Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2017 02 Aihan Kaya

 

Първа част[1]

Във фокуса на това есе е теоретичният обзор на текущото състояние на популизма в Европа, коeто е важна изследователска тема от 1960-те години насам. Есето започва с обсъждане на определението на популизма, позовавайки се на трудовете на различни изследователи от 1960-те години до днес. След това авторът разглежда характерните черти на съвременния популизъм, станал много разпространен през последните десетилетия в Европа, ударена от финансова и бежанска кризи. Трето, есето разисква връзката между дебатите за „края на идеологията“ през 1960-те и възходът на популистките политически дискурси, наред с неолибералните управленски форми. Есето завършва с кратко обсъждане на нивата на анализ при събиране на сведения за популизма, с оглед на изясняване кое е по-уместно да се има предвид: лидерът или партията.

Въведение

Замисълът на това есе е да опише теоретичните спорове с цел по-добро разбиране на сегашното състояние на популистките движения и политически партии в Европейския Съюз, засегнат от различни социално-икономически и финансови трудности, водещи до ескалация на страховете и предразсъдъците по отношение на „другите“, на етнокултурно и религиозно различните. Основната предпоставка на есето е, че, както изглежда, текущата социално-политическа, икономическа и финансова промяна в ЕС, предизвикала страх от непознатото (ислямът, мюсюлманите, бежанците и мигрантите), се трансформира от различни агенти в културно/ религиозно/ цивилизационна псевдо-действителност и политически се радикализира с цел превъзмогване на страха. Съобразно с това, есето е първа част от по-голямо изследване, целящо да предложи подборка от теоретични инструменти за сравнение на надигането на популизма в пет страни от ЕС (Германия, Франция, Гърция, Италия и Холандия), както и в Турция. Есето започва с анализ на съвременните актове на популизъм от теоретична гледна точка, за да положи основи за откриване на набор от теоретични инструменти за сравнение на шестте страни с оглед на нарастващото разпространение на популизма. Тази работа продължава и цели да определи представите за Европейско наследство, които циркулират навред в публичната сфера сред популистки политически партии и движения, и да изследва по какъв начин „политиката на страха“ е свързана с тези представи за европейско наследство и самобитност. Но това есе ще се съсредоточи само върху теоретичните обяснения, използвани в литературата, за да се разбере сегашното състояние на популизма.

Що е популизъм?

През 1967 г., група изследователи от Лондонското Училище по Икономика[2] (LSE), включваща Ърнест Гелнър, Исая Берлин, Ален Турен, Питър Восли, Кенет Миноуг, Гита Йонеску, Франко Вентури и Хю Ситън-Уотсън организират конференция с конкретен акцент върху популизма. Протоколите от тази ключова конференция са редактирани от Гита Йонеску и Ърнест Гелнър в една доста нагледна книга, включваща няколко статии от Латинска Америка, САЩ, Русия, Източна Европа, и Африка. Един от важните изводи на тази книга, която е все още актуална, е че „популизмът се прекланя пред народа“[3]. При това, обаче, конференцията и публикуваните ѝ протоколи, всъщност не успяват да стигнат до консенсус извън тази тавтология, независимо от адекватно изложените специфични характеристики на отделните популистки случаи. В един от първите опити за провеждане на обширен сравнителен анализ на концепцията, Гелнър и Йонеску писаха[4]:

Понастоящем няма съмнение в значимостта на популизма. Но никой не е съвсем сигурен какво точно означава той. Като доктрина и движение той е неуловим и многолик. Възниква внезапно и навсякъде, но в множество противоречиви форми. Дали притежава някаква обединяваща основна черта? И дали едно обозначение би могло да обхване множеството несвързани тенденции?

Един от интересните изводи от тази новаторска конференция бе много добре обяснен в изказване на Исая Берлин[5]:

Мисля, всички вероятно ще се съгласим, че една-единствена формулировка за обхващане на всички популизми навсякъде, няма да е много полезна. Колкото по-всеобхватна е формулировката, толкова по-малко описателна ще е. Колкото по-описателна е, толкова по-изключваща ще е. Колкото по-наситена е, толкова по-малко обхватна ще е. Колкото повече допълнителни значения има, толкова по-малко смислена ще е. Струва ми се, че това е почти априори вярно за писането на история.

Днес състоянието на нагласите в научната общност по отношение на определението на популизма не е толкова различно от онова в края на 1960-те. По този въпрос бяха проведени и написани много изследвания. Но вместо да имаме едно много изчерпателно определение на термина, изследователите предлагат само списък от елементи, определящи различни аспекти на популизма, като например: анти-елитизма, анти-интелектуализма, и позициите против върхушката; афинитета към религията и старата история; расизма, ксенофобията, антисемитизма, анти-ислямизма, анти-имиграцията; лансирането на представата за едно социално, икономически и културно хомогенно органично общество; интензивното използване на конспиративни теории за разбиране на света в който живеем, вяра в изключителността на даден лидер, като и вяра в неговата обикновеност, която го доближава до народа; афинитет към държавното планиране и контрол; и сакрализиране на народа[6]

В една наскоро публикувана статия, Кас Муде[7], се опитва да отговори на следния въпрос, за да разбере логичната основа на настроенията на масите в резултат на Брекзит, на електоралното издигане на Доналд Тръмп, Марин Льо Пен, Герт Вилдерс, Алтернатива за Германия, Движенито на петте звезди, Джобик[8], Шведските Демократи, Истинските финландци и много други: какво движи тяхното възмущение и негодувание? Голяма част от дискусията се завъртя около въпроса кое неотдавнашно събитие – голямата рецесия, или европейската бежанска криза – допринесе най-много за надигането на десния реакционен популизъм. Във връзка с този, следващият въпрос поставен от Муде е дали възмущението е предимно икономическо или фундаментално културно. Неговият непосредствен отговор на втория въпрос е, че нито едно от тези събития не обяснява феномена, който, всъщност, ги предшества. Той напомня на читателя, че през 1999 г., крайно-дясната Австрийска партия на свободата (FPÖ) получи почти 30 процента от националния вот на гласоподавателите, а по-късно Жан-Мари Льо Пен дори успя да се класира в надпреварата за президентския пост през 2002 г. Следователно, може определено да се твърди, че неотдавнашната икономическа криза и бежанската криза изиграха определена роля, но те, в най-добрия случай, са само катализатори, не причини.

В края на краищата, ако негодуванието като социално понятие постулира, че губещите в надпреварата за оскъдни ресурси реагират на чувството за неудовлетвореност с дифузни емоции на гняв, страх и омраза, в такъв случай, има редица други фактори през последните три десетилетия, които вероятно са предизвикали негодуванието на Европейската общественост, като де-индустриализацията, безработицата, увеличаващото се етнокултурно разнообразие, мултикултурализмът, терористичните атаки след 11 септември и т. н.[9]

Съществуват различни подходи за анализ на типовете популизъм в Европа, както и в други части на света. Най-често срещаният подход обяснява популисткото гласуване със социално-икономическите фактори. Този подход твърди, че популистките настроения са проява на симптоми на вредните ефекти от модернизацията и глобализацията, които имат склонността да държат различните групи работническа класа в плен на състоянията на безработица, маргинализация и структурно аутсайдерство чрез неолибералните и пост-индустриалните серии от политики[10]. Съответно, „губещите от модернизацията и глобализацията“ реагират на тяхното изключване и маргинализация чрез отхвърляне на основните политически партии и техните дискурси, както и чрез генериране на чувството за етническа конкуренция срещу мигрантите[11]. Вторият подход се стреми да обясни източниците (особено на десния) екстремизъм и популизъм с позоваване на етнонационалистическите настроения, вкоренени в митовете за далечното минало. Този подход твърди, че укрепването на нацията чрез лансиране на тезата за хомогенната етничност и връщането към традиционните ценности е единственият начин за приемане на предизвикателствата и заплахата, идващи от външни врагове, независимо дали те се привиждат като глобализацията, исляма, европейския съюз, или бежанците[12]. Третият подход има различна позиция по отношение на надигането на популистките движения и политически партии. Вместо да се позовава на политически партии и движения в отговор на външни фактори, този подход подчертава стратегическите средства, използвани от популистките лидери и партии, за да се харесат на техните избиратели[13]. Еклектичното използване на тези подходи е вероятно по-разумно за анализиране на основните причини за нарастващата популярност на популистките движения и партии. При това обаче, в съща степен може да се твърди, че първият подход е по-приложим в западен и южно европейски контекст, а вторият е по-подходящ за обяснение на източноевропейския популизъм. Доколкото третият подход се концентрира върху организационния капацитет и стила[14] на популистките лидери и партии, това вероятно е от полза, защото ни помага да разберем всички видове съвременни популизми.

Мабел Березин[15] предлага различна класификация за обяснение на основните аналитични подходи към новото европейско дясно. Той твърди, че съществуват две аналитични оси спрямо които европейските популизми изграждат своите нюанси: институционалната ос, и културната ос. На нивото на институционалната ос[16], основни въпроси за проучване са техният местен организационен капацитет, националният им капацитет за формиране на дневен ред, и техният капацитет за препоръка на политическа линия, и стигането до съгласие на национално ниво по проблемите на безработицата. На нивото на културната ос[17], основни въпроси за проучване са техният интелектуален репертоар за предлагане на отговори по отношение на пагубните ефекти на глобализацията, тяхната готовност да пригаждат ксенофобски, расистки и ислямофобски дискурси, както и способността на тяхната политическа платформа да се възползва от паметта, митовете, миналото, традицията, религията, колониализма и самобитността. Използването на тези две оси, при анализа на европейските популизми в момента, може да осигури на изследователя адекватен набор от инструменти, за да се разбере успеха и/ или неуспеха на местно и национално ниво. Чрез тях можем да се опитаме да разберем защо и как много популистки партии в Европа стават популярни в определени градове, но не в цялата страна, както и ролята на нерационалните елементи, такива като култура, минало (или многото версии за него), религия и митове, за консолидиране на властта на популистките партии.

Изглежда, че десният популизъм побеждава на национално ниво, когато неговите лидери са в състояние да слеят елементите на двете оси, като смесят икономическото недоволство и културното възмущение, за да създадат усещането за криза. Само, когато социално-икономическото безсилие (безработицата и бедността) е свързано с културни проблеми, като например имиграцията и интеграцията, тогава десните популисти се разграничават от другите критици на икономиката. Това е причината, поради която десните популисти акцентират върху културата, цивилизацията, миграцията, религията и расата, докато левите популисти предпочитат да акцентират върху социално-класовите механизми. Както отбелязва Ернесто Лаклау[18], при ситуация, в която съжителстват множество неудовлетворени потребности и нарастваща неспособност на традиционната институционална система за диференцираното им усвояване, се създават условия, водещи до популистки пробив. Този пробив може с еднаква сила да бъде осъществен понякога от десен, а понякога и от ляв популизъм, в зависимост от изминатия исторически път на всяка страна.

Тези популистки партии в цяла Европа и извън нея черпят идеите си и от различни политически измислици, и от различни традиции, конструират различни разкази за националната идентичност, и подчертават различни проблеми в ежедневието. Както Рут Водак[19] илюстрира много добре, някои партии в Европа успяват да получат подкрепа като свързват себе си с фашисткото и нацистко минало, като например в Австрия, Унгария, Италия, Румъния и Франция. Някои партии получават легитимност чрез предполагаемата заплаха от исляма, както в Холандия, Дания, Полша, Швеция и Швейцария. Други разчитат на евангелската/ християнско-фундаменталистка реторика, както в САЩ. Някои формират своята легитимност чрез евроскептицизъм, както във Финландия и Гърция. А някои партии изграждат своята легитимност чрез ислямистка идеология и предполагаема заплаха, изхождаща от неидентифицирани врагове отвън и отвътре, както в Турция[20]. Може да се каже, че популистките партии в различни национални контексти при избора си на реторика и дискурси за мобилизиране на своите избиратели често следват родословие, зависимо от историческия път на развитие.

Независимо от проблемите, европейското общество изглежда има споделено мнение за най-важните предизвикателства, пред които е изправено в ежедневието си в момента. Държавните и правителствените ръководители на 27-те страни членки на ЕС и на председателите на Европейската комисия и Европейския Съвет се срещнаха в Братислава на 29 юни 2016 г., да диагностицират сегашното състояние на Европейския съюз и да обсъдят общото бъдеще на ЕС-27, без Обединеното кралство. Срещата в Братислава приключи с „Декларацията от Братислава“, в която са посочени основните приоритети на ЕС-27 за следващите шест месеца и се предлагат конкретни мерки за постигане на целите, свързани с: 1) миграцията, 2) вътрешната и външната сигурност, и 3) икономическото и социалното развитие, включително и младежките безработица и радикализъм. Тези теми, които вече бяха очертани предварително от председателя на Европейския съвет, Доналд Туск, като цяло отразяват въпросите, които имат най-голямо значение за европейските граждани. Фигура 1 отразява схващанията на европейските граждани с оглед на приоритетите им, свързани с най-важните за тях въпроси, според проучване на Евробарометър 2016[21].

 

Фигура 1: Най-важните проблеми,
вълнуващи гражданите на ЕС

2017 02 most-important-issues-for-eu-citizens

 

В контекста на световната икономическа криза и несигурност, възходът на нео-популистките движения и евроскептицизма са две страни на една и съща монета. Това поставя въпроса дали спадът на доверието в политиката и изкушението да се „преодолеят“ традиционните партии с популистки движения ще бъдат от полза за европейската демокрация. Една от най-озадачаващите характеристики на популизма е, че той, всъщност, не се вмества в традиционните схващания за политическия спектър ляво-център-дясно. Така например, в Латинска Америка, популистките движения често се свързват с политическата левица, която получава силна подкрепа от страна на градската работническа класа. Обаче, в Европа, популистките движения са разглеждани повече като десничарско явление, което често се подхранва от подкрепата на селяни или работници за националистическите митове и идеологии. Но различията, със сигурност, не са ясно очертани, тъй като леви популистки движения могат да съдържат елементи на дясна националистическа идеология, и дори европейските фашистки и нацистки движения са имали явно социалистически компоненти в своите политически програми[22]. Въпреки това, един от най-явните елементи, които разделят левите от десните популисти, е зависимостта им от идеята за превъзпитаване на хората, идея, която произхожда от социалистическите учения, с които те са израснали. За разлика от левите популисти, десните популисти разчитат на така наречения здрав разум на хората.

Няма единствена по рода си дефиниция на понятието „популизъм“. Под въздействие на идеите на Едуард Шилз[23] в периода след Втората световна война, някои учени възприемат популизма като идеология[24]. Други учени разчитат популизма като стратегия, въплътена от различни политически партии, за да се генерира и поддържа властта с помощта на плебисцити, референдуми и публични изказвания[25]. Трети са по-съгласни с определянето му като дискурс, основаващ се на предположението, че популизмът е временно явление инструментализирано от популистки индивиди, когато това е необходимо, за да се изгради по-силна връзка с „народа“[26]. Въз основа на Грамшианската интерпретация, някои учени, от друга страна, са склонни да го виждат като политическа логика [27]. В основополагащият си труд Питър Уърсли[28] вече заяви, че популизмът не е феномен, който е специфичен за определен регион, нито пък е уникален бастион на всяка идеологическа страна на политиката. Той е, по-скоро, аспект на различни политически култури и структури. В крайна сметка, следвайки марксисткия учен Питър Уърсли[29], някои други определят популизма като политически стил[30]. Пиер-Андре Тагиеф[31] прави позицията си много ясна със следния цитат:

„Единственият начин да се концептуализира популизма е да се обозначи конкретен тип социална и политическа мобилизация, което означава, че терминът може да посочи само едно измерение на дадени политически действия и/ или дискурс. Той не олицетворява определен тип политически режим, нито пък определя специално идеологическо съдържание. Това е политически стил, подходящ за различни идеологически контексти … [Съответно] дадена демокрация или диктатура могат да имат популистко измерение или ориентация, те могат да имат определен от това политически стил.“

За разлика от социализма, комунизма, екологизма, феминизма, социалната демокрация или фашизма, популизмът е все още далеч от напълно развита идеология, тъй като все още не носи международно признат и хомогенно определен набор от норми и ценности. Има доста национални и регионални прояви на популизъм, вариращи от Европа до Латинска Америка, или Близкия изток. Следователно, идеологията на отделен лидер, или политическа партия може да е, да речем, комунизъм, социализъм, ислямизъм, национализъм, фашизъм, или екологизъм, но дискурсът, стратегията, политическата логика, или политическият стил, използван от лидера или въпросната партия може, въпреки това, да бъде популизъм[32].

Стратегията на политическа комуникация, използвана от популистките партии, разделя обществото на „чист народ“ и „корумпиран елит“ и постулира, че политиката трябва да бъде израз на общата воля на народа. Текущият академичен дебат идентифицира популизма по четири основни модела на действие и аргументация. Популистките партии:

1)   се позовават на предполагаем здрав разум, който се противопоставя на настоящите институционални договорености. Когато са в опозиция, те често изискват по-силни елементи на пряка демокрация, например чрез референдуми;

2)   виждат себе си като противници на упълномощената политическа върхушка и критикуват политическия елит на страната, като корумпиран, егоистичен и загубил връзка с проблемите на хората;

3)   опитват се, с помощта на привличащи вниманието маргинални позиции, да мобилизират онези групи от населението, които са от решаващо значение за политиката, или които са дори аполитични; и

4)   са склонни да поляризират и персонализират политиката като често използват аргументи от типа приятел или враг и значително опростяват политическите проблеми. [33]

Повечето популистки партии в европейското пространство отхвърлят днешните институционални рамкови условия за европейска интеграция. Популистките партии често се разглеждат от учените като прагматични, пост- или не идеологически. При това обаче, липсата, или изричното отхвърляне на определена доктрина, или на позоваване на нея, не предполага липсата на ядро от определени принципи. Символичното ядрото на популизма може да се състои от следните три елемента[34]:

1)   Периодично използване на концепцията за „народа“, на който често се позовават като на органично тяло, „обикновените граждани“ се разглеждат като изключителен източник на политическа легитимност, в противовес на елитарно обрисуваната политическа сфера;

2)   Анти-елитарност, която подчертава отхвърлянето на политическата класа като цяло. Метафорично представяни като „каста“, всички политически, както и социални институции и техните специализирани компоненти, включително и дълговременните политици, бюрократи, журналисти, а също и учени, са гневно конфронтирани; и

3)   Осъждане на традиционните институции на представителната демокрация. Следователно, представителните институции стават пречка за реализиране на „истинската“ демокрация „отдолу“, където суверенитетът е наистина в ръцете на „народа“ и политиците са просто изпълнители.

Общо взето, тези три измерения водят до едно униформено отношение, което се демонстрира както от ръководството, така и от политическите активисти. Популизмът често се очертава като един особен вид „демократизъм“[35]. В борбата срещу институциите на представителната демокрация се подбират дискурси и лозунги традиционно вкоренени в концепцията за „пряка демокрация“. Всички политически партии и движения, описани в това есе във връзка с Франция, Германия, Гърция, Италия, Холандия и Турция носят всички тези черти на популизма. Позовавайки се на работата на Едуард Шилз[36], Питър Уърсли[37] красноречиво обобщава този вид демократизъм, характерен за популистката политика:

„Популизмът, според [Шилз], включва абонамент за два кардинални принципа: (а) върховенство на волята на народа „над всеки друг стандарт [като] традиционните институции; (б) желателността на „пряка“ връзка между хората и ръководството, без посредничество на институциите. Такива стилове на народно участие, както се отбелязва обикновено, като цяло са придружени от квази-религиозна вяра в добродетелите на непокварените, прости, обикновени хора, и обратно, от недоверие към хилавия „интелигент“, който е надменен, аристократичен, мързелив, заможен …: „една идеология на негодувание срещу реда, наложен в обществото от отдавна установена управляваща класа, за която се смята, че има монопол над властта, собствеността, образованието и културата. Популизмът от тази гледна точка включва недоверие към „свръх-образованите“, и отрича всякаква степен на автономия на законодателната власт на управляващите, също както отрича и автономията на която и да е институция. Той мрази държавната служба и е враждебен към политика … „

Продължаващите академични дебати за дефиницията на популизма най-вече отдават почит на творчеството на Лаклау[38] и на есекската школа[39]. При това, ако отидем отвъд есекската школа, бихме могли да подчертаем два оперативни критерия: дискурсивно-ориентираният подход към популизма се предпоставя от уточняване дали разглежданата дискурсивна практика е, първо, съсредоточена около възловата точка, „народът“, и, второ, до каква степен представата за обществото, която тя лансира е предимно антагонистична, разделяща го на два враждуващи лагера: елитът, върхушката, или властовият блок от една страна, и „народът“, аутсайдерът, или непривилегированият, от друга. Когато тези две условия са налице в едно и също време, спокойно можем да назовем дадена партия или движение „популистки“[40]. Условията, според които „народът“ и врагът му се конструират, изглежда често се определят априори: народът трябва да е „чист“, „добър“, „хомогенен“ и винаги да е прав, докато „върхушката“ трябва да бъде „корумпирана“, „лоша“ и несправедлива[41]. Концептуализацията на „народа“ от Пол Тагърт като „сърцевината на страната“ може да ни помогне да разберем какво имат предвид популистите когато говорят за „народа“. Според Тагърт, сърцевината на страната е едно място „в което, според популисткото въображение, живее добродетелно и единно население“[42]. Народът в популистката пропаганда не е нито реален, нито включващ всички, той е по-скоро една митична и конструирана подгрупа от цялото население[43]. С други думи, „народът“ за популистите е една въобразена общност, която много прилича на нацията, както я разбират националистите. Той може да бъде само християните, за Марин Льо Пен във Франция, както може да бъде само суните, за президента Ердоган в Турция. Тогава, както и Ян-Вернер Мюлер[44] с право отбелязва, човек може да определи популистите като различна категория елити, които се опитват да превземат властта с помощта на колективната фантазия за политическа чистота. Манихейската дихотомия между „народът“ и „врагът“ е много добре описана от Исая Берлин[45] по време на конференцията на LSE за популизма през 1967 г.:

„Враговете на народа трябва да бъдат уточнени, независимо дали това са капиталисти, чужденци, етнически малцинства, мнозинства или който и да било друг. Те трябва да бъдат уточнени. Народът не е всички. Народът е всички от определен вид, и има някои хора, които са се поставили извън лоното по някакъв начин, дали чрез заговор срещу народа или чрез възпрепятстване на народа да се осъзнае, или чрез нещо друго. Народът следва да бъде определен. Както и врагът. Народът не е цялото общество, както и да е съставено.“

Популисткият екстремизъм се храни с описаният от него антагонизъм между органично „чистият народ“, и неговите врагове, като например „евреите“, „мюсюлманите“, „етническите малцинства“, или „корумпираният елит“. В Европа, тази чистота на народа е до голяма степен дефинирана от етно-религиозна гледна точка, която отхвърля принципа на равенство и се застъпва за политиките на изключване главно по отношение на мигрантите и малцинствените групи. Въпреки националните им различия, тези партии и движения могат да се характеризират с противопоставянето им на имиграцията, загрижеността им за защита на националната/ европейската култура, с категоричните им критики срещу глобализацията, ЕС, представителната демокрация и традиционните политически партии и с тяхната експлоатация на „културно различните“ от етническото/ религиозно/ национално Аз. Тяхната обсебеност от идеята за силния лидер е много често срещана сред популистките движения в света. Популистите просто твърдят, че традиционните политически партии корумпират връзката между лидерите и поддръжниците, създават изкуствени разделения в хомогенния народ и поставят своите собствени интереси над тези на народа[46].

Въпросът за имиграцията е в центъра на дискурса и програмите на всички радикални партии в Европа. Според проучване, направено през втората половина на 2000 г., например, избирателите на такива популистки партии са значително по-склонни да кажат, че тяхната страна трябва да приема само малко на брой имигранти, или дори нито един: в Австрия 93 на сто от тези избиратели (в сравнение с 64% от общия брой избиратели); в Дания 89 на сто (44%); във Франция, 82 на сто (44%); в Белгия 76 на сто (41%); в Норвегия 70 на сто (63%); и в Холандия 63 на сто (39%). В действителност, по-малко от 2. 5 на сто от избирателите на популистки екстремистки партии в шест страни искат да видят повече имиграция[47]. По отношение на имиграцията в Европа, може да се наблюдава по-специфична форма на враждебност към установените мюсюлмански общности, особено през последното десетилетие. Голяма част от избирателите са загрижени за увеличаването на разнообразието и имиграцията, които се отразяват на изборния потенциал на тези партии. Анти-имиграционните настроения често вървят заедно с анти-мюсюлманските настроения. Така например, през 1994 г., 35 на сто от партийните поддръжници на Датската народна партия подкрепят становището, че мюсюлманите застрашават националната сигурност; докато през 2007 г., цифрата е нараснала до 81 на сто (за разлика от 21% от всички избиратели)[48]. Безпокойството не се корени единствено в икономическите опасения, подкрепата за тези партии и публичната враждебност към имиграцията се дължат главно на страховете от културната заплаха. Дискриминационната и расистка реторика по отношение на „другите“, представлява явна заплаха за демокрацията и социалното сближаване в Европа.

С оглед на това, терористичните атаки в Норвегия от 22 юли 2011 г., срещу правителството, цивилното население и летния лагер на Работническата младежка лига, младежка организация на Партията на труда в Норвегия, са тъжно напомняне за опасностите на екстремизма. Извършителят, Андерс Беринг Брейвик, 32-годишен норвежки екстремист, в продължение на години е участвал в дебати в интернет форуми и е говорил срещу исляма и имиграцията в Европа. Някои критични гласове днес тревожно разискват възхода на десния екстремизъм и популистките движения, тъй като те, на пръв поглед, напомнят за минали преживявания, свързани с установяването на нацизма, фашизма и режима на Франко, които са все още живи в колективната ни памет. Освен това, появата на популисткия екстремизъм в европейската политика е предизвикателство за демокрацията по отношение на индивидуалните права, колективните права и правата на човека. Например, тестовете за предоставяне на гражданство, извършвани в Холандия, Германия и Великобритания са съставени от гледна точка на една-единствена и доминираща култура и, по мое мнение, подкопават политическите и индивидуалните права, доколкото те обвързват тези права с разбирането и пълното приемане на една единствена култура[49].

Европейските крайно десни партии отпразнуваха изборната победа на Доналд Тръмп в САЩ на 8 ноември 2016 г., както и резултатите от гласуването във Великобритания за напускането ѝ на Европейския съюз, приветствайки и двете гласувания като победа за техните собствени анти-имиграционни, анти-ЕС и анти-ислям позиции, и гласувайки за лансиране на подобни резултати в такива страни като Франция, Холандия, Дания, Унгария, Германия и Швеция. Европейските общества не се различават от обществата в останалия свят, в смисъл, че те все повече се поляризират между различните манихейски разбирания в света, както в антагонистичните разделения на „ние/ те“, „чист народ/ корумпиран елит“, и привилегировани/ непривилегировани“, които се припознават и приветстват от популистките дискурси.

Превод: Таня Рейтан-Маринчешка

(Следва продължение)


[1]Ayhan Kaya (2016), “The rise of populist extremism in Europe: Theoretical Tools for Comparison,” Critical Heritages (CoHERE): performing and representing identities in Europe, Horizon 2020, http://cohere-ca.ncl.ac.uk/#/grid/125

[2] London School of Economics (LSE)

[3] Ionescu, Ghita and Ernest Gellner (1969). Populism: Its Meanings and National Characteristics. Weidenfeld & Nicolson: 4

[4] Ibid: 1

[5] Berlin, Isaiah (1967). “To define populism,” Interventions made by Isaiah Berlin during the panels in the London School of Economics Conference on Populism, 20-21 May 1967:6

[6] Ghergina et al. (eds.), Contemporary Populism. Cambridge: Cambridge Scholars Publishings: 114-139.

The Guardian (2011). “UK riots were product of consumerism and will hit economy,” says City broker, 22 August.

[7] Mudde, Cas (2016). “How to beat populism: Mainstream parties must learn to offer credible solutions,” Politico (25 August), http://www.politico.eu/article/how-to-beat-populism-donald-trump-brexit-refugee-crisis-le-pen/  

[8] Джобик, е унгарска националистическа политическа партия, известна като движение за „една по-добра Унгария” (на унгарски: Jobbik Magyarországért Mozgalom)/ Бележка на преводача

[9] Berezin, Mabel (2009). Illiberal Politics in Neoliberal Times: Culture, Security and Populism in the New Europe. Cambridge: Cambridge University Press: 43-44.

[10] Betz, Hans-Georg (1994). Radical Right-Wing Populism in Western Europe. New York: St. Martins’ Press.

Betz, Hans-Georg (2015). “The Revenge of the Ploucs: The Revival of Radical Populism under Marine Le Pen in France,” in Hanspeter Kriesi and Takis S. Pappas, eds., European Populism in the shadow of the great recession. Colchester: ECPR Press: 75-90.

[11] Fennema, Meindert (2004). “Populist Parties of the Right,” ASSR Working Paper 04/01 (February), Amsterdam School for Social Science Research.

[12] Rydgren, Jens (2007). “The Sociology of the Radical Right,” Annual Review of Sociology, 33: 241-262.

[13] Beauzamy, Brigitte (2013). “Explaining the Rise of the Front National to electoral prominence: Multi-faceted or contradictory models?” in R. Wodak, M. Khosravinik and B. Mral (eds.), Right –Wing Populism in Europe: Politics and Discourse. London: Bloomsbury: 177-190.

[14] Курсивът е на преводача

[15] Berezin, Mabel (2009). Illiberal Politics in Neoliberal Times: Culture, Security and Populism in the New Europe. Cambridge: Cambridge University Press.

[16] Курсивът е на преводача.

[17] Курсивът е на преводача.

[18] Laclau, Ernesto (2005a). “Populism: What’s in a Name?” in Francisco Panizza, ed., Populism and the Mirror of Democracy. London: Verso: 32–49.

[19] Wodak, Ruth (2015). The Politics of Fear: What Right-Wing Populist Discourses Mean. London: Sage: 2

[20] Kaya, Ayhan (2015). “Islamization of Turkey under the AKP Rule” Empowering Family, Faith and Charity,” South European Society and Politics, 20/1, p.47-69.

[21] Виж: European Parliamentary Research Service Blog, https://epthinktank.eu/2016/10/03/outcome-of-the-informal-meeting-of-27-heads-of-state-or-government-on-16-september-2016-in-bratislava/most-important-issues-for-eu-citizens/ достъп, осъществен на 4 август, 2016.

[22] Howard, Marc Morjé (2000). “Can Populism Be Suppressed in a Democracy? Austria, Germany, and the European Union,” East European Politics and Societies, Vol. 14, No. 2: 18–32.

[23] Shils, Edward A. (1956). The Torment of Secrecy: The Background and Consequences of American Security Policies. Glencoe, Ill.: Free Press

[24] Mudde, Cas (2004). “The Populist Zeitgeist”, Government and Opposition. Volume 39, Issue 4: 541-563; Mudde, Cas (2007). Populist Radical Right Parties in Europe, Cambridge University Press; Mudde, Cas (2016). On Extremism and Democracy in Europe. London: Routledge.

[25] (Weyland, 2001; и Barr, 2009) Weyland, Kurt (2001). “Clarifying a contested Concept: Populism in the Study of Latin American Politics,” Comparative Politics 34 (1): 1-22; Barr, Robert R. (2009). “Populists, Outsiders and Anti-Establishment Politics,” Party Politics 15 (19): 29-48.

[26] Wodak, Ruth (2015). The Politics of Fear: What Right-Wing Populist Discourses Mean. London: Sage, Hawkins, Kirk A. (2010). Venezuallea’s Chavismo and Populism in Contemporary Perspective. New York: Cambridge University Press.

[27] Laclau, Ernesto (2005). “Populism: What’s in a Name?” in Francisco Panizza, ed., Populism and the Mirror of Democracy. London: Verso: 32–49; Laclau, Ernesto (2005). On Populist Reason. London: Verso

[28] Worsely, Peter (1969). “The Concept of Populism,” in Ghita Ioenscu and Ernest Gellner, eds., Populism: its meanings and national characteristics. Weidenfeld and Nicolson: 247

[29] Ibid.

[30] Taguieff, Pierre-André (1995). “Political Science Confronts Populism: From a Conceptual Mirage to a Real Problem,” Telos 103: 9-43; Moffitt, Benjamin (2016). The Global Rise of Communism: Performance, Political Style and Representation. Stanford, California: Stanford University Press.

[31] Taguieff, Pierre-André (1995). “Political Science Confronts Populism: From a Conceptual Mirage to a Real Problem,” Telos 103: 10, 41.

[32] За по-нататъшна дискусия относно популизма като идеология и стил, виж: Tarchi, Marco (2013). “Populism and Political Scence: How to get rid of the ‘Cinderlla Complex’”, in S. Ghergina et al. (eds.), Contemporary Populism. Cambridge: Cambridge Scholars Publishings: 114-139.

[33] Mudde, Cas (2004). “The Populist Zeitgeist”, Government and Opposition. Volume 39, Issue 4: 541-563.

[34] Taggart, Paul (2000). Populism. Buckingham: Open University Press; Franzosi, Paolo, Francesco Marone and Eugenio Salvati (2015) “Populism and Euroscepticism in the Italian Five Star Movement,” The International Spectator, 50:2: 109-124.

[35] Shils, Edward A. (1956). The Torment of Secrecy: The Background and Consequences of American Security Policies. Glencoe, Ill.: Free Press; Y. Meny and Y. Surel `(2002), Democracies and the Populist Challenge, Palgrave Macmillan UK. 228.

[36] Shils, Edward A. (1956). The Torment of Secrecy: The Background and Consequences of American Security Policies. Glencoe, Ill.: Free Press;

[37] Worsely, Peter (1969). “The Concept of Populism,” in Ghita Ioenscu and Ernest Gellner, eds., Populism: its meanings and national characteristics. Weidenfeld and Nicolson: 244;

[38] Laclau, Ernesto (2005). On Populist Reason. London: Verso

[39] Stavrakakis, Yannis and Giorgos Katsambekis (2014). “Left-wing populism in the European periphery: the case of SYRIZA,” Journal of Political Ideologies, 19:2: 119-142.

[40] Ibid: 123

[41] (Katsambekis, 2016; Mudde, 2007). Katsambekis, Giorgos (2016). “Radical Left Populism in Contemporary Greece: Syriza’s Trajectory from Minoritarian Opposition to Power,” Constellations, doi: 10.1111/1467-8675.12234; Mudde, Cas (2007). Populist Radical Right Parties in Europe, Cambridge University Press.

[42] Taggart, Paul (2000). Populism. Buckingham: Open University Press: 95.

[43] Mudde, Cas (2004). “The Populist Zeitgeist”, Government and Opposition. Volume 39, Issue 4: 541-563.

[44] Müller, Jan-Werner (2016). What Is Populism? Pennsylvenia: University of Pennsylvania Press.

Ostiguy, Pierre (2009). “The High-Low Political Divide: Rethinking Populism and anti-Populism,” Political Concepts Working Paper Series, 35.

[45] Berlin, Isaiah (1967). “To define populism,” Interventions made by Isaiah Berlin during the panels in the London School of Economics Conference on Populism, 20-21 May, 1967.

[46] Mudde, Cas (2004). “The Populist Zeitgeist”, Government and Opposition. Volume 39, Issue 4: 541-563: 546

[47] Rydgren, Jens (2008). “Immigration Sceptics, Xenophobes or Racists? Radical Right-Wing Voting in Six West European Countries”, European Journal of Political Research, 47: 737–65: 740.

[48] Goodwin, Matthew (2011). “Right Response: Understanding and Countering Populist Extremism in Europe,” Chatham House Report (September): 10.

[49] Kaya, Ayhan (2012), Islam, Migration and Integration: The Age of Securitization. London: Palgrave.

Айхан Кая
Айхан Кая е професор по политически науки, преподавател в катедрата по Международни отношения към Истанбулския университет Билги; директор е на Европейския институт в Истанбул. Специализира в областта на европейските идентичности, евро-турците в Германия, Франция, Белгия и Холандия, черкезката диаспора в Турция, както и изграждането и изразяването на модерните диаспорни идентичности. Получил е докторската и магистърската си степен в Университета Уоруик, Англия. Предпоследни сред множество му издадени книги са: „Европеизация и толерантност: Митът за толерантността” (2013); „Ислям, миграция и интеграция: Епохата на секюритизацията” (2012). Активно участва в европейски проекти по проблемите на европейските идентичности и миграция. През 2016-2017 е гост изследовател по програмата Жан Моне към Европейския университетски институт и Центъра за съвременни изследвания Роберт Шуман във Флоренция, Италия.
Други статии от този автор
Посетители: 98

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици