От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 03 Orban Kazinsky
Ярослав Качински и Виктор Орбан
Фото: Getty Images

 

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

През 2011 Ярослав Качински, водачът на полската Партия на законността и справедливостта (позната под съкращението PiS), обяви, че желаел да създаде „Будапеща във Варшава“. Откак партията му спечели убедителна победа на изборите през октомври, консервативният политик изпълнява обещанието си. Ръководено от протежето на Качински, Беата Шидло, новото правителство на PiS направи всичко възможно, за да подражава възможно най-ревностно на авторитарния курс на унгарския премиер-министър Виктор Орбан: то вече атакува върховния съд, подкопа правомощията на полската гражданска служба[1] и постави под директен правителствен контрол държавните медии. Но за разлика от случая с Унгария, този път Европейският съюз реагира бързо. Водещи фигури в ЕС заявиха, че някои фундаментални демократични ценности са поставени под заплаха от Варшава. А Европейската комисия се оказа достатъчно загрижена от случая, за да открие на 13 януари процедура по „проверка“ на начините, по които в Полша се осигурява изискването за върховенство на закона – безпрецедентна стъпка в историята на ЕС.

Авторитарният поврат в Централна Европа изненада множество западни наблюдатели. Защо, питат се те, това се случва в страни, които след 1989 бяха в авангарда на движението за превръщането на комунистическите диктатури в либерални европейски демокрации? И защо точно Полша, която е единствената сред големите европейски икономики, преминала през Голямата рецесия от 2008 с продължаващ икономически растеж и която е сред най-големите печеливши от субсидиите на ЕС? Онова, което външните наблюдатели често пропускат да видят е, че широкият консенсус относно присъединяването към ЕС в Полша и Унгария всъщност прикриваше дълбоки икономически и културни разцепления – както и един съпровождащ ги манталитет на „победителите вземат всичко“, властващ сред политическите елити на двете страни. Малцина забелязаха очевидния парадокс, че, колкото повече се отдалечаваше времето на държавния социализъм, толкова по-интензивни ставаха антикомунистическите кръстоносни походи на водачи като Орбан и Качински.

И двамата притежаваха безукорни реномета на дисиденти: Качински е бил член, ако и не особено виден, на най-голямото антикомунистическо движение в Централна Европа, профсъюза Солидарност. Годините на личното му политическо оформяне съвпадат със средата на 1980-те, когато Солидарност трябваше да премине в нелегалност и се беше създало усещането, че всеки съратник и дисидент може да се окаже предател. Орбан започна кариерата си като либерал – през 1989 е изпратен със стипендия на Сорос да учи право в Оксфорд (днес той публично осъжда Сорос за това, че насърчава притока на емигранти с цел да разруши традиционните национални държави).

И двамата са спечелили много от специфичния облик на посткомунистическите системи в страните си. В Унгария, както и в Полша, в края на краищата именно наследниците на комунистическите партии въведоха най-важните пазарни реформи. Тези номинално леви партии се изобретиха наново под формата на технократски управления, които са в състояние да извършат най-плавния преход към [участието в] Европейския съюз. Особено в Унгария, самообявилите се социалисти се надяваха да модернизират страната, като изберат „третия път“, подхванат първоначално от Бил Клинтън и Тони Блеър, но в хода на процеса започнаха да изглеждат като поддръжници на един вид шуробаджанашки капитализъм. По този начин левицата постепенно изгуби голяма част от доверието на хората: антикомунистите подозираха, че от приватизациите се възползва най-вече бившата номенклатура, докато работниците се чувстваха изоставени от предполагаемите си представители.

Отгоре на всичко няколко последователни корупционни скандала дискредитираха сериозно както унгарските, така и полските леви партии; последната не спечели нито едно място в Сейма, полския парламент, на изборите от миналата година. И макар че либералните партии, появили се и в двете страни през последните двадесет и пет години, насърчават ценности като толерантност и зачитане правата на малцинствата, те просто идват и си отиват, като оказват само слабо влияние върху онова, което си остава, в социален смисъл, две дълбоко консервативни общества.


Small Ad GF 1

Резултатът от всички тези развития е една много специална политическа ситуация, която няма еквивалент в Западна Европа. Както в Полша, така и в Унгария най-големите партии са в десницата, а много от хората, реално губещи от прехода към капитализъм, които биха били естественото избирателно тяло за някаква реална социалдемократическа партия, в края на краищата подкрепят по-радикалните версии на десницата в двете страни: расистката партия Йобик в Унгария и PiS в Полша. И двете партии обещават повече защита срещу [произвола на] пазара, и двете се радват на силна подкрепа сред селските източни части на съответните страни. И все пак онова, което се случва в Полша и Унгария не е напълно симетрично. Орбан няма конкуренция от страна на крайната унгарска десница, докато в Полша Качински е изправен пред силна опозиция от страна на Християнската демократично-гражданска партия (Platforma), която ръководеше предишното правителство. Платформа винаги се е опитвала да се представя като прозрачна, рационална алтернатива на PiS, надявайки се да привлече социално консервативните избиратели, но заедно с това обещавайки технократско управление и про-ЕС настроени политики. Партията поддържа [идеята за] сериозни ограничения в правото на аборт, но представителите ѝ никога не биха си позволили да атакуват самата идея за „отворено общество“ по начина, по който го прави Орбан („вече не съществува Родина, има само място за инвестиции“), нито пък да се съгласят с Качински, че единствената алтернатива на католицизма е нихилизмът. Но с триумфа на PiS във Варшава днес и в Полша, и в Унгария се предлага един вид токсична идеологическа кашора, която силно напомня за времената на междувоенна Европа: тук и антикомунизмът, и антикапитализмът могат да бъдат комбинирани в едно цяло, и да бъдат оправдани в името на един силно нетолерантен национализъм, основаващ се на „християнски ценности“ които да определят кой в края на краищата е „истински“ унгарец или поляк.

Това обяснява защо тук Европейският съюз не се възприема като неутрален арбитър в сферата на вътрешните конфликти. Платформа, на власт от 2007, беше се опитвала да направи от Полша образцов европейски ученик, в противоположност на онова, което по собствения език на партията е вид „свадлива, хаотична и разхвърляна източноевропейска ‚демокрация‘“. Нейният образован в Оксфорд външен министър Радослав Сикорски обяви в една много известна реч от 2011 в Берлин, че се страхува от немската мощ по-малко, отколкото от немското бездействие, с което на практика помоли Меркел да поеме изцяло ръководството на ЕС. Платформа подкрепяше напълно германската канцлерка по време на Еврокризата. От своя страна Меркел проведе санкции срещу Русия след присъединяването на Крим, въпреки значителната съпротива от страна на германските бизнес-среди. През миналата есен Полша обеща да приеме 7,000 бежанци, с което се разграничи от Орбан и други източноевропейски водачи. По време на предизборната си кампания Качински пък обеща да не приема абсолютно никакви бежанци – и не просто го обеща, но и „предупреди“ сънародниците си, че бежанците могат да носят със себе си паразити и „болести, които са силно опасни и не са били срещани в Европа от дълго време насам“.

Трудно е да се избегне усещането, че Централна Европа изживява 1989 в обратен ход. През онези години мирните революции в името на либералната демокрация се разпространяваха от една комунистическа страна към друга. Днес сме свидетели на появата в региона на един нов Авторитарен Интернационал – с потенциални членове Словакия, Чехия и може би Хърватска, заедно с Унгария и Полша. Удобна илюзия е, че либералните демокрации вършат множество грешки, но в края на краищата винаги успяват да се самокоригират, докато авторитарните режими не са в състояние да признаят грешките си и евентуално биват поваляни от собственото упорито преследване на злополучни политики. Както Орбан, така и Качински извлякоха поуки от предишните си периоди на управление (съответно 1998-2002 и 2005-2007), през които бяха съумели да отчуждят дълбоко големи части от обществата си и да осъзнаят, че някои независими институции, като върховните съдилища, са сериозна пречка пред осъществяването на програмите им. Наблюдателите бяха се надявали, че, ако получат втори шансове за управление, и двамата политици ще се окажат по-малко поляризиращи и по-държавнически настроени. Вместо това се оказа, че те са научили един много по-различен урок: прото-авторитарните управления не трябва да се задоволяват единствено с воденето на културни войни. Освен това те трябва и да превземат по-важните институции като законодателните органи и медиите. И колкото по-бързо се действа в посоката на институционалните преобразования, толкова по-лесно ще бъде и да се отразява критиката, идеща отвън страната. ЕС придава огромна важност на спазването на коректни – тоест бавни – процедурни подходи. Той винаги ще се опитва да постигне консенсус или поне компромис. И способността да се говори по „правилния начин“ с Брюксел – тоест да се изпълнява онова, което Орбан нарича „пауновия танц“, който той трябвало да танцува пред западните публики – предоставя жизнено важно време за укрепването на нещото, което днес Орбан открито нарича у дома си „нелиберална държава“. Това, както можем да си представим, сигурно са били и „научените уроци“, които Орбан е преподавал на Качински по време на частната им среща в южна Полша в началото на тази година.

Нито Орбан, нито Качински изпитват някакви задръжки във връзка с директната измама: по време на предизборната си кампания през 2010, в резултат на която дойде на власт, Орбан никога не беше споменавал, че би желал да промени решително конституцията на страната. Но след това той прокара конституция, поддържана единствено от собствената му партия. По време на полската избирателна кампания от миналата есен PiS говореше за „диалог“ и се придържаше към една предимно икономическа платформа за намаляване на пенсионната възраст и предоставяне на повече социални помощи за семействата. Партията предложи като кандидат за премиер-министър Беата Шидло – една много по-малко разделителна от Качински политическа фигура. На практика обаче както Шидло, така и настоящият президент на страната, политикът от PiS Анджей Дуда, следват заповедите на Качински, който си остава просто обикновен член на парламента. Той е най-силният човек в Полша, но заедно с това изцяло неотговорен за действията на „своето“ правителство. Тази ситуация напомня странно за комунистическите времена, когато решаващата политическа фигура често беше „просто“ генералният секретар на комунистическата партия, а не официалният ръководител на правителството.

Когато ЕС започна да се тревожи за състоянието на полската демокрация, Качински започна да следва правилата на играта, измислени от Орбан, Също като Орбан той се преструва, че конфликтът се върти около ценности, а не около основни демократични институции. Той заклеймява вътрешните си критици като врагове на нацията – „поляци от най-лошия сорт“ – които били генетически предразположени към измяна. Външният му министър се надсмива над визията за „ново смесване на културите и расите – някакъв нов свят на велосипедисти и вегетарианци, които … се борят срещу всякакви форми на религия“. Нека отбележим, че, според PiS, това бил светът, проповядван от техния конкурент, Платформа, която е изцяло десноцентристка партия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И все пак има важна разлика между стратегията на Качински и пауновия танц на Орбан около ЕС. До кризата с бежанците Орбан никога не беше си позволявал да критикува Германия директно. Той знаеше много добре, че християндемократите на Меркел са основната сила в наднационалната консервативна Европейска народна партия (EPP), която на практика предпазваше Будапеща от критиката на ЕС. Но PiS не е член на EPP; тя е в съюз с торите на Дейвид Камерън и други евроскептични партии. Варшава се опитва да представи идещата от Брюксел критика като нещо, което се диктува от Берлин, а заедно с това експлоатира по циничен начин спомените от Втората световна война, както и един вид [традиционна] образност, представяща Полша като вечен мъченик. Министърът на правосъдието на PiS се опитва да подхване игра на танто-за-танто, като твърди, че на практика германските медии не са свободни, защото са били инструктирани от политиците да не отразяват правдиво нападенията срещу жени в Кьолн през новогодишната вечер на 2016. Засега Германия отказва да играе по същите правила, като оставя всички диспути по въпросите на демокрацията на ЕС. По време на една скорошна визита във Варшава, германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер подчерта позицията на страната си, използвайки цитат от либералния полски философ Лешек Колаковски, който е казал, че „не всеки обича броколи, но това още не е причина да се разваля едно приятелство“.

А междувременно полското правителство обвинява ЕС, че с разследването на възможните нарушения на принципите на Съюза, той не зачитал полското право на суверенитет. Но реалният проблем е не в това, че Брюксел не притежава мандат за защитаване на демокрацията в страните-членки на ЕС; проблемът е в това, че там явно липсват средствата за осъществяването на този мандат. Резултатът от конфронтацията най-вероятно ще се окаже пореден случай, при който ЕС ще изглежда като империалист по амбиции, но импотентен на практика, както се оказа по времената на Еврокризата и във все още продължаващата криза на бежанците.

Брюксел не е снабден с достатъчно добър инвентар за водене на културни войни. Но от него се очаква да защитава ценностите, на които се основава Съюзът. През късните 1990 години, по време на продължителната подготовка за източното разширение от 2004, Австрия и Италия настояваха за въвеждането на механизъм, който да позволява провеждането на санкции срещу страни, нарушаващи тези ценности. По ирония на съдбата първата страна, която се оказа подложена на тези санкции, беше самата Австрия. В началото на 2000-та година австрийските християндемократи влязоха в коалиция с крайно дясната Партия на свободата на Йорг Хайдер. И тъй като тогавашното австрийско правителство не беше извършило нищо, което можеше да се разглежда като нарушаване на базисни ценности, тогавашните четиринадесет останали страни-членки постановиха прокарването на двустранни, до голяма степен символични санкции срещу Виена, като например отказ да се приемат австрийски кандидатури за постове в международни организации. Канцлерът Волфганг Шюсел ловко разпространи впечатлението, че доминиращите френски и особено германски политици се опитват да се нахвърлят върху алпийската република. В края на краищата един комитет от мъдреци, набързо събрани от Брюксел, постанови, че във Виена всъщност нямало нищо истински грешно. Взаимните санкции бяха отменени.

Брюксел се опита да си извади поука от този широко възприеман като катастрофа PR-прецедент. Беше въведена т. нар. „предупредителна фаза“, преди да стане възможно правата на някоя страна-членка, нарушила правилата, да бъдат замразени. Но тази предварителна тревога никога не беше включена в действие, когато през 2010 Орбан започна да изгражда онова, което, на подходящ оруелски език, самият той наричаше „система за национално сътрудничество“. Проблемът, оказа се, е в това, че четири пети от страните-членки трябва да се съгласят, че е налице „риск“ от нарушаване на фундаментални ценности, за да може евентуално да се доведе дадена страна до фазата на предупреждението. За да се стигне пък до евентуални санкции е необходимо съгласието на всички страни-членки. Множество национални лидери ще са на мнение, че неща като посочване с пръст, засрамване и наказване, са малко в повече за сегашна Европа: Брюксел вече има право да казва на страните от Еврозоната какви национални бюджети могат да имат, както и да инструктира някои от тях колко мюсюлмани могат да приемат. А сега ще изглежда така, сякаш той раздава и лекции по демокрация. Орбан вече официално е заявил, че ще подложи на вето евентуалните санкции срещу Варшава.

Но Полша все още не е изгубена.[2] В Унгария партията на Орбан разполагаше с достатъчно места в парламента, за да създаде каквато си поиска конституция, като с това ефективно се защити от обвиненията, че новата „нелиберална държава“ е незаконна. За разлика от нея, PiS на Качински не разполага с достатъчно мнозинство, за да подложи на предизвикателство полската конституция и [по неволя] трябва да продължава да нарушава сегашната. В резултат от това поддръжниците на полската опозиция демонстрират в подкрепа на плуралистката, включваща правата на всички конституция, в чийто широко възхваляван увод се е намерило място както за католически, така и за хуманистки, тоест нерелигиозни, ценности. Поляците са уверени, може би малко прекалено уверени, че тяхното гражданско общество, с дългата му традиция на съпротива срещу всякакви авторитаризми, превъзхожда унгарското (което полският наблюдател Адам Кржемински нарича „незряло“ в сравнение с полското). Десетки хиляди излязоха по улиците през последните седмици, за да протестират, често пеейки националния химн, понякога облечени във фланелки с надписи „поляци от най-лошия сорт“. Координацията се осъществява от KOD, Комитета за защита на демокрацията, по аналогия с KOR – легендарна дисидентска организация от 1970-те. В Полша има много енергична и жива сцена на млади интелектуалци в двадесетте и тридесетте си години, с успешни списания и мрежи, намиращи се вляво от центъра – всъщност някои либерални тукашни групи като Kultura Liberalna и Krytyka Polityczna вече са добре известни из цяла Европа. Отсрещната страна обаче разполага с католически радиостанции и части от църковната йерархия, които открито подкрепят PiS.

ЕС може да се надява, че ситуацията евентуално ще се самокоригира, както го направи Италия след Берлускони. Или пък може да се разиграе окончателния коз на съюза: Брюксел може да започне да преразглежда фондовете, които в хода на годините допринесоха толкова много за полското икономическо чудо (в днешни долари размерите им са по-големи от онези на плана Маршал, заделен някога за цялата следвоенна Западна Европа). В Унгария субсидиите на ЕС – не по-малко от шест процента от тукашния БВП – функционират по същия начин, по който петролът функционира за арабските автокрации: те помагат да се държи народа доволен, като предоставят работни места, особено във връзка с инфраструктурни проекти; нещо повече, те могат да бъдат разпределяни сред „свои хора“, с което помагат да се циментира властта. Антикорупционната служба на ЕС е обвинила Унгария в кражбата на 8,3 милиона долара, които са били предоставени… за антикорупционни мерки.

Остава да се изчака, за да се види какво ще прави правителството на PiS с европейските пари, но при всички случаи пледоариите за ограничаване на европейската помощ не са ограничени от наличието или липсата на свидетелства за директни злоупотреби. Съюзът се основава на принципа за взаимно доверие и, както се уточнява в договорите му, „задължението за лоялно сътрудничество“. Неформалните преговори за следващия голям бюджет на Съюза вече започнаха. Защо да се плаща на хора, които подкопават основите му, за да останат сами на власт? Защо да се купува броколи за хора, които и без това казват, че не го обичат?

Източник

 


[1] Под названието „Służba Cywilna“ (гражданска служба) в Полша са известни членовете на по-високите етажи от полския управленчески апарат. Бел. пр.

[2] Намек за първия ред от полския национален химн. Бел. пр.

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...