Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2014 06 Pustet buchЗабелязали ли сте, че гръцката криза практически не се разглежда в балкански контекст? Западът не можеше да предотврати кризата, но би могъл поне да си даде сметка какво се задава. Достатъчно беше да се отърси от традиционния си филелинизъм, който е сляп за османското и дори за византийското минало на Гърция и гледа на тази страна изключително в ретроспективата на античното й минало. Да не говорим, че днешните гърци само губят от това сравнение. Истината е, че те стоят по-близо до балканските и ориенталските си съседи, отколкото до Софокъл и Платон. Югоизточна Европа, Балканите са огнището на гръцката криза, а не античният полис.

Какво е Югоизточна Европа? Въпросът, който стои в началото на масивния том, работа на германския Институт за Югоизточна Европа и виенския Институт за източноевропейска история, идва да напомни не само за противоречивата и бурна буквално до наши дни история на този регион, но и за трудността да бъде еднозначно обхванато неговото етническо, културно и социално многообразие, дори географските му граници. Това прави относителни всички обобщения за Балканите. Картината се усложнява и от закъснялото откриване на Югоизточна Европа (особено в балканската й сърцевина) от Запада през XIX век, което авторите сравняват с паралелното навлизане във вътрешността на Африка и Океания. Към това се добавят неисторичният поглед – демонстриран в гръцкия случай – и просто недостатъчното познаване на региона.

„Югоизточна Европа е най-диференцираната в езиково и културно отношение част на Европа“, в чиято история оставят следи четири империи – Римската, Византийската, Османската и Хабсбургската; това е и единственият регион, където си дават среща трите големи религии – католицизъм, православие, ислям. Според реконструкцията на авторите понятието „Югоизточна Европа“ е употребено за пръв път от виенския славист Бартоломеус Копитар през 1813. Върху него обаче се наслагват „Балканите“, едно название, което българите използват без притеснение, но за което хървати и словенци не искат и да чуят. Нищо чудно, че то придобива (и все още има) пейоративен оттенък в Европа, която концентрира в него всички негативни качества, свързвани с една недолюбвана периферия; терминът „балканизация“ е продукт на тази позиция. В своята нашумяла книга Балкани и балканизъм (1997) българо-американската историчка Мария Тодорова отива в другата крайност и отрича понятието „Балкани“, виждайки в него пример за стигматизирането на Югоизточна Европа; „балканизмът“ е регионалният събрат на заклеймения от Едуард Саид „ориентализъм“.

Централно място в изследването на германските учени заемат категориите нация и национализъм. Авторите подчертават, че почти всички съвременни страни в Югоизточна Европа се самоопределят като национални държави през стремежа на преобладаващия етнос да се наложи като доминиращия „държавен народ“. Единственото изключение е Босна и Херцеговина, където никоя етническа група не съставлява над 50 процента от населението. Идентификацията със собствената нация доминира на Балканите, ала това не е характеристика, присъща само на този регион в Европа.

Раждането на нациите в Югоизточна Европа е част от един общоевропейски процес. Интересно е наблюдението, че тъкмо в това отношение Балканите не са били сред изоставащите. Авторите дават за пример Паисий Хилендарски, чиято патриотична История славянобългарска излиза през 1762 – изненадващо рано в европейския контекст на националистическо пробуждане. Независимостта на Косово показва, че започналият през XIX век процес на национално обособяване все още притежава голяма динамика. От днешната фиксация върху съдбата на нацията и националната култура авторите заключават, че „процесът на утвърждаване на националното все още не е напълно приключен и сякаш затова се нуждае от периодично публично утвърждаване“.

Понякога по най-примитивен начин. Спомнете си помията от шовинистична злоба, която се изля преди няколко години в България върху двама млади историци, един австриец и една българка, които се опитаха да прецизират историческото значение на Баташкото клане. Австриецът, проф. Улф Брунбауер, днес е директор на Института за Югоизтока, и е един от дузината автори на рецензирания труд.

Същевременно в често екзалтираните опити да се изтъкне величието на собствената нация се отразяват „безсилието и маргинализирането на балканските народи, подсилвани от игнорантността на онези, които често определят съдбините на региона, без изобщо да го познават“. Редица националистически изцепки, подчертават авторите, се обясняват тъкмо с пренебрежението на Европа. Но всичко това става днес под свода на една доминантна цел: присъединяването към ЕС. При всички демократически кусури прогресиращата балканска интеграция в ЕС позволява на авторите да обобщят, че „налагането на демокрацията в Югоизточна Европа е един успешен проект“.

По мнението на германските историци развитията през последните години правят употребата на понятието Югоизточна Европа все по-проблематично, „тъй като все по-малко неща, изглежда, свързват отделните страни“. Едно от тях – ако освен географията има още нещо, което свързва Добрич и Дубровник – е историческото наследство, другата централна аналитична ос в този колективен труд. Колко важна е реалната или въображаема връзка, например с античното наследство, демонстрират днешните славянски македонци, които, притиснати между албанци и гърци, претендират, че произхождат от „старобалканския, неславянски македонски народ“. В действителност структурната близост на днешна Югоизточна Европа с античния свят е много крехка, четем в сборника.

Много по-осезаемо е византийското наследство като религиозно-културен фактор, и още повече – османското, що се отнася до материална култура, семейни структури, език, кухня, музика, архитектура. Разпространената в много части на Югоизточна Европа вътрешна дистанцираност към държавата също трябва да се разглежда в светлината на византийското, и още повече на турското наследство. „Фактическата дискриминация на гяурите в Османската империя, липсата на възможности за политическо участие, слабото присъствие на държавата в планинските райони, злоупотребите с властта и корупцията, както и периодичните прояви на насилие от страна на властите при събирането на данъци и набирането на войници отчуждават хората от османската държава и оставят трайни следи в политическата култура на балканските народи.“ Само привидно парадоксален е фактът, че въпреки тази отчужденост хората в Югоизточна Европа продължават в повечето случаи и до днес да очакват решение на по-големите си проблеми от държавата; в това отношение корените на балканския манталитет отиват по-надълбоко от близкото социалистическо минало, както често се мисли.

История на Югоизточна Европа от ранното Средновековие до наши дни е един компетентен, подробен и задълбочен труд на най-високо научно равнище. Тъкмо на този фон българският читател усеща липсата на отделни статии, да кажем, върху историята на ромите в Югоизточна Европа, на македонския въпрос, защо не на битовата и популярната култура. Но тези забележки са само драскотини върху повърхността на един солиден труд, белязан и от подчертан стремеж към балансирано, неемоционално представяне на сложната и спорна балканска история. Как например е отразен въпросът за съдбата на евреите в българските земи през Втората световна война? С две изречения: в първото се казва, че България успява да спаси своите евреи, във второто – че българските окупационни власти депортират 14 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония. Този сборник е най-меродавната днес работа върху историята на Югоизточна Европа на немски език.

Geschichte Südosteuropas. Vom frühen Mittelalter bis zur Gegenwart.
Hrsg. von Konrad Clewing und Oliver Jens Schmitt. Regensburg: Pustet, 2011

Стоян Гяуров
Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).
Други статии от този автор
Посетители: 77

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • анатоли кирилов писа Още
    Я опитайте пак, г-н... преди 2 часа
  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 1 ден
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици