Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Дали и как точно договорът от Лисабон все пак ще бъде ратифициран от всичките 27 страни-членки, е след ирландския референдум въпрос за техниците и тактиците в Брюксел. Кардинален политически въпрос това във всеки случай не е. Този договор и без това едва ли има нещо повече от символично значение, доколкото показва дали организираният Европейски Съюз е в състояние да идентифицира важни въпроси и намира съвместни решения. В тази връзка свидетелството на ирландските избиратели не е точно изпълнено с вдъхновение. Същото вероятно се отнася и до по-голямата част от страните-членки.

Нека тогава да оставим нещастния договор в ръцете на техниците и тактиците – и да проверим вместо това кои са реалните въпроси, които ирландският референдум поставя. По-точно казано, става дума за това кои въпроси се поставят за хората като мен, които желаят един силен, ясно очертан глас на Европа в концерта на свободните държави по света. Разпространено е мнението, че за тази цел преди всичко трябва да бъде отстранен дефицитът на демокрация в ЕС. Ирландският въпрос – така се казва – е онзи за празното пространство, което се открива между институциите на ЕС и гражданите на Европа.

Брюксел не е Европа

В това безспорно има нещо вярно – и въпреки това аз виждам основния въпрос не като „да се осмелим на повече демокрация“, например чрез един общоевропейски референдум. Основният въпрос е не този за празното пространство между ЕС и нейните граждани, а за пространството между Европа и Брюксел. Надеждите, които множество европейци свързват както и преди с общите действия на демократичните държави от този континент, не отговарят на реалностите на Европейския Съюз. Съществува едно очевидно нерешимо противоречие между Европа на тържествените речи – и действителния опит с продължаващата скъпа аграрна политика, безкрайното регулиране на банани, краставици, работни предписания и заявленията за субсидии във всякакви възможни житейски ситуации.

За да отстраня евентуалните съмнения: общият пазар е едно важно и добро нещо. Празничните говорители грешат когато се глумят над „простата зона за свободна търговия“; свободите за размяна на хора, стоки и капитал принадлежат към ядрото на живота в откритите общества. Но те не са онова, което имаме пред вид, когато говорим с приповдигнат, изпълнен с очакване тон относно бъдещето на Европа.

Тук се разпознава рождения недъг на организираната Европа, каквато я познаваме днес. Европейската икономическа общност – както преди нея и Европейската общност за въглища и стомана – беше едно принудително решение след пропадането на всички предишни опити да се създаде един политически съюз в Европа. Двама от най-важните основоположници на организирана Европа от 1951 и 1957, Жан Моне и Валтер Халщайн, обявиха принудителното решение за патентно решение. Халщайн с удоволствие говореше за „логиката на нещата“, която в края на краищата ще доведе до една обща Европейска федерална република. Всъщност тази „логика на нещата“ беше една голяма и натоварена с тежки последствия грешка.


Small Ad GF 1

Вече е безспорно, че членовете на Европейската общност от 60-те години – по точно от срещата на високо ниво в Хага през декември 1969 – отново и отново предприемаха опити да обединят в едно мечтаната и реалната Европа. Измислената на времето от големия европеец Етиен Давиньон формула усили съвместната политическа работа. Парламентът, който първоначално – като събрание – беше една незначителна единица, започна да се избира директно и така спечели влияние. Между ежедневната работа в Брюксел и задачите на министерските съвети – и особено между Европейския съюз и правителствените глави – възникна един вид разминаване. Това означаваше от една страна оформянето на една брюкселска култура на висока компетентност и ограничена значимост, а от друга страна изместването на големите теми повече по посока на интернационалните, отколкото наднационалните, комисии. Само понякога, най-вече във връзка с разширенията, Брюксел говореше езика на Европа. Най-важният пример в това отношение са копенхагенските критерии от 1992, които формулираха политическите предпоставки за членство на един ангажиран, разбираем за всекиго език.

За брюкселската култура могат да се кажат много неща. Тя притежава нещо привлекателно, но и нещо изключващо. Към това принадлежи и един определен начин на говорене за Европа, който много се различава от обикновения разговорен език. Не само служители на Комисията и Съвета, но и журналисти, та и многобройни депутати от парламента скоро биват обзети от една смесица от идеализъм и езотерични специални интереси. Интелигентни хора биват убедени, че регулирането на неща като шума на строителни машини са важна стъпка по пътя към желаната Европа. Това обаче не е вярно. В края на краищата в това вярват единствено хората в Брюксел – а останалите европейци се чувстват чужди и откъснати от тях.

Един нов съюз

Възражението, което трябва да се очаква тук, е очевидно: но не трябва ли да продължаваме по веднъж започнатия път? Не е ли Брюксел единствената Европа, която имаме, и за която следователно трябва да се грижим и поддържаме. Не ни ли е необходим за това договорът от Лисабон? Аз вече не вярвам в това. Брюксел не е единствената Европа, която имаме. Освен него имаме и конкурса за песен на Евровизия и Европейското първенство по футбол, процеса от Болоня (процес за уеднаквяване на европейските университети и институции за висше образование, бел. пр.) и – notabene – Европейския Съвет. Никой нормален европеец не смята Швейцария за не-Европа когато тръгне да пътува. Онова, което смятаме за европейско в ежедневието има само малко общо с нещата, за които се храчи бюджета на ЕС.

По-важно е обаче, че брюкселският път не води към Европа. Ние трябва да се разделим от логиката на нещата à la Моне и Халщайн. Може би трябва да се върнем по-назад – към Уинстън Чърчил и европейците от първия час, към Аденауер, Шуман и Де Гаспери. Във всеки случай ние трябва да се върнем отново към основните въпроси. Как Европа може да осигури мир и свобода за своите граждани в светлината на новите заплахи? Това е ирландският въпрос, тоест въпроса, който задават гражданите на Европа.

Отговорът няма да се намери лесно, но той си струва усилието. Трябва да се размисли не върху трескавите опити все пак да се направи по някакъв начин от Брюксел – Европа, а върху едно ново начало. Може би трябва да се говори за един съюз на европейските демокрации, ако думата „съюз“ би могла да се преведе на други езици. Тук става дума за отношението към големите въпроси на мира и свободата. Към това принадлежат външната политика, отбраната, развойната политика, но и вътрешната политика, доколкото тя засяга въпроси на конституцията.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В Брюксел ще кажат: но ние вече правим всичко това. Нещата обаче не стоят така. Да се говори за нещата не означава, че се прави нещо. Освен това е погрешно да се прикачат нови теми към нещо такова като Параграф 235 от стария договор или клаузата Пасерей от Лисабон (клауза, според която едно политическо тяло, което би трябвало да взема решения само със стопроцентово мнозинство, може да ги взема и чрез обикновено мнозинство, бел. пр.) От това няма да излезе нищо. Общият пазар става нещо като допълнение към новия европейски алианс.

Завръщането към изворите, към европейското начало, няма да се случи в институционални дебати. В хода на обновлението е необходимо да се оставят настрана всякакви теории за функционалистко, реалистично и друго съблюдаване. (Тук вече се чувства, че за Брюксел са написани прекалено много дисертации. Една пауза би била добре дошла). Дори въпросът за федерализма не толкова актуален, поне в началото. От време на време една коалиция на желаещите е нещо по-добро от най-малкия общ наднационален знаменател.

ЕС може да остане там, където е

Демократическият Съюз, един европейски алианс, не трябва да се издига върху развалините на съществуващите институции. ЕС може спокойно да си остане там където е. Във всеки случай аз бих препоръчал на изобретателите на новия път да отправят един ясен поглед към Европейския Съвет и свързаните с него институции. Дори само един митнически съюз се нуждае от законови процедури. По централни въпроси обаче удвояването на съдилищата – в Люксембург и Щрасбург – е само от малка полза. И щом вече става дума за удвояване, то би трябвало най-малкото да се провери дали Щрасбург не е добро място за едно ново начало.

Всичко това вероятно няма да се случи скоро – а може би и никога. В ежедневния бизнес Брюксел е по-силен от Европа, а с монопола на пътя Моне-Халщайн са свързани мощни специални интереси. И докато тези интереси побеждават, никой не трябва да се учудва ако надеждите на гражданите остават неизпълнени. Тогава на дневен ред остава ирландският въпрос, тоест как да се намери правилния народ за собствените планове, а като политически въпрос – как може да се достигне желаната Европа.

Източник

Лорд Ралф Дарендорф (род. 1929) е известен немско-английски социолог и политически деятел.

Pin It

Прочетете още...

Пардон, грешка!

Стоян Гяуров, Клаус Офе 19 Ное, 2016 Hits: 7579
С въвеждането на еврото, ЕС се постави в…