Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 07 Death lib cons

 

Либералната ера, която започна в Централна Европа през 1989, приключи. Популизмът и алиберализмът [illiberalism] разкъсват региона. Унгария се намира в състояние на „студена гражданска война“ между манипулативното посткомунистическо правителство (което беше признало, че е лъгало „сутринта, вечерта и през нощта“), и популистката антикомунистическа опозиция, която държи вратите си отворени за крайната десница. Словашкото правителство е странна коалиция от меките популисти на Роберт Фико, твърдия национализъм на Ян Слота и мечиаристите на Владимир Мечиар – слабо впечатляваща смесица от национализъм, провинциализъм и идеи за социална държава [welfarism]. В Чешката република няма особено тежки проблеми с правителството – единственият проблем е, че в продължение на почти седем месеца политическите партии в страната не успяваха да формират правителство. В Румъния президентът и парламентарното мнозинство са се вкопчили в открита война, в която любимите оръжия са компроматите, подхранвани от досиета на тайната комунистическа полиция и корупционни такива от посткомунистическо време. В България крайният национализъм се надига, но основните партии и правителствените институции се приспособяват към него, вместо да му се противопоставят.

Но столицата на днешния алиберализъм е в Полша. В момента [2006 г.] тя се управлява от коалиция, съставена от три партии: десните популисти от Партията на законността и справедливостта; посткомунистическите провинциални кавгаджии от Партията за самозащита; накрая, наследниците на предвоенните шовинистки, ксенофобски и антисемитски групи, от които е формирана Лигата на полските семейства. Тази коалиция се характеризира от най-директния ѝ критик – редакторът [на най-големия полски ежедневник Gazeta Wyborcza] и бивш дисидент Адам Михник – като управление, използващо смесица от консервативната реторика на Джордж У. Буш и авторитарните политически практики на Владимир Путин.[1]

Из целия регион общественостите изпитват силно недоверие към политиците и политическите партии. Политическата класа се възприема като корумпирана и егоистична. Неудовлетворението от демокрацията нараства. Според глобалното социологическо допитване Voice of the People 2006, Централна Европа, противно на всички очаквания, е онзи регион в света, където гражданите са най-скептични към достойнствата на демокрацията.[2] Картината е мрачна и депресивна. Либералните партии, основани от бивши дисиденти, са избутани по периферията,[3] либералният език на правата е изчерпан, а центризмът и либерализмът се намират под атака и като философия, и като политическа практика. Новата сурова реалност в Централна Европа се състои в политическа поляризация, отхвърляне на консенсусната политика и възход на популизма.

Увеличаващите се напрежения между, от една страна, демокрацията и либерализма, а от друга, възходът на „организираната нетолерантност“, усвилващите се искания за директна демокрация и наличието на все повече харизматични водачи, способни да мобилизират обществения гняв, правят почти невъзможно да се избягва прокарването на паралели между настоящия политически смут в Централна Европа и кризата на демокрацията в Европа между световните войни. Призракът на популизма се носи над Централна Европа, но около значението на понятието „популизъм“ все още липсва съгласие. Кои са популистите? Какво (кого) представлява популизмът? Колко опасен е той? Кои са източниците на настоящата популистка вълна? Какво трябва да се прави срещу него?

Именно политическите събития в Полша са онези, които пробуждат спомени за колапса на демокрацията в Европа през 1920-те и 30-те. Полша се превръща в символ на новия политически Zeitgeist. Новият доклад на Freedom House, Nations in Transit 2007, подчертава атаките на полското правителство срещу независимостта на съдебната система и онази на Централната банка, както и нарушаването на правата на сексуалните малцинства.[4] Михник формулира обвиненията по следния начин:

[В] министерствата и държавните институции многобройни държавни служители са безцеремонно заменени от неквалифицирани, но лоялни нови хора. Независимостта на масовите медии – особено на публичното радио и телевизия – се ограничава чрез промени в персонала, насърчавани от правителството и натиск за упражняване на контрол върху съдържанието на онова, което се публикува и излъчва. Усилията на правителството на Качински да се централизира властта, ограничават както дейността на независимите групи, които оформят гражданското общество, така и автономията на местните и регионални управления. Ежедневният език на политиката е онзи на конфронтацията и взаимните обвинения.[5]

Обществената атмосфера в Полша се вписва отлично в онова, което американският историк Ричард Хофстадър определя като „параноичен стил в политиката“. Параноичният стил открива навсякъде свидетелства за наличието на гигантска мрачна конспирация, за огромна, но фино действаща машинария, поставена в ход с цел да се подкопае „нашия начин на живот“.

Според сегашното полско правителство бившите комунисти и техните либерални съюзници са успели да създадат обществена атмосфера, в която католицизмът се приравнява с невежеството, а думата „патриотизъм“ е била заличена от националния речник. Либералната хегемония се обвинява в разрушаване на моралната общност, създадена в героичните дни на „Солидарност“, както и в легитимиране на икономическата власт на бившите комунистически елити. Братята Качински представят днес политическия конфликт в Полша като сблъсък между тяхната нова Четвърта република и Третата република, онази от годините на прехода (1989–2005). Не би трябвало да изненадва, че въпросът за лустрацията се оформи като символ на различията между Третата република на либералите и Четвъртата република на братята Качински. Либералите настояват за индивидуална отговорност за престъпленията от комунистическия период. Те основателно се страхуват, че версията на лустрация, предлагана от Качински, нарушава правата на гражданите, а Конституционният съд е потвърдил гледището им. Популистите се позовават не на правата на отделните хора, а на правата на нацията. Правителството е готово да пожертва правата на хората, за да възстанови усещането на обществото за историческа справедливост.

В очите на посткомунистическите либерали популистката десница е придобила чертите на онова, което Умберто Еко нарича „вечен фашизъм“.[6] Основните характеристики на този „ур-фашизъм“ са: култ към традицията и отхвърляне на модернизацията; ирационализъм и анти-интелектуализъм; обръщане към фрустрираната средна класа; обсебеност с неща като конспирации и антисемитизъм; накрая, разбира се, яростен антиплурализъм и антилиберализъм. Капризното и конфронтационно поведение на полското правителство по време на преговорите около новия „реформаторски договор“ от юни 2007 допринесе много за повишаването на популярността на „Ваймарската интерпретация“ на кризата в Централна Европа.

Но в тази интерпретация има сериозен проблем. Макар и (може би) да осветява добре объркването и отчаянието сред либералните елити, тя не успява да опише реалното състояние на нещата. В днешна Централна Европа, за разлика от Европа през 1930-те, не е налице идеологическа алтернатива срещу демокрацията. Икономиките на страните от региона не стагнират, а се развиват бурно. Стандартите на живот се повишават, а безработицата намалява. Членството на централноевропейските страни в ЕС и НАТО предоставя гаранции за демокрацията и либералните институции. Улиците на Будапеща и Варшава днес са изпълнени не от безскрупулни полувоенни формации, търсещи някакъв вид окончателно решение, а от неуморни купувачи, търсещи окончателната разпродажба.

Централноевропейският парадокс се състои в това, че възходът на популизма е резултат не от провалите, а от успехите на посткомунистическия либерализъм. Дейвид Ост обяснява парадокса по следния начин: „Чрез представяне на политиките си не толкова като ‚добри‘, а по-скоро като ‚необходими‘, не като ‚желателни‘, а като ‚рационални‘, либералите не предоставиха на поддръжниците си никакви приемливи начини за изразяване на недоволство“.[7] Преходният период беше определян от прекомерен контрол на елитите върху политическите процеси и страх от масова политика. Присъединяването на централноевропейските страни към ЕС буквално институционализира хегемонията на елитите над демократическия процес. Парламентът изгуби функцията си като място, където се провеждат важни политически дебати и беше сведен до институция, заета изключително с възприемане на европейското acquis communautaire [общо законодателство]. Обикновените граждани възприемат преходните демокрации като режими, където избирателите могат да сменят правителствата, но не и политиките. Както се казва в една от песните на поп-групата Maxim + SKIN: „Нямаме избор, но все пак имаме избор“.

Самозаблудите на анти-популизма

В настоящия централноевропейски дебат думата „популизъм“ обикновено се отнася или до емоционалния, опростен и манипулативен дискурс, насочен към „инстинктивните усещания“ на хората, или към опортюнистките политики, целящи да „купят“ подкрепата на хората. Но дали обръщането към масовите страсти е нещо, което трябва да бъде забранявано в демократичната политика? И кой решава кои политики са „популистки“ и кои „здрави“? Както отбелязва Ралф Дарендорф, „популизмът на един човек е демокрацията на друг – и обратно“.[8]

Уважаваният политолог Филип Шмитер (нито поляк, нито популист) настоява, че възходът на популистките партии може да има положително въздействие върху новите демокрации в Централна и Източна Европа.[9] Той разпознава негативните страни на [дейността на] популистките партии: те подкопават съществуващите партийни лоялности и възможностите за стабилен избор между конкуриращи се партийни програми, без да ги заместват с някакви други; те ангажират зле информирани хора, които нямат постоянни предпочитания и очакват от политиката „емоционални“ вместо програмни удовлетворения; накрая, те пораждат очаквания, които не могат да бъдат изпълнени. Но в същото време, твърди Шмитер, популистките партии деконсолидират стереотипните партийни лоялности и отварят някои затворени партийни системи; ангажират хора, които преди това са били апатични и пасивни граждани, като ги мобилизират да участват в изборния процес. Като повдигат и комбинират разделени или игнорирани до този момент политически въпроси, популистките партии окуражават изразяването на потискани разделения и искания. Те отправят предизвикателства към „приетите“ външни ограничения и поставят под въпрос съществуващите, често пъти експлоатационни зависимости от външни сили.

Скорошните популистки развития в Словакия и България потвърждават по-балансираното и благосклонно разбиране на Шмитер за въздействието на популистките партии върху демократичната система. Идването на власт на правителството на Фико доведе не до разпад на демокрацията, а до повишено доверие към институциите и демократичния процес като цяло. Докато предишното правителство на Микулаш Дзуринда е имало доверието само на всеки пети гражданин, при популисткото правителство на Роберт Фико доверие има вече всеки втори гражданин. Увеличено е също и доверието в Парламента. Същото може да се каже и за победата на политическото движение, оглавявано от бившия цар Симеон в България. Когато екс-царят спечели през 2001 с огромно мнозинство и формира правителство, възникнаха страхове, че тази победа представлява край на партийната политика и прекъсване на политиките на демократични реформи. Всички тези прогнози се оказаха напълно погрешни. В края на краищата правителството на бившия цар допринесе съществено за успеха на реформаторския процес и консолидацията на българската демокрация. С други думи, популизмът има определени достойнства, както и пороци, и в никакъв случай не е предварително ясно, че последните ще надделяват винаги. Популизмът е антилиберален, но той не е антидемократичен. Той дава глас на губещите от реформаторския процес. За да перифразирам онова, което казва Джеймс Мадисън за фракциите във Федералистът 10, всеки опит за изключване на популистите от конкуренция би бил много по-лош от вредите, които те биха могли да причинят.

И така, оправдано е да се каже, че онова, пред което сме изправени в Централна и Източна Европа е не криза на демокрацията, а дълбока трансформация на демократичните режими, в резултат от достигане края на прехода. Онова, което задвижва настоящия бунт срещу либерализма в региона е един вид антагонизъм срещу политиката на преходния период (онова, което бихме могли да наречем „реално съществуващият либерализъм“), а не толкова срещу либералната идеология.

Погледнат от историческа перспектива, преходът маркира победата на демократичната революция. Посткомунистическите общества успяха да трансформират мирно комунистическата система, като изградиха демократични и пазарни институции, постигнаха икономически растеж и, накрая, станаха част от Европейския съюз. В същото време преходът доведе до рязка социална стратификация, която болезнено засегна мнозина, а даде привилегии на малцина. Множество животи бяха разрушени и много мечти измамени по време на прехода. Както отбелязва Дейвид Ост, „в късните 1990 типичната жертва на самоубийство в Полша беше не тийнейджър в екзистенциална криза, а женен мъж в ранните си четиридесет години, живеещ в някое от безбройните малки градове и селца“, където фалитите на ферми и държавни фирми „в комбинация с колапса на старата социална система доведоха до особено мъчителен вид отчаяние“.[10] Фактът, че основните печелещи от прехода бяха образованите и с добри връзки членове на номенклатурата, не помогна особено за моралното приемане на прехода. Първородният грях на посткомунистическите демокрации е, че те дойдоха на бял свят не като резултат от триумфа на егалитаризма, а като победа на един антиегалитарен консенсус, обединяващ в едно цяло комунистическия елит и антикомунистическия контра-елит. Екс-комунистите бяха антиегалитарни поради интересите си. Либералите бяха антиегалитарни поради идеологията си.

Въздействието на присъединяването към ЕС върху консолидацията на посткомунистическите демокрации беше по-двусмислено, отколкото са готови да приемат някои от неговите защитници. Европейският съюз изигра ключова роля при осигуряването на политически консенсус и подобряването на качеството на институционалната работа, както и при засилването на местната демокрация и затвърждаването на либералните институции като съдилищата и независимите централни банки. В същото време обаче Европейският съюз и ограниченията отвън, които той наложи върху страните-членки, допринесоха за възприемането на преходните режими като „демокрации без избор“, а това подхрани настоящата реакция срещу консенсусната политика.

Да помислим за 1968

Има и друга аналогия, която обяснява настоящите събития в Централна Европа по-добре от онази с междувоенните европейски демокрации. Тя е за Западна Германия от 1968, а не за Ваймарска Германия от 1933 – и в нея се открива по-добър ключ към разбирането на настоящата криза. Днес, също както и през 1968, кризата идва след две десетилетия на успешно икономическо възстановяване и период на амнезия към миналото. Преломът е неочакван и плашещ. Кризата на демокрацията от 1968 има корените си не в провала на демократичните институции, а в успеха на следвоенния западногермански проект за модернизация и демократизация. Тогава, както и днес, се е говорело за кухостта на демократичните институции и необходимостта от морална революция. В Германия тогава, както и в Полша днес, е имало призиви за „нова република“ и отхвърляне политиките на бездушния прагматизъм. Тогава, както и сега, е имало масивна трансформация на културния и геополитически контекст. Думата „популизъм“ е витаела във въздуха, а хората са изисквали повече демокрация.

Тук обаче приликите свършват. Различното при настоящата „популистка революция“ е, че тя се формира под влиянието на консервативни умонагласи. Новите самозвани „революционери“ в Централна Европа се страхуват не от авторитаризма на държавата, а от ексцесите на постмодерната култура и колапса на традиционните ценности. Те са носталгични, а не утопични; защитници, а не визионери. През 1968 духът на времето е индивидуалистки, еманципаторен и либертариански. Това не е така в наши дни.

Днес, за разлика от тогава, промяната на системата идва не от ляво, а от дясно, а новата мечта е не за глобална солидарност, тя е за национална изключителност. Популистите от 1968 бяха „образователи“: те искаха да дадат власт на хората такива, каквито вярваха, че те трябва да бъдат. Днешните популисти искат власт за хората такива, каквито са. Революционерите от 1968 изпитваха страст към „другия“, към хората, които не са като нас. Днешните популисти изпитват страст към собствената си общност, към онези, които са същите като нас. В определен смисъл популистката революция, на която сме свидетели в днешна Централна Европа, е бунт срещу ценностите, умонагласите, символите и елитите от 1968. В модерната епоха нищо не е по-революционно от онова, което само до вчера е изглеждало като връх на реакцията.

Мисленето от гледната точка на 1968 ни изправя пред изкушението да разглеждаме настоящата криза на либерализма в Централна Европа не като „специфична“ криза на посткомунистическите демокрации, а като един от аспектите на трансформацията на демокрацията в Европейския съюз като цяло. Сърцевината на настоящата криза се състои не в сблъсък на принципи, противопоставящ демократичния мажоритаризъм на популистите срещу либералния конституционализъм на либералите. Сърцевината на конфликта се състои по-скоро в сблъсъка между либералния рационализъм, въплътен в институциите на ЕС – и популисткия бунт срещу безотчетността на елитите. Либералните елити се страхуват, че модерните общества са станали неуправляеми. Популистите се страхуват, че модерните елити са станали напълно безотчетни. И двата вида страхове са легитимни.

Възходът на популистките партии по правило приканва към психологически и дори психоаналитически интерпретации. Съзнателно или несъзнателно, коментаторите се изкушават да анализират популизма от гледната точка на „завръщане на потиснатите“, „травми“, „фрустрации“ и „статусови страхове“. Но психологическата мода при интерпретациите на популизма е подвеждаща. Онова, на което сме свидетели днес, е не патология, а дълбока трансформация в естеството на европейските либерални демокрации. Под въпрос е поставена самата структура на съвременната демокрация, а не някаква специфична неизправност в един инак работещ модел.

Процесът на европейската интеграция и глобализацията промениха дълбоко същността на политиката в Европа. Либералните демокрации в Западна Европа от времето на Студената война, организирани около противопоставянето между левица и десница, между труд и капитал, вече не може да служи като модел за Централна и Източна Европа. В новото обкръжение на общ европейски пазар и глобална икономическа конкуренция, вземането на решения по икономическата политика е на практика изключено от областта на изборната политика. Въпреки цялата популистка реторика в Централна и Източна Европа, тук няма почти никакви популистки политики, особено когато се стигне до икономиката. И макар че популистките водачи обвиняват неолибералните политики за страданията на хората, те не изглеждат особено нетърпеливи да ги променят. Икономическият подход на правителствата в Полша и Словакия (поне за момента) не се различава съществено от политиките на техните либерални предшественици.

Упадъкът на социалната държава доведе до изчезване на либералните демокрации такива, каквито ги познавахме. Социологът Дейвид Ост твърди, че новите класови конфликти в Централна и Източна Европа са били артикулирани като конфликти не на интереси, а на идентичности, и по този начин са насърчили една алиберална политическа култура и триумф на популистките партии.[11] За да предотвратят антикапиталистическа мобилизация, либералите успешно са изключили антикапиталистическия дискурс, но с това са създали пространство за политическа мобилизация около въпроси от символично и идентичностно естество, а заедно с тях и условията за собственото си разрушение. Приоритетът, даден на изграждането на капитализма пред изграждането на демокрация е в сърцевината на настоящия възход на демократичния алиберализъм в Централна и Източна Европа. Колкото по-рационални ставаха икономическите политики, толкова по-ирационални ставаха изборните политики. Де факто изключването на икономическата политика от изборния процес, комбинирано с революцията в медиите и развлеченията, подкопава рационалните основи на либералните политики.

Смъртта на големите идеологически наративи, както и хегемонията на центризма на „третия път“ трансформираха дълбоко съвременните демократични политики. Изборите вече не предлагат голям избор между конкуриращи се мирогледи; вместо това те все повече и повече добиват формата на референдуми върху елитите – те са един вид „ритуално убийство“ на управляващите правителства. Скандалите играят основна роля при тази трансформация на политическото. Както казва Пиер Розенвалон:

Функцията на опозицията се формира все повече и повече от гледната точка на обвиненията (по модела на големите английски политически процеси от седемнадесети и осемнадесети век), засенчвайки разбирането за политиката като съперничество между различни програми. Фигурата на гражданина като избирател днес все повече и повече бива изместена от образа на гражданина като съдебен заседател.[12]

Обсебеността на популистите от корупцията е най-мощният израз на това ново разбиране за смисъла на политиката. Новите популистки мнозинства възприемат изборите не като възможност за избор между политически опции, а като бунт срещу привилегированите малцинства – в случая с Централна Европа, корумпирани елити и морално корумпирани „други“ като етнически или сексуални малцинства.

Популизмът вече не е просто характеристика на определени партии или други политически актьори. Той е новото предусловие за новото политическо в Европа. Резултатът от това е вид политика, при която главният структурен конфликт е не между ляво и дясно или между реформатори и консерватори. Реалният сблъсък е между елити, които изпитват все по-голямо недоверие към демокрацията – и една гневна общественост, която става все по-враждебна към либерализма.

2006 г.

Източник

 

[1] Adam Michnik, “The Polish Witch-Hunt,” New York Review of Books, 28 June 2007. (Всички бележки под линия са на автора).

[2] Leger Marketing. Voice of the People 2006: What the World Thinks on Today's Global Issues (Montreal: Transcontinental, 2006).

[3] Съюзът на свободата в Полша, Алиансът на свободните демократи в Унгария и Съюзът на демократичните сили в България.

[4] Freedom House, Nations in Transit 2007: Governance Crisis in Central Europe amid Intensifying Repression in Russia and CIS (New York: Freedom House, 2007).

[5] Adam Michnik, “The Polish Witch-Hunt.”

[6] Umberto Eco, Five Moral Pieces (New York: Harcourt, 2001).

[7] David Ost, The Defeat of Solidarity: Anger and Politics in Postcommunist Europe (Ithaca: Cornell University Press, 2005), 95.

[8] Ralf Dahrendorf, “Acht Anmerkungen zum Populismus,” Transit-Europäische Revue 25 (2003): 156.

[9] Philippe C. Schmitter, „A Balance Sheet of the Vices and Virtues of Populisms,’’paper prepared for „The Challenge of the New Populism“ conference, 10-11 May 2006, Sofia, Bulgaria.

[10] David Ost, The Defeat of Solidarity, 17.

[11] David Ost, The Defeat of Solidarity.

[12] Pierre Rosanvallon, Democracy Past and Future (New York: Columbia University Press, 2006), 244.


Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор
Посетители: 114

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 1 ден
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 5 дни
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 6 дни
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 1 седмица
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици
  • Петър писа Още
    Въобще не е ясно какво... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, важна... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Предлагам мой превод на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сега, в историята на... преди 2 седмици