с държавните атрибути на УНР, на първия президент на независима Украйна, Леонид Кравчук. Плавюк обяви възстановената украинска държава за „законен наследник“ на УНР. Но този акт имаше само символично значение, тъй като онова, което имаше значение от гледна точка на закона, беше актът „За законното унаследяване на Украйна“, който беше приет от украинския парламент на 12 септември 1991. Този закон обяви независима Украйна за наследник на Украинската ССР, Пост-съветска Украйна се опита да помири двете политически традиции, но кризата на легитимността и руската агресия през 2014 повдигнаха отново въпроса дали през 1991 Украйна е получила или извоювала националната си независимост.

Политиката за паметта на президента Юшченко третираше съветския период от украинската история като окупация от външна сила – тоест от комунистическия режим в Москва. През 2007 той издаде декрет, чрез който се разпореди възпоменаването на Украинската революция от 1917-21. Но за разлика от други два ключови пункта в неговата политика на паметта – Големият глад (Холодомор) от 1932-33 и УПА – тази годишнина остана като цяло незабелязана, с изключение на отделни академични конференции и образователни инициативи. Както беше отбелязано от някои автори, в украинското общество няма тясна връзка със събитията от 1917-21; към тях липсва директна емоционална връзка и те рядко се отбелязват в семейните истории.[6]  Приемственост с тази епоха на нивото на колективната памет може обаче да бъде открита в западна Украйна – например декларацията за Западната украинска народна република (ЗУНР) беше публично чествана в Лвив на 1 ноември. Но в други региони на Украйна паметта за Украинската революция и УНР е доста размита и амбивалентна. Докато Михайло Хрушчевски намери пътя си към украинския национален пантеон (портретът му се намира върху банкнотата от 50 хривна), историческата личност на Семьон Петлюра е по-оспорвана. Паметта за УНР резонира доста по-слабо в източна Украйна, въпреки факта, че героичният съветски разказ за Октомврийската революция си е отишъл. Такъв например е случаят в Харкив, болшевишката крепост от 1917-21, а също и първа столица на съветска Украйна: неговата локална идентичност през пост-съветската ера беше определяна до известна степен от противопоставянето срещу „петлюровския“ Киев. Дори и ако гигантския паметник на героите от Октомврийската революция можа да бъде премахнат без много шум в хода на подготовката за световното първенство по футбол от 2012, в същото време някои доста маргинални паметни места на УНР продължават да бъдат разрушавани.[7] 

 

2018 01 Yushchenko Petliura
Виктор и Катерина Юшченко в Париж, на гроба на Семьон Петлюра, в гробището Монпарнас, 16 ноември 2005.
Източник: Wikimedia Commons

 

В пост-майданска Украйна революцията от 1917-21 придоби нова актуалност. Днес тя често се разглежда като предшественица на „Революцията на достойнството“ от 2013-14. Един аспект на тази подновена актуалност е възобновяването на националния дискурс на жертвеност след убийствата на майдански активисти на 20 февруари 2014, при което се правят директни паралели между Небесната стотица и героите от [битката за железопътната гара] Круты.[8] В самопожертвувателна битка близо до селцето Круты на 29 януари 1918 група от няколкостотин украински войници, много от тях студенти, дават тежки жертви при опита да спрат настъплението на превъзхождащи ги болшевишки сили, наближаващи Киев. Както отбелязва [британският изследовател] Уилям Блакър, „Круты беше отбелязан на една много фотографирана страна с графити близо до Майдана, почти на края на улица Институтская, където много млади мъже загинаха в битката срещу правителствените сили: ‚Наши Круты тут‘ – Нашите Круты са тук!“[9] В пост-майданските години героичният мит за Круты, който преди това беше присвояван от Свобòда и други националистически групи, се придвижи в пространството на основния обществен дебат, образование и политики на паметта.

В днешните обществени дебати историците и интелектуалците подчертават паралелите между двете революции и призовават политиците и обществото да научат „уроците“ от събитията от 1917-21.[10] Погледнати откъм тази перспектива, и двете исторически събития са структурно подобни, тъй като антиколониалните, национално-освободителни аспирации на украинците и техните опити за създаване на собствена държава са отново, както и преди сто години, заплашени от руска агресия. Украйна е отново изправена пред опасността да изгуби независимостта си от Русия. Уроците, които трябва да се научат, следователно касаят важността на изграждането на ефективни държавни институции и силна армия, противопоставяне срещу опасностите на популизма, преодоляване на противоречията между украинските елити и, разбира се, формулиране на адекватен отговор срещу руската агресия. Последната, както се отбелязва например от директора на Института за национална памет, Володимир Вяторович използва същия арсенал от оръжия, както и преди един век:

Очевидно е, че само онези експерти, които не са изследвали историята на 1917-18 могат да считат „хибридната война“ за нова форма на агресивни военни операции. Методите на путинските окупатори са подобни на онези, използвани от болшевиките преди сто години: създаване на паралелни марионетни „държавни тела“, а след това изпращане на военна помощ за тях. По този начин външната агресия изглежда като „вътрешна гражданска война“ и „подкрепа за братски народ“.[11] 

Вятрович отива дори още по-далеч при друг един случай, когато говори за украинската „стогодишна война за независимост“:

Преди сто години е започнала битката за Украйна. Започнала е с руска агресия, с атака на болшевиките срещу Украйна. Съответно можем да говорим за руска агресия, която е започнала преди сто години и продължава днес. За нещастие можем да говорим и за стогодишната война на Украйна за истина, за свобода, която все още продължава. А резултатът от тази стогодишна война зависи от степента, до която ние успеем да научим уроците на предшествениците си. И до каква степен помним битката на предшествениците си.[12]

Официалното честване на стотната годишнина от Украинската революция от 2017 получи по този начин нови политически акценти на фона на продължаващия конфликт с Русия. На 22 януари 2016, Денят на украинското единство,[13] президентът Порошенко подписа декрет,[14] с който 2017-та се обявява за „Година на Украинската революция 1917-21“, а честването ѝ се обявява за приоритет на държавната политика на паметта за следващите пет години. В речта си по този повод Порошенко подчерта, че преди сто години „липсата на национално единство пред лицето на заплахата от Москва доведе до загуба на независимостта. Това е тежък урок за всички нас. Изисквам както от коалицията, така и от политическата опозиция и извънпарламентарните сили да се поучат от него. Като президент аз няма да позволя грешките от миналото да бъдат повторени“.[15] 

Декретът на Порошенко натовари украинското правителство със задачата да създаде обстойна възпоменателна програма, която беше представена на пресконференция на 13 март 2017 от заместник-министър-председателя на Украйна, Павло Розенко, държавния секретар на Министерството за информационни политики на Украйна, Артем Биденко, и директора на УИНП, Володимир Вятрович. Сред многото дейности, обявени на пресконференцията, беше издигането на паметник, посветен на националното единство (соборнист), както и на Семьон Петлюра в Киев; инициатива за обществено информиране, организирана от УИНП, която ще пътува из различните региони; все-украински проект за търсене на „Местата на памет на Украинската революция от 1917-21“, в резултат на което ще бъде създадена специална база данни и възпоменания на революционни събития в местните общности; специален уебсайт; колекция от песните на Украинската революция, както и тематична настолна игра за деца. Както беше отбелязано от Биденко, целта на тези мерки е да се интегрира Украинската революция в масовата култура, а не само в учебните планове.

[…]

При цялото изобилие от мерки и мероприятия, оригиналната социалистическа традиция на Украинската революция от 1917-21 – както и левичарската програма на Майдана – липсва от публичните представяния и на двете събития. Защо?

 

2018 01 Ukraine Leaving USSR
„Напускайки СССР“: съборена статуя на Ленин със знак, на който е подпряна автомобилна гума, като символ на Майдана. Декомунизационен материал, предоставен от Украинския институт за национално припомняне (УНИП)
Източник: UINP

 

2. Разтурването на „Съветския век“: декомунизацията в контекста на Майдана и руската агресия

Създаването на новия мит за Украинската революция 1917-21 означава заедно с това и разтурването на онова, което е останало от стария съветски мит за Болшевишката революция от 1917, който в продължение на повече от седемдесет години служеше като основателски мит на СССР. Така наречената декомунизация се намира в ядрото на този двустранен процес. Последната вълна от дебати върху декомунизацията беше приведена в ход от четири закона за паметта, приети от украинския парламент през април 2015. Особено релевантен за темата на тази статия е законът Нр. 317-VIII, „За осъждането на комунистическия и националсоциалистическия режими в Украйна и забраната на пропагандата на техните символи“.[16] Но тук аз няма да се впускам в критичен анализ на законодателството по паметта и неговото практическо приложение.[17] Капаните и на декомунизацията, и на нейната критика, са обяснени перфектно от [украинската изследователка] Оксана Шевел:

[…] фундаменталната дилема на украинския декомунизационен процес е как да се разтури законодателното, институционално и историческо наследство на съветската ера, без да се повтори съветския подход на утвърждаване на една „коректна“ интерпретация на миналото и наказване на публичното изразяване на различаващи се гледни точки. Тази дилема е допълнително усложнена от факта, че критиката на декомунизационните закони идва както от интелектуални кръгове на Запад и в Украйна, които са искрено загрижени за запазване свободата на словото и насърчаване на историческите изследвания, така и от ретроградни сили в Украйна и Русия, загрижени на първо място и най-вече за задържане на Украйна в руската сфера на влияние и запазване на режима на памет от съветската ера, с неговите оценки на събития, групи и личности“.[18] 

За да бъдем точни, декомунизацията започна още с получаването на украинската независимост. Днес ние преживяваме вече третата ѝ вълна. Първата вълна се получи след първите свободни избори от 1990. През 1991 тогавашният парламент, все още съветско-украински, прие закона „За реабилитация на жертвите на политически репресии в Украйна“.[19] След августовския преврат от 1991 в Москва, комунистическата партия беше поставена извън закона. Едва през 1993, когато забраната беше отстранена, комунистическата партия на Украйна беше възстановена под ръководството на Петро Симоненко. Инак декомунизацията от ранните 1990 години беше ограничена до символични измерения и практикувана много неравномерно в различните региони. В западна Украйна, където партията „Народний рух“ [Народно движение] спечели повечето местни избори, декомунизацията беше бърза и радикална. В повечето други места в Украйна и особено на изток, декомунизацията доведе само до преименуването на някои улици – отчасти защото връщането към предреволюционните имена беше по-лесно в историческите градски центрове, но практически невъзможно в новите индустриални предградия, отчасти защото комунистите и техните политически съюзници бързо спечелиха отново властта в местните съвети и прекратиха процеса на преименуване. Като цяло процесите на декомунизация на изток и на юг бяха много избирателни и бързо прекратени.

Украйна преживя втора вълна на декомунизация след оранжевата революция от 2004. Виктор Юшченко вярваше, че националната памет може да бъде „почистена“ от онова, което той смяташе за чужди колониални наративи. Един от политическите му приоритети беше възпоменаването на 75-та годишнина от Холодомора, който украинският парламент обяви за геноцид срещу украинския народ. Един декрет на президента Юшченко от 2009 изрично разпореди „премахването на паметниците и мемориалните плочи, посветени на личности, участвали в организацията на Холодомора и политическите репресии“.[20] По онова време декретът беше до голяма степен игнориран. Едва когато през 2013-14 започна вълна на декомунизация отдолу, този декрет беше използван от украински активисти и местни власти като легитимация за „дивото“ събаряне на паметници.

Скоро след като беше избран за президент, Виктор Янукович отмени определени елементи от мемориалната политика на предшественика си, например разбирането за Холодомора като геноцид или героизацията на УПА. Някои критици гледаха на тази политика като на „ре-съветизация“.[21] Действително, на изток, и особено в Донбас, съветските символи, гордостта на работническата класа и победата във Великата отечествена война се превърнаха в крайъгълни камъни на регионалната идентичност, в противоположност на „украинския национализъм“, според тях налаган от Киев. В същото време една де факто, неидеологическа декомунизация продължи под претекста за „модернизация“ на градското пространство (на практика често замествайки „остарели“ съветски символи с православни такива).[22] 

Третата вълна на декомунизация беше стартирана от новото украинско правителство след падането на Янукович и често се счита за пореден опит да се постигне онова, което не беше постигнато след Оранжевата революция. Но въпреки известна приемственост, новата декомунизация от 2015 се случва в напълно различен политически контекст, който ѝ придава допълнителна легитимност против широко разпространената критика вътре и вън от страната. Майданските протести по цяла Украйна и последващото събаряне на статуи на Ленин („Ленинопад“) – движение отдолу, което беше подкрепяно и от националисти, и от либерали – придаде силна легитимност на официалната политика на декомунизация. И, което е по-важно, руската агресия срещу Украйна и използването на съветски символи за про-руска мобилизация превърнаха декомунизацията във въпрос на национална сигурност и помогнаха да се легитимира правителството в очите на обществеността.

 

2018 01 Falling of Lenin in Khmelnytskyi park
Статуя на Ленин се събаря в парка Хмелницки, 2014.
Източник: Wikimedia Commons

 

[…]

 

3. Заключение

Може да изглежда, че драмата на революцията и гражданската война от 1917-21 днес се поставя отново на сцената в Украйна, но историята никога не се повтаря и историческите паралели обслужват в повечето случаи политически цели. Докато Ленин се е нуждаел отчаяно от украинската пшеница и въглища за икономическото оцеляване на болшевишката държава, днешната обсебеност на Путин от Украйна е свързана по-скоро с областта на геополитическите фантазии и имперската носталгия. Вярно, някои пороци на украинското държавно изграждане изглежда продължават из цялата история, но пост-майданска Украйна със сигурност притежава жизнено гражданско общество и национална идентичност, засилена от напора на външната агресия. Въпреки десетилетията на съветско управление – но отчасти и поради съветските национални политики – идеята за независима украинска държава е дълбоко вкоренена в общественото съзнание и приета от международната общност.

Различна е и глобалната политическа констелация, сто години по-късно. Болшевишка Русия, някога носителка на революционен универсалистки проект, днес е крепост на нов консерватизъм и поддръжник на антиевропейски националистически и популистки движения. Докато голямата комунистическа утопия е мъртва и не се вижда нова алтернатива на глобалния капитализъм, проектът за либерална и демократична Европа също се намира под заплаха. Майданската революция, почти един век след европейските революции от 1917-18 и четвърт век след падането на Желязната завеса през 1989, търси собствено място в европейското политическо въображение, оформяно от тези два велики момента и два политически проекта – антикапиталистическия и антитоталитарния. Провалът на първия от тях днес ни оставя без алтернатива срещу глобалния капитализъм; вторият маркира мирния край на един политически деспотизъм, който беше се появил точно от тази алтернатива преди един век. Комунизмът се провали и от руините му възникна идеята за либералния световен ред – дори и само за да се окаже поредна илюзия, както човек може да си мисли междувременно.

С нейния патос на про-европейски ентусиазъм, закъсняла декомунизация и наивен либерализъм, Майданската революция изглежда за мнозина като завършек на момента от 1989, почти анахронизъм в една епоха, маркирана от криза в либералния ред и заплаха от европейска дезинтеграция. За други Майдан внася допълнителен момент в „левичарската меланхолия“[23] – още една „погрешна“ революция, която само доказва изчезването на утопията като хоризонт на политиката. Но колко време трябва да измине, преди една революция да бъде реално оценена? Френският историк Франсоа Фюре отбеляза веднъж във връзка с Френската революция, че тя има начало, но не и край, тъй като „съдържа обещание от такава величина, че става безкрайно еластична“.[24] В този смисъл, Майданската революция може би има пред себе си още дълга история. Онова, което може да се каже със сигурност е, че тя хвърля нова светлина върху събитията от 1917 и „съветския век“ – не само в Украйна, но също и в Русия, и в Европа.

 

Източник

 

[1] Виж доклада за конференцията „Февруари. Трагедията. Уроците на историята. 1917“, проведена в катедралата „Христос Спасителят“ в Москва на 18 февруари 2017. Павел Скрыльников: Церковь припомнила либералам «майдан» 1917 года, Независимая газета, 1 март 2017, www.ng.ru/ng_religii/2017-03-01/14_416_maidan.html. (Всички бележки, освен ако е отбелязано другояче, са на авторката).

[2] „Гранитната революция“ беше първият мирен протест против комунистическото ръководство. На 2 октомври 1990 студенти окупираха Майдана в Киев, по онова време все още наречен „Площад на Октомврийската революция“.

[3] За една подробна история на Украйна виж Andreas Kappeler, Kleine Geschichte der Ukraine, Munich: C.H.Beck 2014.

[4] Виж: www.memory.gov.ua/.

[5] Yaroslav Hrytsak, Essays in Ukrainian History: The Making of the Modern Ukrainian Nation, Kyiv: Heneza 1996 (in Ukrainian).

[6] Vladyslav Verstuk, Vitaliy Skal’skyi, ‘The Ukrainian Revolution of 1917-21 in the politics of national memory during 2007-2010’, in: R. Pyrih (ed.), Problems in historical research on the Ukrainian Revolution 1917-1921, Kyiv: Institute of the History of Ukraine NANU, 2010, p. 17 (in Ukrainian).

[7] ‘In Lozova vandals destroyed the memorial cross dedicated to UNR soldiers’ [У Лозовій вандали знищили пам"ятний хрест, встановлений на честь воїнів УНР], Gazeta.ua, 30 January 2009, https://gazeta.ua/articles/life/_u-lozovij-vandali-znischili-pamyatnij-hrest-vstanovlenij-na-chest-voyiniv-unr/280630 (in Ukrainian).

[8] Uilleam Blacker, ‘Martyrdom, Spectacle, and Public Space: Ukraine’s National Martyrology from Shevchenko to the Maidan’, in: Journal of Soviet and Post-Soviet Politics and Society, vol. 1, no. 2 (2015), p. 257-295.

[9] Ibid. p. 286.

[10] Виж например ‘1917. Revolution as a warning. Lessons of the events of 100 years ago in contemporary Ukrainian context’, in: Den’, 16 February 2017,  www.day.kyiv.ua/uk/article/tema-dnya-podrobyci/1917-revolyuciya-yak-zasterezhennya.

[11] Ibid.

[12] ‘Institute of National Remembrance is starting an information campaign for the 100th anniversary of the Ukrainian Revolution 1917-1921’, official website of the Cabinet of Ministers of Ukraine, 13 March 2017, www.kmu.gov.ua/control/uk/publish/article?art_id=249805754&cat_id=244276429.

[13] Денят, на който УНР и ЗУНР са подписали Договор за обединение през 1918.

[14] Decree of the President of Ukraine No. 17/2016 «On Commemoration of the 100th anniversary of the events of the Ukrainian Revolution 1917-21», official website of the President of Ukraine, 22 January 2016, www.president.gov.ua/documents/172016-19736.

[15] Appeal of the President of Ukraine on the occasion of the Day of Unity of Ukraine, official website of the President of Ukraine, 22 January 2016, www.president.gov.ua/news/zvernennya-prezidenta-ukrayini-z-nagodi-dnya-sobornosti-ukra-36643.

[16] The Law of Ukraine No. 317-VIII ‘Оn Condemnation of the Communist and National-Socialist (Nazi) Totalitarian Regimes in Ukraine and Prohibition of Propaganda of their Symbols’, 9 April 2015, http://zakon2.rada.gov.ua/laws/show/317-19.

[17] Виж дискусията върху законите за паметта, от украински и международни историци и интелектуалци, на уебсайта на списание Krytyka (от 2015): ‘The Future of Ukraine’s Past’, https://krytyka.com/en/solutions/featured/future-ukraines-past.

[18] Oksana Shevel. ‘The Battle for Historical Memory in Postrevolutionary Ukraine’, in: Current History, no. 115 (2016), p. 258-63, p.263.

[19] The Law of Ukraine No. 962-XII from 17 April 1991, ‘On Rehabilitation of Victims of Political Repressions in Ukraine’, http://zakon2.rada.gov.ua/laws/show/962-12.

[20] Decree of the President of Ukraine No. 432/2009 from 12 June 2009 ‘On Additional Measures to Commemorate the Victims of the Holodomor 1932/33 in Ukraine’, http://zakon5.rada.gov.ua/laws/show/432/2009.

[21] Mykola Riabchuk, Gleichschaltung: Authoritarian Consolidation in Ukraine 2010–2012, Kyiv: K.I.S. Publishing 2012, p. 168.

[22] Tatiana Zhurzhenko, ‘Erinnerungskonflikte. Gedenkpolitik im postsowjetischen Charkiv’, in: Osteuropa, no. 4 (2015), pp. 153-171.

[23] Cf. Enzo Traverso, Left-Wing Melancholia: Marxism, History, and Memory, New York: Columbia University Press 2017.

[24] François Furet, Interpreting the French Revolution, chapter ‘The Revolution is over’, Cambridge UP 1981, p. 3.


Татяна Журженко
Татяна Журженко е директорка на изследователската програма „Русия в глобалния диалог“ на Института по хуманитарни науки (IWM) във Виена. Завършила е политическа икономия и философия в Университета в Харков, Украйна. През 1993 г. защитава докторат по социална философия. Между 1993 и 2010 г. е асистентка и доцентка в Харковския университет; съоснователка и съпредседателка на Харковския център за изследвания на пола. Специализирала е в Харвард, Торонто и Лондон. Авторка е на множество публикации върху политиките на пола и феминизма в Украйна, върху границите и граничните идентичности, както и върху политиките на паметта в Източна Европа.
Посетители: 50

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018