От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 11 Drakulic
Разрушена офисна сграда в Мостар, Босна.
Снимка: Кларк и Ким Кайс. Източник: Flickr

 

Писателката Славенка Дракулич е прекарала голяма част от кариерата си в опити да отразява случилото се в Югославия през 90-те години. Колко трудна борбата с „националистическия вирус“ тя показва в книги като „Балкан експрес“ (1993), „Както ако не съм там“ (1999) и „Те не биха наранили една муха“ (2004). В светлината на политическото развитие в Испания, тя разговаря с испанския онлайн вестник „El Confidencial“ за потенциалните опасности в каталунската криза.

 

Ангел Виларино (интервюиращ за El Confidencial): През 1984 г. Югославия изглежда като една от най-добрите страни за живеене в Източна Европа. Стандартът на живот е сходен или дори по-добър, отколкото в Испания. Сараево е домакин на зимните олимпийски игри и поне отвън изглежда, че страната е сравнително добре. Сърби, хървати, словенци живеят заедно и „етническото напрежение“ е нещо, което изглежда се случва само на футболните стадиони. Никой не прогнозира какво ще се случи само няколко години по-късно. Комбинацията от икономическа криза и национализъм има разрушителна сила, която много бързо може да влезе в действие. Как това стана възможно? Видя ли някой, че това идва в Югославия?

Славенка Дракулич: Никой не видя това, никой не вярваше, че е това възможно.

Но истината е, че това не се случи много бързо. Конфликтите и войните, като правило, не се случват за една нощ, дори това да изглежда така отвън. Достатъчно е, например, да видим как се е случило това в Германия, например, като прочетете книгата на Виктор Клемперер „Аз искам да бъда свидетел: Един дневник на нацистките години, 1933-1941“. Там той описва серия от малки стъпки в дискриминацията срещу Евреите, като ги превръща в Други. Това отнема години и години и започва с това, че им забраняват да използват обществения транспорт, да купуват цветя или да посещават бръснар, после ги карат да носят жълта звезда, а след това … Холокоста.


Small Ad GF 1

В бивша Югославия бяха необходими поне пет години, за да се надигне националистическата пропаганда, да се хомогенизират хората в национални групи и подготвят за насилствен конфликт. Всъщност той започна с изкачването на Слободан Милошевич на власт в Сърбия и с апартейда в Косово през осемдесетте години. В този смисъл може да се каже, че възходът на хърватския национализъм е реакция на неговия сръбски двойник [сръбския национализъм], особено след като сръбското малцинство в Хърватия обяви своята автономия. След това Милошевич, с Югославската народна армия, почувства, че може да нападне Хърватия.

Ангел Виларино: Как беше това в самото начало? Как ситуацията започна да става критична?

Славенка Дракулич: Медиите бяха от решаващо значение в този процес на създаване на врага. Моите колеги – журналисти и писатели, интелектуалци и академици – бяха желаещи участници в националистическата пропаганда; те бяха или истински вярващи [привърженици], или опортюнисти. Трябва да знаете, че учейки се от историята, първо трябва да идентифицирате врага. Това e изобщо националистическа пропаганда. По-лесно е да има исторически враг, ако е имало по-ранни конфликти, върху които може да надграждате – например, като Втората световна война в случая на сърби и хървати. С помощта на елементи от историята („древни врагове“) плюс митове и полуистини, може да създадете експлозивна емоционална смес. Идеологията, изглежда, може да преодолее икономическия интерес и разума. Ние всички подценяваме силата на емоциите. В дъното на тези емоции има страх, страх, че „врагът“ в този случай ще вземе вашата територия. Ако националистическата пропаганда успее да създаде страх сред хората, тогава главната стъпка към конфликта е направена, преодоляна е основната пречка.

След първото кръвопролитие конфликтът става реален. Миризмата на кръв е спусъка за истинската конфронтация. Но дори това не е истинска война, защото в началото жертвите са малко, така че те все още са отделни индивиди: ние знаем техните имена. Моето определение за война е, че тя започва, когато има толкова много жертви, че вече не знаем имената им. Войната започва, когато жертвите станат анонимни.

Ангел Виларино: Моето впечатление е, че когато избухне конфликт, неутралните позиции – тези на миротворците – са първите, които са заглушавани. Точно това се случва в Испания. Това ли се случи в Югославия?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Славенка Дракулич: Това е, което войната причинява на един човек: тя те принуждава да вземеш страна. А тогава вече е твърде късно за миротворците. Миротворците обикновено са заглушавани преди да започне конфликта, и всъщност това обикновено е знак за наближаващи проблеми. Това, което намирам за интересно, е, че в Югославия нямаше достатъчно опозиция срещу задаващия се конфликт. Мисля, че има поне две причини за това. Едната беше самата същност на недемократичното, авторитарно общество, в което живеехме, което възпрепятстваше развитието на гражданско общество. Югославия беше страна без развити политически алтернативи както в други страни – Полша, Унгария, Чехословакия. Другата причина беше фактът, че моето поколение, родено в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, трябваше да свърши работата. Но ние бяхме разглезени и доволни от трохи като свободата да пътуваме в чужбина, по-добър стандарт на живот и т.н. Моето поколение беше последното, което вярваше в социализма. Ние, за разлика от нашите връстници в страните от съветския блок, които току-що споменах, не чувствахме достатъчно репресия, за да създаваме демократична политическа алтернатива или лидери като Лех Валенса, Адам Михник или Вацлав Хавел.

Въпросът е този: когато национализмът се появи на политическата сцена, няма реална алтернатива.

Ангел Виларино: В бивша Югославия повечето семейства имаха роднини в други страни. Те бяха толкова смесени, и все пак се обърнаха един срещу друг. Какво предизвика това? Как хората страдаха от това?

Славенка Дракулич: Югославия беше федерална страна, смес от нации. Както казваше полският историк и бивш дисидент Адам Михник, вирусът на национализма присъства навсякъде (особено в мултинационално общество), но са нужни правилните социо-политически условия, за да го събудят. Очевидно в бивша Югославия ние успешно създадохме тези условия…

И докато Босна и Херцеговина беше пример за съвместното съществуване на сърби, хървати и мюсюлмани/бошнаци в продължение на десетилетия, войната там беше най-лоша. Не само защото там имаше най-голям брой жертви – спомнете си например Сребреница, където през 1995 г. сърбите екзекутираха над 8000 мюсюлмански мъже и момчета, или около 30 000-те мюсюлмански жени, изнасилени в лагери за изнасилване. Просто вземете предвид факта, че преди 1991 г. около 30% от децата са родени в смесени бракове. Национализмът и войната буквално разделиха семействата заради това. И все пак, както споменах, очевидно емоциите се оказаха по-силни от рационалността, по-силни дори от семейните връзки.

Някои експерти казват, че има два вида национализъм. Един национализъм от осемнадесети век – национализмът, роден по време на романтизма, този, който е основан на езици, традиции, земя, етнически различия и първородство. И друг – идеологически национализъм, основан на идеи и ценности, както австралийският и американският национализъм – поне в миналото. Съгласни ли сте с тази гледна точка?

Без съмнение в историята, националистическата идеология беше важна в създаването на националната идентичност и националните държави. Но не обичам да смесвам национализма с патриотизма, което често се случва.

Според мен национализмът е идеология, която се нуждае от враг; тя се конституира в конфронтация с Другия, нуждае се от Другия. Патриотизмът е различен, защото не се нуждае от врага, не е нужно да доказвате, че вашата страна е по-добра от която и да е друга, и затова я обичате. Просто я обичаш, и точка. Не е необходима обосновка.

Ангел Виларино: Политиците и понякога медиите носят голяма отговорност. Те могат да играят на конфронтация един с друг, сякаш са в театър, дори ако всъщност живеят комфортно заедно. Една сцена от твоите книги, която ме шокира, беше образът на военнопрестъпници – хора, които се борят да разкъсват хора – които стават приятели в затвора. Как обяснявате това?

Славенка Дракулич: Това изглежда парадоксално, съгласна съм. Обаче не е толкова трудно да се разбере. Тези мъже всички говореха един и същ език, тъй като в училищата беше задължителен така наречения сърбо-хърватски, всички те се родиха и живееха в бивша Югославия и споделяха същото минало, култура, храна, музика, спомени, може би дори приятели. Така те развиха лични взаимоотношения. Възможно беше, защото дори и да се биеха армиите една срещу друга, те нямаха нищо лично един против друг. Идеологията и политиката ги разделиха, но те не виждаха нищо лично във всичко това. Те не са убили един на друг членовете на семействата си, да кажем. С други думи, имаше повече елементи, които ги обединяваха, отколкото ги разделяха. Центърът за задържане е едно затворено пространство; трудно е да се изолирате напълно. Независимо от националността им, заподозрените военнопрестъпници, които живееха на същия етаж, се обръщаха към Милошевич като „Президент“!

Ангел Виларино: Къде това напусна Югославия? Войната беше травма за всички.

Славенка Дракулич: Всяка война променя всички, дори тези, които не са участвали или са живели в чужбина от години. С разрушенията и болката в такъв мащаб е трудно да се справим и да забравим. В Босна, например, с над 100 000 мъртви, почти всеки е загубил някого. Да не споменаваме освен това разрушаването на къщи, цели села или дори градове – като Вуковар в Хърватия. Не е лесно да се възстановява от такава огромна загуба; това отнема време.

Освен това има също и политическа манипулация, политици, които умишлено провокират война, ако и когато те се нуждаят от това за свои собствени цели. И много малко воля за помирение. Помирението зависи от истината, и това е трудно да се постигне. Това беше, освен справедливостта, задачата на МНТБЮ (Международния наказателен трибунал за бивша Югославия)[1]. Но истината не винаги е удобна, затова дори присъдите на този съд имат тенденция да бъдат отхвърлени както от политиците, така и от обществото.

Ангел Виларино: Мислите ли, че Европейският съюз е научил някои уроци от случилото се в Югославия? Как очаквате той да реагира?

Славенка Дракулич: ЕС от дълго време не обръща внимание на „локалния“ огън, горящ в неговия заден двор. Освен това Югославия не беше негова държава-членка. Незначителен национализъм, и една незначителна държава, разпадаща се на части в кървави войни в Хърватия, Босна, Косово; два милиона изселени лица и бежанци. В края на краищата, САЩ приключиха войната в Босна, но ЕС все още плаща финансово за Босна, за да функционира.

Имам чувството, че нe e научен урока от войните в бивша Югославия. Не е дори достатъчно да се разпознаят признаците и опасностите от национализма, които повдигат главите си навсякъде, дори в рамките на ЕС. Дори след войните и страданията, национализмът все още управлява живота на много хора в Западните Балкани. Вместо да бъде имунизирана от война, болестта се е разпространила още повече.

Да, защото няма помирение все още. Има два начина за справяне с войните: испанският начин и немският начин. Испанският начин е – или беше – да остави миналото да спи в мир, да не предизвиква злия дух на национализма и фашизма. Германският начин е да се изправим срещу фашисткото минало, за да можем да вървим напред без тежест. Ние в сегашните новосъздадени бивши държави, особено Сърбия и Хърватия, не сме способни да обсъждаме Втората световна война, много по-малко последните войни. Има исторически причини за това. Ние научихме само интерпретацията на историята на комунистическата партия, а не фактите. Но може би с времето това ще се промени.

Ангел Виларино: Не мисля, че нещо подобно ще се случи в Испания и Каталуния. Ние все още сме далеч от това, но дори и така, силата на национализма е ужасна. Как виждате това от вашата гледна точка? Имаме хора, които се радват на флагове от двете страни и хора, които открито изразяват своята омраза онлайн (и, напоследък, дори офлайн).

Славенка Дракулич: Моят опит ми показва, че основната пречка пред една война е психологическа. Не можеш да излезеш и просто да започнеш да убиваш съседите си, испанци или каталунци, защото ще те счетат за луд. Нуждаеш се от оправдание за акта на убийство; трябва да бъдеш убеден, че вършиш правилното нещо, че се защитаваш от злия враг, който иска да ти навреди. Твоят вирус на национализма се пробужда, обаче все още трябва да изградиш психологическа обосновка за истински конфликт, да убедиш и да замърсиш хората с него, за да оправдаеш конфликта. Хората трябва да станат склонни да убиват и да умрат за „очевидни“ цели – само тогава можете да направите война. Това, за щастие, отнема време.

Следователно, нека се надяваме, че има възможности да се избегне един фатален конфликт в Испания.

Превод от английски: Румяна Станкова

Източник

 

[1] https://bg.wikipedia.org/wiki/Международен_наказателен_трибунал_за_бивша_Югославия

Славенка Дракулич (род. 4 юли 1949, в Риека, бивша Югославия) е хърватска писателка и журналистка, пише на хърватски и английски езици. Следва литературознание и социология в Загребския университет. От 1982 г. се занимава с журналистика, писала е за различни хърватски издания, в това число – на феминистки теми. Омъжена за сърбин. След като в началото на 1990-те години е обвинена от националистическия печат, заедно с Дубравка Угрешич и още няколко хърватски писателки, в недостатъчен патриотизъм, и причислена към „вещиците“, носещи развала на хърватския народ, тя напуска страната. Живяла е в Швеция. Сега поделя живота си между Стокхолм и Загреб. Публикува във водещи либерални издания като New York Review of Books, New Yorker и др.

Pin It

Прочетете още...

Не и от наше име…

Оуен Джоунс 10 Окт, 2013 Hits: 11502
Като невярващ човек, аз желая каузата на…