Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 07 Migrant Serbia
Жена в близост до емигрантски лагер на граничния пункт Хоргос, Сърбия

(Darko Vojinovic / AP)

 

Как да се обяснят необяснимите унгарци? Защо толкова много от тях подкрепиха решението на министър-председателя Виктор Орбан да отблъсква емигрантите и бегълците чрез бодливи заграждения по границите на страната със Сърбия и Унгария? Като страна, подписала протокола на ООН от 1967 за Международния статус на бежанците, Унгария е задължена да им предлага защита. Но 66 процента от унгарците заявяват, че бежанците представляват опасност за Унгария и само 19 процента смятат, че е тяхно задължение да приемат хора, които сами се намират в опасност.

Само преди едно поколение духът на тогавашното време беше уловен най-точно в символичния жест, с който унгарските власти прерязаха граничните заграждения към Австрия. През лятото на 1989-а хиляди източногерманци се втурнаха към Унгария, надявайки се да избягат от комунизма, с което причиниха паника в страната си, както и демонстрациите, последвани от събарянето на Берлинската стена през ноември. Емиграцията им беше нещо като контрапункт на една предишна такава – онази от 1956, когато около 200,000 души избягаха от Унгария след потушаването от Москва на Унгарската революция – през (все още) отворената граница към Австрия, а след това към десетки различни страни по света, готови да ги приемат като нови граждани.

Не чак толкова отдавна едно от основните настоявания на движенията за граждански права в Източна Европа беше свободата на движение за всички; тогава на отворените граници се гледаше като на основно човешко право. Днес обаче Унгария е последвана от Полша, Хърватска, Сърбия, Македония, Словакия и Чешката република в опитите ѝ да попречи на мюсюлманските имигранти да влязат в Европейския съюз, макар че бежанците от същите тези [източноевропейски] страни бяха добре дошли в Западна Европа по време на Студената война и след нея. Аргументите, използвани в защита на новите бодливи заграждения ни връщат обратно към времената преди понятието за човешки права да се утвърди широко. Орбан използва един [негласен] консенсус сред страните от Централна и Източна Европа, според който мюсюлманските имигранти от Сирия и Ирак не могат да бъдат интегрирани, тъй като не са християни. И ако някой все още се нуждае от доказателства за това, така вървят аргументите, то просто погледнете какво направиха имигрантските банди с онези момичета в Кьолн през новогодишната нощ. Страните от Западна Европа също издигат бодливи заграждения, но изключването, ако и жестоко, не е тотално. Франция се чувства претоварена, но никога не е заявявала, че няма да приема повече бежанци. (През май парижката кметица Ан Идалго обяви планове за изграждане на лагер за бежанци в столицата.) Същото важи и за скандинавските страни.

Благородното изключение от всичко това е Германия, където канцлерката Ангела Меркел винаги е настоявала, че няма да има ограничения върху броя на бежанците, които страната е готова да приеме. Германия е много по-богата от съседите си, но въпреки това е сравнително малко и гъсто населено място, с около 17 процента по-малка от Калифорния, но с два пъти по-голямо население (80 милиона). И все пак миналата година тя прие над един милион имигранти, най-вече от Сирия, Афганистан и Ирак. Според доклад, изтекъл в пресата през февруари, по пресмятания на германското правителство, до 2020 страната ще приеме около 3.6 милиона не-европейци.

Водещите политици от собствената ѝ коалиция обвиняват Меркел, че разделя Германия, но тя поддържа курса си с помощ от центъра и левицата, особено от Зелената партия. През февруари един от ландовете, управлявани от Зелените, отхвърли изискването на федералното правителство икономическите имигранти да бъдат връщани обратно в Афганистан, с обосноваването, че в страната няма летище, на което може да се извърши сигурно кацане. Въпреки постоянните съмнения относно способността на страната да асимилира [постоянно] стотици хиляди имигранти, 90 процента от германците твърдят, че Германия трябва да продължава да предлага убежище на хора, бягащи от терор или война.

* * *

Въпреки всичките ѝ последствия, Студената война не е точно най-важното предшестващо историческо събитие, което може да ни помогне да разберем парадоксалните отношения към имигрантите и бежанците в днешна Европа. По-подходяща в това отношение е имиграционната криза, която разтърсва континента в десетилетията малко преди Първата световна война, когато, за разлика от днес, имигрантите се опитват не да влязат в Европа, а да я напуснат. Както обяснява професорката от Чикагския университет Тара Заара във великолепната си нова книга Голямото бягство: масовата миграция от Източна Европа и създаването на свободния свят, между 1846 и 1940 около 58 милиона души са напуснали Европа за Северна Америка, като повечето от тях са заминавали от източноевропейски страни, които малко преди това са престанали да приемат имигранти.

[…]

Голямото бягство е последната част от трилогията на Заара, в която тя описва как националните движения в Източна и Централна Европа през 19 и 20 век отчаяно са се опитвали да пробудят у често равнодушните населения чувство за национална идентичност. В една от предишните части, Отвлечени души, тя обяснява как в ранния двадесети век двуезичните жители на чешките земи са изглеждали особено неотзивчиви към националистическите призиви и често са отказвали на преброителите да се определят като чехи или германци. А и защо ли е трябвало да вършат нещо друго? Говорейки с еднаква лекота и чешки, и немски, хиляди хора са използвали сложните си идентичности с максимална ефективност, в зависимост от това дали дадена ситуация би възнаградила човек с германска, чешка или просто неопределена идентичност. Заара изглежда се отнася с известна носталгия към този период, когато двуезичността и променливото чувство за идентичност са били еднакво защитавани от една не-националистическа държава. Но дали едно подобно безразличие, както и неговите евентуални ползи, са имали някога реални шансове срещу напреженията на национализма, най-мощната идеология на миналия век?

Никога няма да узнаем отговора на този въпрос, тъй като Първата световна война го прави безсмислен. Призивът на Удро Уилсън за национално самоопределение, отправен по време, в което войната все още бушува, усилва импулса за възникване на нови национални държави от руините на големите империи – Хабсбургската, Романовската и германската. За съжаление Уилсън няма ни най-малка представа за етническата сложност на Източна Европа, както и за радикално различното разбиране на понятието „нация“, което властва там. Когато обещава на източноевропейците самоопределение, той погрешно счита техните региони за страни с определени граници – като например САЩ или Франция – и счита, че нациите им се определят от споделяното [в една политическа единица] гражданство. А всъщност реалността е, че в Унгария, Галиция или Бохемия различните етнически групи живеят в почти неразривно смешение, а освен това имат претенции към едни и същи градове и села. Например германците и чехите се чувстват еднакво у дома си в Прага; същото важи и за украинците и поляците, населяващи Лвив. А когато централно- и източноевропейските националисти говорят за нацията, те имат пред вид не членовете на политическото тяло, а етническата група, племето, в което човек може единствено да бъде роден и което споделя един и същи език. В Западна Европа и Съединените щати, напротив, нациите са политически общности, управляващи дадена територия.

За хората, които може да са били безразлични [към етническото разбиране на нацията], правителствата на новите държави, създадени след Първата световна война – Полша, Чехословакия, Югославия, Румъния – индоктринират националните си идентичности чрез средствата на общото образование и основават свои собствени колониални общества [диаспори], чрез които да поддържат здраво в националната орбита хората, които са ги напуснали. От друга страна, никой няма нещо против когато напускат хората, „непринадлежащи“ към нацията. Макар формално да се придържа към идеята за свободно придвижване на хора, Югославия например прави много по-трудно напускането на сърби, хървати и словенци (считани за югославяни), като охотно приема напускането на етнически унгарци. Полша с удоволствие казва adieu на етническите германци, като в същото време се опитва да полонизира стотици хиляди украинци от източните си територии.

Никоя от тези нови национални държави не приема евреите, живеещи в техните граници: никъде не им е създадено усещане за принадлежност, навсякъде доминиращата етническа група се надява, че те ще се махнат. Заара ни напомня за отчаяните опити за напускане, правени от множество евреи, често окуражавани от местните власти. Полша обмисля възможността да изпрати евреите в Мадагаскар, докато Румъния обявява 270,000 от своите евреи за лишени от поданство. Ултра-националистическата Чехословашка втора република (1938-39) създава специален Институт за подпомагане на бежанците, с цел да насърчава емиграцията на евреите, чиято собственост след това ще бъде прехвърлена на чехите, прогонени от Судетската област – онази чешка област, която пък Западните съюзници са предали на нацистка Германия. Това са добре известни „бодливи“ исторически въпроси, но тук Заара прави едно забележително непредубедено съждение: „Може ли да се твърди, че Институтът за подпомагане на бежанците се е опитвал да спасява евреите? Или той е колаборационистка организация, улесняваща експроприацията и депортацията на евреите от Чехословакия?“ Вероятно, казва тя, той е бил по нещо и от двете: „В края на краищата, разделителната линия между спасяването, депортацията и експроприацията на чехословашкото еврейско население е била изключително тънка – по същия начин, по който е трудно определима и границата между ‚спасяването‘ и ‚отстраняването‘ на международно ниво“.

* * *

Днес източноевропейските страни се опитват да се противопоставят на имиграцията по същите причини, поради които са се опитвали да се противопоставят на емиграцията преди един век: за да защитят самите себе си като етнически нации, чието съществуване е било заплашвано в хода на вековете, първо от имперски сили като Австрия, Русия и Османска Турция; след това от нацистка Германия и Съветския съюз; а в последно време, както очевидно считат някои – от Европейския съюз. Такава чувствителност по въпроса за чуждата доминация може и да не е нещо необичайно, но етническият национализъм, който стои зад нея, е.

Неговите източници се намират в националните революции, които се разразяват из различни части от Европа преди много поколения. В Западна Европа нациите са конституирани най-вече чрез опозиция срещу местния монарх. Когато в резултат на Френската революция кралят на Франция е свален, законността, или правото да се управлява, е прехвърлено от него (и Божественото) към народа – нацията. Въпросите на културата и езика са от второстепенно значение, тъй като през 1790-те години няма дилема около това какво точно е Франция и дали френският народ има право да владее френската територия. На първо място се намира идеята, че всички французи са граждани с еднакви права.

В Централна и Източна Европа, напротив, националистите [обикновено] се борят срещу някоя външна сила, която е окупирала територията им. Чехите се противопоставят на австрийските Хабсбурги, румънците на турците, а поляците на руснаците. Но с какво право чехите са могли да твърдят, че кралство Бохемия е тяхно? До 1860-те европейските карти показват Бохемия като част от Германия, притисната между Берлин и Виена. Единствената основа за чешкия национализъм е споделената етническа идентичност, изразена най-силно чрез езика. Чешките националисти твърдят, че хората, говорещи чешки език, са дошли в Бохемия векове преди германците, а следователно имат право над страната като нейни първоначални собственици. По същия начин румънците твърдят, че произхождат от римски заселници, а следователно са дошли по тези места по-рано от турци, руснаци или маджари. Тези изблици на чувството за първично племенно притежание и единство се усещат дори и в онова, което по-късно, при Бисмарк, ще се превърне в Германска империя. В ранните години на 19 век германците обитават многобройни малки княжества като Хесен, Хановер и Прусия, и се чувстват дълбоко унижени от присъствието на окупационните френски войски, първо по време на Революцията, а после при Наполеон.

Из цяла Централна и Източна Европа националистите черпят вдъхновение и убеждения от работите на германски философи, на първо място Йохан Готфрид Хердер (1744–1803), който смята, че нациите са етнически единици, обединявани от неща като език и култура. Дори и нациите, които не притежават държави, имат своя мисия и задължение пред Бога и историята. (На немски език връзката между народа и нацията е толкова близка, че двете неща се обозначават с едно и също име: Volk). След като Наполеон е победен през 1815, германското национално движение продължава да се разраства. През същите тези години източноевропейците, които следват в германски университети, възприемат идеите на Хердер. Ако и да живеят като бездържавни поданици на Османската или Хабсбургската империи, те научават от него, че са синове на велики народи, призовани да реализират историческата си съдба. По този начин източноевропейските национални движения възникват заедно с (и по подобие на) германския си събрат, като успяват да постигнат някои малки успехи през следващите десетилетия – чак до големия взрив от 1918, когато Съюзниците ги издигат до ранга на собственици на самостоятелни държави.

Именно такива идеи насърчават представите, че [например] Полша е неделима нация, в която всеки член има определен дълг към цялото. Полският народ споделя единно минало, но няма ясен произход, тъй като етническата нация е нещо като разширено семейство, в което всяко поколение предава идентичността си на следващото. Такива идеи продължават да съществуват и в наше време, което и обяснява защо източноевропейците не могат да си представят как е възможно бегълците от Близкия изток да бъдат напълно интегрирани в собствените им нации. Как е възможно членовете на чуждо племе да се заселят в „нашата“ земя, сякаш изведнъж тя е започнала да принадлежи на тяхното племе?

Но Германия, страната, в която тези идеи са получили форма за пръв път, днес приема голям брой афганистанци, сирийци и други бежанци. Социологът Харалд Велзер онагледява по следния начин промяната в умонагласите на германците, която трябва да се получи, за да има реални шансове новата Willkommenskultur на канцлерката Меркел: „Никой американец не би казал, че човек, емигрирал от Анадола, не е американец. В Германия, страна, която винаги е отказвала да види в себе си страна на имиграция, дори и внучката на един такъв човек би се считала за лице с ‚миграционен произход‘ (Migrationshintergrund).

Ако днес Германия се опитва реално да скъса с дългата си националистическа история, то това се дължи най-вече на Аушвиц и всичко свързано с него. От друга страна това, че източноевропейските страни продължават да се придържат към доминантната форма на национализъм, се дължи на дългата им история на външни потисничества и всички свързани с нея исторически спомени. И в двата случая представите се въртят около геноцида – в първия случай физически, във втория – културен. За Германия бъдещето е свързано със специални задължения към етническите други, защото една друга германска държава се е опитала някога да ги унищожи. За източноевропейците бъдещето изглежда като един вид непрестанна бдителност срещу етническите други, за да бъдат сигурни, че държавите им няма да се изправят пред [културно] разрушение, изцяло или отчасти. Парадоксално е, че именно страхът от разрушение накара някои от тези държави да се присъединят към Европейския съюз след колапса на Съветската империя.

* * *

[…]

Германия не затвори границите си, но, от друга страна, това не се е налагало. Меркел критикува Австрия за това, че е издигнала бодлива ограда по границите си със Словения през февруари, но именно поради тези огради броят на бежанците, влизащи в Германия, намаля рязко – спадайки от повече от 1,000 дневно до около 200.

С един дипломатически ход, който някои наблюдатели сравняват с възстановяване на Хабсбургската империя, Австрия договори съвместна политика с балканските страни за затваряне на „балканския маршрут“ към Европа. Днес бегълците се събират на границата между Македония и Гърция, изправени пред бодливи заграждения, чиято цел е да им попречат да стигнат до Германия. Засега броят им е ограничен. Под натиск от Германия, Европейският съюз се договори с Турция да прекрати притока на бежанци към гръцките егейски острови, както и да приема обратно онези от тях, които все пак са успели да ги достигнат. ЕС предоставя средства за поддържане на турските лагери за бежанци, а освен това помага при подбора на онези сирийци, които могат да се квалифицират за търсене на убежище. Подновени бяха и разговорите за присъединяване на Турция към Европейския съюз.

Но тези облекчения, а може и би и турската кандидатура за ЕС, най-вероятно ще се окажат временни. Карл Копп от независимата организация Pro Asyl казва, че в районите, граничещи със Средиземно и Егейско море има толкова много войни и мизерия, че хората, търсещи убежище, ще продължават да прииждат по всички възможни начини. Единственото нещо, което европейците могат да решават е дали тези хора ще пристигат по техните брегове живи или мъртви. Наблюдателите преценяват, че поне 2 милиона – а всъщност може би около 6 милиона души – са в момента на път, в търсене на убежище. И ако балканският маршрут остане затворен, те ще намерят път през Северна Африка, а след това през Испания или Италия. Австрия вече укрепва допълнително границата си с Италия.

Има основания за надежда, но също и за отчаяние. Ангела Меркел проповядва, че Европейският съюз е богат регион с население от 500 милиона души, който лесно може да поеме бремето на помощта за бежанците. Но в същото време останалите страни-членки не приемат почти никакви бежанци, а всяка следваща терористична атака разпалва ксенофобите още повече. Историята не предлага ясни уроци, но пък съдържа поне едно ясно предупреждение. Бежанската криза след Първата световна война не е била решена, защото през 1920-те години международните граници са били затворени. Но въпреки това решения са се намерили много скоро, заедно с подходящия за тях нов речник: „геноцид“, „Холокост“, „етническо прочистване“. Създадени са и организации за защита на човешките права, но, както виждаме в последно време, конвенциите на ООН, за които липсва международна подкрепа, си остават безполезни. В Европа, както изглежда, единствено Германия е научила уроците от последния век.

Източник

Джон Конъли
Джон Конъли преподава история в университета Бъркли, Калифорния. Последната му книга, издадена през 2012 г., се нарича От врагове към братя: революцията в католическото преподаване относно евреите, 1933–1965.
Други статии от този автор
Посетители: 101

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 1 ден
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 3 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 1 седмица
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици