Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 83% (18 гласувания)

 

2017 08 Mac Bul

 

(В помощ на бъдещата „мултидисциплинарна експертна комисия“)

„Аз нямам обща история с България!“, „Имаме обща история и с други държави!“, „Може да го честваме Илинден като общ религиозен празник!“, „Всеки си има национална история!“, „Нямаме обща, а сходна история!“, „Илинден е македонски!“. Това бяха само част от многото коментари и отзиви на македонски „историчари“ преди и след публичното огласяване на проектодоговора за добросъседство между Република България и Република Македония. Срещу тях не закъсняваха да се обадят и българските им колеги: „Да се спре с кражбата на история!“, „Македонизмът е изкуствена идеология, създадена от Коминтерна!“, „Този, който твърди, че македонците са отделен народ, просто не е учен!“. От студиото на БНТ Наум Кайчев обяви залегналото и в проектодоговора, че „Ние имаме обща история, единна история!“, – но без да уточни коя е тя и през кои точно периоди, – видимо имайки предвид всичко, без югославското и пост-югославско време на днешната Република Македония. След обявяването на проектодоговора пък един български журналист направо запита: „Кой ще направи налудния арбитраж – кои български експерти? Останаха ли свестни хора (явно има предвид такива като Божидар Димитров, Георги Марков и младата им смяна), извън яслата на Сорос и подобните му трафиканти на фалш-демокрация?“ По този начин в последните дни от двете страни на границата привържениците на „националната история“ в София и Скопие говореха за проблемите свързани с чл. 8, ал. 2 и 3 на договора между двете държави. Затова, макар да са го включили в крайния текст, не съм сигурен дали политиците и дипломатите имат ясното съзнание, че и на двете места никой няма желание да се занимава с миналото и „историческите събития“. И то тъкмо „експертно“ и „обективно“, камо ли да прави „научно тълкуване“ на изворите (както твърди проектодоговорът). Един подобен подход би бил изключително непопулярен и в двете страни. Те разполагат с фундаментално сбъркани национални разкази, като точно най-меко казано проблематичните (да не казвам лъжовни) места в тях са най-много присъстващи в медиите и радващи се на сравнително широко обществено одобрение. Не много по-различна е ситуацията и сред „експертите“. Та и до днес една от катедрите в Софийския университет се занимава с преподаване на студентите на „История на България“ (поне от ранното средновековие, разбира се, та чак до наши дни). В Скопие пък имаме „Институт за национална история“, който изследва миналото на Македония и „македонския народ“ „од антиката до денес“. Медии от двете страни на границата продължават да са залети от фалшиви и митични романтични разкази за миналото на „народа ни“, а професионалните историци, появили се в тях, напускат и малкото професионален здрав разум, за да отговорят на обществените нагласи и очаквания. От десетилетия учениците в Македония учат, че не са имали в миналото си по-големи врагове от българите, а българчетата – че за разлика от винаги съществувалия от незапомнени времена „български народ“, македонската нация е „изкуствена“. Ето защо не съм и много убеден в ползата от това, което читателите ще прочетат на следващите страници в близка перспектива. И все пак мисля, че някакъв подобен разказ ще се настани някой ден в някакви учебници по история и в двете страни. Ала това няма сигурно да е скоро – нито в България, нито в Македония.

Времето на царствата и империите

Предстои едно доста трудно разбирателство още около началата на славянската писменост. Етнизирането със задна дата на братята Кирил и Методий като „българи“ и „македонци“ в двете историографии – и още повече в популярната историческа литература в двете държави – е проблематично. Създадената от тях глаголица също нито е българска, нито е македонска. А и строгото етнизиране на средновековния стар писмен славянски език като „старобългарски“ и „старомакедонски“ е също в немалка степен лишено от основания. Създадената по-късно кирилица (при това в представите на средностатистическия българин това е днешната българска азбука, която е творение на Кирил и Методий) е станало в държава, носеща името „България“, но целият процес на случването ѝ демонстрира преплитания на личности, намерения, действия, каузи и политики, които едновременно обвързват поне Византия, Великоморавия и България (с включена в нея териториално Македония), и далеч надхвърлят мисленето в днешните ни две национални държави. Причините за предстоящата засечка на „историци“ и „историчари“ още в този ранен период на миналото са ясни. На първо място е силният натиск, на който ще бъдат поставени в София и в Скопие от обществените мнения в двете страни, които ще се обявят срещу „кражбата“ на онази история, която са учили в училище. Много българи и македонци ще започнат да си мислят, че не така е било, а „Сорос иска така да е било.“ Към това можем спокойно да прибавим и обстоятелството, че наистина на пръстите на ръцете сигурно трябва да преброим компетентните и почтените професионалисти историци от двете страни на границата, които са готови да се занимават с това минало, с „историческите събития“ тогава, тъкмо „експертно“ и „обективно“, да тълкуват „научно“ съответните „извори“ (цитатите да напомним са по договора).

В известен смисъл тази ситуация може да изглежда и странно необяснима. И в България, и в Македония, поне редица „експерти“ твърдят, че имат яснота дето нациите са модерен феномен, но едновременно с това парадоксално се държи те да имат и „национална история“, която да започва било от Александър Велики, било от ранносредновековните български владетели и държави. Защото въпреки наличието на средновековни държавни образувания с името „България“, сред които е и Самуиловата държава, ние не можем освен да изведем идеологическа (!) връзка между тях и съвременните България и Македония, с „българската“ и „македонската“ нация днес. Тази връзка се появява в създаваната историческа книжнина и се учи от децата в училище и в двете държави. Дори по-нагледен и очебиен е примерът на още по-проблематичната и недоказуема връзка между „антична Македония“ на Александър и съвременна Македония.

Заедно с това, ако приемем исканото в договора „научно“ тълкуване на „изворите“, то българските и македонските историци трябва ясно да заявят на съответните публики в двете страни, че през средновековието – не само на Балканите – чувството за етническа идентичност се носи от едно ядро на елита в съответните политически формирования (к(х)анства и царства), а масата от населението не притежава модерното национално съзнание, или онова етническо съзнание, което тогавашни представители на елита са притежавали. Днешни историци налагат със задна дата на това население съответната етническа принадлежност, удобна за днешните им национални държави. Ето защо няма как да подминем факта, че Самуиловата държава е политически проект, който черпи убедителна легитимност не от някаква македонска държавна традиция, а от тази идеща от Преслав, която дава на владетелите ѝ (които може и да са етнически арменци) „богопомазаност“. Всички тогавашни исторически извори (византийски, арменски, арабски и т.н.) разглеждат държавата като „България“, а владетелите като „българи“. Затова и българската етническа принадлежност на елита-ядро в нея е вън от съмнение, но и тя съдържа в себе си най-вече лоялност спрямо съответния владетел. Ала нищо не можем да кажем за идентичността на огромното мнозинство от обикновени поданици на тази, както и на редица други средновековни държави. Това вече пък би раздразнило редица български историци, точно както доминацията на „българите“ и на българския етноним през Средновековието е факт, който видимо смущава и кара да се чувстват неловко авторите и носителите на македонския исторически разказ. Но изработените от българската историография понятия като „славяни от българската група“ и формираната уж в края на IX-началото на X в. средновековна „българска народност“, отнесена към цялото население на Симеонова и по-сетнешна България, са определено проблематични. В кашата от етноними като „българи“, „славяни“, „власи“, „мизи“, „скити“ и т.н., и при липса на яснота кога точно са именно етноними, отговорът на подобен въпрос е твърде труден. Към това можем да прибавим честото разминаване между средновековните и предмодерни етноними, от една страна, и съвременните „българи“ или „македонци“, от друга. Не бива да забравяме и практически почти пълното отсъствие на последния термин в историческите извори и отнасянето му единствено до византийската тема „Македония“, разположена в Одринска Тракия. Но и веднага да добавим – точно както по-късно и византийската тема „България“ покрива географската Македония в чисто административен смисъл. Следователно, доколкото модерните национални държави обичат идеологически да се свързват с някакви свои предшественици от Средновековието, Самуил може да бъде почитан от съвременните българи като „български цар“. Ала доколкото на територията на Република Македония е ядрото на неговото царство, нейните столнини и са налице редица артефакти, с които съвременните и несъществували тогава македонци се идентифицират и тачат (Нали това правят и българите с наследството, което е преди Дунавска България, макар и в далеч по-малка степен) той може да бъде спокойно почитан едновременно и там.

„Българи“ и „македонци“ – едни от най-мъглявите етноними в османските векове

Истина е, че вековното съжителство в една държава (но по ирония благодарение властта на Османската империя) прави „българското“ и „македонското“ минало за близо пет столетия в държавнополитически смисъл едно. Ала кога най-после ще се разбере (включително и от немалко историци в България и в Македония, които като нищо могат да попаднат в бъдещата мултидисциплинарна експертна комисия), че ако подходим „експертно“, „обективно“ и „научно“ към предците на днешните българи и днешните македонци в Османската империя, трябва да обявим отсъствието на съзнание за общност както помежду им, така и вътре в двете групи. Отсъства, разбира се, и каквато и да било граница между тях. Като цяло нищо не остава от средновековната българска политическа традиция (камо ли от античната македонска). Малко неща можем да кажем за идентичността на обикновените хора живели тогава на територията на днешните България и Македония под османска власт. Продължава кашата от етноними в писмените исторически извори, дело на странични наблюдатели – „гърци“, „албанци“, „власи“, „есклавонци“, „рашци“, „сърби“, „българи“,, да не говорим за античните „мизи“, „траки“, „даки“, „илири“, „македонци“ и т.н. Сигурно е обаче, че етнонимът „българи“ е по-мъгляв от „турци“, „гърци“, „сърби“, „власи“, „арнаути“. Отнесен към днешните нации по-мъгляв и неясен от него е изглежда единствено етнонимът „македонци“. И ако днешната македонска историография може и да се радва на вече констатираната му поява, то веднага трябва да кажем, че в самата приблизително днешна географска Македония етнонимите „грък“, „арнаут“, „българин“ („бугарин“), „сърбин“ са преобладаващи. На фона на всичко казано по-горе за османските столетия спорът днес между София и Скопие може да изглежда и твърде комичен. И в днешна България и Македония, етнонимите „българи“ и „македонци“ се поставят най-често от самите днешни български и македонски историци в заглавията на книги и статии, както и в обясненията към историческите извори, в които неслучайно не става дума нито за едните, нито за другите. И българската, и македонската историография на практика поправят „грешките“ на предшествениците си живели по тези места, обяснявайки на днешните македонци и българи, че им казват „истината“ и „вистината“ когато говорят за „българския народ“ и „македонския народ“ през дългите османски столетия. Представената реалност обаче, е измислена и видимо няма нищо общо с това, което е било в главите на техните предшественици, които дори не са се главоболили над въпроса дали са „българи“ или „македонци“. В този смисъл македонската историография представя разпускането на гръкоезичната иначе Охридска архиепископия през 1767 г. (просъществувала след 1019 г. и първоначално наричана „Архиепископия на цяла България“, но по-скоро сякаш административно, а в редица документи после е възприемана и като „сръбска“) като някакво едва ли не пъклено начинание срещу „македонския народ“, което дало възможност на Гърция и България да си присвоят „македонската история“. Само че нито „македонски народ“, нито „македонска история“, които трябвало да се присвояват, съществуват по това време. Пет години преди това един македонец от Банско е написал „История славяноболгарская“, но малцина все още подозират за нейното съществуване.

Дори и през XIX в., за дълго време, смисловият обхват на етнонима „българин“ продължава да бъде твърде неясен. Още по-мъгляв, а и по-рядко срещан е етнонимът „македонец“. Някои представители на елита или интелигенцията от Македония – Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Теодосий Синаитски – идентифицират езика си като „болгарски“. Но истинско развитие процесите на утвърждаване на модерна българска нация започват да имат едва към средата на XIX в. и по-късно, когато и популярността на името „българин“ все повече нараства. Интелигентите от Македония, – Кузман Шапкарев, Димитър и Константин Миладинови, Димитър Македонски и редица други, – за неудоволствие на днешната македонска историография се самоопределят като „българи“, а появата на идентичността „македонец“ е единствено регионална, дори и когато книжовно се използва местен диалект. При това българското етническо самоопределение в Македония изпреварва инсталирането на Българската екзархия, с чиято „асимилаторска“ политика днешната македонска историография продължава да обяснява наличието на българи в тази тогава географска област. Причината обаче за българската етнонационална рамка, от която тръгва движението в Македония, не трябва да се търси както си мислят често българските националисти и историография в някаква изначална българскост на местното население шестваща през столетията (видяхме, че още по-малко е налице някаква изначална македонскост), а в единната институционална политическа рамка, която предоставя Османската империя и по-голямата популярност и убедителност на етнонима „българи“ по това време. Следователно, можем да говорим за преобладаващ и стабилен български елит в Македония, но при маса без ясно изкристализирало национално съзнание в етнически разнородна територия (българи, власи, турци, албанци, гърци, като със сигурност в самото начало огромното мнозинство не се е главоболило по въпросите на етническата принадлежност и дори не би разбрало нищо от днешните българо-македонски спорове). Българската историография допуска тук два слаби момента в своя разказ – преувеличава степента на осъзнатост на огромната маса от населението в Македония като „българи“ и подценява изключително разнородния му характер. В споменатите географски граници практически отсъства ясно изразено мнозинство. Поне в самото начало. Освен това, българската историография скрива както от специалисти, така и от широката общественост дебатите за българския книжовния език и участието на отделните говори в него, които със сигурност биха хвърлили повече светлина върху разискваните проблеми.

Църковната борба и ВМОРО – общата история

Едва тук някъде около църковно-националните борби можем да говорим вече за мислена и осъзната „единна история“ и „обща история“. И тук ще е големият проблем пък за македонския разказ в „мултидисциплинарната експертна комисия“. До войните общата рамка се създава от печата и литературата на български книжовен език, от общата и заедно извоювана Българска Екзархия, училищата и дейността на ТМОРО (ВМОРО). От тук и логично идва българския характер в етнически смисъл (и македонски в политически) на един от основополагащите от десетилетия македонски митове – Илинден. Големите дейци на организацията Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Яне Сандански и т.н. определено са смятали себе си за българи и използват български книжовен език (доброволно, а не насила, както се опитват да внушат някои от Скопие). Като „българска“ или „пробългарска“ Организацията е възприемана и от другите актьори в тогавашна Македония в края на XIX и началото на XX в. Македонската историография не може да отрече, че за смятащите се „македонски българи“ нейни членове нито Филип, нито Александър, нито отделния македонски език и книжнина са били някаква кауза. Заедно с това, въпреки всякакви изключения, най-“фреквентниот“ етноним по онова време в географска Македония е „българин“. Все още няма идея за някаква „македонска държава“, а единствено наднационална, но не и софистицирана идеология, за „македонци“ и „македонски народ“, на една твърде ориентирана към България организация.

Тук пък невралгични за българската историография (или за част от мултидсициплинарната комисия) ще се окажат левия автономизъм от началото на XX в., който е недвусмислено насочен и срещу българския „държавен национализъм“. И наистина в някои леви кръгове понятието „македонски народ“ (иначе вдъхновено от наднационалните разбирания на ВМОРО за „Македония на македонците“, сред които се поставят и „българите“ като мнозинство) вече започва да се противопоставя на иначе „близките“ до македонците „българи“. Заедно с това обаче, македонската историография ще трябва пък да признае, че не съществуват основания да се разглежда това като израз на някаква етнонационална македонска идентичност в днешния смисъл на това понятие или онзи от около 30-те и 40-те години на XX в. насам. Групата на Сандански в Народната федеративна партия след Младотурската революция от 1908 г. се нарича официално „българска секция“. И всички македонски революционери, противно на историографията в Скопие, определено изявяват българска национална принадлежност. Сепаратизмът им, включително и от София, е наднационален (македонски), а не етнонационален македонски проект. И все пак, изградената „македонска“ политическа идентичност е ясно откроима и през 1914 г. дори в предсмъртното писмо на П.К. Яворов до Тодор Александров.

От гледна точка на днешния разказ ВМОРО и нейните дейци са част от едно споделено минало и могат да бъдат едновременно българи в етнонационален смисъл и македонци като регионална и още по-важно политическа идентичност. Тя включва и отделна институционална идентичност, която може да съществува в един македонски национален разказ като пред-национална македонска политическа идентичност и предтеча на днешна независима Македония. Точно тук идва и логиката на съвместното честване на Илинден между днешните държави България и Македония. Въстанието е дело на организация, чиито активисти в национален план са били „българи“, но с борбата си за автономия създават местна митология, която един ден ще спомогне за утвърждаване не само на политическа, но и на етнонационална идентичност на политическа единица с име „Македония“, днешната независима държава.

Ранният македонизъм – премълчаван в София, мултиплициран в Скопие

Българската историография очевидно трябва да престане да премълчава и маргинализира един добре известен и документиран в „историческите извори“ ранен македонизъм. Нали мултидициплинарната комисия трябвало да се съобразява с „историческите извори“ и да работи „експертно“, „обективно“ и „научно“. Тук имам предвид далеч предварилите Коминтерна къде временно припламнали, къде все още нестабилни македонисти като Теодосий Гологанов, Георги Пулевски, Кръсте Мисирков, Стефан Дедов, Диамандия Мишайков и далеч по-убедения и неотклонен Димитър Чуповски (По този повод помним как преди години Божидар Димитров изгуби бас, но отказа да изпълни облога, защото видимо фейър плея не му е силата). Всички тях пък съответно македонската историография вижда като дейци с гигантски увеличителни стъкла, далеч надхвърлящи тогавашната им политическа тежест и влияние сред съвременниците им, както и тази на македонизма, който те проповядват. Говоря тук за увеличителни стъкла и за изтикване напред със задна дата в основното русло на македонския исторически разказ на преди това сравнително периферни дейци. Едва ли е случайно, че дори и решението на АСНОМ от 2 август 1944 г. за създаване на вече етнонационална „свободна македонска държава“ в „демократска и федеративна Югославия“ не се реферира към тях и техните завети и дейност, а към тези на „старите илинденци“ и Гоце Делчев.

Македонската историография не може да не признае, че по време на Балканската и Първата световна война, в новата обстановка, неизненадващо, а по-скоро логично на фона на казаното по-горе, дейците на ВМОРО вземат страната на София, а в София те действат и след мирния договор от 1919 г. Нещо повече. Днешната македонска историография скрива, че българският национализъм често се подхранва, а и значението на Македония в него е толкова важна, не на последно място и поради обстоятелството, че мнозина македонци с ясно изразено българско национално съзнание участват във формулирането му, а заедно с това и оказват натиск върху български правителства за по-активна и максималистична политика в тази посока.

Днешният македонски разказ говори за разделянето на Македония в Букурещ през 1913 г., като разкъсване на някакво единно национално тяло. Това не е така. Разделя се предишната обща политическа идентичност сред славянското население, доколкото е основана на политическата македонска идентичност на ВМОРО. Но в действителност от трите държави България има най-малко пречки с интегрирането на Пиринска Македония и допълнителното утвърждаване там на българско национално съзнание. Същото не може да се каже за култивиране на „южносръбско“ във Вардарска и гръцко в Егейска Македония.

Заедно с това, българската историография обича твърде много да спекулира, че целта на борещата се за „автономия на Македония“ ВМОРО е единствено тактическа и свързана с непременно бъдещо присъединяване към България, при сгодни обстоятелства. Колкото и някои моменти от поведението на лидерите на организацията през 1912-13 г. да говорят наистина във въпросната мечтана от София посока, тази опция съвсем не е еднозначна. За това говорят и връзките и съвместните действия на не кой да е, а един от основателите на ВМОРО, Петър Попарсов, с един от ранните македонисти Д. Чуповски и други македонски дейци искащи още в края на 1912 г. от бъдещата Лондонска конференция „неделима Македония“.

„Независима Македония“ – лозунгът на бъдещето

Относно междувоенния период българската историография трябва да представи открито, че идеята за „автономия на Македония“ си е вече идея за една самостоятелна държава. Тя набира все повече почитатели и е възприемана от все по-голяма част от обществеността, дори и в самата България, като необходима реалност за решаване на македонския въпрос. Но пък и македонската историография трябва да приеме, че все още не става дума за различно етнонационално съдържание в тази държава. В борбите между левица и десница във ВМРО, между михайловисти и протогеровисти, „обективно“ и „научно“ погледнато в духа на договора за добросъседство, едни българи убиват други българи. Това не е междуетнически конфликт между българи, от една страна, и македонци, от друга, колкото със задна дата на някой да му се иска да го представи по този начин. Проповядваната наднационална идентичност в духа на ВМРО продължава да е български доминирана, колкото и да е категорична за отделеността на бъдещата държава. Дори и дълго време след 1918 г. македонските левичари също продължават да се идентифицират като българи. Българската историография обаче прикрива плътността, която започват вече да добиват понятия като „македонци“ и „македонски народ“ в левия печат. А и самата борба за македонска държава е обективно вече борба за македонска нация в конституционен и надетнически смисъл.

Като че ли бързо ще има фактологично приближаване между двата разказа, но и запазена диаметрална противоположност в оценките за онова, което се случва в България след края на 20-те години. От тогава за българските комунисти постепенно терминът „македонци“ започва да придобива вече и етнокултурно съдържание. Постановката за македонска нация и отделен македонски език в края на 1933 г. се приема от комунистическата ВМРО (об.), а в началото на 1934 г. и самият Коминтерн излиза открито с тези позиции. Членуващите в БКП македонски комунисти започват да мислят себе си като „македонци“. Те написват и първите чернови на „македонска история“, а „Македонският литературен кръжок“ (1938-1941 г.) в София, и особено Венко Марковски и Коле Неделковски, работят около култивиране на нов македонски език и литература. По този начин, парадоксално, – въпреки ранните предтечи на македонизма изброени дотук – истинска люлка за етнонационалния македонизъм се оказва именно България, а не Сърбия (каквито са обикновено българските твърдения, доколкото Пулевски, Мисирков и Чуповски продължават да бъдат малко известни и маргинални фигури). На практика, точно последните събития и процеси случващи се през 30-те в България имат пряка връзка със споменатите решения от 2 август 1944 г., а не онези позабравени вече ранни македонисти, свързани със Сърбия, на които ВМОРО никога не е обръщала особено внимание.

Българската историография трябва да приеме, че етнонационалният македонизъм се утвърждава като форма на идентичност с цел да се противопостави населението на Вардарска Македония (може би донякъде и на Егейска) срещу сърбизацията (гърцизацията). Изселването към България на много убедени в българската си идентичност, по-слабите връзки и позиции на ВМРО във Вардарска Македония, двете десетилетия в различна сръбска (югославска) институционална рамка, без позиции на българската държава, довеждат до израстването на една генерация, сред която постепенно изкристализира и започва да се очертава македонско национално съзнание. Този македонизъм от междувоенния период е насочен към запазване на местните специфики и противопоставяне именно на сърбизацията. Ала веднъж възникнал и утвърдил се той се превръща след това и в оръжие срещу България. Неслучването му в Пиринска Македония е доказателство, че македонската идентичност се ражда най-вече там където българският език, образование и култура са изолирани и нямат пряк достъп. Следователно, България – а вероятно и неслучайно – е единствената балканска държава, която е в състояние да възпре случването на етнонационалния македонизъм. Историята пожела друго и от тук нататък българската историография трябва да търси обяснение на това случване в определен исторически период, а не да поставя етикети.

А що се отнася до Егейска Македония, македонизмът се засилва не на последното място и поради изселванията от 20-те, при които формиралите ясна българска идентичност егейски македонци си тръгват към България и от тук се очертава пространство за противопоставяне на политиката на гърцизация, но на базата вече не на българска, а на македонска етнонационална идентичност.

Българската историография явно има и ще има проблем с периода след 1941 г. Премълчава се обикновено популярността на идеята за самостоятелна и независима Македония. Скрива се поведението на българската администрация довело до антагонизиране на немалка част от местното население във Вардарска Македония. То пък съответно създава и плодотворна почва за покълване на македонизъм от комунистически или титовистки тип, особено сред по-младата генерация, която няма други спомени освен тези от самата Югославия. Затова трябва и да се признае, че въпреки радушното приемане на края на сръбската окупация през 1941 г., местното население видимо се чувства отчуждено от установената българска власт, а последващото приемане на идеята за „македонска нация“ и „македонски език“ не е само въпрос на насилие от една еднопартийна тоталитарна власт. Към това трябва да се прибавят, разбира се, и премълчавани в днешна България някои брутални разправи на българската власт със съпротивата в Македония.

Но и македонската историография трябва да спре да представя тези насилнически разправи изолирано, като борба на „българи“ срещу „македонци“. Нужно е да започне да отчита и по-общата политика по места обхванала не само окупираната от български войски Македония, но и старите предели на България. Не бива да се пропуска, че много често и подобни решения са вземани от македонци, носещи убедено, а не само от страх, българска униформа. Защото дори и през периода 1941-44 г. националната идентичност във Вардарска Македония (а и Егейска) остава неопределена и колеблива, а македонците единствено потенциална и все още незатвърдена нация. Трябва да спре премълчаването на неудобното дълго години за „историчарите“ в Скопие наличие на редица привърженици на идеята за независима Македония, които са иначе с българско етническо съзнание. По-късно някои от тях или осъдени на смърт от новата комунистическа власт, или са прекарали дълги години по лагери и затвори. Към тях спокойно могат да бъдат добавени и онези, които приемат етнонационалния македонизъм и решенията от „втория Илинден“ (написани на българска пишеща машина, противно на българските вицове) за „народниот македонски йазик“ (сред които и Методи Андонов-Ченто, Панко Брашнаров и Павел Шатев), но се противопоставят на просръбската посока, считайки я чужда на създадените в миналото македонски традиции.

Македонската етническа нация в „лабораторията“ на Югославия

Изглежда като че ли все по-лесен – поне на пръв поглед – става консенсусът между двете историографии за периода след 1945 г. Тук българската ще трябва да приеме, че през последните десетилетия – и най-вече между средата на 40-те и края на 50-те и началото на 60-те години – липсвалата в миналото македонска нация получава социална плът. И този процес е видимо необратим. В бъдеще на договаряне ще подлежи самия македонизъм и неговото вътрешно съдържание, а не дали да го има или той да бъде изтрит като ненужен. Българската наука освен това трябва да признае, че какъвто и да е бил, и когато и да е създаден македонския език, в годините след 1944-45 г. на него вече е създадена и стойностна книжнина. Езикът се превръща постепенно в самостоятелен, на него могат да се излагат сериозни идеи, още повече когато той попадне на неподражаеми майстори на художественото слово, а такива в Република Македония със сигурност има. Продължаващото есенциализиране на езика, използването на идеологически конструкти като „българско езиково землище“, говоренето за „липсата на структурна отлика в типологичните особености“ между двата езика, ще стават все по-трудно удържими. А вместо да ни обяснява как „македонската нация“ и „македонския език“ са изкуствени, българската историография трябва да ни отговори на въпроса защо след 1919 г. бяха създадени предпоставките и начена процесът, а след 1944 г. се и формира необратимо, македонската нация. Случаите с Кипър и Молдова са неудачни, доколкото на тези места не протича (и тук трябва да се обясни защо), подобен процес на изграждане на отделно национално съзнание на базата на регионалната идентичност, при това с основна насоченост срещу най-близката исторически нация, от чието развитие македонската в началото е била част.

Македонската историография пък трябва да признае, че първоначалният македонски исторически разказ е създаден от дошли от България комунисти, започнали го още през втората половина на 30-те – Васил Ивановски, преди него Ангел Динев и Коста Веселинов. Тя трябва да представи и онази парадоксална картина в началото, при която македонци, югославски комунистически кадри използват сръбския език, а не познават историческото минало на Македония (тук емблематичен е спорът на Васил Ивановски с Лазар Колишевски, който разглежда Гоце Делчев като „българин, без значение за Македония“), за сметка на българските комунисти македонисти, които познават историята на Македония, но на практика говорят български и преживяват допира с новия македонски литературен език дори с известно разочарование. Нещо повече. Македонската историография трябва също да приеме факта, че югославският вариант на македонска република и дефинирания от нея отявлен антибългарски македонизъм все пак се разминава с илинденци и е пълно неглижиране на всякаква обща история с българите и България. Като бивш съюзник на Третия райх през втората половина на 40-те България не може да влияе на тези процеси и те се случват по възможно най-нежелания от нея сценарий, което и до днес затруднява българската позиция. За това съдейства както допълнително развитата и „отпусната“ след 1989 г. българска национална митология, така и консервативния характер на българската историография и езикознание, които не могат да интерпретират случващото се в цяла Македония както преди средата на XIX в., така и след 1919 г. в небългарските части на областта, останали в Гърция и Югославия.

Заедно с това македонската историография трябва да признае, че за разлика от Вардарска Македония, близостта от миналото, общата история в империята, Екзархията и ВМОРО, са довели до там, че населението в Пиринска Македония е твърдо и непоколебимо в българската си идентичност, а политиката на „македонизация“ провеждана от БКП през втората половина на 40-те, в съгласие с ЮКП, е свързана с насилие, довело и до съответните травми. Историческата съдба на Пиринска Македония противоречи на политическия проект на ВМОРО, но доколкото не противоречи на българската национална идентичност на населението там, тя бързо получава въплъщение, в рамките на България след 1912 г. А годините 1912-1946 се оказват толкова важни, че политиката на БКП за македонизация не пуска никога дълбоки корени, въпреки възможностите на тоталитарната власт или атрактивността в контекста на Студената война на югославския, а от там и на единствения наличен македонистки модел.

Мултидисциплинарната комисия и бъдещето

Оставянето на историята на историците често може да води и до по-големи проблеми, отколкото оставянето ѝ на политиците. Това с още по-голяма сигурност се отнася когато нещо се остави на заразените и социализирани в национализъм и пристрастие български и македонски историци. Но като резултат от историята, включително и нейните капризи, на които сме подвластни, в началото на XXI в. ние вече имаме реалността на две държави, два народа, два езика, две литератури, два различни исторически опита и поне два доста различни и конфликтни исторически разказа. В историческата реалност обаче, както видяхме, двата народа имат политически съжителство през част от Средновековието и във вековете на османската власт. Те имат и обща, споделена история във времето между около средата на XIX в. и войните в началото на XX в. През останалото пък време тази история и да не е обща, е все пак преплетена. Ала ясно е, че трудно един ден ще има една единствена и обща писана история в двете страни. Винаги ще са налице различни гледни точки по определени въпроси. В Македония те ще бъдат най-често повлияни от това, което наистина се е случило като резултат след 1944 г. В България пък може би преобладаващо ще се съди от предпоставката какво е било през XIX и началото на XX век. Но това, което е съвсем постижимо за историците и което очевидно дълги години не се е правило – може да не се премълчават факти и да не се лъже за тях. (Защото когато се казва, че проектът на ВМРО е предтеча на македонската държава, тук имаме интерпретация, с която можем или да се съгласим, или да я отхвърлим. Но македонската етнонационална идентичност на активистите на ВМОРО е просто лъжа и фалшификация. Когато българската страна обаче казва, че идеята за „автономия на Македония“ е тактически прийом, това е също интерпретация, която може да се приеме или да се отхвърли – въпреки немалкото доказателства за македонска политическа лоялност. Но твърдението, че НИКОЙ преди Коминтерна през 1934 г. не е говорил за етнически македонци и отделен „македонски народ“ е лъжа.)

Македонска историография може би ще трябва да се задоволи с началото на разказа за създаването на македонската етническа нация някъде от края на XIX в., като той ще навлезе в своята етнонационална същност не по-рано от 30-те години на XX в. Опитите на българската историография и най-вече общественици националисти да накарат да започне на 2 август 1944 г. не са много убедителни, макар точно тогава да се появява онзи автентичен македонски държавнотворен документ, който говори за пръв път в етнонациионален смисъл, а не в дотогавашния политически, за „македонски народ“. Предшествениците на днешните македонски националисти от ДПМНЕ са били наистина за политически независима Македония като втора българска държава (друг е въпросът, че това политическо тяло със своя конституция има в себе си заложено и бъдещето на отделна нация, въпреки отворения характер на нейното вътрешно съдържание, който подлежи на предстоящо договаряне), а не като етнонационална Македония на отделната македонска нация, която комунистите направиха югорепублика.

Изтеглянето на македонския разказ преди появата на езика и литературата има основание и по отношение на макар и маргиналните за времето си предтечи на етнонационална идентичност, както и вариантите на някакъв регионален патриотизъм. Тук от българска страна е необходимо разбиране към неизбежното включване на безспорни елементи от българския национален разказ в друг, а от македонска нюансиране на този разказ, който да демонстрира, че на определен етап българското и македонското историческо развитие са били напълно неделими и преплетени едно с друго. Не на последно място модерното национално осъзнаване на македонците преминава през българската национална идентичност на преобладаващата част от елита и интелигенцията от втората половина на XIX в. Защото наистина не е вярна българската теза, че идеята на Коминтерна за македонска нация от 1934 г. няма предшественици. Но те не са имали тежестта, която със задна дата им придава днешната македонска историография, и дори са били гледани с не много добро око от ВМОРО. (Това обаче едва ли е толкова странно и от гледна точка на българския контекст. Та нали и Паисий Хилендарски след 1762 г. дълги години не е смятан за толкова важен, докато такъв не го прави Марин Дринов и неговите следовници едва в началото на 70-те години на XIX в.).

Българската страна е нужно да признае, че ако македонците са абсолютно категорични в желанието си да бъдат друга нация, различна от българите, и вярват в някаква своя история, оформили са своя книжовна норма и имат на нея създадена своя литература, това трябва да бъде признато безусловно. Общата история свързана с делото на учениците на Кирил и Методий, държавата на Самуил и най-вече историята на църковните борби и ВМОРО са напълно достатъчни допирни точки за да се продължи напред. Митологизираните елементи от македонския разказ ще отпадат, така както ще отпадат те и от българския. Общото минало обаче, не бива да бъде използвано дори и за намеци, че едната държава може да погълне другата, да не уважава нейната конституция и държавна независимост.

Разбира се, в Македония съзнават, че разказа за ВМРО е доста по-важен като македонистки, некомунистически разказ за днешната македонска национална идентичност в сравнение с този за Александър Македонски. От там идва и позицията нащрек доколкото е ясна българската етнонационална съставка на етапа свързан с ВМРО. Та нали и първоначалните опити на български комунисти за очертаване на някакъв етнически македонизъм не са били толкова далеч от днешните вече сякаш приемливи за София позиции. За македонистите комунисти от 30-те и 40-те македонците произлизат от българите, но от края на XIX в. започва процес на обособяването им като отделен народ.

Ала тук следва и още нещо, от което както българската, така и македонската историография, в техния мейнстрийм са доста далеч. Трябва да разберат и обяснят на младите в двете образователни системи, че идентичността по съвременните социални и хуманитарни науки не е биологическа даденост, не зависи от кръвта и ДНК-то, а е социално-исторически продукт. Тя е същевременно множествена и променлива във времето и пространството, в определени контексти, и зависи от избор на критерии, които са нерядко изменящи се. Тя се предопределя и от взаимодействията на различни групи в дадени контексти и в зависимост от конкретния исторически период нейният обхват и социална дълбочина са също нееднакви. В този смисъл българо-македонският случай е само едно от многото потвърждения на божия свят за това. От тук двете пристрастни историографии трябва да намерят сечение в търсенето на по-нюансирани, и исторически точни национални разкази, които да отразят цялата тази сложност и многообразие. Това е нужно за да възпитат свои просветени, отворени, толерантни към „другия“ и отговорни граждани, неживеещи с параноята, че им крадат историята и че единствената форма на история на този свят е „националната“. Не, историите са и общи и понякога толкова взаимно преплетени, че самите национални истории само изкривяват тази картина. За да се постигне всичко това ще са нужни усилия и от двете страни. А точно това нюансиране на разказите ще направи споделеното минало и споделените чествания възможни.

Ще кажа и нещо, което ще прозвучи скандално в Македония и България. Случването на двете модерни нации е въпрос и на случайности. На българската в относително по-малка и не толкова забележима степен, на македонската в твърде голяма. Българската можеше и да не се случи, а да потъне в други. Македонската беше на път да не се случи (Пиринска Македония, а в немалка степен и Егейска са доказателство за това). Тя стана заради изхода от Балканските войни, който остави значителна част от Македония (Вардарска) в доминираната от Сърбия Югославия, която не разполагаше с толкова добри изходни позиции за да превърне македонците в „южни сърби“. България ги имаше и затова в Пиринска Македония има българи и до днес. И въпреки това, ясно фиксираната българска идентичност просто изпреварва с около половин до едно столетие македонската. По-плътна е и от гледна точка на предмодерни употреби на етнонима „българин“ или средновековни държавни формирования използващи името „България“, включително и покриващи територията на днешна Македония. Но нищо повече.

Твърде често в българските очи подхода на македонците към историята изглежда сякаш уникален. Днес например „присвояването“ на български исторически личности се възприема от българите като кощунство. Но защо се гневим на македонците? Още по-малко се замисляме дали не може да се подведе като „кражба на минало“ присвояването и твърде често представянето като национално на византийското, гръцкото или албанското културно наследство в днешна България (Асеновата крепост, Мелник, Арбанаси, църкви и манастири по Черноморското крайбрежие и т.н.). И още нещо. Промените в историческите представи в Македония и различното отношение към България в някакъв смисъл и не бива да ни изненадват толкова. Та колко неща се промениха в историческите представи на нашето общество през последните няколко десетилетия след 1989 г.? Българите ставаха „първите европейци“ заради Варненския халколитен некропол. Какво ли не чухме за произхода им и до къде ли не стигна той в историята, като по едно време темата се превърна в мода? Как ли не се промениха представите за ролята на Русия в българската история, Руско-турската война и славянската идея? Всичко това обаче не винаги е просто част от някаква обмислена и злонамерена фалшификация на историята (макар, че понякога си е точно това). То е едно еволюиране на общественото съзнание на фона на същите факти, които са имали предците на днешните българи и предлагане на различни интерпретации. И защо това да не е така и с македонците?

Тези дни и от София, и Скопие, се даваха примери с френско-германското помирение. И в двата случая това беше пристрастно и с оглед на това да обслужи определени тези на националисти в България или в Македония. Ала премахването на тези противоречия между двете държави в Западна Европа стана най-вече с отстъпки от германска страна. В Германия се осъзна, че колкото и близко до германците да е населението на Елзас и Лотарингия, важни и съдбоносни периоди от тяхното развитие, и най-вече във времето преди и след Френската революция, са преминали когато тези региони са били част именно от територията на Франция, с всички произтичащи последици. По същия начин, времето на прехода от неграмотно към грамотно общество, от селско към урбанизирано, от аграрна към индустриална култура, населението на днешната Република Македония прекарва в различна институционална рамка (СРМакедония в СФРЮ) с всички произтичащи от това резултати. А и в този смисъл едва ли е дискусионен един друг въпрос? По-мъдрият трябва да отстъпи и да е по-снизходителен. Вън от митологиите, историята е пожелала българите да са по-рано появилата се нация. Те от по-рано – и неизненадващо – имат и своя държава. Нека тогава по-мъдрият (предполагаемо), по-големият и по-старият отстъпи. Иначе в Македония има да чакат населението на Пиринска Македония да се откаже от българската си идентичност, а и в България македонците в Република Македония от македонската. „Обективно“ и „научно“ българската нация изпреварва македонската с около половин до един век. Другите истории в немалка степен биха били лъжи. А нали най-важно е да не се лъже.


Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по нова и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на  сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.

В момента (2017 г.) гост-преподавател и изследовател в Центъра за Югоизточноевропейски изследвания към Университета в Грац, Австрия.

Други статии от този автор
Посетители: 116

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 1 ден
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 5 дни
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 6 дни
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 1 седмица
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици
  • Петър писа Още
    Въобще не е ясно какво... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, важна... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Предлагам мой превод на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сега, в историята на... преди 2 седмици