2017 04 deutschtuerken
Нова родина, нов късмет? Арабска месарница в Берлин-Нойкьолн
© Флориан Тайн

 

Дали голямото одобрение за турския президент Ердоган и неговата нова конституция е доказателство за неуспешната интеграция на немските турци? В никакъв случай, казва Дъг Сондърс, канадски журналист и изследовател, който в продължение на дълги години се е занимавал по много континенти с въпроса как големите емигрантски потоци променят облика и общностите на големите градове по света. От всичко това е възникнала книгата „Градът на пристигането“ [Arrival City], която междувременно се превърна в международен бестселър.

В подкрепа на твърдението си канадският журналист изтъква три аргумента:

Първо, подобно изборно поведение на диаспорните общности не е нищо необичайно. Така например италианците от Северна Америка са гласували с преобладаващо мнозинство за Силвио Берлускони, поляците от Англия за братята Качински, а много руснаци, живеещи в Европа, поддържат Владимир Путин. При това те избират ръководени не от личен опит, а под влиянието на национални символи и личности. Ако биха имали право да гласуват в страните-приемници, те биха гласували не за радикални партии, а например в Германия за социалдемократите и зелените.

Второ, Ердоган успя да се представи като човек във възход и представител на интересите на емигрантите.


Small Ad GF 1

Трето, немските турци се интересуват повече от турска политика, отколкото от немската, защото тук в страната в продължение на десетилетия им е отказвано участие в политическия живот, чрез значителните трудности, с които е свързано получаването на германско гражданство. По такъв начин тяхното днешно изборно поведение е цената, която се плаща за пропуските от миналото. През последните петнадесет години тези грешки обаче бяха коригирани. Днес вече не е нещо спорно да се каже, че Германия е имиграционна страна.

Високо ниво на заетост на децата на имигранти в Германия

В новаторската си книга Сондърс се опитва да очертае условията, при които на имигрантите се удава да станат част от едно чуждо, урбанизирано общество. Той дефинира „града на пристигането“ като онези места в даден голям град, в които хората, идещи от чужди страни, се опитват да станат част от големия град. Тоест, да намерят работа, да получат образование, да вземат участие в културата. Една дълга линия води от провинциите, в които те са родени, често в далечни и чужди страни, до тази част от „града на пристигането“.

Но това място е само междинна спирка. И това е така, защото родителите се надяват, че на децата им ще се удаде да извършат скока в истинския град. Дали това ще се получи зависи от множество препятствия, които тези новодошли трябва да преодолеят в „града на пристигането“. Пример за място в което подобни планове често се провалят, провалят е брюкселското предградие Моленбек: от там произхождат множество ислямски терористи. Немското градче Офенбах напротив е пример за успехите на един „град на пристигането“. За това ще стане дума след малко.

Сондърс е наблюдавал многократно начините, по които интеграцията успява или се проваля – в Китай и Индия, в Съединените щати, Франция, Турция и много други страни. Той стига до заключението, че Германия е сред най-успешните интеграционни страни. Един от критериите за това е нивото на заетост на децата на имигрантите. Друг такъв е бързото доближаване на нивото на образование на децата от турски произход в сравнение с германските ученици.

Много от консервативните партии се обръщат към имигрантите

Като индикатор за променена умонагласа към имигрантите в индустриалните страни Сондърс вижда това, че – с изключение на Франция и Съединените щати – консервативните партии постепенно се отварят за тях. Това е така при британските консерватори, но също и в Канада, лъдето при изборите за парламент преди шест години за първи път повече имигранти са гласували за консерваторите, отколкото оза лейбъристката партия. Също и германската християндемократическа партия на канцлерката Меркел желае да привлече хората от турски произход като избиратели. Сондърс намира това последователно и логично, тъй като имигрантите са по-религиозни от средната част от останалото население, плюс това като дребни предприемачи те са икономически консервативни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Сравнявайки ги в световен план, Сондърс намира немските „градове на пристигането“ за типични истории на успех – например в Берлин кварталите Нойкьолн, Вединг, а също и Кройцберг, който междувременно се е превърнал в един от най-скъпите квартали в града. При тях той вижда осъществено на практика онова, което оформя същността на един „град на пристигането“: имигрантите могат да се интегрират със собствени сили, като ползват ресурсите в непосредствена близост – хора от същия или подобен на техния културен кръг, професионални мрежи от дребни предприемачи. Като пример за особено успешно място той посочва Офенбах. Градчето, което се намира на изток от Франкфурт [на Майн] е вече от шестдесет години важен пункт и дестинация за различни вълни от имигранти. В самото начало, през 1960-те, те са идвали от южна Европа, по-късно от Турция, след то ва от други места по света. Днес Офенбах е немският град с най-висок процент на чужденци сред населението.

В Офенбах се повтаря онова, което Сондърс, самият той израснал в мултикултурния Торонто, е наблюдавал и в нюйоркския квартал Бруклин. Когато в началото на 1990-те е пътувал с приятели до Ню Йорк, Бруклин все още се е смятал за квартал с много имигранти и висока престъпност. Повечето хора са го избягвали. По-късно обаче, привлечени от разнообразието, не на последно място и в културния живот, тук са започнали да се заселват все по-заможни хора. Днес Бруклин е вторият най-скъп (след Манхатън) градски квартал в Съединените щати.

Мигрантите трябва бързо да получават гражданство

Сондърс идентифицира три критерия, които са важни за хората, когато пристигат в дадена страна. Първо там вече трябва да живеят хора, които могат да им помогнат. Напълно желателно е първоначално имигрантите да живеят там, където вече има други имигранти. Второ, това трябва да са места, по които има шансове за намиране на работа или започване на собствен бизнес. Трето, трябва да има жилища, които те могат да си позволят. При това в началото те най-често се отказват от евтини места. Повечето имигранти предпочитат да се заселят в скъпи, гъсто населени индустриални зони, вместо в страни като Португалия, където цените на жилищата като цяло са по-ниски. Също и в провинциите те отиват с неохота.

Ето защо според Сондърс немските политици ще преживеят разочарование. Огромното мнозинство от хората, които през последните две години дойдоха в Германия, няма да се заселят в села или провинциални градчета, където множество жилища стоят празни. Тъй като там няма работни места, за имигрантите няма никаква мотивация да се заселват в такива места. Убежищата за имигранти са временно решение, обикновено те се ползват само в течение на броени месеци. За да бъдат реално интегрирани, бежанците и имигрантите трябва да живеят в близост до работните си места.

Изхождайки от опита на множество страни, които са приемали бежанци, Сондърс стига до следния извод: единственият начин да се интегрират имигранти е да им се дава бързо гражданство. Дори още преди да са започнали да говорят езика, така че да могат да се чувстват и държат като граждани на страната, в която живеят. Много от бежанците обаче се надяват да се завърнат бързо в родината, което затруднява интеграцията; по тази причина те не се опитват да си намерят постоянна работа.

„Градът на пристигането“ е или място, на което се удава да се реализира мечтата за социално издигане, или такова, на което тя се проваля. При първия случай паралелните общности малко по малко се размиват и се развиват по поска на реално човешко общуване и общество. При втория случай паралелното общество, както в Моленбек, се превръща във водовъртеж от провали, като следствие от отхвърлянето и високите бариери пред смесването. При това феноменът засяга както имигрантите, така и местните хора, живеещи на такова място. В Германия обаче, смята Собдърс, интеграцията функционира по-добре, отколкото в повечето останали страни. Изборното поведение на немските турци не променя това заключение с нищо.

Източник

Райнер Херман е немски автор и журналист, дългогодишен сътрудник на Frankfurter Allgemeine Zeitung. Един от добре известните немски специалисти по Близкия Изток и Турция. Автор на пет книги за Турция и арабския свят.