Защо и как се появи при теб интересът към децата на ЩАЗИ?
Това беше случайност. Запознах се с едно момче, което беше израснало в този квартал в Берлин, където са живели предимно хора от ЩАЗИ. В началото ме интересуваше тази история в самия квартал и така започнах да говоря с тях. И колкото повече те разказваха, толкова повече си мислех – трябва да се отиде по-дълбоко, до същността на нещата, защото имаше много общи неща в това, което те разказваха. В Германия вече над 25 години е силна темата „децата на нацистите“. И макар да не искам да поставям двете неща едно до друго, въпросът е валиден – как са живели децата на хората, които са били стожерът на втората немска диктатура. Нямаше никакво изследване за това. Така започнах интервютата и да събирам още информация, както и да чета досиета в Комисията на ЩАЗИ, за да разбера повече за историята и контекста, при какви условия са работили родителите. Работих на две писти, така да се каже – първо децата ми разказваха свои преживявания – и аз се опитвах да си отговоря – защо са преживели това така, а не иначе, защо родителите са били такива?
В книгата казваш, че въпреки многото изследвания през последните години образът на ЩАЗИ остава едноизмерен, плосък. Как си обясняваш това?
Струва ми се, че като цяло в Германия ГДР беше малко сладникаво представена и възприета, както и с цялата „осталгия“ на много хора, които се бореха биографиите им да бъдат признати за валидни…След обединението това вече не беше тема. За разлика от 1945-а, когато темата за диктатурата беше обща, сега някак интересът го нямаше – вече сме една страна и толкоз. Цялата тема за ЩАЗИ – малцина са тези, които говорят. Тайната продължава. Затова и досега темата остава така едноизмерна. Сякаш изгубихме от погледа извършителите на престъпленията – те не бяха и наказани. Дори шефът на ЩАЗИ беше осъден за нещо съвсем друго – убийство, което е извършил през 1932-а година. (б.а. – виж карето).
Чрез тези разговори с децата на ЩАЗИ – какво промениха те в твоята собствена представа за ЩАЗИ?
Мисля, че нямах някаква твърда определена представа в главата. Аз самата имах лоши преживявания, малко преди падането на стената, беше ми забранено да влизам повече в ГДР. Чрез моя приятел тогава бях влязла в полезрението на ЩАЗИ и разбира се, за мен това беше някаква тайна тъмна сила. Така че нямах симпатии към хората, работещи там. След това темата ме срещна сама, когато стана дума за децата. Тогава си дадох сметка – ами че да, тези хора имат частен живот, семейства, деца…Мояте перспектива беше винаги на страната на децата. Срещнах наистина невероятно готини хора, които, част от тях са понесли и много щети, имали са много трудни моменти, случили са им се лоши неща. Когато писах книгата след това, се опитвах да държа тези чувства настрана и да оставя фактите да говорят. За мен въпросът беше – къде са децата, къде остават те? Те са от страната на извършителите, но те са и жертви, но не могат да се заявят като такива. Те са по един особен начин жертви, не така, както някой, който е бил преследван от ЩАЗИ. Но за мен те много ясно също са жертви.
Често ми се случва по време на четения в източната част на Германия да бъда нападната – вие представяте всичко толкова негативно, типично западно мислене, никога не съм имал проблеми с моите родители, винаги съм имал супер отношения…Аз не вярвам в това. Може наистина отношенията да са били добри, но не вярвам, че е възможно да нямаш проблем с това, че днес, дори и при добри отношения, хората около теб приемат твоите родители като извършители. Някак трябва да си дадеш сметка, че твоите родители, предимно за бащите става дума, са дали своя принос за запазването на несправедливостта на режима. Това е тежко наследство.
Имаше ли усещане за срам при разговорите с децата?
Това беше голяма тема, трябваха ми няколко години, докато събера достатъчно материал, защото срамът беше много голям. Няколко пъти ми се случваше, че хората се срещат с мен, говорим дълго, те разказват страшно много и след това изчезват. Сякаш се бяха изплашили от собствения си кураж и бяха се оттеглили. Една жена, която вече беше разказала много, искаше в никакъв случай родителите ѝ да не разберат, че е говорила с мен. Трябваше да променя не само името, също много от местата, за да не могат да бъдат разпознати. Една друга жена например ми се обади, плачейки, за да благодари – сега, като чета от самото начало, за първи път изпитвам съчувствие към самата себе си. Така че аз знаех за тези чувства и бях подготвена за атаки, когато книгата излезе, особено от лагера на самата ЩАЗИ. Но те не бяха чак толкова много. Като родена на Запад, аз бях вече подозрителна за мнозина– ето, идва едно „веси“ да ни каже как сме живели ние. След обединението наистина много западногерманци се държаха доста надменно и високомерно, затова тръгна и лафът за „знаещите винаги по-добре „весис“. Така че винаги, дори приятелски настроени хора, постоянно ме питаха – но вие сте израснала на запад, как така се занимавате с ГДР? На което аз просто не знаех какво да кажа – да, защо пък не? Това, което казвам винаги по време на четения – аз не искам да кажа как е било, аз се опитвам да пресъздам историите, които съм записала и прочела в документите, по най-добрия за мен възможен начин.
Казваш, че много от тези деца на ЩАЗИ разказват подобни неща. Какво е общото в техните истории?
Това, което наистина ме впечатли, е тази дистанцирана и дори агресивна атмосфера в семействата, постоянен натиск. Почти всички разказват за това – голяма строгост, постоянен контрол, дисциплина. Понякога насилие – психическо, но и физическо доста често. Може да се каже, че това не е типично само за ЩАЗИ, че го има и в други семейства, може би е феномен на времето, и на запад има много случаи на насилие в семействата над децата. Но въпреки това е особено интересно, че всички разказват за тази студенина, дистанцираност, страх, контрол. Това не е случайно, ако човек погледне контекста. Защото бащите сами са поставени под голям натиск през цялото време. Това не извинява бащите, но обяснява тяхното поведение. ЩАЗИ не е принуждавала никого да работи за нея, всички са отишли там доброволно. Служителите са знаели много добре къде работят, какво правят. И семействата са били въвлечени в това – да няма абсолютно нищо, което да е против правилата. Дори дреболии биха представлявали опасност за тяхната кариера и за професионалното им съществуване. Ако детето носи неправилните панталони или по някакъв начин прави впечатление, движи се в църковни общества – това би могло да бъде наистина опасно за тях. Така че те се опитват през цялото време да внимават, да контролират. Това е много типично. Другото. Има само едно изключение в книгата – историята на Вера Ленгсфелд, където е било възможно деца и родители да говорят заедно – след промените. Иначе има само случаи на семейства, където разговорът е невъзможен. Където родителите отказват разговор и където децата са оставени напълно сами с въпросите си. Изведнъж се появява чувството – кой е този баща? Познавам ли го наистина? Това чувство за двойно дъно, тайни. И страданието, разбира се. Когато бащата се обръща срещу сина си – това е драматично. Но за това не можеш за говориш. Това преживявам постоянно по време на четения – след това при мен идват хора със сълзи в очите и казват – да, не мога да се доближа до тях, да ги разбера. И още нещо, което е интересно – всички вярват, че са абсолютно сами със всичко това, до днес. Че трябва да продължават да носят тази тайна. Толкова да свикнали да са мълчаливи, да не задават въпроси. За мнозина книгата затова донесе това „а-ха“ чувство – имало и други като мен, не съм единственият, който се е чувствал така. Интересно е, че има групи за всички жертви, но за децата на ЩАЗИ – не, все още е огромен срам да излезеш с тази история публично…
Научи ли нещо и за себе си през тези разговори?
Труден въпрос. Много ме развълнуваха срещите, още повече, когато усетих, че с тази работа раздвижих нещо. Например една жена, беше прочела книгата, тя не беше сред интервюираните, и ми се обади, чрез книгата тя набра смелост да обърне живота си, да се раздели с партньора си, да започне нова връзка, и то с човек, който е бил жертва на ЩАЗИ…Тя ме позволи да бъда свидетел на този обрат. Беше чудесно да видя, как тя мина през това страдание, но после сякаш разцъфна отново…Мисля, че винаги човек носи със себе си своето семейство. Макар да съм родена на запад и моите родители да са били напълно различни, мисля, че всички преживяваме универсални истории с родителите си – този емоционален бурен коктейл от чувства, е познат на всяко дете от личния му опит.. Може би това преживявах и аз през цялото време. Тези съдби, които срещнах, влязоха в мен. Нищо от това, което бях правила досега като журналист, не може да се сравни с това, което раздвижиха тези разговори у мен. Така че за мен темата не е затворена.
Интервюто води Диана Иванова
Текстът е публикуван първоначално във в. „Капитал“
