Последните събития показват, че френското безпокойство вече засяга не само настоящето. То касае и съвременните проблеми на националната икономика и политика, а сега вече и миналото. Чрез предизвикателство към френската история то достига вече до самите основи на националния републиканизъм. Слабо изненадващата реакция срещу всичко това е една смесица от голистко извиване на ръце и пост-колониално самодоволство. Но настоящите дебати повдигат също и някои положителни, ключови въпроси относно ролята на историята и нейното отношение към паметта, морала и държавата.
Водещото събитие беше набързо скалъпеното отпразнуване на двестагодишнината от битката при Аустерлиц, проведена между армията на Наполеон и руско-австрийската армия през 1805, и дълго време празнувана като велика френска военна победа. В статия в Le Monde известният френски историк Пиер Нора (носител на ордена на Почетния легион, учреден от Наполеон през 1802), протестираше яростно срещу онова, което сам нарича „не-отпразнуването на Аустерлиц“.[1] Той писа, че това е признак за факта, че Франция е достигнала дълбините на „срама и подигравката“. Британците могат да празнуват Трафалгар, белгийците – Уотерло и дори германците се канеха да отпразнуват през 2006 своето grand rendezvous с Наполеон, в знак на почит към неговите победи при Йена и Ауерщад от 1806.
Но, според Нора, скоро във Франция ще бъде невъзможно да се преподават с гордост стиховете на Виктор Юго за дочуването „в дълбините на моите мисли, шума на тежките оръдия, търкалящи се към Аустерлиц“.
Нора обяснява всичко това чрез наскоро подетата атака срещу Наполеон, още един гвоздей в ковчега на френския републиканизъм. През декември 2005 историкът Клод Рибè публикува Престъплението на Наполеон, в която се подлага на преразглеждане възприетото гледище за Наполеон като военен гений и основател на модерна Франция. В тази книга Наполеон е представен като антисемит и расист, отговорен за повторното въвеждане на робството след отмяната му от революционния Конвент през 1794. Рибè го описва като „първия расистки диктатор на всички времена“ и го обвинява в това, че е изградил „наполеонов райх“, който е могъл да процъфтява единствено чрез търговията с роби.[2]
Целта на Рибè е морално осъждане на Наполеон; той смята, че императорът е бил вдъхновението на Адолф Хитлер. Рибè описва посещението на Хитлер на гробницата на Наполеон през 1940 и нарича Бонапарт хитлеровия „учител… предшественика, който, вероятно за пръв път в историята на човечеството, си е задал въпроса как да елиминира, за възможно най-кратко време и при най-малки разходи, при най-малък персонал, максимално количество хора, разглеждани като научно малоценни“[3] Рибè последователно отстоява гледището, че действията на Наполеон са предшествие на онези от нацистка Германия, като добавя, „без прецедента на Наполеон не би имало Нюрнбергски закони. Хитлер го знае“; както и че защитата на търговията с роби, направена от роботърговци и отправена до Наполеон, е изразявала същото разбиране, което се появява отново в концентрационните лагери: Arbeit Macht Frei (работата ни прави свободни).[4]
Дебатите върху Аустерлиц и Наполеон съвпаднаха с друг един дебат, за колониалната история на Франция. През февруари 2005 беше прокарана промяна на закона за репатрираните (loi sur les repatriés), подкрпена както от социалистите, така и от голистите. В нея се постановява, че френските учебници по история трябва да „признаят положителната роля, която френското присъствие е имало в отвъдморските колонии, особено в северна Африка“. Тази промяна беше прокарана уж за да се признае приноса на т. нар. harkis, алжирски мюсюлмани, които са се били на френска страна по време на Алжирската война,[5] и първоначално предизвика гнева само на неколцина историци. На 25 март шестима от тях публикуваха в Le Monde петиция, озаглавена „Колонизацията: не на преподаването на една официална история“.
Едва след ноемврийските бунтове във френските предградия от 2005, тази законова промяна се превърна в обект на политически футбол.[6] В отговор на обществения натиск президентът Жак Ширак назначи разследване, водено от лидера на Националното събрание, Жан Луи Дебре, с цел „да се оценят действията на парламента в областите на паметта и историята“. Вътрешният министър и съперник на президента, Никола Саркози, предсказуемо използва шанса и стартира своя собствена инициатива, като назначи адвоката Арно Кларсфелд да направи изследване на „закона, историята и задължението на паметта“. Тези дебати станаха известни като la querelle des mémoires (караницата на паметите).
Краят на консенсуса
Предизвикателствата срещу утвърдената мъдрост и официалните истории са нещо добро; това е занятието на всички радикални историци. Целта на историята е да се разбере правилно миналото, а най-често това означава челен сблъсък с възприетите интерпретации. В тази светлина скорошните критики срещу Наполеон и дебата около добрите и лошите страни на френския империализъм може би са сигнал за изместване по посока към един климат, по-отворен за търсения и предизвикателни въпроси. Преди десет години консервативният британски историк Ендрю Робъртс описа Уинстън Чърчил като расист – един признак, че митологията, изградена около този силно обичан военновременен лидер започва да се разпуква.[7] Това би могло да доведе до задълбочено преосмисляне на Втората световна война и нейната динамика. Както твърди Джеймс Удхюзен, много от нейните въпроси остават сравнително неизследвани от историческата наука – от расовата война в Тихия океан до предателството на Съюзниците към партизаните в Италия и Гърция в края на войната.[8]
Във Франция може да се спечели много от отварянето на пространство за исторически изследвания. Историците са доста бавни при подновеното разглеждане на опита от Втората световна война. Дьо Гол, след пристигането си в Париж през 1944, обяви ерата на Виши за „не-събитие без последствия“ – и тя си остана такава, погребана под онова, което журналистите наричаха „изкусен компромис“ с негови си герои, невинно население и негови злодеи, наказани в момента на освобождението.[9]
Този компромис беше се разпаднал до известна степен през последните десетилетия. Шестнадесетте години между 1981, когато бяха отправени първите обвинения срещу един бивш служител на режима Виши, Морис Папон (по-късно бюджетен министър при Жискар Дестен), и неговия процес през 1997, бяха дълга проверка на отношението на Франция към собственото й минало. Смъртта на дьо Гол през 1970 позволи някои ревизионистки прегледи на Виши: филмът на Марсел Офулс Скръбта и жалостта от 1972 и книгата на Робърт Пакстън Франция от Виши: стара гвардия и нов ред, преведена на френски през 1973, са примери за предизвикателства срещу официалното гледище за Виши.[10]
Протестните изблици от 2001, когато генерал Пол Асорес публикува Специални служби, Алжир 1955–1957, неговия разказ за държавно-насърчаваните мъчения в Алжир, подсказаха, че предизвикателствата срещу официалните версии на „събитията“ (евфемизмът, използван за описание на Алжирската война, официално отменен едва през 1999), ще си остават малко и сравнително отдалечени едни от други във времето. Но още десетилетия по-рано Франц Фанон беше обявил в Прокълнатите на земята, че Алжирската война е окончателното принизяване на френския републикански лозунг за „свобода, равенство и братство“ – гледище, което беше прието и от Жан Пол Сартр във въведението към книгата: това подготви сцената за третия поврат във френския политически радикализъм, който се отказа от републиканския модел в полза на маоистки и други алтернативи.
Отдръпване от фактите, по посока на морала
Но отговорът на Франция към провала на голисткия компромис не беше някакъв разцвет на критическата, ревизионистка история. Вместо това ние наблюдавахме преместване от историята към онова, което Нора нарича „памет“. Паметта и историята представляват два различни вида отношение към миналото. Паметта е определяна от нейния индивидуализъм: всеки може да предяви претенция за памет от някакъв вид, а разбирането за миналото чрез паметта установява индивидуално отношение към него, което всеки може да определи по свой собствен начин. Паметта трансформира историята в поредица от индивидуални и групови разкази, всеки от тях също толкова валиден, колкото и останалите.
Паметта следователно е обвързана с идентичността: тя представлява опит да се разбере миналото, за да се освети настоящата идентичност. Паметта се превръща тогава в изискване за признание, а историята става процес, при който онези, които са били изключени и маргинализирани в конвенционалните истории, разказвани за миналото, могат да бъдат включени и признати. Паметта, благодарение на нейната връзка с индивидуалните претенции и идентичности, извежда на преден план въпроса за дълга: днес дългът да се помни е всеприсъстващ мотив зад годишнини и чествания. Изместването по посока към паметта обозначава едно движение на отдалечаване от фактите, по посока към морала.
Това изместване от история към памет беше отначало работа на историците и държавата, и то отразяваше опит да се спаси френската история от критиците й, както и от последствията от края на консенсуса. Нора описва този период като „ерата на честването“, посочвайки рязкото увеличаване на подобни събития между 1989 и 2000. През 1985 френското правителство създаде Национално бюро за тържествата, първо по своя род, и всяка година оттогава насам е доминирана от годишнини и чествания. Нора започна голям научен проект, който завърши като тритомник със заглавие Места на памет: преосмисляне на френското минало, публикуван на английски през 1996.[11]
Моралистичният елемент при конструирането на националната памет беше очевиден при процеса на Папон. Делото срещу него се водеше в името на паметта и историята, и означаваше да се напъхат в един съдебен процес по-широки въпроси на морално поведение, насочени към цялата френска следвоенна управляваща класа. По тази причина фокусът беше по-малко върху неговата точна роля при изпълняването на правителствени нареждания, а повече върху неговото съзнание, чувства и съждения. По думите на един журналист, целта и интереса при този процес бяха „да се установи степента на осъзнаване, която Морис Папон е имал относно трагичните събития, в които е участвал“.[12]
Преместването по посока на паметта получи също и юридическа форма, която днес включва поставянето извън закона на негационизма (отрицателството) – тоест, отричането на престъпленията срещу човечеството, както те са дефинирани от Нюрнбергските трибунали (закона на Гейсò от 1990); закон, с който кланетата срещу арменците от 1915 се обявяват за геноцид (2001); накрая, закон, който обявява търговията с роби, от 15 век нататък, за престъпление срещу човечеството (законът на Тобра от 2001). Тази тенденция да се законодателства по отношение на миналото е широко разпространена в националната и международна политика в Европа и отвъд нея. Скорошното подобрение на закона за репатрираните, прокарано през февруари 2005, а днес обект на дебати, беше оправдано от езика на признаването (recognition), който harkis използваха последователно, за да представят каузата си.
Това изместване към паметта беше окуражено от Нора и други историци като начин за подновено установяване на националната идентичност и колективното чувство за национално „аз“ под натиска на мултикултурализма и комунитаризма. Въпреки това днешните дебати подсказват, че паметта и историята не се погаждат особено лесно. Индивидуализираната природа на паметта направи възможна трансформацията на историята към призив за признание. Критиката на Рибè към Наполеон е направена в името на признаването на ролята на робите в историята. Той настоява, че освен гробница на неизвестния воин, Франция трябва да издигне и гробница на неизвестния роб.[13]
Морализацията на историческото изследване направи от него и жертва на песимистичните загрижености на настоящия период. Сравнението между Наполеон и Хитлер има само малко стойност като средство, което би могло да ни помогне да разберем, примерно, естеството на френската реакция към робското въстание от 1791–1803 в Сан Доминго на Карибските острови, ролята и статуса на евреите в Наполеонова Франция или същността на германския фашизъм. Тя предлага нова версия от 21-ви век на една по същество вигска история,[14] в която Великите мъже са заменени от Зли мъже, а расизмът се превръща във вечна характеристика на човешкото състояние. Рибè твърди, че докато институцията на робството е считана за морално отблъскваща в наши дни, нейните последствия продължават да съществуват, като френското общество е доминирано повече отвсякога от същите предразсъдъци, които са направлявали действията на Наполеон.[15]
С. Л. Р. Джеймс, в класическата си работа от 1938, Черните якобинци, осветява опасностите, свързани с този вид история: без да се анализират историческите фигури като „проекции на под-почвата, от която идват“, историците ще схващат личностите и събитията единствено като примери или за романтизъм, или за безконечен каприз. Демонизацията на Наполеон, извършена от Рибè, е ясен пример именно за това.
Реконструиране на националната идентичност
Дебатът за колонизацията е доминиран не само от факти, но и от въпроси на идентичността и признанието. По тази причина, бунтовете във френските предградия от 2005 бяха непосредствено свързани с френската колониална история, и не беше изненада това, че имигрантските общности описаха себе си като „туземските народи на републиката“[16] Това разкрива много малко неща относно динамиката на френския империализъм, но демонстрира трансформацията на една историческа категория в етикет, обозначаващ изключване и маргинализация.
Историци като Нора днес просто жънат онова, което са посели: отстъпвайки пред изместването от история към памет, те положиха основата за пълния отказ от историята. Нора оплаква изчезването на националния консенсус, който поне би признал централността на Наполеон при конструирането на модерната френска нация. И все пак колапсът на един такъв консенсус вече се съдържа в понятието за памет, по същия начин както мултикултурализмът – възвеличаван като основата на новата британска идентичност – се разкри в хода на времето като начин за прикриване на факта, че има само малко дефиниции на Британското, по които британците могат да се споразумеят.
Ценното в днешните дебати е, че вече започва да изплува определено осъзнаване на неизбежното напрежение между паметта и историята. Анри Русо привлече вниманието към опасностите, идещи от „превръщането на историята в законодателна“ (judicialisation of history).[17] „Културата на паметта“, твърди Русо, започва да служи като пречка срещу историческата наука. Паметта инструментализира фактите като сечиво за конструкция на идентичностите и средство, с чиято помощ могат да се правят морални съждения. Историята се интересува не от запомнянето, а от установяването на самите факти: нейната цел е събирането на познание. По думите на Русо, „как можем да запомним онова, което не знаем?“ При тези обстоятелства ние трябва да се възползваме от тези дебати около ролята на историята и нейното отношение към политиката, националната идентичност и морала. Днес ние се нуждаем от повече история и по-малко памет, повече разбиране и по-малко запомняне.
февруари 2006
[1] Pierre Nora, ‘Plaidoyer pour les indigènes d’Austerlitz’, Le Monde, 12 December 2005, препечатан в един от блоговете на Le Monde.
[2] Claude Ribbe, Le Crime de Napoléon, Privé, Paris, 2005: „малоценността на африканците и тяхната инструментализация в интерес на преуспяването на „наполеоновия райх“, е ядрото на системата, за която мечтае Наполеон, и която за нещастие се опитва да осъществи“.
[3] Claude Ribbe, op cit.
[4] Claude Ribbe, op cit: „Роботърговецът Бèлу посвещава на Бонапарт ‚За колониите и търговията с роби‘, в която се опитва да покаже, че, за да компенсира физическата им немощ, ‚немощта на ума‘ на робите често прави състоянието им ‚равно по щастие на онова на господаря‘. Това в определена степен предшества ‚освободения‘ насилствен труд, изписан над входовете на концентрационните лагери“.
[5] Sandrine Lemaire, “Une loi qui vient de loin’, Le Monde diplomatique, January 2006.
[6] Christophe Barbier and Eric Mandonnet, “Le mal de la repentance”, L’Express, Paris, 15 December 2005.
[7] Andrew Roberts, Eminent Churchillians, Weidenfeld & Nicholson, London, 1994.
[8] James Woudhuysen, “Dresden: Don’t Apologise - Understand”, spiked-online, 8 February 2005. Един историк, който се е занимавал с въпроса за начина, по който Съюзниците са се отнесли към партизаните в Gabriel Kolko, в „The Politics of War“, Random House, New York, 1968. Едно ревизионистко мнение за Втората световна война може да се открие у James Heartfield, „Unpatriotic History of the Second World War“…
[9] Denis Jeambar, “Le devoir d’histoire”, L’Express, 2 October1997.
[10] Pierre Nora, “Reasons for the current upsurge in memory”, Eurozine, April 2002.
[11] Charles-Robert Ageron & Pierre Nora, ed, Les Lieux de Memoire, Gallimard, Paris, 1997.
[12] Eric Cona, “Les Français et Vichy”, L’Express, 2 October 1997.
[13] Claude Ribbe, “A l’esclave inconnu”, Le Monde, 24 December 2005, представена и на сайта на Рибè.
[14] Понятието „вигска история“ е въведено от британския историк Хърбърт Батърфийлд през 1931 г. С него се обозначава онзи вид историография, който настоява да вижда в историческото развитие на човечеството една непрекъсната линия на възход, независимо от всички поврати и задънени улици, през/до които историческото развитие е минавало/достигало в хода на времето. В много отношения нейният патос е сравним с онзи на марксистката историография. Бел. пр.
[15] Claude Ribbe, в „Le Crime de Napoléon“, твърди, че „наследниците на онези французи, които Наполеон е върнал обратно към, или се е опитал да върне обратно към робство, днес продължават да страдат от последствията. Банално е да се каже, че онези наследници на роби, идещи от отвъдморските департаменти, днес не са пълни граждани, а съществуват отделно, без реално представителство в едно общество, повече от всякога предразположено към предразсъдъци“.
[16] “Nous sommes les indigènes de la république”, Appel pour des Assises de l’anti-colonialisme post-colonial, January 2005.
[17] Henry Rousso, “Mémoires abusives”, Le Monde, 24 December 2005.
