Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Един призрак се носи над Европа: призракът на безработицата. При последното преброяване в страните-членки на ЕС имаше около 25 милиона безработни – увеличение с два милиона в сравнение с предишната година.[1] Това са повече от десет процента от работната сила, а в някои от страните ситуацията е значително по-лоша. На върха на списъка е Испания с 25 процента безработни, следвана от Гърция, с почти 23 процента. Особено тежко засегнати са младите. В Гърция и Испания повече от половината работна сила на възраст под 25 е без работа. Нивото на младежка безработица в целия ЕС се движи около 22 процента. И няма изгледи за скорошно движение нагоре.

В същото време неонацистките партии са открито във възход. В Гърция, движението „Златна зора“ се изстреля отникъде до получаване на 21 места в законодателното тяло на майските избори и 18 при подновените избори няколко седмици по-късно, привличайки почти седем процента от гласовете. Знамето на партията е в черно, бяло и червено, като онова на първоначалната нацистка партия в Германия, плюс подобна на свастика емблема в центъра („Златна зора“ отрича каквато и да било прилика и твърди, че символът бил „гръцка река“). Тя не само изказва открити заплахи за насилие срещу парламентарните депутати, които се противопоставят на нейните политики, но беше въвлечена и в множество насилствени инциденти из цяла Гърция. По време на кампанията телевизионните зрители бяха изправени пред спектакъла на един партиен говорител, който нападна две жени-политички по време на дебат, излъчван на живо. През 2012 предизборният лозунг на партията беше „За да можем да изчистим тази страна от мръсотия“.

„Златна зора“ не е единствената открито неонацистка партия, спечелила напоследък широка поддръжка. В Унгария, „Йобик“, основана през 2003 г., използва знаме, подобно на онова на движението „Кръстосани стрели“, което е поставено на власт в Унгария от германските окупатори през 1944 и е избило толкова много евреи, че дори полицията, заета основно с „вдигане“ на евреи за депортация в Аушвиц, се е оплаквала заради многото мъртви тела, захвърлени по улиците на Будапеща. На изборите през 2010, кандидатствайки под лозунга „Унгария принадлежи на унгарците“, Йобик се изстреля от нула до позицията на трета партия в национален мащаб, като си осигури 16,67 процента от гласовете. Тя е в тесни връзки с полувоенната организация „Унгарска гвардия“, поставена извън закона през 2009 чрез съдебно решение, което продължава да бъде игнорирано. Една от нейните политики е изискването за преразглеждане на договора от Трианон, чрез който, според мирните споразумения от края на Първата световна война, размерите на Унгария са намалени с две трети, с цел да се създадат реални държави-наследници на империята. Йобик иска връщане на голяма част от старата територия и осъжда основните унгарски политически партии за това, че не са се възползвали от колапса на Съветския съюз, разпадането на Чехословакия и Балканските войни, за да го направят през деветдесетте години.

Антисемитизмът е една от най-очебийните отличителни черти на водещите членове на Йобик. Един от техните депутати наскоро повдигна в парламента въпроса за обвиненията в ритуално убийство, отправени към 15 евреи през 1882! година, за предполагаемо убийство на християнско момиче малко преди Пасхата. В тогавашния процес евреите са били оправдани, но въпреки това депутатът продължава да твърди едно и също: „Еврейството и ръководителите на страната бяха тежко замесени в този процес“.

За една дама, специалистка в областта на правото, която малко по-късно беше избрана в Европейския парламент от листата на Йобик, се твърди, че отговорила на критики със следната тирада: „Бих била много доволна, ако онези, които наричат себе си горди унгарски евреи, биха си поиграли с малките си обрязани пишки, вместо да ме чернят. Хората като вас са свикнали да виждат как хората като нас застават мирно и се присвиват всеки път, когато се изпърдите. Моля най-учтиво да осъзнаете, че това време е отминало. Ние вдигаме високо глава и няма повече да толерираме в страната си вашия терор. Ще вземем страната си обратно“.

Контролен център

Златна зора и Йобик са може би най-радикалните сред партиите, навлезли в основното политическо русло на страните си, но налице са много други признаци, че икономическата криза е подпомогнала появата на повишена подкрепа за крайната десница из цяла Европа. Във Франция, Националният фронт спечели 18 процента от гласовете в тазгодишните президентски избори. Платформата му включваше, в различни моменти от кампанията, подновено въвеждане на смъртното наказание, репатриране на емигранти и въвеждане на митнически граници, което означава, че Фронтът би искал Франция да напусне ЕС. Дългогодишният му водач, Жан-Мари льо Пен, баща на сегашната лидерка Марин льо Пен, многократно нарича Холокоста „дребен детайл“ в историята на Втората световна война. В Италия, изборът на Джани Алемано за кмет на Рим през 2008 беше приветстван о тълпите с викове , „Дуче! Дуче!“ и ръце, изпънати за фашистки поздрав.

Всичко това напомня по обезпокоителен начин за предишната депресия, която застигна Европа през 1930-те и доведе Хитлер на власт. Коментаторите не закъсняха да отбележат приликите. Национално унижение от вида, за който Йобик твърди, че е било изпитано от Унгария след договора от Трианон, е било изпитвано и от нацистите, чрез суровите ограничения, наложени върху Германия по същото време чрез договора от Версай. Масовата безработица също е отличителна черта на германското общество през ранните 1930 години, като кривата на изборната подкрепа за нацистите се надига паралелно с кривата на процентите на безработица. Нацистите също обвиняват централните политически партии за катастрофалното състояние на икономиката, а динамиката им се оказва особено привлекателна за младите (хората, гласуващи за първи път, са преобладаващо мнозинство сред онези, които подкрепят нацистите по време на изборите).

Териториален експанзионизъм, икономически протекционизъм, атаки срещу правата на малцинствата, антисемитизъм, полувоенно насилие и подстрекателска реторика – всичко това са отличителни черти на нацистката партия, както и на много други фашистки партии, които избуяват из цяла Европа през междувоенните години. Изглежда, че те са се появили отново с обезпокоителна внезапност в ранния двадесет и първи век, докато икономическата криза затиска континента.

Необходимо е обаче да бъдем нащрек с лесните исторически паралели. На първо място, въпреки повърхностните прилики, ситуацията в Германия от ранните 1930 години е много по-различна от настоящата. Безработицата тогава е била далеч по-голяма, с най-малко 35 процента от работната сила без работа. И макар подобни цифри да водят до мисълта, че по неизбежност мнозина от поддръжниците на нацистите са били без работа, реалната политическа сила на безработните е била комунистическата партия, която продължава да получава все по-голяма изборна поддръжка през втората половина от 1932, като в същото време нацистите губят собствената си (именно изборната им слабост е решаващата причина, поради която консервативните политици от онова време смятат, че са в състояние да ги контролират и така се съгласяват с назначаването на Хитлер за райхсканцлер и глава на коалиционното правителство през януари 1933 – една от най-големите политически грешки в цялата съвременна история).

Безработицата не се превръща директно в политически екстремизъм. По-често тя води до апатия. Наблюдателите в Берлин от ранните 1930 години говорят за младежи, прекарващи времето си в безцелни разходки с градското метро, целодневни игри на футбол в парковете или просто седене вкъщи. За малка част от тях политическата активност, свързана с насилие, действително се превръща в отдушник, но това касае колкото левите, толкова и десните. В днешна Гърция мнозина от безработните поддържат Сириза, динамичната нова партия на радикалната левица. Безработицата и икономическата криза подкопават базата на центристките партии по същия начин, по който са го правили във Ваймарската република, но също като тогава те подхранват растежа на радикалните партии и в двете крайности, а не само онези отдясно.

Там където процъфтява екстремизмът, политическото насилие никога не е далеч, а желанието за възстановяване на обществения ред често може да се оказва изгодно за крайно десни политици, които, също като Хитлер, обещават да сложат край на хаоса по улиците, макар че – също като Хитлер – те може и да са основната сила, намираща се зад този хаос. Не е учудващо, че голяма част от атинските полицаи – може би около 50 процента – са гласували за „Златна зора“ по време на изборите от 6 май 2012.

И все пак, ако се разгледат страните, в които крайно десни партии днес печелят поддръжка, бързо става ясно, че връзката между високите проценти на безработица и възходът на екстремистките партии не винаги е очевидна. Къде например е неофашисткото движение в, да речем, Испания – страната с най-висока безработица и, преди всичко друго, с най-високата безработица сред младите хора в Европа? Въпреки продължаващите опити да се тачи паметта на Франсиско Франко, убийствения диктатор, който управляваше страната в продължение на десетилетия след гражданската война от 1930-те години, неофашистките партии тук са почти невидимо дребни, а двете основни партии от дясно и ляво все още успяват да печелят почти три четвърти от гласовете в общите избори.

От друга страна, във Франция, където крайната десница е забележително успешна от гледна точка на изборните резултати, има само сравнително ниска и доста стабилна степен на безработица, около 10 процента. Нещо повече, изборните успехи на Националния фронт започнаха преди настоящата криза; същото може да се каже и за пост-фашистките политики в Италия. Навсякъде другаде, точно когато степените на безработица започнаха да се покачват, крайно десните партии започнаха да западат, както се демонстрира от примера на Британската национална партия тук във Великобритания.

Много неща зависят от мястото на миналото в политическата култура. Историята никога не се повтаря буквално и главната причина за това е, че хората знаят какво се е случило последния път. По тази причина те променят поведението си, за да предотвратят възможността миналото да се повтори отново. Това е най-очевидно в Германия, където неонацистките партии са забранени, а отричането на Холокоста е противозаконно. Процентите на безработица в Германия са сред най-ниските в Европа, но дори и ако не биха били такива, евентуалният възход на неофашистки партии до изборни успехи би бил предотвратен от мнозинството и най-вероятно би довел до законова забрана.

Там, където паметта за убийствени конфликти е сравнително скорошна, както е в Испания, желанието да се избегне повторението на всичко това е много силно. Огромното мнозинство от гърците – включително и ония, които гласуват за Сириза – все още желае да остане в Еврозоната, така че те избраха приемливо центристко правителство, вместо да се обърнат към крайната десница при последните избори. Основните въпроси са не онези, повдигани от неофашистите, а прозаичните предизвикателства, предизвикани от орязването на бюджета, повишаването на данъците и загубата на работа.

На нивото на повърхността

Крайната десница осъзнава реалността на историята също толкова, колкото и всички останали, а може би и още повече. Тя разбира колко лесно е за останалите партии да й отнемат политическата легитимност, като я етикетират като нацистка. Ето защо всички днешни движения от крайната десница, или поне онези от тях, които се интересуват от печеленето на привърженици, отхвърлят етикети като „неонацисти“ или „неофашисти“ и се приспособяват към условията на днешната демокрация, поне на повърхностно ниво.

Често те изпращат до избирателите си двойни съобщения – от една страна дистанцирайки се от фашисткото минало в речите и програмите си, а от друга, намеквайки за него във визуалните си послания и публични ритуали. Голяма част от неофашисткото послание се състои в отричане на политическата система, която неговите лидери обвиняват за настоящата криза, така една важна част от неговата привлекателност се състои в протеста. А какъв по-добър начин за протестиране против парламентарната демокрация и основните политически партии от развяването на знаме със символ, напомнящ за политическа организация, която е отхвърляла всичко това по добре известни начини?

От друга страна, полувоенното насилие, така характерно за масовите фашистки движения от междувоенните години поне засега не изплува отново в някакъв голям мащаб, а партиите от крайната десница не разглеждат масовите улични маршове на щурмови команди като своя централна политическа тактика. В сравнение с времето непосредствено след Първата световна война, когато толкова много мъже по улиците на Европа са носели униформи, днес ние живеем в едно предимно цивилно общество и неофашизмът е принуден да се приспособява към това.

В повечето европейски страни неофашизмът се е приспособил чрез фокусиране върху нови въпроси, оставяйки в миналото старите елементи на антисемитизма, териториалната експанзия, милитаризма и корпоративната организация на икономиката. Понякога тези неща проблясват откъм задния план, но те не са централни платформи на неофашистките партии. За почти всички от тях водещ е въпросът за имиграцията, понякога смесен с утвърждаване на християнски ценности в противоположност на исляма (далечен отзвук от враждебността на германския нацизъм срещу различните църкви), както и хомофобия (при това днес този въпрос е далеч по-силно представен, отколкото е бил при фашистите от 1920-те и 30-те години, може би като реакция против повсеместното узаконяване на хомосексуалността).

В същото време, в някои случаи, като например Партията на свободата на Геерт Вилдерс в Холандия, крайно десните партии, в опитите си да оправдаят собственото очерняне на мюсюлманите, независимо дали имигранти или не, се стремят да представят себе си като защищаващи основни демократични ценности, като например свободата на словото, обръщайки по този начин принципите на демокрацията срещу самите тези ценности. Докато ислямистите могат да настояват за цензура на карикатурите, осмиващи пророка Мохамед, ислямофобите могат да спечелят значителна поддръжка чрез настояването, че говорят от името на западните ценности на толерантност и откритост. Не е случайно това, че партията на Вилдерс се нарича Партия на свободата. В същото време Вилдерс показва истинските си цветове като призовава за забрана на Корана в Холандия, спиране на строежите на нови джамии и приключване на каквато и да било имиграция от мюсюлмански страни.

Както пише хитлеровият шеф на пропагандата Йозеф Гьобелс след падането на Ваймарската република, „един от най-добрите вицове за демокрацията ще си остане това, че тя предостави на най-смъртоносните си врагове средствата, с които да бъде разрушена“. Важно е демокрацията от ранния 21-ви век да не се оставя да бъде подкопана от онези, които не споделят нейните ценности, но в замяна на това се възползват цинично от нейната реторика.

Ислямофобията, както се показва от политиките на холандската партия на свободата, е тясно свързана с враждебност срещу имигрантите, сред много други неща. Но имиграцията не е належащ въпрос в Унгария, където тя е минимална, и така Йобик насочва враждебността си срещу групи, намиращи се вътре в самата Унгария, най-вече циганите, които тази партия портретира като причина за голяма криминална вълна. Общините, в които партията е силна, са съставили специални групи от „активисти“ за борба срещу „циганската престъпност“, с резултати, които едва ли се нуждаят от особено разшифроване. Йобик изисква циганите да бъдат въведени в специални „лагери за защита на публичния ред“ – тоест концентрационни лагери под друго име. И все пак, за крайно десните унгарски националисти, трудностите, през които преминава страната им, са преди всичко продукт от машинациите на международни еврейски либерали. Цялото това разтоварване на различни омрази е резултат не толкова от някаква особено висока безработица (в Унгария тя се намира на ниво от около 11 процента, което е скромно според сегашните европейски стандарти). Всъщност, като цяло, младите активисти и поддръжници на Йобик се набират не толкова сред отчаяните безработни, колкото сред добре образованите хора от средната класа.

Надигането на унгарската крайна десница е в много по-голяма степен резултат от внезапността и дълбочината на икономическата депресия, в която страната беше потопена от 2008 година насам. Преди да се случи това, безработицата беше почти непозната и налице беше обща атмосфера на пост-комунистически оптимизъм. Но когато повечето хора започнаха да обвиняват лявото тогавашно правителство за икономическия колапс – по-тежък и по-внезапен отколкото почти навсякъде другаде в Европа, с изключение на Исландия – търсенето на изкупителни жертви беше подхванато с особено ожесточение.

Ден на национален траур

До този момент основните консервативни партии успяват да поставят значителни ограничения пред изборния потенциал на крайно десните като просто възприемат много от техните политики. В Унгария, дясното правителство на партията Фидес подкопава популярността на Йобик като отхвърли договора от Трианон и въведе ден на национален траур на неговата годишнина. Унгарският премиер-министър, Виктор Орбан, поддържа идеята за „европейска стратегия за циганите“, а неговата нова, авторитарна конституция, въведена на 1 януари 2012, обявява Унгария за християнска нация и определя женитбата като съюз между мъж и жена. Освен това той предприе яростна вербална атака против намесата на ЕС във вътрешните унгарски работи. Всичко това е музика за ушите на избирателите, които иначе може би биха се стекли под знамената на крайната десница.

По други места в Европа, където имиграцията е централен въпрос за крайната десница, правителствата и основните опозиционни партии често се надпреварват в опити за въвеждане на по-нови ограничения и хвалби около собствения си патриотизъм. Гражданските свободи бяха ограничени под прикритието на войната срещу тероризма, с което отново се отнема част от популярността на крайно десните партии, за които демокрацията е прекалено слаба и толерантна. Историята се използва като средство за изграждане на едно изключващо „чуждите“, агресивно чувство за национална идентичност, което много лесно може да прерасне в ксенофобия и задоволява напълно изискванията на радикалните националисти. Най-голямата заплаха срещу демократическите ценности е не толкова в неофашистката десница сама по себе си, колкото и опасна да е тя, колкото във влиянието, което тя упражнява върху основните партии в същата тази крайно дясна посока.

В основата на всички тези заплашителни развития се намира програмата за прекалена и излишна спестовност, наложена в повечето европейски страни, независимо дали вътре или вън от еврозоната (какъвто е случаят с Великобритания). Изглежда има само малко разбиране на това, че съкращаването на държавните разходи намалява търсенето и изпраща икономиката в процес на затъване, намалява данъците от приходи и насърчава по-нататъшни правителствени съкращения.

Това, в най-груби черти, е нещото, което се случва в Германия през годините 1930-33. Онова, което се случва днес, е донякъде подобно, но също и различно, то е нова заплаха в ново време. Не че безработицата води директно до възход на фашизма. Социалната криза, която доведе до настоящите политики на икономически съкращения, стига много по-далеч. Бизнеси фалират, банки се сриват, държавни служители биват уволнявани, заплатите спадат, социалните помощи спират, общественото обслужване се разпада. Засегнати са не само младите или безработните. От това е засегнато цялото общество. Не е чудно, че политическият екстремизъм е във възход. Отнемането на надеждата в бъдещето води до търсене на изкупителни жертви, независимо дали вътре в собствените страни или извън тях. А омразата, която поражда всичко това, може лесно да подкопае основите на толерантната и демократична политическа култура.

Източник



[1] Статията е от юни 2012 г. Бел. пр.

Ричард Дж. Еванс
Сър Ричард Джон Еванс е британски академик и историк, най-добре познат с изследванията си по история на Германия през 19 и 20 век, особено Третия райх. Понастоящем е професор по история в университета Кеймбридж
Други статии от този автор
Посетители: 123

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен



Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Антон Миленков писа Още
    Ха дано да е така само... преди 4 часа
  • Галенка писа Още
    Аз При Стаменов  имах... преди 4 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 2 седмици
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 3 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 3 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 3 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 3 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 3 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 3 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 4 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 4 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 4 седмици
  • Ранделова писа Още
    Чудя се как ли би... преди 4 седмици