Каквито и да са резултатите от референдума по Брекзита, то можем да бъдем сигурни в едно: Великобритания няма да бъде превзета от мародерстващи турци, както се внушаваше от привържениците на анти-ЕС-кампанията (ако била гласувала с „Да“), нито пък западната цивилизация ще се срути, както се страхува президентът на ЕС Доналд Туск (в случай на „Не“). Без съмнение ще има икономически и политически трусове, но Великобритания няма да се засили към някаква пропаст, както и да гласува.
Но, ако и всичко това да не означава край на света за Великобритания, то няма да бъдат решени и основните въпроси, около които се въртяха дебатите по Брекзита – а може би дори няма и да им се обърне подходящо внимание. Враждебността срещу ЕС, не само във Великобритания, а из цяла Европа, се подхранва от фрустрации, свързани с недостатъчната демокрация и негодуванието по въпроса за имиграцията. Про-ЕС-кампанията, осъзнавайки, че няма почти никакви отговори, избягваше по принцип и двата въпроса, като се фокусира почти изцяло върху икономически аргументи. Привържениците на анти-ЕС-кампанията бяха също толкова опортюнистки настроени в начините, по които представяха въпросите за демокрацията и имиграцията.
Мнозина от привържениците на ЕС отхвърлят обвинението, че Съюзът е недемократичен, като посочват съществуването на Европейския парламент, чиито членове се избират от всички граждани на ЕС. Но това означава не само да се надценява влиянието на неговите членове по въпросите на европейските политики; освен това то подминава въпроса за общото недоволство. Причината, поради която хората виждат в ЕС недемократична институция се състои не в това, че те не могат да гласуват на изборите в Съюза. Тя е в това, че въпреки изборите те имат само малко влияние върху основните решения, които оформят животите им.
Всеки парламент трябва да представлява един специфичен демос. Европейски демос обаче не съществува. ЕС е опит за създаване на демос отгоре надолу там, където такъв не съществува отдолу нагоре. Ето защо хората нямат усещането, че Европейският парламент ги представлява и ненавиждат бюрократичния процес, чрез който се оформя европейската политика.
Други привърженици на ЕС твърдят, че за такъв елитарен проект би било невъзможно да реагира ефективно на големите кризи като например промяната на климата или глобалната рецесия. Този аргумент поне притежава достойнството да е честен в признанието, че стойността на ЕС се състои в способността му да подмине демократичния процес в името на по-голямото общо благо.
Проблемът обаче се състои в това, че, когато и да е бил изправен пред голяма криза, ЕС не само не е успявал да реагира по последователен начин, но и евентуалната му непоследователна реакция рядко е била от полза за общото благо. По време на кризата с Еврото, ЕС лъга в продължение на месеци, преди да подреже демокрацията в Гърция чрез налагането на решенията на „тройката“ (състояща се от Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд), която по същество пое контрола над икономическата и социална политика на страната и наложи плачевна политика на икономии, включваща орязване на пенсиите и заплатите, повишаване на данъците, уволняване на работници и приватизации на части от икономиката, крайната цел на които беше да се спаси не Гърция, а европейските банки, които бяха ѝ заемали пари.
Или пък да вземем кризата с имигрантите. След месеци на политическа парализа, ЕС в края на краищата реагира – като по същество се освободи от отговорност. Съюзът скърпи поредица от сделки с външни за ЕС страни като Турция, Судан, Йордан и Нигер, обещавайки им огромни парични суми в замяна на задържането на потенциални имигранти за ЕС. Омерзена от неморалността на тези сделки, хуманитарната организация Médecins Sans Frontières [Лекари без граници] наскоро отказа всякакво финансиране от страна на ЕС, отбелязвайки, че не е в състояние да приема пари „от институции и правителства, чиито политики причиняват толкова много вреда“.
Непрекъснатите провали на ЕС пред лицето на такива кризи се дължат не на това, че Съюзът е сковаван от демократичния процес, както внушават някои наблюдатели, а на липсата на демократичен мандат за решенията му, така че той често се оказва политически парализиран.
Но макар ЕС да е фундаментално недемократична институция, то само по себе си напускането му няма да премахне демократичния дефицит. В наши дни е налице едно много по-фундаментално разочарование от основните политически институции – разочарование, което е видимо както на национално, така и на европейско ниво, и което доведе до рязък подем в подкрепата за популистки партии по целия континент.
Основата на това разочарование е стесняването на идеологическите разделения, които някога характеризираха политиката. Днес тя е много повече въпрос на технократско управление, отколкото средство за социална трансформация. Един от начините, по които хората изпитват влиянието на тази промяна е кризата на политическото представителство, като все по-усилващо се усещане за липса на собствен глас, но също и за все по-голяма отдалеченост и корумпираност на политическите институции. Чувството за политическо изоставяне е особено остро сред традиционната работническа класа, чието усещане за изолация се увеличава все повече, докато социалдемократическите партии постепенно прекъсват връзките със своите стари избирателни бази. И докато основните партии се отказват както от класическите си идеологически привързаности, така и от дълговременните си избирателни бази, широката публика изпада във все по-дълбоко разочарование от политическия процес. Пропастта между избиратели и елити се разширява, което пък усилва разочарованието от самата идея за политика. И Европейският съюз се е превърнал в институционално въплъщение на този нов политически ландшафт.
Основната политическа разделителна линия из цяла днешна Европа протича не между ляво и дясно, между социална демокрация и консерватизъм, а между хората, които се чувстват у дома си в – или поне са склонни да се приспособяват към – новия глобализиран, технократски свят, и онези които се чувстват изоставени, изхвърлени и лишени от право на глас. Тези видове разделения са съществували винаги, разбира се. В миналото обаче това усещане за обезправеност и лишеност от глас е можело да се изрази политически, особено чрез организациите на левицата и на работническото движение. Но не и сега. Именно ерозията на тези механизми е нещото, което води до преоформянето на европейския политически ландшафт.
Брекзитът може и да възстанови някаква по-висока степен на суверенитет, но той няма да отговори на този по-дълбок гняв. Приравнявайки гнева от липсата на демокрация с ограниченията върху националния суверенитет, привържениците му само затъмняват реалните проблеми. Опасностите от едно такова приравняване могат да бъдат наблюдавани най-ясно в дебатите около имиграцията. Привържениците на Брекзита твърдят, че, бидейки извън ЕС, Великобритания ще може да контролира границите си и по такъв начин да успокои страховете на хората. „Единственият начин да се обезвредят оръжията на екстремистите и хората, които са истински анти-имигрантски настроени, е да се поеме отново контрол“, твърди [бившият кмет на Лондон] Борис Джонсън, един от основните привърженици на Брекзита.
Но това е невъзможно дори и в такъв случай. Като начало, дори и там, където Великобритания има пълен контрол над имиграционните си политики, тя не е успявала да намали притока им по начините, които би желала. Миграцията към Великобритания от страни, намиращи се извън ЕС, беше през миналата година по-висока от онази, идеща от страни-членки на Съюза (и е била такава през всички години от този век). Нето-миграцията от страни-членки възлиза в момента на 184,000, докато онази, идеща вън от Съюза, възлиза на 188,000. Британското правителство обеща да сведе броя на имигрантите до „десетки хиляди“ и, тъй като не е в състояние да намали броя на хората, идещи от страни-членки, се опитва особено силно да намали броя на ония, идещи „отвън“, включително и чрез въвеждане на специална точкова система, предпочитана от критиците на високата имиграция. Неуспехът да се намалят цифрите указва достатъчно ясно, че освен ако правителството не е готово да изложи икономиката на сериозни рискове, възможностите за ограничаване на имиграцията са ограничени. Обещанията да се намали имиграцията, последвани от неуспех, както правителството го демонстрира, само ще увеличат още повече, а не намалят, враждебността срещу нея.
Нито пък трябва да объркваме отворените граници с липса на национален суверенитет. Нека например разгледаме случая с Испания и ЕС. До 1991 Испания е имала отворена граница към Северна Африка[1]. Работници-мигранти са могли свободно да идват в Испания за сезонна работа, а след това да се връщат у дома. През 1986 страната се присъединява към ЕС и в резултат от задълженията си като страна-членка е трябвало да затвори северноафриканските си граници. Но затварянето на границите не е попречило на работниците-мигранти да правят опити да влязат в Испания. Вместо да го правят по суша, днес те използват малки лодки, с които пресичат Средиземно море. Така е положено началото на „емигрантската криза“.
Испания е упражнявала националния си суверенитет като е държала границите си отворени. Затворените граници са ѝ наложени от Брюксел.
Африкански бежанци се опитват да прескочат оградите на една от испанските анклави в Мароко.
Реалният въпрос е не контролът над границите, а липсата на демократичен мандат за каквато и да е имиграционна политика. Не съществува някакъв железен закон, според който обществеността трябва да бъде неотменно враждебна към имиграцията. Големи части от населението са станали враждебни, защото са започнали да свързват имиграцията с усещането за неприемливи промени. И все пак, въпреки факта, че имиграцията се е превърнала в най-мощният днешен символ за свят, намиращ се извън контрол, както и за невъзможността обикновените хора да имат някакво влияние върху политиките, които засягат животите им, тя не е причината за социалните и политически трудности, които мнозина са принудени да понасят.
Икономическите и социални промени – западането на промишлените отрасли и социалната държава, неизбежните съкращения на социалните разходи, атомизацията на обществото, повишаването на неравенството – в комбинация с различните политически промени, като ерозията на професионалните съюзи и трансформацията на социалдемократическите партии, пораждат у известни части от избирателното мнозинство силно недоволство, преминаващо на моменти в ярост.
Противниците на Брекзита предупреждават за „несигурностите“, които ще се появят с неизбежност в резултат от напускането на ЕС. Онова, което те изглежда не осъзнават е, че за големи части от избирателното тяло именно „несигурността“ е основното за момента чувство, и то е нещото, което мотивира в основна степен враждебността им срещу основните политически институции и ЕС.
Имиграцията не играе почти никаква роля при разгръщането на тези промени. И въпреки това тя се е превърнала в основното средство, чрез което мнозина ги възприемат, най-вече поради начина, по който имиграцията бива представяна в хода на последния половин век от политиците из целия спектър. От една страна политиците признават необходимостта от имиграция. От друга страна те насърчават представата за имиграцията като фундаментален социален проблем. В същото време политиците често изказват презрение към масите, които мнозина разглеждат като непоправимо расистки и неспособни да възприемат някакво рационално гледище по въпросите на имиграцията. Водачът на лейбъристите и премиер-министър Гордън Браун описа в предизборната си кампания пенсионерката Гилиан Дафи като „фанатична жена“, заради тревогите ѝ, свързани с източноевропейските имигранти. Това изказване до голяма степен представлява есенция на презрението, с което елитните политици се отнасят към страховете на малките хора. Тази отровна смесица от необходимост, страх и презрение, е помогнала като да се стигматизират имигрантите, така и да се създаде широка враждебност към либералните елити, заради пренебрежението им към масовите възгледи за имиграцията.
Критиците на ЕС със сигурност са разпространявали вредни аргументи за имиграцията – от предупрежденията на Майкъл Гоув за „турска инвазия“, до плаката с Найджъл Фарадж, озаглавен „Точка на пречупване“. Но привържениците на ЕС са също толкова отговорни за създаването на анти-имигрантския климат. Именно Гордън Браун нарече лейбъристките политики „Британски работни места за британски работници“. Дейвид Камерън пък проведе кампания, насочена против „туристите за социални помощи“, въпреки настояването на правителствения Комитет по имиграцията, че „няма почти никакви свидетелства в подкрепа на т. нар. хипотеза за магнита на социалните помощи като причина за имиграцията сред страните-членки на ЕС“.
На преден план – Найджъл Фарадж, ръководителят на крайнодясната британска „Партия на независимостта“, пред плакат, в който бежанците са представени като абсолютна заплаха.
Горе вляво – също такъв образ, само че от времената на нацистка Германия...
ЕС може и да насърчава свободата на движението в собствените си граници, но в същото време той създава Крепостта Европа – един бастион против имиграцията, контролиран с помощта на гигантска система за наблюдение, с помощта на сателити и дрони, плюс електронни огради и военни кораби. Когато политиките на ЕС се оформят в съответствие с представата за континент, намиращ се под обсада, то чудно ли е, че е налице широко разпространена враждебност срещу свободата на придвижване?
Никоя от страните в дебата не демонстрира желание да разглежда сериозно реалните въпроси, залегнали в основата на идеята за Брекзита. Привържениците на оставането в ЕС по същество избягват дискусиите за демокрацията. А когато все пак засегнат въпросите за имиграцията, то е само за да се съгласят до голяма степен с безпокойствата на отсрещната страна. Миналата седмица заместник-председателят на Лейбъристката партия, Том Уотсън, подкрепи хора от висши представители на партията си, подкрепящи идеята за оставане в ЕС, но също и за ограничаване свободата на придвижването.
Вярно е – в съгласие с лозунга на привържениците на ЕС – че ние сме „по-добре заедно“. Но „по-добре заедно“ не означава просто подкрепяне на институцията Европейски съюз. То означава подкрепяне на хората, живеещи в ЕС – и извън него. Подкрепа например за народа на Гърция срещу наложените от ЕС икономии, а също и за имигрантите, в опозиция срещу „Крепостта Европа“.
Привържениците на напускането, от друга страна, не толкова подхващат на сериозно въпросите за демокрацията и имиграцията, колкото ги експлоатират по опортюнистки, а често и откровено реакционни начини. Свеждайки проблема за демокрацията до бюрократичните структури на ЕС, те игнорират по-широките промени в политиката и икономиката, които водят до засиленото усещане за безгласност сред големи части от електората, и които не могат да бъдат решени чрез простото напускане на ЕС. Като приравняват демокрацията с националния суверенитет и представят граничния контрол като висша форма на суверенитет, те насърчават една изключително тясна, разделителна идея за демокрацията.
Мнозина от лагера на „оставащите“ настояват, че само с гласуването „Да“ за ЕС ще бъдем в състояние да предотвратим триумфа на анти-имиграционните популисти. Мнозина от противниците им твърдят, че само чрез напускането на ЕС ще бъдем в състояние да се противопоставим истински на анти-имиграционните настроения. Никои от тях не са прави. Подкрепата за идеите на популизма е израз на разочарованието от политическите партии и институции, които изглеждат незаинтересувани и неподлежащи на контрол. Игнорирането на това разочарование в името на оставането в ЕС само ще увеличи раздразнението срещу либералните елити, което подхранва популизма. Но също толкова вярно е и че възстановяването на националния суверенитет няма да реши по-дълбоките политически проблеми, които карат хората да се чувстват изоставени и маргинализирани, нито пък затягането на граничния контрол ще премахне причините за намаляването на заплатите или за все по-зачестяващите договори за заетост-от-нула-часа[2]. Те няма да решат и проблемите с невъзможността за намиране на евтини жилища, недостатъчното ниво на здравните услуги, нито пък ще премахнат разочарованието от съществуващите днес основни видове политика. За да можем да се справим с това разочарование, ние трябва да се обърнем директно към неговите източници.
[1] Два града, намиращи се в Африка (Мароко), принадлежат официално към Испания. Днес те са разделени от заобикалящите ги територии чрез гигантски огради. Бел. пр.
[2] Специален вид договори, в които нито работодателят, нито наеманият работник се обвързват с обещания за осигурено минимално работно време. Считат се за силно спорни, поради ниското заплащане, до което водят. Бел. пр
