Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Престъплението и мълчанието: конфронтацията с клането на евреите в Йедвабне
От Ана Биконт, превод от полски: Алиса Валс
Farrar, Straus and Giroux, 544 pp., $30.00

 

2016 01 Jedwabne 1
Синагогата в Йедвабне, Полша, преди Втората световна война
Фото: Laski Diffusion/East News/Getty Images

 

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Томас Ман е смятал, че всички добри истории са бавни истории. Без съмнение той е мислел за Вагнер, човека, който му е оказал най-силно литературно влияние – но разбира се, и за самия себе си. Действително, в добри ръце бавността може да се възприема като най-точната за истинността скорост. В по-малко сигурни ръце тя може да произведе нещо като максималистки минимализъм: виж например Карл Ове Кнаусгор. Но правилото на Ман е валидно и за други разказвателни форми, като например документалния филм.

Един от най-великите документални филми на последните петдесет години е Шоа на Клод Ланцман. Този най-ужасен от всички възможни филми не започва с някакви натрапчиви образи или заявления, отправяни гръмко от глас зад кадър. Той започва със звука на песен. Един мъж пее първо полска песен, а след това германски марш, докато малка лодка се придвижва бавно по реката Нарва, покрай мирни зелени поляни. Това е, както се оказва, четиридесет и седем годишен оцелял евреин от лагера в Хелмно, който, като тринадесетгодишен пленник и „талисман“ на германците, е пеел същите песни, докато е гребял по същите тези места, за да скубе трева за любимите зайчета на своите господари. Темпото на филма е определяно от темпото на тази лодка. Направлението, нагоре по течението, през води, пълни с пречки, тиня и лъжи, е към истината при изворите на тази река.

Бавността на Шоа е избрана нарочно. Камерата се държи в продължение на дълги моменти върху привидно безизразните лица на свидетели на ужасяващи отминали събития; ние мислим и се опитваме да си представим [нещата], докато те мислят и не могат да преустановят спомените. А освен това е налице и въпросът с превода. Ланцман задава въпрос на френски, преводачът го превежда на полски, а понякога на иврит. Ние чуваме отговора на този език, а след това превода на френски. И през цялото време ние, англоезичните, четем субтитрите. Всичко това би могло да изглежда доста тромаво, но на практика е точно обратното. Ние чакаме отговора, точно както го чака и Ланцман – бил той някакъв ужасяващо-обикновен детайл, безсрамно измъкване или напрегнато отричане. И в процеса на чакане ние оценяваме надеждността на свидетеля, точно както го прави и той.


Small Ad GF 1

Наблюдаваме, например, как цяла поредица застаряващи поляци ухилено демонстрират жеста за прерязване на гърлото, с който някога са посрещали евреите, пристигащи на железопътните станции близо до смъртоносните места. Техниката на Ланцман, както по време на разговорите, така и при следващите ги редакции, е доста подобна на онази, използвана от археолога: внимателно почистване на пръстта, така че находката да бъде показана точно на мястото и по начина, по който е била заровена. Методът имитира целта: онази на абсолютното търсене на истината.

Има много бавност и в Престъплението и мълчанието, авторитетното изследване на Ана Биконт за едно малко клане в градчето Йедвабне от североизточна Полша през юли 1941. Една част от всичко това е обусловена от авторката: необходимо-бавни са стъпките към по възможност най-неоспоримата истина, която може да се открие толкова време след събитията. Друга част е обусловена от читателя: текстът е изпъстрен с имена – някои от тях объркващо-подобни, но чиито притежатели са имали диаметрално противоположни съдби – с места и детайли, които трябва да се запомнят, както и с няколко припокриващи се времеви периоди. Но има и една бавност, която е наложена на читателя от ужасността на темата. През януари 2004 Биконт е показала ръкописа си на Ячек Курон, „теоретикът на Солидарност“, който по онова време преживява последните месеци от живота си. Отговорът му е очевидно обезкуражителен:

„Не знам колко хора ще прочетат това“, тревожи се той. „теоретично аз бях подготвен за цялото нещо, ти вече беше ми разказала толкова много, но дори и така ми се наложи да спирам четенето на всеки няколко десетки страници, толкова непосилно го намирах“.

Дори и онези, които идват при книгата от историческа и географска дистанция, ще се почувстват принудени да снижават темпото. Не става въпрос единствено за преглъщането на отделни изблици на зверска жестокост. Става дума за един по-мащабен въпрос: степента, до която можем да преглътнем истините за безчовечността на човек към човека, и да размишляваме върху техните причини.

Да вземем първо въпроса за цифрите. Невъзможно е да си представим, освен само в най-общи черти, смъртта на шест милиона души. Четенето за Холокоста, гледането на филми за онези фабрики на смъртта, ни изпълват с ужас и състрадание, които често замъгляват ума. Така че, какъв би могъл да бъде „перфектният“ брой на мъртъвците, който да ни позволи да почувстваме големината на масовата смърт, но заедно с това и да я индивидуализираме? В модерните времена това може би е нещо като броя на жертвите при самолетна катастрофа: един край, който е сравнително лесен за представяне, но и индивидуализиран за нас, когато се появят онези снимки и кратки биографии-некролози във вестниците от следващия ден.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В Йедвабне броят на жертвите е невъзможен за точно оценяване. Биха могли да бъдат чак до около 1,500; или, както консервативно е преценил прокурорът, назначен от Института за националната памет през 2000, „не по-малко от 340“. Ако приемем (изключително предпазливата) по-ниска цифра, клането в Йедвабне би било сравнимо с катастрофата на пътнически самолет. Само че сравнението е силно недостатъчно. Дори и ако си представим как капитанът преднамерено блъска самолета, така че това е убийство, а не случайност, остава си следната разлика. Представете си самолетна катастрофа, при която немалък брой от пътниците оцеляват. И докато се влачат травматизирани сред разрухата, членове на екипажа ги пребиват до смърт с тояги, колове и железни пръти, гонят ги до блатата, където те потъват или ги хвърлят с главата надолу в кладенци. Това вече се приближава малко повече до реалността [на Йедвабне].

Евреи са живели в градчето Йедвабне от 1660 насам. В края на деветнадесети век те възлизат на около 80 процента от тукашното население. Около началото на Втората световна война балансът между етнически поляци и евреи се оценява като приблизително равен. Между 1939 и 1944 градчето е окупирано последователно от германци, Съвети (които, след принудителен референдум, го обявяват за част от западна Беларус), отново германци, и накрая отново Съвети. Всеки от нашествениците провежда свои собствени чистки; всеки противо-нашественик, противо-чистки. Каквито и да са били, скритите напрежения между различните населения се оказват силно влошени от тези смени на управлението. Онези, които са сътрудничили при единия режим, са наказвани от следващия; онези, които са се борили срещу него, са награждавани.

Но нещата са още по-сложни: има случаи, при които врагът на моя враг не може да се счита непременно за мой приятел. Така че, макар и много от евреите може и да са се почувствали облекчени от първото пристигане на Съветите през 1939, което ги освобождава от антисемитски настроените нацисти, нахлули малко по-рано през същата година, новопристигналите носят със себе си свой собствен (руски и атеистичен) антисемитизъм: еврейските училища са закрити, Йом Кипур е обявен за обикновен работен ден, а много магазини и бизнеси (които са се намирали до голяма степен в еврейски ръце) – съветизирани.

Нито пък – имайки пред вид параноята на сталинизма – е било в какъвто и да било смисъл сигурно човек да се окаже идеалистично настроен привърженик на съветските власти. Да бъдеш полски комунист е било опасно нещо; да бъдеш полско-еврейски комунист, двойно повече. Сталин е разтурил Полската комунистическа партия през 1937, обявил привържениците ѝ за саботьори и привикал мнозина от тях в Русия, където те са разстреляни.

Когато германците се завръщат в Йедвабне през юли 1941, те сигурно са пазели пресни в паметта си директивите, издадени само няколко дни по-рано, на 29 юни, от Райнхард Хайдрих, по онова време шеф на Главната служба за сигурност на райха:

Не трябва да се създават никакви трудности пред желанията за себе-пречистване от страна на антикомунистическите и антиеврейски кръгове в наскоро окупираните територии. Напротив, такива аспирации трябва да се провокират без да се оставят следи, и ако е необходимо трябва да бъдат подсилвани и поставяни на правилни релси… Целта е да се предизвикат местни народни погроми.

Първият погром в областта се случва във Вонсош на 5 юли, вторият („изключително добре документиран“, по мнението на Биконт) в Радзилов, на петнадесет километра от Йедвабне, на 7 юли, а най-големият – в самия Йедвабне на 10 юли. Не е имало недостиг на местни, „желаещи себе-пречистване“ хора. Евреите са извличани от къщите си и пребивани, закарвани до пазара, за да го плевят с лъжици, принуждавани да съборят една статуя на Ленин и да бягат около пазара с парчета от нея, докато пеят „ние сме виновни за войната“.

Няколко десетки са натикани в една плевня, разстреляни и захвърлени в яма; след това повечето от останалите са докарани в плевнята, която е залята с газ и подпалена. Онези, които успяват да избягат от пламъците или са се скрили преди това, са системно издирвани и избивани. На този ден еврейската общност в Йедвабне престава да съществува. Домовете и магазините им са първо обрани, а след това заети от етнически поляци.

Но кой го е направил? Германците, разбира се. Точно по същия начин, по който германците са извършили и клането от Катин. Имало е съдебен процес по времето на ранния комунизъм, през 1949, на който дванадесет етнически поляци са осъдени за сътрудничество с немците. По-късно има продължение през 1953, както и едно безкрайно разследване, продължило от 1967 до 1974, по време на което прокурорът е успял да разпита цели шестнадесет свидетели, с твърдото заключение, че вината лежи изцяло при германците. (Всичко това съвпада с антисемитската кампания на полското правителство от 1968). Така че тази съчинена история се превръща в утвърдена история в продължение на повече от половин век, ознаменувана като такава на градския площад и публикувана като такава в уебсайта на местното училище.

Нещото, което променя всичко това е публикацията, през май 2000, на книгата Съседи: Унищожаването на еврейската общност в Йедвабне, Полша от Ян Томаш Грос, в която, освен съдебните архиви, се използват широко свидетелствата на Шмул Васерщайн, един от оцелелите след клането евреи, както и на Паметната книга за Йедвабне, съставена в САЩ по спомени на еврейски емигранти от градчето. Заключенията на Грос – че това е „колективно убийство“, че германското участие е само минимално, и че броят на убитите в плевнята е около 1,600 – предизвикват цяла буря от опровержения, насрещни обвинения и яростно безразличие. Официалната реакция е да се пусне в ход разследване, ръководено от прокурора Радослав Игнатиев (от Института за националната памет).

Книгата на Биконт, която започва като журналистическо разследване за Gazeta Wyborcza, е педантично точна в процедурите си, абсолютна в ангажимента към истината и – може би точно поради това – силно отчайваща. Книгата разширява историческия си хоризонт, за да представи отвратителния предвоенен антисемитизъм в Полша – ръководен от католическата църква и професионалните елити – и дори още по-отвратителния следвоенен антисемитизъм (98 процента от евреите в страната са избити, но все още има полски фашисти и „патриоти“, изпълнени от желание да свалят от влаковете пристигащите евреи и да ги избият).

И все пак тесният фокус върху избиването на съседите на това място, през тези години, означава, че механизмите и отличителните черти на антисемитизма са показани още по-ясно и мрачно. Както и по други места, тук евреите са поставени пред всевъзможни неразрешими дилеми. Ако са били насилствено държани настрана от обществото, това е било интерпретирано в смисъл, че са по природа далечни и чужди; ако са се асимилирали, то е било, защото са желаели да подкопаят Полша отвътре. В предвоенна Полша им е било забранено да купуват земя, а след това им е било заявено, че – въпреки многовековното присъствие – тук те са „гости“, без „връзка със страната“.

 

2016 01 Jedwabne 2
Паметник на евреите, убити през 1941 в Йедвабне, Полша, издигнат през 2001 и поруган със свастики десет години по-късно, през септември 2011
Снимка: Artur Reszko/AFP/Getty Images

 

По същия начин срещу тях са обърнати и добродетелите им. Ако възрастни мъже, жени и деца не са се съпротивявали срещу мъжете с оръжия и тояги, това означавало, че са заслужили съдбата си. Ако отчаяно са се опитвали да си помогнат взаимно, и понякога са били откривани в някоя канавка, стиснали бутилка водка, това означавало, че ги ръководи жажда за злато и открадване ризата от гърба на бедния поляк. И ако сега, в началото на новия век, те искат да разкрият какво точно се е случило през юли 1941, то сигурно тук става дума не толкова за търсене на истината, колкото на обезщетения: още едно доказателство за „историческата“ им жажда за злато.

Изведнъж се понасят слухове за изисквания в размер на 65 милиарда долара (откъде се е появила тази цифра? Биконт не обяснява), а значи евреите отново, за кой ли път, се опитват да съсипят Полша. И така отново се заражда новият мит за това „колко отмъстителни са чифутите“. През 2001, когато Биконт е започнала разследването си, пред църквата в Йедвабне все още са се предлагали екземпляри от Протоколите на ционските мъдреци; един полски епископ говори безочливо за „бизнеса с Шоата“; президентът на Американския полски конгрес обяснява как „евреите са решили, че Полша не трябва да бъде Полша, а предградие на Израел“; някой си отец Бартник заявява, че евреите „все още причиняват гнойни рани“; докато Лех Валенса прави безгрижен и силно срамен коментар. Както през 1936 е отбелязал един познански седмичник, неиронично наречен „Култура“, „Еврейският проблем може да съществува дори и ако не е останал нито един евреин повече“.

Едно от широките заключения от разследването на прокурора Игнатиев, което върви паралелно с това на Биконт, идва за нея като шок: а именно „колко всеобща е в този случай тенденцията да се лъже“. Броят на поляците, които са се заклели, че са видели германци да организират и изпълняват клането, с точни спомени за личен състав, униформи и военно оборудване, е такъв, че спокойно може да се говори за масова халюцинация. Всъщност, това би било единственото обяснение, ако не беше дребният детайл, че изобретателните памети правят различните разкази несъвместими едни с други. (В Шоа им сцена, в която група полски селяни уверено разказват как са виждали да пристигат луксозни пътнически вагони, пълни с богати френски евреи, всички облечени шикарно, обядващи във вагон-ресторанта или заети с игра на карти, когато са пристигали на железопътната станция).

Безсрамните твърдения, че нито един етнически поляк не е бил замесен в клането от Йедвабне също идват в най-различни и конфликтни форми. Имало е многократни лъжесвидетелствания, някои от тях от особено мъчителен вид: когато се провежда процеса от 1949, една [еврейска] жена, която се е спасила, като е приела католицизма, е свидетелствала в защита на най-добре известните в градчето убийци, в мълчалива замяна срещу правото да продължи да живее там. Кшищоф Годлевски, кмет на Йедвабне когато Биконт е започвала разследването си, почтен човек, който постоянно се е опитвал да помири непримирими едни с други фракции, ѝ казва: „Естествено е да се избере по-лесната истина“. Той смята – по-скоро се надява – че „по-трудната истина постепенно си проправя път“.

Но по-лесната истина, както открива Биконт, е изключително жилава, особено когато е изграждана върху лъжи, които човек си е повтарял в течение на десетилетия – лъжи, които например оправдават факта, че живеете в къща, която някога е принадлежала на семейство евреи, убити от съседите ви. В Шоа Ланцман нарочно играе ролята на объркан, незаплашителен интервюиращ, който пуши и кима разсеяно, понякога се усмихва, но всъщност не разбира какво точно се е случило преди всички тези години. Понякога обаче тонът му става по-сардоничен – ако и никога ненужно провокативен – както например когато се изкачва по стъпалата в къща, някога принадлежала на евреи в градчето Грабов:

Барбара [преводачката му], кажи на тези хора, че имат хубава къща… Моля, ви, разкажете ми за украсата на тази къща, вратите, какво означава това?... Аааа, евреи ли са я притежавали?... И колко време живеят в нея тези двамата?... Къде са живели преди това?... Забогатели са…

През март 2001 един добре облечен господин някъде в тридесетте си години, който разговаря с Биконт през оградата на улица Пржитулска 7, ѝ обяснява същността на проблема така, както го разбира той: „Евреите притежават позиции в правителството и църквата“, започва той. („Църквата“?)

Защо ровите всичко това? Ами защото е златна мина… Евреите се държат така, сякаш са у дома си, но когато живея в чужда страна, аз не мога да правя каквото си поискам. Не е правилно това, че властите в Йедвабне са позволили на журналисти да изровят еврейската истина. Това не е нашата истина.

Откъде ли може да е придобил тези идеи? Може би от някой като Валдемар Кростовски, свещеник и професор, заместник-ректор на Католическия университет във Варшава. Ето какво казва той, през януари 2003, по ред въпроси: „Защо се говори за цифрата хиляда и шестстотин, въпреки ексхумацията? Ние християните бихме искали да реконструираме фактите. За евреите фактите нямат значение“. Полска истина, еврейска истина; католически факти, еврейски факти. Тази истина, която се търси с надежда някъде нагоре по течението на реката, се оказва вечно изплъзваща се: тя е не толкова единичен извор, колкото набор от влажни течове.

Един от първите отрицатели и обвинители на жертвите, разпитван от Биконт – и според когото германци с пушки собственоръчно са натирили повече от хиляда евреи в плевнята – твърди, че жертвите сами си били виновни „защото не се защитаваха… Поляците щяха да им помогнат, ако бяха се съпротивявали срещу германците“. Неуморимото шаблонизиране означава, че е наистина рядък случай, ако се получи така, че някой поляк не изглежда като пълен лицемер, а евреинът – не като пасивен мъченик. Със сигурност е имало поляци, които са защитавали евреите (около 100,000 души са го правили само във Варшава), а повечето цивилни лица са се държали по-скоро пасивно, отколкото активно; въпреки това „грехът на безразличието“ е не по-малко отровен от други грехове. По същия начин е имало и свещеници, които не са проповядвали омраза, нито са давали духовно разрешение за погроми, макар и да изглежда, че това са били по-скоро низшите чинове в йерархията. Що се отнася до евреите: имало е един, който е отказал да носи бюста на Ленин по пазарния площад; имало е „петима еврейски хулигани“, които са се перчили из градчето все едно им е дадена власт, когато руснаците пристигат за пръв път (но не за дълго); имало е евреи, които са заговорничели и са се борили за оцеляване с всички възможни средства, за да могат по-късно да освидетелстват престъпленията.

Едно от оплакванията на етническите поляци за това как евреите са се държали след като тази част от Полша е била присъединена към западна Беларус е, че те са сътрудничили на Съветите и са предавали поляци. А освен това, че вече не носели подигравки, а били се научили да се подиграват обратно. И по-специално със следния напев: „Искахте Полша без евреи, сега имате евреи без Полша“. Такава дръзка безочливост е била запомнена, разбира се, когато германците са се върнали обратно.

Друг читател, на когото Биконт е показала ръкописа, е отговорил така: „За мен най-трудното за понасяне е не това, че евреите в Йедвабне и околностите му са били избити, а че убийствата са извършени с такава жестокост и това е доставяло такова удоволствие“. Това действително е най-трудната за преглъщане част – онази, която тихичко ви увещава да се отчаете от човечеството, да се предадете на един смут, според който най-вероятно всички сме такива, или способни да бъдем такива, на някакво ниво, там долу. Удоволствието, подигравките, ликуването от клането, а след това безсрамието на жената на убиеца, която се появява на църква в неделя, облечена в коженото палто, което само дни преди това е било носено от еврейка.

Именно това наслаждение от убиването, както и перченето с плячката, ни карат да си задаваме най-трудния въпрос. Можем да разберем най-вероятните причини за случилото се: крайният антисемитизъм на обществения живот, моралното trahison[1] на професионалните класи, особените обстоятелства, при които Йедвабне и околните градчета са били прехвърляни от едни ръце в други по време на войната; вековната омраза срещу онези, които са различни, и така нататък. Това са малките „защо“-та, които ни водят към едно голямо, съкрушително „защо“ – такова, пред което често отказват както езикът, така и мисълта. Като се има пред, че повечето от хората, въвлечени в събитията и от двете страни, са имали и имат религиозни вярвания, или поне са спазвали някаква религиозност, въпросът става още по-гигантски. „Просто не знам къде е бил Бог в този момент“, коментира един поляк-католик, който е спасил, а след това се е оженил, за еврейска жена.

Друг свидетел, след множество усуквания (включващи собственото му саркастично признание, че нещата вече „бяха се развили добре в Радзилов, там бяха се освободили от проблема“), заключава: „И накрая, четвърто, Сатаната дойде в градчето“. Подобно обяснение се дава и по повод на злата воля, лъжите и антисемитизма на един доскоро уважаван полски историк, Томаш Стржембош. Един негов колега и приятел обяснява, че „аферата Йедвабне пробуди някакъв демон в [душата на] този традиционен полски патриот“.

Бог си е взел отпуск за един ден? Сатаната се е настанил в градчето? Пробуждат се демони? За хората с нерелигиозно и по-механистично разбиране за света, обяснението може и да се окаже малко по-лесно, ако и не по-малко мрачно. То най-вероятно ще бъде определено под формата на неща като липса – загуба? – на емпатия, един вид масов аутизъм, както и привикване с баналността на злото. Един поляк, чиято майка е скрила две еврейски деца в деня на клането, си спомня как като момче е вземал пясък от еврейските гробове и камъни от изгорялата плевня, за градежа на основите на семейната им къща:

Всички го правеха. Веднъж намерих една кост и я захвърлих яростно, а мой приятел хвърли в реката череп. Толкова е срамно, когато си мисля за това сега, но по онова време не ни стигаше въображение, за да го разберем.

Но нещата отиват отвъд историческите предразсъдъци, моралното безразличие, плюс пощипването от благата на съседа. Един от убийците се е хвалил в пиянско опиянение, че „за мен един човек не е нищо повече от писък на вятъра“. И така отново се завръщаме към „наслаждението“ в и от клането. Както се изразява последният оцелял водач от Въстанието във варшавското гето, „У човека има нещо, което го кара да харесва убийството“.

Биконт не се занимава с въпроси за природата на злото; вместо това – и правилно – тя е достатъчно заета с описването и документирането на неговите проявления. Окото и ухото ѝ не пропускат почти нищо. Онези лъжици, използвани за плевенето на пазара в Йедвабне, се откриват десетилетия по-късно, при разкопките в плевнята: но когато са намерени, те са изкривени от работата, която някога са вършили. Също като Ланцман, тя почти винаги е неуморно учтива. Тук тя запечатва криволичещата мисъл и думи на една седемдесет и три годишна пенсионирана шивачка, умът ѝ напълно изкривен – или може би по-скоро подкрепен – от ултрадясно-консервативното католическо „Радио Мария“:

Светото писание ни учи, че евреите са племе от усойници, перверзници; те са лъжливи и безбожни. Те са играли номера на самия Бог, ето защо той е трябвало да им изпраща мор. Накарал ги е да се лутат из пустинята в продължение на тридесет години. Не е случайно това, че ги е наказал по тия начини. Знам всичко това отпреди войната, от религиозното ми образование. Всичко помня. На седемдесет и три съм и нямам никаква склероза, макар че не ям маргарин, а само масло, защото маргаринът се прави от еврейски компании.

Последното изречение е едновременно и напълно несъществено, и централно. Когато същата жена е запозната с факта, че Исус е бил евреин, тя отговаря, „Ама какво говорите, той е синът на Бога, това племе няма нищо общо с него. Той не е говорил иврит и изобщо никакъв идиш“.[2]

Или да вземем този инцидент от времето малко след погрома в Радзилов. Една еврейска жена, Чая Финкелщайн, която е избегнала първата вълна от убийства, смело отива при хората, които са го направили, в опит да договори сделка за спасяване на семейството си, дивашки нападнато предишната нощ. Тя е последователно препращана към по-горните началства, накрая към предвоенния водач на селото. Самата тя е покрита не само с драскотини, а и с отворени рани. Става дума, възможно най-просто, за това дали семейството ѝ ще живее или ще загине:

Той прикри раздразнението от появата ми зад учтива усмивка. Разхождаше се напред-назад из стаята. Всеки път когато минаваше покрай бюфета си отрязваше малка филия хляб, слагаше отгоре парчета сланина и спокойно предъвкваше. Изслуша историята ми без сянка от съчувствие. Трябва да е знаел за нападението, може би сам го е разпоредил.

Това е като някаква черна, преобърната версия на ядящия динята Гуров от „Дамата с кученцето“[3]. Човек неволно би се изкушил да нарече тази подробност от книгата на Биконт „литературна“, ако това не би внушавало, че тя звучи като измислена. Но именно такива подробности романистът създава, за да потвърди усещането, че разказваното е истина.

Ако това би било морална притча или комерсиален филм (като онзи, предложен от ветерана-кинематографист Йежи Сколимовски – за доживотната любов между еврейска жена и героичния поляк, който е спасил живота ѝ – докато Биконт го е срязала с обяснението, че „Йедвабне не предоставя идеалния материал за един про-полски филм“), то истината би имала пречистващо въздействие; градчето би се „изправило пред миналото си“, би признало какво се е случило и дори, може би, „продължило напред“. При всички случаи е имало огромно количество обществени полемики и множество истини вече са излезли на бял свят. Биконт твърди – в послеслов към полското, но не и английското издание на книгата си – че „само малко страни могат да се сравняват с нас при разпознаването на призраците от миналото“.

Може би наистина е така. Но много от гласовете в собствената ѝ книга оспорват това твърдение. Тя разказва за резултатите от изследването на полски социолог, че „след аферата Йедвабне броят на антисемитите в Полша се увеличи значително. Защо? Йедвабне изостри нашето усещане за конкурентно страдание“. Отричането на Холокоста си остава: едно изследване от 2002 показва, че само 14 процента от поляците вярват, че в Аушвиц са били избивани основно евреи (90 процента от убитите там са евреи). Самата Биконт – която вече като зряла жена по случайност открива, че майка ѝ е била еврейка – често бива охулвана като „анти-полячка“, „главна еврейска клеветница“ и „журналистическа хиена“. В различни моменти от повествованието читателят се безпокои за сигурността ѝ, например когато тя тръгва сама да разпитва добре известни убийци и семействата им. Исак Васерщайн, синът на Шмул, когото Биконт среща в Коста Рика, ѝ казва през 2001: „Имам само един въпрос към вас. Как може един евреин да живее в Полша?“ Той продължава, „Когато бях във Варшава, отидох в синагогата, за да задам същия въпрос на евреите и никой от тях не можа да ми отговори“.

Градчето Йедвабне, според собствения ѝ разказ, продължава да живее в отрицание. Пътеуказателят към мястото на мъченичеството е бил премахнат; новият паметник на жертвите е бил поруган със зелени свастики и надпис „Те бяха запалими“. Един анти-паметник в чест на етническите поляци, депортирани по време на войната, днес е издигнат на пазара, който някога евреите са били принудени да плевят с лъжици. Двама от основните свидетели и разказвачи на истината са емигрирали в САЩ. (Един от тях, Майор Годлевски, смутено отбелязва, че по антисемитизъм „Йедвабне е нищо в сравнение с Чикаго“).

През средновековието е имало традиция по време на еврейски молитви да се четат дълги списъци с имената на хората, загинали в погроми. Това е довело до създаването на т. нар. „книги на паметта“. Книгата на Биконт е нещо повече от книга на паметта. Освен това тя е и книга за забравата, за зацапването на паметта, за конфликта между лесната, удобна истина и неудобната, трудна истина. Тя е работа, която надраства журналистическия си маниер и източници, за да прерасне в мощно писане на необходимата история.

Когато председателствах журито, което даде на Престъплението и мълчанието Европейската литературна награда за 2011, се появи неочаквана трудност. Книгата беше публикувана на полски език няколко години преди френското издание, което четяха членовете на журито. Дали едно такова закъснение нямаше да се окаже пречка пред получаването на наградата? Замислихме се за момент, докато един умен и учтив (и разбира се, френски) журналист измисли решението. „Това е била полска книга през 2004, но европейска книга през 2011“. Сега, да се надяваме, с появата си и на английски език, тя ще стане световна книга през 2015.

Източник

 


[1] Предателство (фр.) Тук авторът прави намек за една от известните политически книги на двадесети век, „Предателството на интелектуалците“ [La Trahison des Clercs] от френския автор Жулиен Бенда. Бел. пр.

[2] И двата езика са породени едва в модерно време. Бел. пр.

[3] Класическа сцена от едноименната повест на Чехов, в която, малко след като главната героиня Ана Сергеевна и случайният ѝ любовник Дмитрий Гуров са имали интимност, той яде диня, докато слуша изблиците на гузната ѝ съвест. Бел. пр.

Джулиан Барнс (1946) е английски писател, есеист, литературен критик, един от видните представители на литературния постмодернизъм. Лауреат на най-голямата британска литературна награда, „Букър“ (2011).

Pin It

Прочетете още...