Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

 

2016 12 GULAG Memorial
Проект за мемориален паметник на жертвите на политическите решресии в СССР. Москва, 2016

 

Съветските престъпления и днешната руска демокрация

Трябва ли Русия да се счита отговорна за вътрешните и международни престъпления, извършени от Съветския съюз? И ако да, то до каква степен и по какъв начин? Кому евентуално би могло да се търси отговорност за тези престъпления? Или, за да бъдем по-точни, кой би трябвало да носи различните видове отговорност – моралната и правна отговорност, както и отговорността за припомнянето на престъпленията?

Онова, което прави тези въпроси трудни в наши дни е фактът, че всички престъпления, извършени от Съветския съюз, вече са смесени в общественото съзнание, натъпкани заедно, вместо да бъдат отделени и разглеждани поотделно, в зависимост от извършителите и степента на вината.

Преди всичко: онова, което липсва е публично осъзнаване на извън-законовото, криминално естество на съветския режим като такъв; осъзнаване, което да разглежда като престъпни всички функции и дейности на режима, всеки аспект от неговите политики – както вътрешни, така и външни, а също, и над всичко останало, онези аспекти, които правят съветската система за справедливост толкова несправедлива.

Ситуацията е допълнително усложнена от факта, че СССР, а по-късно Русия, са развили и утвърдили една сурогатна [заместителна] форма на справедливост и определяне на вината: екзекуцията на Николай Ежов и ограниченото разследване на Ежовщината[1], речта на Никита Хрушчов пред 20-я конгрес на комунистическата партия, който полага цялата отговорност за съветските престъпления до онзи момент изключително върху Сталин, последвалата тиха и непълна реабилитация на хората, осъдени за „политически престъпления“, ерата на гласността, когато беше възможно да се пише открито за съветските престъпления, решението на руския Конституционен съд за забрана на комунистическата партия на Съветския съюз, законите за реабилитация на депортираните националности и жертвите на политически репресии. Всичко това са само полумерки, които създават илюзия за възстановяване на справедливостта, ако и само отчасти, като в същото време понижават стандарта на изискванията и размиват очертанията на отговорността, тъй като никоя от тях не е довела до осезаеми резултати, в смисъл извършителите да бъдат назовани и справедливо наказани.

По тези причини престъпленията от съветската ера се дискутират независимо от престъпниците, с което оставят впечатлението, че са били извършени по някаква абстрактна „повеля на историята“, а не от насилствен държавен апарат с напълно конкретни представители.

Не е съвпадение, че по време на перестройката понятията за обща, неопределена вина и желателно покаяние бяха по-широко разпространени от понятията за престъпления и отговорност за тях. Идеята за покаяние, пренесена от религиозната в секуларната сфера, отрича до известна степен отговорността, като прави възможно да се заменят конкретните правни и политически практики с някакво псевдо-теологическо морализиране. Щом само личният акт на разкаянието, наситен със стриктно вътрешно, индивидуално значение, бъде приложен „масово“, той се превръща в духовна симулация, която отклонява обществения дебат встрани от престъпниците и техните престъпления, встрани от юридическата вина (която може да бъде установена единствено чрез законови средства, а следователно предвижда конкретна правна отговорност) – и по посока на някаква неопределена, абстрактна вина, която изглежда се отнася до всички в една и съща степен. А това води до предсказуемо отхвърляне на самата идея, че миналото може да бъде подложено на преоценка.

Позволете ми да предложа една широко очертана типология на съветските престъпления, за да улесня един по-смислен разговор.

Вътрешна политика:

• Престъпления на класова основа: „разкулачване“, дискриминация въз основа на социален произход; физическо унищожение на хора с „погрешна“ социална идентичност;

Престъпления на национална основа: депортации на чеченци, калмици, черкези, гърци, кримски татари, германци, корейци и др.; „национално-ориентирани“ акции на НКВД;

Смесица от класово- и национално-ориентирани престъпления: депортации на социални елити от завладените страни, унищожаване на интелигенцията им; клането от Катин;

Престъпления против свободата на съвестта и религията: война срещу религията, експроприация и разрушаване на църкви, физическо унищожение на духовенството;

Престъпления срещу правото на собственост: експроприация и национализация на собственост.

Външна политика:

• Агресивни войни, водещи до човешки жертви (Полша, Финландия, Афганистан);

Окупация и присъединяване на независими нации (Литва, Латвия, Естония);

Идеологическа и материална подкрепа за тиранични режими, свързани с човешки жертви и нарушавания на права и свободи: Северна Корея, Куба, различни африкански страни;

Предвид огромната сложност на тази типология на престъпленията, както и огромните им мащаби, а и всеобхватното им естество, в края на краищата буквално всеки руски гражданин се оказва директно или поне морално замесен в актове на насилие.

Ролите на престъпника и жертвата са разменяеми. Един разкулачен руски селянин вижда престъпник в офицера от НКВД. От гледната точка на депортирания латвиец, чиято страна е превзета от Червената армия, селянинът също носи частична отговорност за интервенцията. А за гражданина на Чехословакия през 1968, децата на всички, които са служили в армията на Съветския съюз, са представители на страната-агресор.

Съветската система с двете ѝ лица, като вътрешен и външен агресор, създаде тази двойна идентичност на жертвата-нападател, жертвата-престъпник, която не може да бъде подложена на морално осъждане по лесен начин.

Самото естество на тоталитарната власт, която потиска правата и свободите на гражданите си, позволява на тези граждани, в един по-късен момент да твърдят, че „това няма нищо общо с нас“. Една от привлекателностите на тоталитарната система, която лишава хората от свободата на избор и отговорност за собствената им съдба, се състои в това, че в хода на времето тя се превръща в метафизично алиби и основание за безкрайно прехвърляне на вината. По такъв начин се появява дяволският кръг на отговорността без носители.

Единственият начин, по който този дяволски кръг може да бъде разкъсан, се състои в приемането, от страна на обществото, на основната отговорност за това, че е позволило и толерирало тоталитарната система, че не се е съпротивявало достатъчно, че ѝ е сътрудничило. Само след като се е случило това може да се стигне и до въпроса за [конкретната] отговорност за [конкретните] престъпления на тоталитарната държава.

Именно това е видът разговор, който липсва в днешното руско публично съзнание. А липсата му оставя отговорността за съветските престъпления да виси в празно пространство. Липсва един ключов елемент.

Онези, които отказват да поемат отговорност за това, че са позволили на тоталитарната система да започне съществуването си, свеждат себе си до обикновени марионетки и жертви; на тях не може да се търси сметка. Една жертва не притежава отговорност, жертвата е пасивна.

Не е съвпадение, че в руската култура липсва история на Ренесанс. Имало е примери на опозиция срещу тоталитарната система – от селски бунтове през ранните години на съветската власт, през прикрита съпротива срещу колективизацията през 1930-те, голямоформатни национални съпротивителни движения по време на войната, до анти-сталинистки младежки групи през 1950-те, и накрая дисидентското движение. Мненията относно мащабите и ефективността на тази съпротива могат да бъдат силно противоположни, но важно тук е нещо друго: онези, които са отказвали да бъдат пасивни жертви – като например седмината участници в протеста срещу инвазията в Чехословакия на московския Червен площад през 1968 – никога не са получавали каквото и да е обществено признание.

Техният пример нарушава вътрешния комфорт на жертвената позиция, като напомня за основната отговорност – отговорността за това, че на тоталитарната система е позволено да се случи, отговорността на гражданите за режима, при който живеят.

Онова, което допълнително усложнява днес въпроса за съветските престъпления е отдалечената историческа перспектива, подобно на изтичането на „срока на давност“.

Но един народ, който не приема идеята за отговорност, ще приключи с наказване на самия себе си, тъй като неговата колективна идентичност – идентичността на онези, които гордо настояват в отхвърлянето на вината си – подхранва една фалшива солидарност, солидарността на престъпници. Не само, че хората започват да оправдават престъпленията от миналото (например „колективизацията е била необходима предпоставка за индустриализацията“), но те започват и да се чувстват горди от хората, които са ги извършили. А това е път към саморазрушение в масово-културен и индивидуален смисъл.

Извършителят на престъпление има шанс да поеме отговорността. Но извършителят, който отхвърля отговорността, извършва ново престъпление, утежняващо първоначалното.

Това пък поражда нов модел на тавтологично повторение, който изисква човек да поеме отговорност за това, че е отказал да поеме отговорност преди това – нещо, което води до задънена улица и различни стратегии на отрицанието, като например размиване или релативиране на отговорността. Тези стратегии често са смесени и рядко се появяват в някаква чиста форма.

Нека започнем с „безсрамното“ отхвърляне на отговорността: от предизвикателното твърдение, че ГУЛАГ не е съществувал, че сталинските престъпления са били „измислени“ по време на перестройката, за да се оклевети съветската система, та чак до повтаряне на съветското „обяснение“, че всичко, което се е случило, е било оправдано, а хората, изпратени на разстрел, са били екзекутирани за неща, които наистина са извършили.

Друга форма е тактическото отрицание, което омаловажава броя на жертвите, цитира смекчаващи обстоятелства и исторически необходимости под мантрата „в онези дни не е имало друг начин“.

Налице е и размиването на отговорност, при което хората уж признават вина, но я смаляват по всевъзможни начини, докато тя изчезне напълно – всички са виновни, тоест никой не е виновен – или прехвърлят вината върху „съветския народ“ като историческо действащо лице, което вече не съществува; накрая, като обявяват, че ние просто сме различни, в резултат на отминалото време и промяната на историческия контекст.

Друга тактика е релативизацията на отговорността: Балтийските народи са сътрудничили на нацистите и са убивали евреите, финландците сами са провокирали войната като са отказали да приемат справедливите ни искания; Америка е направила сделки с Хитлер и е отричала правата на афро-американците; руските селяни са страдали не по-малко от украинските, а Холодоморът не е предизвикан от хора глад, той просто е глад; СССР е дал такъв огромен принос за развитието на съседните страни, че етикетът „окупатор“ е неподходящ. В края на краищата никой не е чист, всеки има мръсни ръце, никой няма право да осъжда някой друг, тъй като всички са оплескани с едни и същи петна.

Налице е и отлагането на поемането на отговорност, най-достоверната от психологическа гледна точка теория: вината действително съществува, но ние още не сме готови да я поемем; нужно ни е време, всеки от нас се нуждае от по-големи морално-психологически способности, които в момента липсват. Може би в тази теория има нещо вярно, но при сегашните обстоятелства тя позволява на хората да отлагат въпроса за отговорността към някакво неопределено, милостиво „утре“ – а после, когато това „утре“ не се материализира, да намерят поредно убедително обяснение за това защо е необходимо по-нататъшно отлагане.

И накрая, налице е и теорията, че отговорността може да бъде „отстранена“, че тя може да бъде изкупена, във връзка с нашата победа във Втората световна война – постижение, което изкупва всички грехове, минали и бъдещи. Тази теория се основава на заблуждаващото допускане за съществуването на някакво единно, неопределено Зло, което води до заключението, че силата (СССР), която е победила Злото (Германия) автоматично трябва да се счита за Добро, с допълнителния бонус да предлага абсолютно морално оневиняване.

Отблъсквайки задаването на въпроса за отговорността по всички тези начини, тоталитарните популисти успяха да се издигнат до властта в Русия. Тези хора, обикновено произлизащи от специалните сили, съветската машинария за насилие, експлоатират открито или подмолно страха и неудобството от поемането на отговорност, като умело използват имперските руски комплекси и нуждата да се оправдава миналото.

И докато първоначалният тоталитарен режим открито е смазвал гражданите си, неговият пост-тоталитарен наследник се стреми към някакво по-истинско единство. Той прави това като играе ролята на фалшив психотерапевт, който освобождава хората от необходимостта да полагат каквито и да било етически усилия. Той утвърждава някаква „положителна“ приемственост със съветското минало, която е емоционална и субективна, а не нормативна или правна. По този начин той култивира в обществото одобрение на идеята за историческа и правна безнаказаност не само по отношение към миналото, но също и към настоящето: този процес постигна кулминацията си във вълната от „патриотически“ екзалтации, отприщени от военната анексия на Крим.

Вярвам, че руското демократично движение трябва да създаде своя културна и политическа стратегия, основаваща се на предпоставката, че безнаказаността за престъпленията от съветската ера е породила днешната авторитарна руска държава. Приемането от страна на обществото на неговата част от отговорността за толерирането на миналия тоталитарен режим трябва да бъде отразено в конкретни правни мерки, които осъждат съветските престъпления, изграждат механизъм за материална компенсация, отварят архивите и утвърждават програма за припомняне. По отношение на настоящето това трябва да бъде форма на лустрация, която ще възстанови функциониращите демократични институции като отстрани от власт всички, които са извършили престъпления срещу демокрацията в нова Русия.

Нищо такова не се случи през 1991. И това е грешка, която не трябва да се повтаря повече.

Източник


[1] Периодът на чистки от 1937 до 1938, когато Николай Ежов е ръководител на НКВД, съветската тайна полиция. (Бел. авт.)

Сергей Лебедев

Сергей Лебедев (род. 1981) е руски писател и журналист, един от активните критици на днешната руска „управлявана демокрация“. Известност постига с романите си, преведени на множество чужди езици (последният от тях, „Хората от август“, дори е публикуван първо в Германия, а едва след това в Русия).

Посетители: 101

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици