Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2014 02 p holocaust

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

По-рано тази година, докато даваше посмъртно Президентския медал за свобода на полския герой Ян Карски, Барак Обама по невнимание постави в ход най-голямата криза в американско-полските отношения за последно време. Човекът, комуто той отдаваше почит, е служил като куриер на полското съпротивително движение против Хитлер, а през 1942 Карски пътува из цяла Европа, за да съобщи на западните лидери за нацистките престъпления, извършвани в Полша, включително и Холокоста. Карски е бил изпратен на секретна мисия, обясни Обама, след като негови нелегални съратници са му казали, че „евреите се унищожават масово, и са му помогнали да проникне във Варшавското гето, както и в един полски лагер на смъртта, за да види сам“. По времето, по което Обама произнасяше речта си, в Полша вече беше късно вечерта, но само минути по-късно полски официални лица изискваха извинение за използването на фразата „полски лагер на смъртта“, която според тях звучи скандално.

Дори и хората, добре запознати с европейската история, сигурно се питат защо. В края на краищата, медиите редовно говорят за „френски лагери“, от които евреите са били изпращани на път към смъртта, и фразата не предизвиква подобен гняв от страна на френското правителство. Напротив, през юли самият френски президент, Франсоа Оланд, произнесе широко представена в медиите реч по повод седемдесетата годишнина от масовото арестуване и събиране на евреи на велодрома в Ивер, в която се казва: „Събрали сме се тази сутрин, за да си припомним ужаса на едно престъпление, да изразим скръбта на онези, които са преживели трагедията… а заедно с това и отговорността на Франция“. Защо поляците са толкова чувствителни по въпроса за полските лагери? Читателите на новата книга на британската историчка Халик Кочански, Непокореният орел, сигурно ще зададат противоположния въпрос: как е възможно един толкова добре образован човек като Барак Обама да бъде толкова нечувствителен по отношение на най-простите факти около Полша, първата страна, съпротивила се на Хитлер?

Ето тук един безспорен, съществен факт: след като нацистите и техните съветски съюзници премазват Полша през септември 1939, те не позволяват на поляците да формират ново национално правителство. Съветите обявяват източните полски територии за западни съветски републики; германците присъединяват западните полски територии към Райха и обявяват централна Полша за „генерална губерния“, която управляват директно. Този ред е радикално по-различен от онзи в окупираните от нацистите Франция, Дания или Словакия, които са управлявани от колаборационистки режими. Френските лагери следователно са наистина френски – тоест, управлявани от френски колаборационисти (факт, подчертан от Оланд в юлската му реч). В Полша лагерите на смъртта са били немски, като повечето други институции. Германците не са разрешавали на поляците участие в администрацията на ниво, по-високо от селското, намалили са броя на полицейските сили до 15,000 души и са превърнали населението във фонд за набиране на робски труд. Те са отказвали на поляците посещаване на училище над шести клас и са затваряли вестници и списания, като същевременно са правели водката и порнографията лесно достъпни. Месната храна е изчезнала почти напълно, а населението е било държано на почти гладна диета.

За да сломят полската нелегална съпротива, германците са устройвали чести „вдигания“ – заграждания на цели секции от градските улици и задържане на всеки, който се е хванал в „мрежата“, или блокиране на кооперации, трамваи и църкви, и задържане на всички, които се намират вътре. Затворниците са били изпращани в концентрационни лагери или в Райха като принудителни работници – или, ако обстоятелствата са го изисквали, задържани като заложници, които да бъдат разстреляни, ако полската съпротива убие някакви германци (съотношението е било 100 поляци за всеки германец). Както си припомня един от източниците на Кочански, в този климат на терор „нямаше нито миг, в който да не се чувстваме застрашени“.

Около 1942 СС е създала план, според който около 31 милиона славяни е трябвало да бъдат депортирани в области, намиращи се отвъд уралските планини. От тази цифра около 85 процента е трябвало да бъдат поляци. (Малка част от тях е трябвало да остане и да бъде насилствено „германизирана“). На тяхно място е трябвало да дойдат милиони германски заселници, с което да се извърши трансформацията на Полша в източни области на хилядолетния Райх. В плана се е предвиждало ниво на смъртност, предизвикано от целенасочена гладна смърт, достигащо до 80 процента. Масовото изселване е започнало през късната 1942, когато германците са прочистили около 300 села близо до Люблин.

Поляците са се съпротивявали срещу тези геноцидни политики. Към 1944, нелегалната „Домашна армия“ (Armia Krajowa) е нараснала до повече от 400,000 бойци на полска територия, които са тормозели немците, изчаквайки подходящия момент за вдигане на въстание. Хиляди други поляци напускат страната и продължават борбата извън Полша. Полски пилоти свалят по един на всеки осем немски самолета по време на Битката за Великобритания. Цяла армия поляци напуска Съветския съюз през 1942 и се сражава в северна Африка, както и на Италианския полуостров. През септември 1944 полска парашутна бригада под британско командване е спусната в Холандия, а през следващата година полски войници участват в окончателното отвоюване на Германия, както от запад, така и от изток.

Въпреки тези усилия поляците виждат себе си като предадена нация. Частите на Домашната армия излизат от нелегалност, за да подпомагат Съветската армия когато тя навлиза в полска територия в ранната 1944. Но вместо да ги приветстват като съюзници, съветските власти арестуват полските бойци и ги изпращат в лагери. През август 1944, докато войски на Червената армия са се разположили на лагер на другия бряг на Висла, Домашната армия започва въстание срещу германците във Варшава. Съветските части просто гледат, докато германците се прегрупират и смазват бунта. Около 200,000 поляци губят живота си. (Повече от два милиона не-еврейски поляци загиват по време на Втората световна война). И, макар че Полша е първата страна, която се противопоставя на Хитлер, тя губи големи части от територията си в полза на Съветския съюз, без западните й съюзници да изразят какъвто и да било протест. Поляците от отнетите части са качени на каруци и преселени в централна и западна Полша (част от която е „прочистена“ от германци).

Такива трагедии на идеализъм, саможертва и предателство – разказни добре, ако и избирателно, в историята на Кочански – изглеждат неизличимо завладяващи. Но как тогава те са убягнали на Обама и неговите речописци? Непокореният орел се обявява за „първият истински всеобхватен разказ“ за Полша през Втората световна война, но предишни произведения вече са разказвали основната история. На малкия библиотечен рафт в офиса ми се намират пет такива тома (включително и важната скорошна работа на Тимъти Снайдър, Кървави земи). Защо западняците си остават толкова невежи относно простите факти от войната на Полша?

Някои указания се предлагат от Ян Грос и Ирена Груджинска-Грос в новата им книга Златна Жътва. Фактите не са толкова прости, тъй като страната, която те описват, няма почти нищо общо с онази, описана от Кочански. Вместо умиращи от глад, непокорни жертви, поляците тук се появяват като съучастници на нацистите в опита да се унищожат еврейските им съграждани. Тези политики включват не само лагерите на смъртта, но и масивни изземания на еврейска собственост. След като са депортирали евреите от гетата, германските служители са конфискували и изпращали вкъщи най-ценната плячка – но голяма част от нея е оставала на място, изкушавайки поляците-съседи. Когато се е разпространяла новината, че германците ще прочистват някое гето, селяните от околните села идвали с каруци, за да отмъкнат всичко, каквото могат. Жаждата за злато е изпращала поляците до полетата в околността на Треблинка и други германски лагери на смъртта, където са копаели много метри надолу, в търсене на зъбни корони и други ценности. Местата около лагерите са изживявали икономически бум.

Вместо да бъдат герои, поляците от Златна жътва изглеждат не по-различни от други европейци в готовността си да помагат на Хитлер при унищожаването на евреите. Този поглед, който може и да изглежда просто незабележителен за западните читатели, представлява кулминация в революцията на историческото мислене вътре в самата Полша, разпалена преди около десет години от публикуването на книгата на Ян Грос Съседи (2001). Преди това стандартното гледище е било, че поляците не са помагали на нацистите, защото нацистите са разглеждали поляците като под-човешки същества, неподходящи за сътрудничество. Вместо това те са издирвали лагерните си надзиратели сред украинските и балтийски населения. И ако поляците не са спасили повече евреи, то това се е дължало на сериозните наказания: за разлика от всички други народи под нацистка окупация, поляците, криещи евреи, са били наказвани със смърт и за самите тях, и за семействата им.

В Съседи Грос започва да поставя под въпрос този консенсус, показвайки как в малкото градче Йедвабне в североизточна Полша, на 10 юли 1941, поляците са избили еврейските си съседи в изтребителна оргия, продължила цял ден. След като се възстановиха от шока, предизвикан от това разкритие, полските историци изследваха различни източници, пренебрегвани преди това и откриха повече от двадесет други места, в които поляци – окуражавани, но не и принуждавани от германците – са малтретирали и убивали евреи през лятото на 1941. Един нов Полски център за изследвания на Холокоста във Варшава придвижва напред тази революция. Историците все още са съгласни, че преобладаващото мнозинство от полските евреи са били избити от германците, първо в препълнени гета при условия, изчислени така, че да убиват бавно, а след това чрез депортации в лагерите на смъртта – процес, който е до голяма степен приключен през 1942. Но те преценяват, че около 10 процента от полските евреи са успели да избегнат депортацията и са търсили убежище в селата и горите, често в големи семейни групи. Голямото мнозинство от тези евреи (може би повече от 80 процента) не успява да оцелее до освобождението, защото поляците са помагали на германците да ги хващат.

В изследванията си на селска Полша, полският историк Ян Грбовски, който преподава в Университета в Отава, както и Барбара Енгелкинг, от Института по философия и социология към Полската академия на науките във Варшава, показват как точно се е случвало това. Първо, германската полиция и полските селищни ръководители са наемали селяни да претърсват горите за евреи, опитващи да се крият, често в ръчно изкопани землянки и пещери. След като са били откривани, евреите обикновено са били разстрелвани на място, често от германски, а понякога и от полски полицаи. Евреите, които са се криели при полски селяни, също са били издирвани и избивани. И това се е дължало не толкова на чести патрули на германската полиция, които са били малко и далеч едни от други, а на бдителните очи на други поляци, записващи в невидима счетоводна книга всеки правещ впечатление факт, като например екстра порции хляб и мляко, консумирани от дадено домакинство. Членовете на полското семейство също са губели живота си когато германските жандармеристи – предупредени от съседите на семейството – са откривали скривалища за храна, предназначени за скрити евреи (които също са били откривани и разстрелвани).

Полските историци отдавна са знаели за наличието на колаборационисти, които те са описвали като маловажни, като измет на обществото. Сега обаче сред изследователите се поражда консенсус, че издайниците са идвали от всички обществени слоеве. В селата около Килце например, местните елити са организирали убийствата на няколко стотици евреи, придавайки на престъпленията „един вид официално одобрение“, според Грос. Полските полицаи обикновено са били глави на семейства с добро положение. При изследванията си на една област в югоизточна Полша, Грабовски открива, че селяните от средна ръка са преобладаващо мнозинство сред колабораторите.

Ян и Ирена Грос не твърдят, че всички поляци са вземали участие в ограбването на еврейско имущество, камо ли пък в убийствата. Но онези, които са го правели, са можели да разчитат на мълчаливата подкрепа на общностите си. Селяните са знаели и за полската съпротива, но не са издавали нищо за нея на германците, защото това би нарушило обществения консенсус. Действително, хиляди поляци са рискували живота си чрез участие в Домашната армия. Особено младите хора са се хвърляли с ентусиазъм във всевъзможни „самоубийствени“ акции, целящи да разстройват германската полиция – но не и политиката да се разстрелват евреите. Напротив, да се краде от евреите, да бъдат те преследвани и убивани, не е било нещо, нарушаващо широко споделяните ценности. Отново и отново, следвоенните съдебни свидетелства показват как този или онзи евреин, хванат да се крие и молещ за милост съседите си (с които може би е играл заедно като дете), въпреки това е предаван на жандармеристите, а след това разстрелван. Всичко това се е случвало открито. Алина Скибинска, която е изчела стотици съдебни актове и други документи, казва, че не е открила нито един случай, при който селяни да са открили избягали евреи и да са ги пуснали да се върнат обратно в гората или да са ги скрили сами. Новите исторически изследвания показват ясно, че селска Полша е била враждебно, а всъщност смъртоносно, обкръжение за евреите, търсещи помощ.

* * *

Халик Кочански не отрича, че евреите под германска окупация са били изправени пред съдба, различна от онази на поляците. „При цялото страдание на поляците-християни през този период“, пише тя, „те не са подлагани на безпрецедентната политика на пресметнато и преднамерено унищожение, на която са подложени полските евреи“. Но макар че Кочански чете полски език, революцията в историята на полско-еврейските отношения я е подминала. Тя признава убийствата от Йедвабне, но ги приписва на германско насърчение. За погромите в съседните полски градове тя не казва нищо, макар че с желание разказва, че украинците са малтретирали евреите в източна Полша. „Украинците са се нуждаели от само малко насърчение“, пише тя. Но поляците не са се нуждаели от повече.

Кочански признава съществуването на антисемитизъм в Полша, но отрича неговата обяснителна сила. Тя цитира един доклад на СС от 1941, в който се изказва оплакване, че в страната няма „истински антисемитизъм“, но пропуска да зададе въпроса дали гледната точка на СС може да бъде меродавна в това отношение: кой, в края на краищата, би могъл да изглежда като „истински“ антисемит за тези хипер-расисти? Придържайки се към старите стереотипи, Кочански обяснява полската враждебност към евреите като реакция срещу предполагаемата еврейска симпатия към комунизма. „Един възможен мотив за вземане на участие в погромите“ в Йедвабне, пише тя, „би могъл да бъде отмъщение срещу онова, което се е възприемало като засилено еврейско участие в съветската администрация“. Може ли това да послужи като обяснение за онези стотици мъже, жени и деца, изгорени живи в една-единствена плевня (и чиито писъци са били толкова силни, че бил доведен духов оркестър, който да ги заглушава)?

Макар и да не е чела последните изследвания за съдбата на еврейските бегълци, Кочански отговаря на по-ранните работи на израелския историк Шмуел Краковски, занимаващи се с преследването на еврейски партизани, криещи се в горите, от страна на Домашната армия. В съгласие с националистическите писатели, тя нарича тези партизани „еврейски бандити“ и твърди, че, екзекутирайки такива предполагаеми мародери, Домашната армия е „защищавала“ полското население. Но, ако би гледало на евреите като на част от населението, нуждаещо се от защита, полското съпротивително движение би давало храна на криещите се, вместо да ги преследва. В определен смисъл членовете на Домашната армия също са били бандити, зависещи от местното население за провизии, и вземащи насила онова, което не са успявали да получат доброволно. Защо тогава Кочански смята, че полските еврейски партизани са били заплаха, а полските партизани-християни – не?

Отговорът е, че Кочански повтаря стереотипите на своите източници. В полското съзнание евреите са били комунисти, а от въоръжените групи, съставени от евреи-бегълци, се е очаквало, че могат да демонстрират особена бруталност към полското християнско население. Претърсването на горите за „бандити“ значи е създавало усещане за сигурност сред поляците. Подобно на националистическите автори, които тя предпочита, Кочански предпоставя, че повечето поляци са желаели да помагат на евреите. Позовавайки се на няколко истории от източна Полша (включително и спомени на нейни роднини), тя твърди, че „набирането на еврейски работници [от лагерите] за местните земевладелци и фермери е давало на поляците възможност да предоставят помощ“. Ако не се е стигнало дотам, че да оцелеят повече евреи, то това се е дължало на факта, че те сами са отказвали да си помогнат. Владислава Чомсова, полякиня, която е била „много активна в спасяването на евреите“, отбелязва, че „най-голямата трудност беше пасивността на самите евреи“. Кочански цитира един оцелял евреин от Вилно: „ние трябваше да се мобилизираме и да се борим“.

Но ако Кочански беше прочела повече еврейски мемоари, тя би почувствала студения отказ на симпатия, характерен за такива мнения. Съпротивата не е нещо спонтанно. Една тълпа, състояща се най-вече от жени и деца, подкарвана от тежко въоръжени и изключително жестоки пазачи, не започва да блъска и удря „като един човек“. До самия край евреите не са могли да бъдат сигурни за съдбата си, но пък са знаели много добре, че дори и най-дребната демонстрация на неподчинение ще доведе до незабавна екзекуция на самия теб и твоите най-близки. Нацистите вероломно са използвали предаността на евреите към семействата им: макар и Кочански да пише, че евреите от източна Полша са били „зле надзиравани и са разполагали с множество възможности за бягство“, тя не разбира, че това би означавало да изоставят децата и възрастните си родители на съдбата им. Когато през 1942 някои евреи в края на краищата действително избягват от гетата, за да не бъдат изпратени в лагерите на смъртта, те го правят на големи семейни групи – и именно по тази причина най-често намират смъртта си в последващите хайки за хора. Според разказа на Кочански поляците не играят никаква роля в тази история. Тя пише, че някои евреи „са избягали в горите, където германците са ги излавяли“.

Говорейки за полското отношение към евреите по време на Холокоста, Кочански пише, че темата е „предизвикала интензивни и силно емоционални дебати, които не показват признаци на приключване“. Скритият смисъл е, че историографията се състои от предсказуеми повторения на гледни точки, „полски“ и „еврейски“. В нейната книга преобладават най-вече първите.

* * *

Човек би могъл да сметне за разбираемо, че мизерстващите поляци ще грабят еврейско имущество след като собствениците му са били избити; в края на краищата, те са ограбвали имуществото и на други поляци. Ана Макчевич пише за американски бомбардировач B-24, който се е разбил в Полша; скоро след това местните селяни се ровели сред останките и разсъбличали мъртвите полски пилоти, за да прибират дрехите им. Мълчаливи орди от полски мародери се спускат върху Варшавското гето, след като то е опразнено през 1943, но същото се случва и с руините от западния бряг на града, след като германците напускат през януари 1945. А след приключването на битките милиони поляци се придвижват в новите земи и започват да използват имуществото, изоставено от германците в западната част от страната. Във времена на отчаяние хората правят всичко каквото могат, за да оцелеят.

Ян Грос отказва да приеме подобно мислене. Макар че много поляци го отхвърлят като евреин, Грос представя един особен вид полска гледна точка, която е самокритична, но заедно с това и патриотична. За жителите на селата около Треблинка той пише: „може да се допусне със сигурност, че нравите на всяка социална и етническа група изискват респект към техните мъртви. Такъв респект е израз не на някаква ‚по-висша‘ цивилизация, а на базисна човешка солидарност. Тялото не е просто ‚нещо‘. Дори и след смъртта то запазва формата на личността, на която е служило в живота… човек не може да каже, че плячкосването на ‚бездънната земя на Треблинка‘, както я описва Василий Гросман, би могло да бъде оправдано от бедност, потребност или необходимост“. Решаващи тук са две думи, поставени една до друга, „техните мъртви“. В разказа на Грос убитите евреи са точно толкова поляци, колкото и евреи.

Как да се представят отношенията между поляци и евреи е въпрос, който обърква историците. Самият Грос пропуска да говори за евреите в първата си книга, Полското общество под германска окупация (1979), защото те „са били отделени от останалото население и третирани по различен начин от окупаторите“. Той пише за саможертвата и героизма на поляците, докато те създават институции за възстановяване на националния си живот. Но изследванията го карат да се пита за реалностите, които евентуално са останали извън този „героичен“ разказ. В института „Хувър“ в Станфорд Грос открива шокиращ доклад, написан през 1940 от Ян Карски, който смята, че поляците трябва да разберат, че и евреите, и поляците „са несправедливо преследвани от един и същи враг“. Но „такова разбиране не съществува сред широките маси от полското население. Тяхното отношение към евреите е изключително сурово, често безмилостно“. Карски смята, че това отношение прави поляците податливи на деморализация. „Голям процент от тях се възползват от правата, които им дава новата ситуация… ‚Решението на еврейския въпрос‘ от страна на германците… е сериозен и много опасен инструмент в ръцете на германците, който води до ‚морално усмиряване‘ на широки части от полското общество“.

Тези наблюдения са толкова смущаващи, че Карски ги изключва от варианта на доклада си, предназначен за западните съюзници. Те объркват Грос, тъй като поставят под въпрос историите, с които той е израснал в следвоенна Полша, дори и в семейство, което е смятало етническия национализъм за отблъскващ. Баща му е полско-еврейският адвокат Зигмунт Грос, широко уважаван заради защитата, която е предоставял на жертви на сталинизма през ранните 1950 години; майка му, полякинята Хана Шуманска, е била членка на полското съпротивително движение. Тя е помагала да се укриват Зигмунт и други евреи, включително и първия й съпруг, предаден на германците от съседи (които получават за награда бутилка водка). За Ян родителите са мост към едно по-старо, романтично разбиране за полскостта, включващо и евреи, и литовци, и украинци. Ян, родителите му и съпругата му Ирена напускат Полша след антисемитската кампания, оркестрирана от полските комунисти през 1968, като отначало заминават за Италия, а след това за Съединените щати. Това е „мартенската емиграция“, по време на която повечето от останалите след войната полски евреи напускат страната. Бившата дисидентска издателка Барбара Торунчик по-късно си спомня, че Зигмунт е бил първият от емигрантите, който тя е видяла да се връща на посещение в Полша. Това е през 1973: той носи със себе си праха на Хана, за да бъде тя погребана на полска земя. По-късно Ян ще се върне с праха на баща си.

След колапса на комунизма през 1989 Ян Грос прекарва повече време в Полша и получава достъп до преди това недостъпни документи. По образование социолог, той използва между другото и методи, считани за несериозни от полските историци, като например разговори с хора, които са знаели за престъпленията. В кръчмите в Йедвабне е можело да се чуят „невероятни“ истории за евреи, изгорени в една плевня, за които историците не са знаели нищо. След Съседи Грос публикува Страх (2006) – изследване за следвоенните погроми в Краков и Килце (на 3 юли 1946 поляците избиват в Килце четиридесет и двама евреи, които са преживели Холокоста). „Написах тази книга“, казва той по-късно, „като поляк, който вярва, че описаните тук събития са петно върху неговата полска идентичност“.

Но интензивността на неговата критика оставя само малко място за онази по-толерантна Полша, в която са вярвали родителите му: никой от представените в Златна жътва хора не споделя ценности, надминаващи етническата перспектива. Историкът Павел Махцевич, самият той разследвал клането от Йедвабне, критикува Грос за това, че не е включил в разказа си хилядите поляци, които са помагали на евреите. Счита се, че само във Варшава около 25,000 евреи са живеели в нелегалност преди избухването на въстанията от август 1944 и, според някои консервативни преценки, за това са били необходими поне три пъти повече поляци, които да ги укриват. Сред всички групи от „праведни не-евреи“, почетени в музея Яд Вашем, поляците са най-многобройни.

Отговорът на Грос по адрес на критики като тази на Махцевич е, че героичната страна на тази история е добре позната в Полша и че неговата задача като автор е да каже нещо ново. Но защо никой преди него не е разказвал за това как поляците са ограбвали и убивали евреи? Книгата на Грос за Йедвабне се появява шестдесет години след престъплението. Едно частично обяснение може да се открие в десетилетията на негласно споразумение между комунизма и национализма. Полските комунисти са поставени на власт от Червената армия и широко разглеждани като лакеи на Москва, историческия враг на Полша. Ето защо те се опитват да получат подкрепа чрез един етнически наратив, който е анти-германски, но понякога и антисемитски. Историците на комунистическа Полша игнорират въпросите на военновременната колаборация и пишат, че са загинали шест милиона полски граждани, пропускайки да отбележат, че повече от половината от тях са евреи. Дори и през 1995 само 8 процента от запитаните поляци вярват, че Аушвиц е място, където са били унищожавани преди всичко евреи (от онези 1,1 милиона души, избити в Аушвиц, около 90 процента са евреи); през 2010 броят на отговарящите с „да“ е нараснал до 47,4.

В този смисъл работата на Ян и Ирена Грос, както и на по-младите полски историци като Енгелкинг и Грабовски е възпитателна: тя е част от по-широката демократизация на полското общество, издирването и поставянето в контекст на свидетелства, считани за неподходящи от комунистическия режим – например стотиците спомени, написани на идиш в непосредственото следвоенно време и съхранявани в Еврейския исторически институт във Варшава. Дори историците от крайната десница днес вече признават полското участие в Холокоста. Но Кочански, военна историчка, чиито родители са се борили по време на съпротивата, желае освен това да образова, а нейната целева публика се състои от западняци, които не познават полските борби срещу нацисткия и комунистическия тоталитаризъм.

* * *

Въпросът днес е дали тези два образа на Полша – страна на герои и страна на колаборационисти – могат да бъдат обединени в едно цяло. Трудностите произлизат от самата окупация. Рядко се е случвало някое общество да бъде разединено толкова насилствено, колкото това се е случило с Полша по време на войната: евреи отделени от поляци, но също и поляци отделени от други поляци. Полско-еврейската писателка Янина Бауман, която е избягала от Варшавското гето заедно с майка си и сестра си, след което е живяла между поляци, описва процеса по следния начин. „Измина някое време – и няколко убежища по-късно“, припомня си тя, „преди да осъзная, че за хората, които ни укриваха, нашето присъствие също означаваше повече от голяма опасност, безпокойство или допълнителни приходи. По някакъв начин това също ги засягаше. То насърчаваше благородното у тях, или пък низкото. Понякога това разединяваше семейството, а в други случаи го обединяваше в едно споделено усилие да се помага и да се оцелява“.

Низкото достига отдалеченост от благородното до степен, която западняците едва ли могат да си представят. Но историята не приключва тук, защото разстоянието между двата полюса заедно с това и изчезва, при тяхното взаимно преобръщане, след което всяко от преобръщанията е смесено с другото. Низкото става още по-низко, тъй като е представяно като добродетел, а благородното се оказва извън обсега на хората, тъй като е стигматизирано като вредно, та дори и себично. Ян Грос пише за случай в южна Полша, при който съседите безмилостно притискат една жена да се отърве от двете еврейски деца, които е прибрала, настоявайки, че тя „егоистично“ поставя в опасност цялото село. Те я оставят на мира едва след като ги е убедила – притворно – че е удавила децата. Грос ни предлага да размислим върху преобръщането на морала в едно място, където хората са въздъхнали облекчено, след като са повярвали, че съседката им е убила две деца. В източниците си Грабовски отново и отново се среща с доклади на полската полиция, изпълняваща „патриотичния“ си дълг да предава еврейски жени и деца на германците. Принизяването на благородното продължава и след войната, когато полските спасители молят евреите, които са спасили, да не казват на никого за това. Известният литературен критик Марсел Райх-Раницки и съпругата му дължат спасението си на обикновения полски работник „Болек“, който ги е укривал в продължение на четиринадесет месеца след като са избягали от Варшавското гето. Когато съветските войски най-после изтикват германците обратно, Болек предлага на Райх-Раницки чаша водка за наздравица в чест на избавлението, но го умолява най-настоятелно да не казва „на никого, че си бил у нас. Познавам тоя народ. Те никога няма да ни простят, че сме укривали двама евреи“.

Райх-Раницки спазва обещанието си чак до 2000 г., когато в Германия се появява автобиографията му, сред възторжени аплодисменти. Също като него, историци като Ян и Ирена Грос разкриват истории, които са дремели под повърхността в продължение на десетилетия – незабелязани, защото са се случвали далеч от Варшава или Краков, където градски интелектуалци конструират „историческата памет“. Грос цитира известен полски етно-музиковед, който е прекарал десетилетия в събиране на народни песни в полската провинция, и който е „влюбен в полското село и неговата култура“, но който пише, „ Най-болезнено за мен е отношението в провинцията към евреите – едно универсално усещане за триумф, защото те вече не са тук“. Един от проницателните наблюдатели на полската съпротива вече е писал през декември 1942, че в „душата“ на полското общество не може да се открие „елементарен протест“ срещу избиването на евреите. Вместо това поляците изпитват „несъзнателно удовлетворение от това, че в полския организъм вече няма да се намират евреи“. Това е потвърждение на най-лошите страхове на Карски. През 1943, пише историкът Анджей Збиковски, поляците са приемали като нещо подразбиращо се от само себе си, че евреите ще изчезнат, и по този повод сред полското съпротивително движение се е разпространила един вид солидарност – от (иначе не-расистки настроените) социалисти, чак до дълбоко антисемитските националисти. Според това разбиране, войната ще доведе до поражението на двама врагове: германците, но също и евреите.

Разглеждана откъм европейска перспектива, Полша изглежда се придвижва по посоката на „нормално“ отворено общество, което си пробива път през трудно минало. Във Франция изминаха десетилетия преди обществеността и френската държава да признаят степента на местна колаборация с нацистите. Различното при Полша е сериозността на сблъсъка между старите и нови исторически разкази. Полската съпротива е била далеч по-масивна, а полското сътрудничество – далеч по-малко от френското, докато полското страдание достига степени, непознати в Западна Европа. Но престъпленията срещу евреите, извършени на полска територия, както и яростта на местния антисемитизъм, също са далеч по-големи. Тук залогът е дори още по-голям: митът (да не кажем фикцията) за мъченичеството се е превърнал в основна опора на идентичността в Полша – страна, принудена да живее не само под система, наложена от Съветите, но също и в голяма бедност, забравена от Европа и изглеждаща напълно без значение. Ако досега Полша не е имала настояще, то поне е имала минало.

В писмо от 31 май до полския си колега, президентът Обама поднесе извинения за думите „полски лагери на смъртта“. „Центровете за унищожение в Аушвиц-Биркенау, Белзек, Треблинка и по други места в окупирана Полша са били изградени и ръководени от нацисткия режим“, писа той. „В противоположност на това мнозина поляци са рискували – и отдали – животите си, за да спасяват евреи от Холокоста“. Но ако човек се зачете в наскоро преведените спомени на оцелели евреи, както и в пренебрегваните съдебни свидетелства, потвърждаващи отдавна потисканите народни спомени за грабежи и убийства, то може да се каже, че по време на Втората световна война самата Полша се е превърнала в лагер на смъртта за евреите. И ако той е функционирал ефективно, то това е било защото поляците са помагали при поддържането му. Точно колко хора са вземали участие в „ловните хайки“ и предателствата не е ясно, но броят им е бил достатъчно значителен, за да се стигне до резултатите, желани от местните националисти и задоволяващи широко разпространените надежди, че Полша най-сетне ще стане „полска“. Да се каже всичко това не означава да се хвърлят отдалече злословия срещу поляците, а да се повтори един разказ, който все повече поляци приемат за самите себе си, в името на Полша. Име, което е едновременно и много старо, и много ново.

Източник

Джон Конъли
Джон Конъли преподава история в университета Бъркли, Калифорния. Последната му книга, издадена през 2012 г., се нарича От врагове към братя: революцията в католическото преподаване относно евреите, 1933–1965.
Други статии от този автор
Посетители: 124

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Всеки обича пазарът... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                      Тъкмо... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Прав е г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Най-важното е никой да... преди 2 дни
  • Сухи писа Още
    Никола Георгиев има... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Отговорът на издателя... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    С риск да разсърдя моя... преди 2 дни
  • Броди писа Още
                       В... преди 2 дни
  • Антония Бонева писа Още
    На мен ми беше... преди 3 дни
  • Светла Петкова писа Още
    Съгласна съм с... преди 3 дни
  • Боян писа Още
    Приемам рецензията на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Голямото изключение,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Попаднах на този... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А Турция, като всяка... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ок, стига толкова... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Впрочем, нека обобщя... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Драги Златко, "петата... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И един дребен въпрос:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Професоре, вашият... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Цитат: "всички... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Да, разбира се,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сложна тема. Колкото е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Веднъж един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А до каква степен в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ееее, професоре, що с... преди 1 седмица