DPA
Преди петнайсет години чешкият държавник и драматург Вацлав Хавел писа, че някои чешки политици „признават два вида насилие, геноцид, терор и мафии: единият е по-добър, другият по-лош. По-добрият е пан-славянски, по-лошият ислямски.“ Реакцията срещу сегашната вълна от предимно неевропейски бежанци и мигранти подсказва, че това виждане – основаващо се на страха от непознатото – е все така широко разпространено в Централна Европа днес.
Омразата, откровеният расизъм и едва прикритият копнеж за бежански лагери, оградени с бодлива тел, които изплуваха на повърхността, са, между другото, резултат от дългогодишната толерантност към нетолерантността в Централна Европа. Тази нетолерантност не е сляпа; тя е насочена към хората от други раси, вероизповедания или с други убеждения, които олицетворяват в най-добрия случай някаква абстрактна категория, или, в най-лошия, заплаха.
Тази нетолерантност се подхранва от невежеството. Липсата на преки взаимоотношения с хора от различна култура, раса или религия дава простор за предразсъдъци, митове или зловещи слухове, на които апокалиптичните материали в таблоидните медии придават още по-голяма сила.
Но невежеството не е оправдание. Ние имаме отговорност, продиктувана от традицията, да осигурим поне неотложна помощ, закрила, храна и подслон за бежанците днес. Задължението да помагаш на ближните, наблизо или далеч, е в основата на всяка от трите монотеистични религии; тя е сърцевината на нашата култура; тя е част от нашата идентичност.
Голямо е изкушението с това да приключим всякакви дискусии и да отправим пламенен апел към гражданите да помагат на бежанците. Но в цялата тази история има и още нещо, и Хавел – за когото отговорността означаваше много повече от разгорещена реторика – ще ни помогне да разберем защо.
Правителствата и институциите на Европейския съюз днес трябва да си зададат въпроса не само дали изпълняват отговорността си да осигурят неотложна помощ на бежанците. Те трябва да си зададат въпроса дали са направили достатъчно, за да предотвратят създалата се ситуация, например като се намесят, за да бъде ограничен конфликтът в Сирия. Те трябва също да се замислят дали са изпълнили отговорността си да защитят външните граници на ЕС от масовата миграция, която разми различията между тези, които бягат, за да спасят живота си, и онези, които търсят по-добри икономически възможности.
Европейският съюз трябва също да намери компромис между членовете си, които не са на едно мнение дали отговорността на съюза предполага постоянно жителство или гражданство за някои или за всички бежанци. И по този въпрос някои западноевропейски страни имат много по-позитивно становище от мнозинството в Централна Европа. Но да го припишем на незрелостта на централноевропейските демокрации би било твърде лесно.
Проучвания на общественото мнение сочат, че повечето от жителите на Централна Европа не са враждебно настроени към мигрантите по принцип. През последните няколко десетилетия голям брой имигранти навлязоха в този регион и, с малки изключения, не се сблъскаха с расизъм или дискриминация. Бързо развиващите се икономики и стопяващото се население в региона имат не по-малка нужда от млада, евтина работна ръка, отколкото Германия.
Въпреки това перспективата за приток на голям брой имигранти от Близкия Изток и Африка на юг от екватора не буди възторг в Централна Европа; централноевропейските държави впрочем настояват да могат да избират не само колко бежанци ще приемат, но и кои точно. Това искане стана повод за обвинения в „дискриминация“ и „липса на солидарност“. На страните от Централна Европа бе казано, че трябва да поемат своя дял от отговорността за пристигащите бежанци, ако не доброволно, то в резултат на дипломатическо извиване на ръце или по нареждане отгоре. Като че ли сблъсъкът между тесногръдия шовинизъм и широко скроения хуманизъм заглуши здравия разум.
За да внесем повече яснота в дискусията, би било добре да си припомним позицията на Хавел по тази тема. Инстинктивната му реакция би била да помогне, което е намерило израз в убеждението му, че да приемеш някого, който „бяга от война, бедност или страдание“ е „въпрос на фундаментална, универсална човешка солидарност“.
Но това не означава, че Хавел би бил готов с отворени обятия да приеме всички, които искат да се заселят в Европа. Някои от причините за това са практически – едва ли бихме могли да „вместим“ в Европа всички онези, които са недоволни от режимите в собствените си страни.
Друга причина обаче се корени в принципа за отговорността. „Не мисля, че би било излишно да напомним – може би деликатно – на хората в тоталитарните държави, че биха могли да предприемат нещо срещу тоталитаризма в собствените си страни, вместо просто да бягат от него – заявява през 1986 г. Хавел, по онова време най-изтъкнатият антикомунистически дисидент в Чехословакия. – След като настоявам хората на Запад да не мислят единствено за собствените си интереси и да постъпват така, както всички трябва да постъпваме – с други думи сякаш сме непосредствено отговорни за съдбата на цялото общество, – то не виждам причина да не изисквам същото от хората, които живеят в тоталитарни държави.“
Хавел признава, че това изискване (което може да бъде приложено и към хора, бягащи от други режими) е „сурово“; три десетилетия по-късно обаче то е все така валидно. Лесно е да се каже и по-трудно да се направи, но проблемите на дадена страна или регион – независимо дали са икономически или политически, – могат да бъдат решени единствено на място.
Когато става въпрос за Централна Европа, има и друг фактор, който работи срещу готовността да се приемат бежанци: регионът не носи бремето на имперската вина. За Хавел чувството у бившите европейски колониални сили, че трябва да изкупуват вината си за някогашното подтисничество, води до „интелектуална безизходица“. Както той казва, „ще си помогнем най-добре един на друг ако изоставим преструвките и, оставайки верни на себе си, просто се уважаваме и зачитаме такива, каквито сме.“
Мислейки за бъдещето на Европа, Хавел често разсъждава за необходимостта от етос, който да бъде двигател за интеграция. Сегашната бежанска криза може да се превърне в семето, от което ще поникне и изкласи такъв европейски етос. Но Хавел надали би се съгласил, че то може да бъде посято и още по-малко да пусне корени по нареждане.
Преведе от английски: Юлия Гешакова
