Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2013 01 Pete sugarПротивопоставяйки се на утвърждаваната през последните 40 години идеологическа прилика на различните правителства в източна Европа (освен Гърция), бих искал да започна с това, че национализмът е най-силната мотивационна сила днес в този регион. Той принуждава хората на власт да правят определени идеологически отстъпки, пораждащи базисни противоречия дори в терминологията, национален комунизъм. И все пак един основен въпрос за водачите на различните партии и държави си остава нерешен: базисната лоялност на тукашните народи няма почти нищо общо с мирогледа, за който се твърди, че е приет от тях като единствено валидна мотивационна сила на поведението им.

Очевидно е, че демонстрациите на национализъм в днешна източна Европа са различни от онези, видими в края на Втората световна война, и се различават дори по-значително от още по-ранните версии. Национализмът в източна Европа си има своя собствена история, която трябва да бъде разбрана когато се анализират днешните му вариации. Ето защо разглеждането на днешните проблеми ще бъде предшествано тук от кратко представяне на тази история.

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

За целите на тази студия източна Европа е дефинирана като онази част от континента, която лежи на изток от германско- и италианско-говорещите народи, и на запад от онова, което са били/са днес границите на Русия/Съветския съюз.[1] Тази дефиниция, която съм използвал в течение на тридесет години, е оправдана от факта, че тя се занимава с народи, чиито национализъм се е развил едва след онзи на народите, живеещи на запад от тях; те са първите, на които се е наложило да приспособят тази нова идея към местните условия и обстоятелства. Дори само този факт вече прави изследването на източноевропейския национализъм важно. Не-европейците, както и европейците и американците, занимаващи се с не-европейски страни и народи, обикновено сравняват национализма и институциите от така наречения Трети свят с онези на западноевропейските нации и държави, в повечето случаи при незадоволителни резултати. Но едно по-добро познаване на източноевропейските варианти би направило сравненията много по-плодотворни, защото източноевропейците и всички не-европейци не просто са имитирали западноевропейците, а са си създали свои собствени варианти на основните привнесени теми. Хората навсякъде по света могат да научат много повече от източноевропейските успехи и провали, отколкото от ония на западноевропейците.

Определяне на национализма

Ако определението на източна Европа е сравнително лесно за представяне и обосноваване, то същото не може да се каже за определението на национализма. Както всички знаем, досега никой не е успял да създаде дефиниция на национализма, която да получи всеобщо приемане. Сравнително лесно е да се фиксира една времева рамка за съществуването на модерния национализъм, който е различен от патриотизма и други чувства, обединяващи хората извън границите на семейството. Бойд С. Шефър беше само един от многото учени, който подчертаваха, че „всяко използване на думата ‚национализъм‘, за да се описват исторически събития отпреди осемнадесети век е вероятно анахронистично“.[2] Той имаше пред вид събитията от западноевропейския осемнадесети век. А защо Шефър смята така се указва от ясното твърдение на Ърнест Гелнър, че „национализмът като феномен, а не като доктрина, представяна от националисти, е присъщ на един определен набор от социални условия; и тези условия… са условията на нашето време“.[3] Твърдението на Гелнър притежава извънвремева и универсална валидност, тъй като под „условия на нашето време“ той разбира урбанизираните, индустриализирани общества, чиито ежедневие е регулирано от мощна централна администрация (демократична или недемократична), независимо от това кога конкретно дадена политическа единица достига тази степен от развитието си.

Геленър разбира национализма като доктрина и феномен. Като феномен, той го свързва с индустриалната революция, но указва освен това, че за някои хора, националистите, той е бил и доктрина. Някои учени се съгласяват с него и се опитват да определят понятието. Например, Ели Кедури пише, че „национализмът е доктрина, изобретена в Европа в началото на деветнадесети век. Тя претендира да предоставя критерий за определяне на единица население, подходяща да си създаде изключително, собствено правителство“.[4] Други виждат национализма като „исторически процес“[5], „умонагласа“[6] или „продукт на политически, икономически, социални и интелектуални фактори от една определена фаза в историята,… състояние на мисълта, чувствата и гледищата“.[7] Единственото общо нещо, което всички тези определения имат, е съгласието по историческия момент, в който национализмът е бил роден в западна Европа.

Нациите, разбира се, са съществували преди национализма и могат да съществуват и без него.[8] Нациите се пораждат от онова, което аз, заедно с други, сме нарекли „естествени“, на практика „неродени“ чувства, които притежава всеки човек по отношение на близките хора, с които той или тя е обвързан/а през целия си живот и към които, следователно, той или тя е привлечен/а.[9] Национализмът не е „нещо изначално присъщо или естествено за човека, като физиката или семейството му“,[10] според Антъни Д. Смит. Той не е „положен нито в естеството на нещата, нито в сърцата на хората“, съгласява се Гелнър.[11] Национализмът, твърдя аз в една друга моя студия, е „придобит“ от хората, и всяко поколение трябва да го научава отново.[12] А онова, което се научава, зависи до голяма степен от учителя. По такъв начин национализмът може и наистина означава различни неща в различните страни от един и същ исторически момент, или той може – и действително го прави – да промени фокуса си в дадена страна, в течение на времето.

Някой е трябвало да бъде първи учител. Този учител или по-скоро учители са били членовете на пораждащата се индустриална буржоазия сред онова, което Хю Сетън-Уотсън описва като „старите продължителни нации“.[13] Това са същите онези нации от западна Европа, които са оформили нещото, което Гелнър нарича „условията на нашето време“. Историята е прекалено добре позната, за да се нуждае от повторение. Онова, което  може би си струва да се подчертае, е че тази нова социална сила, буржоазията, не се е опитвала да замести старата управляваща класа, аристокрацията, а вместо това е искала да елиминира нейните привилегии и да създаде равни възможности за себе си, за да придобие и в политиката същото положение, което вече е придобила в икономиката. Но буржоазията не е можела да изисква равни възможности единствено за себе си, тъй като това просто би увеличило броя и видовете на същите ония привилегии, които тя е нападала. От друга страна, тя не е могла да настоява и за еднакви политически права за всекиго – един универсалистки подход, който за пръв път се е появил в Декларацията за правата на човека и гражданина, издадена от революционното Френско национално събрание на 26 август 1789. Групата, от чието име новопояваващата се средна класа е претендирала да говори, за която тя е желаела равенство, са били членовете на техните „стари продължителни нации“, които са се развили в течение на вековете и които са били за тях „естествени“, добре познати неща. Когато са изисквали свободи за нацията, те са я политизирали, чрез изискването за еднакви политически, социални и икономически права за нейните членове. Всъщност те са се опитали да завладеят управлението в името на нациите. И когато са го направили, те са изобретили национализма, народния суверенитет, модерната демокрация, класическия либерализъм, понятията за човешки и граждански права – за да споменем само най-важните резултати от тяхната все по-успешна борба. Онова, което те са се опитали да създадат, са точно условията, насърчаващи появата на „условията на нашето време“. В този смисъл марксистите са прави, когато твърдят, че национализмът се е появил когато индустриалната буржоазия е получила по-голямо участие в управлението. И все пак, дори и това кратко резюме доказва, че марксистката интерпретация на мотивите на буржоазията е исторически неправилна. Буржоазният национализъм, пише Ленин, „дрогира умовете на работниците, оглупява ги и ги разединява, за да може буржоазията да ги води на нашийник“.[14] Сталин се съгласява с тази интерпретация когато пише, че буржоазията „се подмазва на ‚собствения си народ‘ и започва да крещи за ‚родината‘, твърдейки, че нейната собствена кауза е и кауза на нацията като цяло. Тя си набира армия сред собствените ‚сънародници‘…“[15] И двамата представят национализма като нещо, изобретено от средната класа просто като средство за господство над работниците, като модерен опиум за масите, добавен към стария, религията, за да се държат низшите класи под контрол. Тази интерпретация би могла евентуално да заслужи по-сериозно разглеждане, ако национализмът беше се появил на политическата сцена на „старите продължителни“ или която и да е друга нация, след като буржоазията е постигнала политическата власт и след появата на осъзнати класово обусловени разлики между различните сегменти в обществото. Но това не е така. В една друга студия, Ърнест Гелнър подчертава този аргумент много остро, когато твърди, че „национализмът не е класов конфликт, който не е успял да достигне осъзнатост, а класовият конфликт е национален конфликт, който е пропуснал да се разгърне, поради липсата на дълбоки културни, символични отличителни белези“.[16] Той разглежда класовия конфликт, а може би дори и марксизма, като нищо повече от фрустриран национализъм!

Досегашните забележки не съдържат нищо непознато за който и да е, дори случаен, изследовател на национализма. Но си мислех, че изказването им е важно, защото прилагането им към източна Европа изисква те да бъдат ясно държани пред погледа.

Ако национализмът трябва да бъде внушен на всяко ново поколение, ако неговото придобиване от индивидите като доктрина, ръководство за действие или чувство, и т. н., е резултат от образование, то значи трябва да се обърне много внимание на образователя. Днес той или тя обикновено е учителят/учителката, на всички нива на формално образование, споделящ/а с учениците нещо, в което той или тя обикновено вярва, често без да знае, че това е одобрената версия на национализъм, служеща за легитимиране на настоящия режим. За това ще говорим повече по-нататък, за тази роля на формалното образование при разпространяването на приетите форми на национализъм. Първите разпространители, учителите на националистическите гледища, не са били формално обучени учители. В страните, обитавани от „старите продължителни нации“, това са били политически активните, активни и образовани членове на новата индустриална средна класа, първата група хора, отговаряща на нашето днешно определение за интелигенция.

Началото

В източна Европа около 1800-те години не е имало индустриална класа, нито пък интелигенция. Не е имало национални правителства на държави, с които „нациите“ да могат да се идентифицират и които, следователно, да могат да бъдат поети от тях. В много случаи дори националното съзнание едва се е пораждало. Нациите са съществували, действително, но до каква степен хората, принадлежащи към тях, са осъзнавали съществуването им, е нещо спорно. С изключение на някои сравнително малки области в Бохемия и Шлезия, са липсвали дори рудиментарните зачатъци на индустриализация. Но въпреки това навсякъде в източна Европа е имало хора, които са били недоволни от позицията си в обществото, които са желаели да променят правилата и регулациите, държащи ги извън тези позиции, и които са търсели нови аргументи, за да предизвикат желаните промени. Тези хора са въвели национализма в източна Европа. Той е бил „нов инструмент“, който се е оказал ефективен в западна Европа и който те биха могли да употребят, за да построят социалния ред от мечтите си. Тези вносители на национализъм е трябвало да бъдат образовани, за да могат да четат литература на английски, френски и немски, и да научават за събитията в Запада. Освен това е трябвало те да бъдат готови да станат политически активни; това са били първите хора, действащи като източноевропейска интелигенция.Те са дошли на практика от всички социални и професионални слоеве, но не и от практически несъществуващата средна класа. А следователно техните цели, методи, домогвания и философия, е трябвало да бъдат, и са били, много различни от онези на националистите, чиито произведения те са четели и чиито учения са желаели да приложат сред собствените си народи и родни страни. Национализмът, следователно, не е могъл да бъде просто възприет (adopted), той е трябвало да бъде приспособен (adapted).

Това, кои са били приспособителите, е определило не само непосредствените, първоначални дефиниции на това какво ще се изисква от кого и за кого; освен това то е задало и „тона“ на различните пораждащи се източноевропейски национализми, понякога в продължение на десетилетия, а друг път – в продължение на повече от столетие. Преди около двадесет години аз направих класификация на четири различни типа източноевропейски национализми, като основавах дефинициите си на критерия на произхода, програмите и продължителните последствия от тези ранни източноевропейски национализми.[17] Няма да повтарям тук аргументите и описанията си, а просто ще изредя обозначенията, които използвах, тъй като, поне до известна степен, те се разбират от само себе си. Това са: буржоазен, аристократичен, народен (popular) и бюрократичен национализъм. В първата от тези четири разновидности аз поставих само чехите; поляците и унгарците бяха моите примери за втората; сърбите и българите илюстрираха третата разновидност, докато бюрократични национализми се откриваха сред турците, гърците и румънците. Мисля, че онова, което направих преди две десетилетия, все още има смисъл и ще използвам тези обозначения по-късно, но днес бих искал да разгледам източноевропейския национализъм от един по-друг зрителен ъгъл.

Независимо от времето, в което източноевропейските национализми са станали активни – разстоянието във времето между най-ранния в една страна и най-късния в друга може да обхваща цял век, в зависимост от критериите – и, независимо от вида национализъм, годината 1848 маркира приблизително края на първия период на националистическа активност в източна Европа. Оставяйки настрана многобройни и важни местни вариации, източноевропейският национализъм от този първи период от съществуването му е идеологически адаптивен, романтичен, национално-и-митологичено-градивен, исторически и оптимистичен. Езикови реформатори, историци, поети и понякога духовници, са главните пропагандисти на този национализъм. Тяхната цел е да се накарат съответните им нации да осъзнаят собственото си съществуване, да се гордеят с миналото си и да постигнат увереност, че незадоволителното настояще може и ще бъде трансформирано в едно бъдеще, също толкова славно, колкото и миналото. Ако езикът е прекалено изостанал, за да изрази тези чувства, използвайки модерното словесно богатство на национализма и подобни нему, внесени отвън понятия, той трябва да бъде променен. Ако миналото не е достатъчно славно, за да оправдае славата в едно велико бъдеще, то трябва да бъде създадено отново. На Балканите фигури като хайдутите, марталозите[18] и т. н. – какъвто и да е етикетът – е трябвало да бъдат представени като борци за национална свобода.[19] Когато са липсвали национални герои в необходимия брой и ръст, то се е налагало те да бъдат създадени.[20] Там, където е било възможно исторически фигури да бъдат обвързани с идеи или действия, подходящи за целите на ранните националисти, това също е било направено.[21] Дори и историци от първостепенно значение са правили съзнателни „грешки“, за да служат на националната кауза.[22]

Комбинацията от току-що изредените дейности, и типа личности, които ги предприемат, произвежда почти безкрайно разнообразие от ранни източноевропейски национализми. Всички те са очевидно различни от „модела“, който, поне на теория, източноевропейците са въвели в земите си. Използвах тук неутралната дума „земи“ нарочно, защото да се говори за страни, камо ли пък за правителства, би било погрешно. Западноевропейските националисти от старите продължителни нации са имали не само нации, но и собствени държави, чиито правителства те желаят да поемат, или поне да реформират, проповядвайки народен суверенитет. Източноевропейците не само трябва да създадат съзнателни нации, но и да съживят или създадат от нищо държави върху територии, които, около 1800-та година, са части от обширните империи на Романовците, Османците и Хабсбургите. А поляците могат да наредят сред господарите си и Хоенцолерните. Да се говори за това кой трябва да управлява, как и от чие име, е нещо второстепенно, когато първо трябва да се създадат нации и държави.

През тази първа фаза, когато всички нации са изправени пред едни и същи задачи, макар и не непременно по едно и също време, източноевропейският национализъм е по-исторически в подхода си, отколкото са проповядвали на Запад Хердер или Русо, но въпреки това той е предимно културен национализъм, който не вижда врагове в хората от други нации. Вторият период, приблизително от 1848 до 1914, вече се различава от този подход. Първият вариант на източноевропейския национализъм е по същество национално- и мито-съзидателен.

Революционната 1848-ма година е изследвана многократно и с големи подробности като все-европейски феномен и от различни нации като важен момент в историите им.[23] Важността й за историята на източноевропейския национализъм, ако и да е била разпозната, все още очаква добро и подробно изследване. Онова, което се е случило, може да бъде най-лесно демонстрирано в страните под властта на Хабсбургите. Събитията от 1846 в Галиция[24] създават остро разграничение между поляците и украинците. Това разграничение не е смекчено от установяването на Буковина като независима провинция на виенското правителство три години по-късно и продължава да се влошава на практика до наши дни. През 1848 хърватите, словаците, сърбите и румънците, живеещи в австро-унгарски земи, не само се борят срещу короната, но и успяват да създадат разделения, които се влошават с времето и не след дълго въвличат в конфликта и румънската и сръбска държави. Докато крепостните селяни отпреди 1848 са били единодушни по отношение поне на общите си тегоби, то свободните селяни от следреволюционния период вече помнят, че са се били едни срещу други през 1848 и че не са успели да се споразумеят как да разрешат оставащите си, в никакъв случай маловажни, общи проблеми. Нека отбележим също, че първият пан-славянски конгрес се провежда през 1848 в Прага, че това е първото от многобройните пан-движения, и че то изразява осъзнаването от страна на няколко малки нации, че те не са достатъчно силни, за да се борят успешно за собствени държави, и че следователно ще трябва да го направят като група, като нова супер-нация.[25] Накрая, 1848 маркира поражението на класическия либерализъм и появата на твърдия, силов подход към политиката, който днес наричаме Realpolitik. Да се натрупа достатъчно сила за следващия рунд на борбата става по-важно, отколкото да се оправдава борбата идеологически.

Водоразделът на 1848

Естествено, всички тези важни промени изменят и естеството на европейския национализъм. Общите направления не се променят особено и все още представляват онези четири подхода, които описах преди двадесет години, но целите и, най-важно, методите, вече имат само малко общо с онези от предишните периоди. Ако не са променили нищо друго, месеците на битки поне приключват фазата на съзнателното изграждане на нации. Действията на Хабсбургите и Романовците показват ясно, че абсолютизмът трябва да бъде премахнат и заменен от конституционни, национални правителства, представляващи волята на нациите. Накратко, с известно закъснение след Запада, източноевропейските националисти сега са готови да се борят за правителствата, които ще изразяват волята на суверенните народи. Те не могат просто да поемат ръководството на нещата във Виена или Санкт Петербург, защото тези градове не са столици на стари продължителни нации като Лондон, Париж и, в известен смисъл, дори Берлин.

Първата задача на националистите е да получат признание за искането на нациите си за суверенитет върху някаква добре определена територия. Всяка нация е имала свои искания и е могла да ги обоснове чрез исторически, културни и етнографски аргументи. Проблемът, както е добре известно, е в това, че тези искания, справедливи или въображаеми, се припокриват буквално във всяко отношение. Бохемия немска ли е или чешка? Трансилвания – унгарска или румънска? Украйна – исторически полска, руска или украинска? Кои са границите на хърватското Триединно царство? Кои земи са български, а кои сръбски и гръцки? Тези и много други, подобни на тях въпроси, получават многобройни отговори, основаващи се на всевъзможни аргументи и свидетелства. Разбира се, аргументите, представяни от дадена група в подкрепа на собствените й интереси, се считат от нея за „неоспоримо“ верни; онези пък, представяни от други групи, са също толкова „очевидно“ не само погрешни, но и предназначени да ограбят реалните притежатели на истината за дадена територия и независимост.

По такъв начин, между 1848 и 1914 националистите са изправени пред двама врагове: оъ една страна династичните империи, от които те трябва да получат поне автономно самоуправление, а от друга – всички останали народи, които споделят целите им, но имат претенции за някои от същите територии, както и същата решителност да бъде признат суверенитета им върху тях. Онова, което се оформя, е нещо като отношение на отричане на чуждите права, привилегии и дори валидността на чуждите мечти (инак напълно валидни за собствената нация), по принципа quod licet Jovi non licet bovi.[26] Всички приемат за очевидно, че собствената нация е „избрания народ“, най-талантливия и способен, а следователно и онзи, комуто приляга местното лидерство. Това отношение може да се открие в писанията на политиците на власт, например Илия Гарашанин; на такива, които са изгубили властта, като Лайош Кошут; и дори на ония, които просто се надяват някой ден да дойдат на власт, като Роман Дмовски.[27] Добре известното „Начертание“ на сръбския държавник, плановете на Кошут от 1850 и 1862 за създаване на Дунавска федерация, както и ранните мисли на младия поляк, осъзнават многонационалността на региона и предлагат сътрудничество. И все пак всеки от тези мъже – като и други като тях – запазва за сърбите, унгарците, поляците, съответната позиция на водачество и дори правото да се изключват от мечтаната страна онези, които се считат за нежелани.

Това изключващо другите отношение създава постоянни остри вражди и ксенофобия, а освен това води и до създаването на модерния, политически антисемитизъм. Национализмът от този втори период постепенно става все по-шовинистично-краен, държаво-изграждащ, ориентиран към настоящето и бъдещето, аисторичен, свадлив и изключващ. Независимо от различията между четирите групи, споменати по-рано, всички национализми от този период се променят към този нов тип, за разлика от онзи от ранния период на източноевропейския национализъм. Общият етикет за този втори вид източноевропейски национализъм би бил „държаво-изграждащ“, макар че в случаите с Чехословакия и Югославия той е и национално-изграждащ.[28]

Между войните

Третият, най-кратък, но в никакъв случай маловажен период, е онзи между двете световни войни. Добре известният и винаги подчертаван резултат от Първата световна война е премахването на империите и създаването, възобновяването или драстичната трансформация на държавите от Източно-централна и Югоизточна Европа. Също толкова добре познат е фактът, че повечето от тези държави, освен България и Унгария, са също толкова многонационални[29], колкото и старите империи, и че те или са задоволени и желаят да запазят статуквото, или са ревизиноисти, които се стремят да го променят, в съгласие със собствените си печалби или загуби след войната.[30] Тези промени не се нуждаят от подробна дискусия, тъй като са я получавали достатъчно много в миналото. Запомняйки ги, тук ние трябва да подчертаем други фактори, защото те драстично повлияват естеството на национализмите в региона.

Първият от тези фактори е появата на важни средни и работнически класи, както и растежът на политическото съзнание сред селячеството. Тази промяна е причинена отчасти от икономиката на войната, а отчасти – от различните правителствени цели за „модернизация“, „индустриализация“ и „урбанизация“. Като следствие от това и победители, и победени пишат нови, демократични конституции и изказват привидна привързаност към демокрацията, образователните и поземлени реформи, за да споменем само няколко от най-важните въпроси. Но тези нови конституции и планове не могат да функционират. Правителствата след 1920 година – с изключение на краткото управление на Бела Кун в Унгария и малко по-дългото такова на Стамболийски в България – са идентични с онези от годините отпреди 1914. Обикновено те не желаят промяна, и дори ако го правят, не знаят как да я постигнат. Те не успяват да разберат, че новата система, парламентарната демокрация, се базира на нещо, което не може да бъде уловено или дефинирано чрез закон: демокрацията като начин на живот, която се е пораждала бавно и „органично“ в старите продължителни нации и техните директни наследници, Съединените щати, Канада или Австралия, и която се разбира по тези места без нужда от обяснения и дефиниции. Демократическите институции не могат да функционират без демокрация, особено пък в многонационални държави, нуждаещи се от драстично икономическо преустройство.

Произлизащата от това обърканост не само води до диктатури в източноевропейските страни, но и до драстични промени в техните национализми. Около 1920 всички държави, каквато и да е била политиката на управляващата партия, са привидно национални държави или по-скоро народни държави, независимо от националността, в която народите са суверенни, а правителствата легитимни, защото те прокарват народната воля. Накратко, целта на ранните националисти, първо в западна Европа, а след това все повече и в източна – да се поеме правителството от национални представители – е теоретично постигната. На практика, изправени пред промените, причинени от войната и последвалите я мирни споразумения и нови социални и икономически условия, все още управляващите стари лидерски групи не представляват народната воля. Сега вече игровият план е преобърнат. Вече не националистите се опитват да поемат управлението, а управлението използва национализма, за да спечели поддръжката на населението. Експертите, занимаващи се с национализма от периода след Втората световна война, и концентриращи се най-вече върху така наречения Трети свят, непрекъснато подчертават тази нова посока като основна характеристика на национализма.[31] Той се счита за онова национално-изграждащо средство, което се използва от правителствата, за да убедят населенията, че заслужават поддръжка. Но ние трябва да разберем, че тази размяна на ролите се е случила първо в източна Европа между войните. Аргументът, използван от правителствата, протича приблизително така: ние знаем какво искате вие (населението); ние искаме същите неща и ви обещаваме честно и с най-добра воля, че ще ви ги дадем. В края на краищата, ние сме вашето правителство. Ние разбираме, че обещанията ни си остават засега неизпълнени. Това не е наша вина, а вина на мръсните ревизионисти, които искат да преобърнат справедливите мирни споразумения или (в случая с губещите), вина на нашите мръсни съседи, които не само ни взеха земята, ами сега и потискат братята ни. Докато те не променят политиките си, ние трябва да се задоволим със защита и не можем да си позволим големи промени, защото страните са най-слаби в периоди на преход. Като членове на „нашата нация“ ние трябва да се държим заедно, да поддържаме правителството и да работим за едно по-добро бъдеще за събратята ни. Трябва да потиснете, или поне да отложите, желанията си за по-високи жизнени стандарти, по-добри работни условия и т. н., в името на националните цели и на бъдещето. Доброто на нацията, което правителството разбира и представлява перфектно, е най-важното съображение.

Ако Ърнест Гелнър е прав – а аз смятам, че той е – когато пише за „национализма като феномен… присъщ … на условията на нашето време“, в урбанизираното, индустриализирано, високо централизирано общество, то онова, което се е случило в източна Европа от междувоенния период, е просто изкуствено въвеждане на държавно-спонсориран национализъм, преди „условията на нашето време“ да са го гарантирали и оправдали.

При тези условия междувоенният национализъм запазва някои от чертите на предишния период. Той със сигурност продължава да бъде шовинистичен, заядлив и изключващ, но вече придобива и някои нови черти, ставайки силно пропагандистки, държавно-центриран, уверен в правотата си и насочен срещу определени врагове. Кои са тези врагове – съседи, малцинства, евреи, комунисти, и т. н. – е нещо, за което правителствата смятат, че са упълномощени да решават сами. И докато отзвуците от по-ранния период все още могат да се доловят в твърдения като „неподправеният селянин е най-добрият представител на нашата национална чистота и характер“ или „гръбнакът на нацията през вековете са били благородниците“, то това са, в най-добрия случай, носталгични напомняния за нещата, които според някои са били онези по-добри времена от миналото. Когато популисти или селски изследователи са вземали такива вярвания прекалено на сериозно, правителствата са се обръщали срещу тях, окачествявайки ги като непатриотични агитатори. Може да има само една нация, един национализъм, една интерпретация на миналото, настоящето и бъдещето, и само правителството знае коя е тя. А следователно тук трябва да се добави още една характеристика на източноевропейските национализми от междувоенния период: те са не само държавно-центрирани, но и официално определяни.

И докато тези черти са валидни за всички източноевропейски версии на национализма от междувоенния период, ние трябва да разграничим два различни вида национализми.

Напористостта  на страните на статуквото е смесена със самозадоволство и определено количество страх, че ревизионистите могат да намерят поддръжници. Тези нации трябва да представят резултатите от мирната конференция като намиращи се отвъд всякакви дебати, а оттук и собствените им национализми стават ненакърними, в допълнение към останалите, вече споменати характеристики. От друга страна, победените нации се изправят пред общите проблеми между войните в по-трудни обстоятелства от своите „врагове“. Освен това те трябва да се борят и срещу комплекса за малоценност или поне срещу съмненията в самите себе си, причинени от поражението. Непрестанната домашна и международна пропаганда, крещяща срещу престъпленията на миротворците от Париж, служи на тази цел, но освен това засилва и тоталитарните тенденции в тези режими. Когато това се отразява в техните национализми, то прибавя към тях и реваншизъм, и протофашизъм.

И докато опитите на източноевропейските правителства да доведат страните си до „условията на нашето време“ пропадат, докато страховете им нарастват, остротата на атаките им срещу онези, които могат да бъдат използвани като козли на отпущението, се засилват, а дефинициите им за нацията и национализма се стесняват, докато накрая започват да преливат в тоталитаризъм. В междувоенния период радикално-десните вариации на национализма са предпочитани, но щом само този подход към управлението на обществата е приет, вратата към всякакви видове тоталитаризъм, включително и онези отляво, зейва широко отворена.

Под комунистическо управление

Годините на Втората световна война, първото впечатление, създадено от поведението на Съветските армии и различните резултати от тях след 1945 (най-късно до 1948), които доведоха до установяването на комунистически правителства, бяха деморализиращи. Тук аз ще игнорирам обичайните периодизации на източноевропейската история от 1948 насам и ще се концентрирам върху една по-различна класификация, имаща значение само за развитието на национализма.[32]

В живата памет на хората, живеещи след края на Втората световна война, национализмът е една от най-силните, ако не и най-силната, идеологическа и емоционална сила в обществото. Новите режими, поставили си за цел да превърнат народите, които управляват, в „комунистически хора“, проповядват, че национализмът е една от големите заблуди и злини на модерните времена, и че той трябва да бъде елиминиран – ако не по други причини, то защото прави трудно, ако не и невъзможно, сътрудничеството с побратимените народи и правителства вътре в бързо развиващата се съветска зона на влияние. В същото време се полагат специални грижи, за да се позволи на малцинствата да живеят собствен живот, като им се дават автономни региони, според съветския модел. Прикритото противоречие отначало не се забелязва, но установяването на тези региони допринася за премахването на национално-мотивираните антагонизми също толкова малко, колкото и проповедите на управляващите партии. И докато идеалите и официалните платформи са антинационализмът и интернационализмът, самият национализъм прави първата си видима проява, под нова форма, в диспута между Сталин и Тито.

Националкомунизмът

Без никакво съмнение най-големият грях на Тито, в очите на Сталин, е отказът му да приеме диктат от Москва. Тито се различава от господаря от Кремъл по различни начини. Но кое е погрешното при подхода на Тито към реорганизацията на Югославия и (каквито са били надеждите), на целия Балкански полуостров, като федерална държава? В края на краищата, Съветския съюз също се състои от различни държави. Имената на съветските републики показват, че те са били определени в съответствие с етнически линии. Защо тогава е грешка да се организират и тези държави според национални линии? Тито дори не може да бъде обвинен в това, че е измислил принципа за „комунизъм само в една държава“. Това, както той припомня на Сталин, е бил един от най-силните му собствени аргументи, използвани срещу Троцки.[33] Да не би Тито да отхвърля начина, по който комунизмът е бил изграден в Съветския съюз? Неговата цел – също като тази на Сталин – е комунизма, и все пак той вярва, че всяка държава трябва да намери свои собствени средства за постигането му, в съответствие с икономическите и национални реалности, пред които е изправена партията й. На практика Тито обявява, че комунизмът трябва да бъде приспособен към местните условия, като по този начин измисля онова, което отначало се нарича Титоизъм и – след като е намерил имитатори – националкомунизъм.[34] Правейки това, той разрушава една от първоначалните претенции на марксизма за слава, неговия научен характер. Законите на науката не се променят от страна в страна, но, според Тито, законите на марксизма го правят. Значението на този аргумент е изключително важно за комунистите по целия свят и то изпраща предизвикателство към господството на Съветски съюз в комунистическото братство.

В Югославия, значи, националкомунизмът се появява по време, в което навсякъде другаде национализма все още се счита за грях от комунистите. Името, дадено на този нов -изъм е правилно. Съществителното (комунизъм) винаги е по-важно от прилагателното, което го модифицира (национален): така върви аргументацията. Целта на Тито е да въведе комунизма в страната си, и той прави необходимите за това тактически компромиси, без които не би могъл да действа – въпреки военновременните си успехи – в една многонационална страна. Националкомунизмът запазва няколко от характеристиките на междувоенния национализъм. Той продължава да бъде пропагандистки, уверен в правотата си, държавно-центриран и определян официално, но освен това има и една напълно нова черта: национализмът е подчинен идеологически и престава да бъде цел сам по себе си.

Старите национализми оцеляват

След 1956 старомодният национализъм се появява както в старите си форми от късния 19 век, така и в междувоенните си форми. Отначало изразяван доста плахо и експериментално, той става все по- и по-гласовит с хода на времето. Оспорваните земи отново се превръщат в проблеми. Бесарабският въпрос може да се дискутира в Румъния, а македонският въпрос е силно жив в България. Не включвам трансилванския проблем, защото ще го разгледам отделно. Току-що цитираните териториални въпроси напомнят за междувоенните, направлявани от правителства, версии на последния европейски национализъм. Албанците в Косово може и да имат най-различни цели на ум, включително и отделна държава вътре в Югославия, последвана от съюз с Албания. Каквото и да замислят, техните дейности и цели са същите като онези на строителите на държави от втората половина на 19 век.[35] Словаците имат напълно ясни цели от подобен род още от момента, в който Чехословакия е била създадена. Към средата на 1980-те те изглежда вече са постигнали повечето от тях, благодарение на реформите, въведени по време на Пражката пролет от 1968-69. Някои от тези стари национализми оцеляват навсякъде в източна Европа, оцветяват донякъде всички версии, и правят сътрудничеството на различните „братски страни“ много трудно.

Комунистически национализъм

Една трета версия на национализма в източна Европа се появява след събитията от 1956 в Унгария. Тя е изразена за пръв път в често цитираното изказване на Янош Кадар „всички, които не са против нас, са с нас“, и разцъфтява напълно в тази страна. Тя се появява отново в идеите на Пражката пролет от 1968 и в еврокомунистическото движение, което възприема повечето от чешките идеи. Последният му ясен израз е движението „Солидарност“ в Полша. Тази трета версия е комунистическият национализъм, който все още е смесица от две теоретически изключващи се идеи, но сега националистическият елемент доминира. Отново държавно- и партийно-спонсориран, този подход включва държава, която не прави нищо друго освен да завяхва, правителство, което е легитимно, защото има народна поддръжка, и цели, които са чисто националистически и всичко друго, но не и интернационални. Той се различава от национално- и държавно-създаващите варианти от предишните два периода чрез това, че е по-малко концентриран върху идеята за врагове, отколкото върху вътрешния фронт, и чрез това, че запазва поне някаква прилика на идеологическо единство с останалите социалистически или народни републики.

Комунистическият национализъм може лесно да съществува заедно с етнонационализма или „новата етничност“, която е не просто източноевропейски феномен, а е много видима също и в нашата част от света.[36] В определен смисъл етнонационализмът или „новата етничност“ преобръща класическото историческо развитие от етничност към нация и накрая към национализъм. Той е реакция срещу две развития в историята. Първото е онова, което дискутирахме вече на няколко пъти, как националистите се опитват да завземат и след това да доминират управлението, което те считат за легитимно само ако следва желанията на нацията. Спомена се и факта, че тази последователност от кон (нация) и каруца (правителство) е била обърната през последните шестдесет и особено през последните четиридесет години; че национализмът днес се формулира от правителствата, а от населението се иска да приеме като свои цели онези, обявени от хората на власт. Така, в определен смисъл, национализмът вече не узаконява правителствата, а вместо това служи като оправдание за онова, което властите искат от народа. Старият кон не поема с удоволствие ролята на каруца, особено защото модерната държавна централизация е достигнала крайни степени. Хората вече имат чувството, че нямат почти нищо общо с далечното, силно, безлично и мощно правителство. Те може и да се подчиняват на командите му, може дори и да се съгласяват с властимащите, но емоционално те не пресрещат погледите си.

Модерното, индустриално, градско обкръжение е втората главна причина за появата на етнонационализма. То създава среда, в която средната личност се чувства изгубена, деперсонализирана и често несигурна. Обкръжението и държавата вече не създават чувства на сигурност и принадлежност; „условията на нашето време“ са трансформирали национализма в държавна доктрина и оставили нацията назад, принуждавайки членовете й да търсят нещо друго, с което могат да се идентифицират. Това нещо друго е „новата етничност“.

Новата етничност се различава рязко от онази, която е съществувала приблизително преди двеста години, когато са се развивали модерните разбирания за нация и национализъм. Тя не е нито национално- нито държавно-изграждаща и е в състояние да признае съществуването на нацията и държавата, в която иска да се приспособи, като перфектно приемлива и легитимна. Новата етничност не е сепаратистка, тя иска само автономия без да се стреми към политическо самоопределение. Големият дебат в Югославия днес е между автономистите и централизаторите, а словаците и други изглежда са доволни от онова, което са получили преди двадесет години. Като се изключат някои луди глави, словаците, хърватите, словенците и т. н., са реалисти, които знаят, че в наши дни е по-добре за тях, по причини на сигурността и икономиката, да живеят в държава, която е по-голяма и по-силна, отколкото би била онази, следваща етнически демаркационни линии.[37]

Новата етничност функционира дори сред малцинства, чиито размери са намалели поради масивните обмени на хора след Втората световна война. Унгарците са единствената голяма група, оставаща извън страната си в източна Европа. Никога не чуваме нещо за онези от тях, живеещи във Войводина, тъй като югославските власти са реагирали коректно на новата етничност на унгарците там. Напротив, проблемите на унгарците в Трансилвания се дискутират постоянно не само в страните, въвлечени в проблема.[38] Румънската държава е достатъчно силна, за да държи малцинствата си в мълчание, а Унгария няма интерес да получи отново Трансилвания, но пък е силно заинтересувана от начина, по който се третират унгарците в тази провинция. Трансилванските унгарци сигурно биха били щастливи, ако биха имали третиране като онова на събратята им във Войводина, а това би успокоило Будапеща. Но за разлика от югославските власти, румънското правителство очевидно не прави разлика между новата етничност и старомодния реваншистки шовинизъм. Само това може да обясни малцинствената политика на Букурещ, която е продължение на стария междувоенен национализъм, и въпросът е представен в тритомната история на Трансилвания, публикувана в Будапеща.[39] Човек едва ли може да си представи по-добър пример за оцеляване до наши дни на онзи вероятно непоправим, свадлив национализъм от междувоенния период, какъвато е рекламата на цяла страница от лондонския Times, публикувана от румънското правителство.[40]

Модерните държави и правителства могат да съществуват заедно с новата етничност ако разбират естеството й. Истинска форма на национализма ли е етнонационализмът? Аз мисля така, но признавам, че това е въпрос на дискусия. Ако го игнорираме, в днешна източна Европа все още ни остават няколко различни вида национализъм. Но може би те не са два варианта на същия национализъм, който дискутирахме, когато стана дума за междувоенния период; изглежда, че те са два отчетливо различни вида национализъм. Самият аз вярвам, че в края на краищата, те са само различни прояви на един нов национализъм, който е типичен единствено за източна Европа.[41]

Източноевропейците, независимо от вида национализъм, който изразява чувствата им, живеят в свят, в който официалната истина, тоест някаква форма на марксизъм, е приета от всички, поне на теория, и в който многобройни над-национални институции, включително Варшавският договор и СИВ[42], изглежда са фиксирани части от цялото. Към тези базисни индикатори за международен ред трябва да се добавят външните политики, задължителното изучаване на руски език във всички училища, както и постоянните декларации за солидарност с държави и народи, които средният човек не счита дори за приятелски. Не е трудно да се види защо хората смятат, че от 1945 година насам са били правени постоянни опити, от една чужда сила, Съветският съюз, да принуди всички да се претопят в един всеобщ, денационализиран калъп. Тази сила е доказвала поне на три пъти – Унгария 1956, Чехословакия 1968 и Полша 1981 – че разполага със средствата за налагане на диктовките си, директно или не, ако местните чувства и амбиции отидат отвъд онова, което тя счита за приемливо. Ето защо не е учудващо, че народите и нациите се страхуват, че могат да бъдат насила въвлечени в някаква над-национална рамка, която не е ясно определена, никога не е била ясно или разбираемо обяснена, но е голяма, плашеща, странна, безлична и – най-важното – национално изкореняваща. Това е нещо, срещу което те се съпротивяват, тъй като предпочитат ясно определена, управляема, позната, а следователно, удобна национална идентичност. Именно тази идентичност се защищава от онова, което остава от националистите отпреди 1945 – националкомунистите и комунистическите националисти – пред лицето на реалните или въображаеми опасности, пред които те се виждат изправени. Този защитен национализъм е истинския, специфично източноевропейски национализъм от последните четиридесет години, в който се побират всички други изрази на национализма. Той не е непременно антируски, антисъветски или антимарксистки/антиболшевишки, в някакъв ясно определен идеологически смисъл, но пък е защитна реакция анти-всичко, ясно или неясно, което се приравнява с предполагаемите, ако и не открито изразени, цели на съветското правителство. Източноевропейският национализъм от наши дни е защитен национализъм.

1988

Източник



[1] Статията е от 1988 г. Бел. пр.

[2] Boyd C. Shafer, Nationalism: Myth and Reality (New Yorks Harcourt, Brace and World, 1955), p. 5. Бел. авт.

[3] Ernest Gellner, Nations and Nationalism (Ithaca and London: Cornell University Press, 1983), p. 125. Бел. авт.

[4] Elie Kedourie, Nationalism (London: Hutchinson University Library, 1960), p. 9. Бел. авт.

[5] Carlton J. H. Hayes, Essays on Nationalism (New York: The Macmillan Co., 1926), p. 5. Бел. авт.

[6] Hans Kohn, The Idea of Nationalism (New York: The Macmillan Co., 1948), p.16. Бел. авт.

[7] Louis L. Snyder, The Meaning of Nationalism (Westport, CT: Greenwood Press, 1954), pp. 196-97. Бел. авт.

[8] Едно много важно излседване, занимавщо се с този въпрос, е John A. Armstrong, Nations Before Nationalism (Chapel Hill, NCs University of North Carolina Press, 1982). Бел. авт.

[9] Peter F. Sugar, „External and Domestic Roots of Eastern European Nationalism,“ in Peter F. Sugar and Ivo J. Lederer (eds.), ’ Nationalism in Eastern Europe (Seattle and London: University of Washington Press, 1969), pp. 3-5. Бел. авт.

[10] Anthony D. Smith, Nationalism in the Twentieth Century (New York: New York University Press, 1979). Бел. авт.

[11] Gellner, Nations and Nationalism, p. 125. Бел. авт.

[12] Peter F. Sugar, „Ethnicity in Eastern Europe,“ in Peter F. Sugar (ed.), Ethnie Diversity and Conflict in Eastern Europe (Santa Barbara and Oxford: ABC-Clio, 1980), pp. 419 ff . Бел. авт.

[13] Hugh Seton-Watson, Nations and States (Boulder, CO.: Westview Press, 1977), pp. 21-22. Бел. авт.

[14] V. I. Lenin, „Critical Remarks on the National Question,“ first published in Prosveshchenive. Nos. 10-13 (1913) in Collected Works (Moscow: Progress Publishers, Fifth Printing, 180), Vol. 20, p. 25. Бел. авт.

[15] J. V. Stalin, „Marxism and the National Question,“ first published as „The National Question  and Social-Democracy,“ in Prosveshcheniye. Nos. 3-5, (1913) in Collected Works (Moscow: Foreign Languages Publishing House, 1953), Vol. 2, p. 317. The arguments developed in this article were presented in shortened but often identical wording in „The Immediate Task of the Party in the National Question,“ presented to the 10th Congress of the Russian Communist Party on Feb. 5. 1921. Ibid., Vol. 5, pp. 16-30. Бел. авт.

[16] Ernest Gellner, „Ethnicity between Culture, Class and Power,“ in Peter F. Sugar (ed.), Ethnic Diversity, pp. 269-70. Бел. авт.

[17] Peter F. Sugar, „External and Domestic Roots,“ pp. 47-54. Бел. авт.

[18] Название на екипажите на военни гемии, плаващи по Дунава (от маджарското martalóc, martalóz, букв. „разбойник“). Бел. пр.

[19] Резюме на всички вярвания в различните „национални борци“ и на материалите, на които те се основават, е направено по много научен начин в България: Бистра Цветкова, „Хайдутството в българските земи през 15/18 век“. (София, „Наука и изкуство, 1971). Повечето източноевропейски литератури имат същите исторически произведения. Бел. авт.

[20] Миклош Толди днес е пример за унгарски национален герой, достигащ високи почести, които идват от доста бедни социални първоизточници. Той никога не е съществувал, а е създаден чрез епическата поема „Толди“, написана от Янош Арани през 1946. Появяващи се на сцената много по-късно, но играещи същата роля за популярното въображение днес, са фигури като „добрият войник Швейк“ или – в отрицателен смисъл – Пан Тадеуш. Бел. авт.

[21] Румънската историография, започвайки с публикуването на първите части от „Istoria Romlnilor sub Michaiu Voda Vlteazul“ в Revist romina pentru stiinta, lltere si arte през 1861-63, описва Михаил Смелия (1593–1601) като модерен румънски националист, съзнателно опитващ се да обедини трите румънски княжества. Отново, само един от няколко възможни примера. Бел. авт.

[22] Най-добре познатите и най-често цитирани примери за историци, които са писали добра история, но понякога са вмъквали в работите си пасажи, служещи на националистически цели, са чехът Франтишек Палацки, чиято известна десеттомна „История на Бохемия“ се е появила първо в Прага между 1836 и 1867, и унгарецът Калман Тали, чието творчество е концентрирано основно около късния 17-ти и ранния 19-ти век. Подобни, но по-малко познати фигури са действали в цяла източна Европа. Бел. авт.

[23] Литературата по въпроса е прекомерно богата, за да бъде изредена, а цитирането само на няколко заглавия не би било справедливо. Нека отбележим, че Франсоа (Ференц) Фейто, който е редактор на един от сборниците по повод 100-та годишнина от революционната година, избра английско заглавие за книгата си (първоначално публикувана на френски), „The Opening of an Era? 1848“, с което указва, че вижда в събитията от тази година не кулминацията на либерално възбуждение, а началото на една нова Европа. Важно е също, че дори и малки народи като словаците, не особено активни през 1848, създадоха поредица от документи, занимаващи се със събитията от тази година, под редакцията на Даниел Рапант, между 1950 и 1961, под различни заглавия (Dellnv Slovenakeho postavnia R. 1838-49 and Slovenska Povstanle Reku 1848-49), изпълващи осем дебели тома. Бел. авт.

[24] Става дума за селското въстание в Галиция от 1846, известно още като „Клането от Галиция“. Бел. пр.

[25] Въпреки възрастта си, най-доброто въведение в пан-славизма все още си остава Ханс Коон, „Пан-Славизмът. Неговата история и идеология“ (Notre Dame, IN: Notre Dame University Press, 1953).

[26] „Онова, което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика“. Бел. пр.

[27] Полски политик, идеолог и държавник от времето между двете войни. Бел. пр

[28] Текстът показва недвусмислено колко огромно развитие са получили изследванията на национализма през тези малко повече от двадесет години, които ни делят от него. В наши дни по-общоприетото (ако и също оспорвано) разграничение между „включващите“ и „изключващи“ видове национализми е предложеното още от Ханс Коон разделение между „етнически“ и „граждански“ национализми (без да се приема механичното им асоцииране съответно с Изтока и Запада, както го прави той, тъй като става все по-очевидно, че съществува нещо като „еволюция на национализмите“, от етнически към граждански, през която изглежда преминават всички, в зависимост от сложен комплекс от икономически и социални фактори). Виж в тази връзка Taras Kuzio. “The Myth of the Civic State: a Critical Survey of Hans Kohn’s Framework for Understanding Nationalism”. Бел. пр.

[29] При условие, че България винаги е имала един стабилен контингент от малцинствени групи, вариращи между 20 и 15 процента от населението (след многобройните изселнически вълни през втората половина на миналия век), това твърдение ми се струва пресилено по отношение на нея. Бел. пр.

[30] Добре е да се припомни, че източна Европа съдържа държавите, които бяха изгубили и спечелили най-много от Първата световна война. Унгария (без да се смятат хърватските земи) губи 67 процента от територията и 58 процента от населението си. Територията на Румъния нараства със 112 процента, а населението й – със 113. Бел. авт.

[31] Освен вече цитираните работи на Смит и Гелнър, с тази трансформация се занимават многобройни други iysledowateli, като например: American Universities Field Staff (K. H. Silver, ed.), Expectant People, Nationalism and Development (New York: Random House, 1963); Glen St. J. Barclay, 20th Century Nationalism (London: Weidenfeld and Nicolson, 1971); Karl W. Deutsch and William J. Foltz (eds.), Nationbuilding (Mew York: Atherton Press, 1966); Karl W. Deutsch, Nationalism and Social Communications (Cambridge, MA: M.I.T. Press, 1966); Anthony D. Smith, Theories of Nationalism (London: Duckworth, 1983).

[32] Обичайното подразделение на източноевропейската история от установяването на комунистическите управления е следното: Сталинистки период, 1945/8-53; Десталинизация, 1953-56; Диверсификация (разнообразяване) на комунизма, 1956-68; опити за индивидуално национално съществуване в границите на доктрината Брежнев, 1968-80; последните седем години още не са получили общоприето обозначение. Бел. авт.

[33] За диспута между Сталин и Тито виж: The Soviet-Yugoslav Dispute: Text of the Published Correspondence (London: Royal Institute of International Affairs, 1948). Бел. авт.

[34] Литературата, занимаваща се със събитията в източна Европа е огромна. Тази и следващите забележки под линия не могат дори да изредят само най-важните заглавия и онези, които предлагам, трябва да се разглеждат просто като примери за това какво вече има. За Титоизма виж: Wayne S. Vucinich (ed.). At the Brink of War and Peace: The Tito- Stalin Split in Historical Perspective (New York: Columbia University Press, 1982); Josef Kalvoda, Titolsm and the Masters of Imposture (New York: Vantage Press, 1958); Charles P. McVickers, Titolsm: Pattern for International Communism (New York; St. Martin's Press, 1957); Владислав Гомулка беше считан, поне за известно време, за втори Тито, но поне до известна степен той се оказа старомоден комунист. За подробности виж или Frank Glbney, The Frozen Revolution (New York: Farrar, Straus and Cudahy, 1959), или Nicholas William, baron Bethell, Gomulka, His Poland and His Communism (Harlow: Longmans, 1969). Накрая, за националкомунизма добри въведения са, сред другите, Howard Machin (éd.), National Communism in Western Europe (London-New York: Methuen, 1983), и Peter Zwich, National Communism (Boulder, CO: Westview Press, 1983).

 

[35] Sinan Hasani, Kosovo, istine i zablude (Zagreb: Center za informacije i publicitet, 1986) е донякъде предубеден, но съдържа много ценен материал. Най-доброто изследване на западен език е Jens Reuter, Die Albaner in Kosovo (Munich: Oldenburg, 1982). Добро английско резюме може да се намери в Pedro Ramet, Nationalism and Federalism in Yugoslavia. 1963-83 (Bloomington, IN: Indiana University Press, 1984), pp. 156-71. Най-новата книга за Косово е Milos Misovic, Koje trazio republike Kosov 1945-85 (Belgrade: Narodna Knjiga, 1987).

[36] Доколкото знам, Уокър Конър е първият, който е използвал понятието „етнонационализъм“ в „The Politics of Ethnonationalism,“ Journal of International Affairs (January, 1973), 27, pp. 1-21. Виж също неговия „The Ethnopolitical Change and Governmental Response,“ In Peter F. Sugar, Ethnic Diversity pp. 147-84; Peter F. Sugar, „From Ethnicity to Nationalism and Back Again,“ in Michael Palumbo and William P. Shanahan (eds.), Nationalism: Essays in Honor of Louis L. Snyder (Westport, CT - London: Greenwood, 1981), pp. 67-84. Антъни Д. Смит също писа по тази тема в The Ethnic Revival (Cambridge-New York: Cambridge University Press, 1981), както го направиха и няколко социолози, включително и Hugh Donald Forves, Nationalism Ethnocentrism and Personality (Chicago: Chicago University Press, 1985), и John P. Stack, Jr. (3ed.), The Primordial Challenge; Ethnicity in the Contemporary World (Westport, CT: Greenwood, 1986). 

[37] Едва ли е необходимо да се посочва колко ясно беше опровергано от хода на историята това разбиране за „новата етничност“. Принципът на етническия национализъм си остава в наши дни също толкова разделителен, колкото е бил и преди сто и петдесет години. От друга страна, надеждите за постепенно обединение под принципите на някакъв вид граждански национализъм (или, както е по-добре да се нарича, граждански патриотизъм), си остават в наше време също толкова реалистични, колкото винаги са били. Примери, при това функциониращи в продължение на столетия, има достатъчно. Всичко зависи от подхода и избраната идеология, плюс значителна политическа гъвкавост, зрелост и изобретателност, разбира се. Бел. пр.

[38] Едно донякъде предубедено представяне на проблема в Трансилвания може да се намери в Anne Pay Sanbord and Gaza Wass de Czege (eds.), Transylvania and the Hungarlan-Romanian Problem (Astor, FL: Danubian Press, 1979).

[39] Bela Kopeczi et al. (eds.), Erdely Tortenete. HI (Budapest: Akademiai Kiado, 1986). Бел. авт.

[40] „Целенасочено фалшифициране на историята под егидата на Унгарската академия на науките“, The Times (London), April 7, 1987, p. 7. Бел. авт.

[41] Както споменах по-горе (виж бел. 28), в наши дни гледището за „специфично западни и източни“ форми на национализма постепенно започва да бъде измествано от разбирането, че всъщност това са различни развойни форми в хода на еволюцията на ВСИЧКИ национализми от етнически към граждански. Остава си да се види какво ще ни поднесе бъдещето и дали примерно балканските национализми – по традиция едни от най-етническите по целия свят – ще успеят да се трансформират, може би под влияние на европейската идея и общоевропейския проект, в някакви по-цивилизовани, по-граждански форми. Бел. пр.

[42] За родените по-късно: има се пред вид бившия Съюз за икономическа взаимопомощ, социалистическият „еквивалент“ на европейския общ пазар, днес не съществуващ, разбира се. Бел. пр.

Питър Шугър
Питър Шугър (1919–1999) е американски историк, експерт по източна Европа. Шугър е носител на наградата за спциален принос към славянските изследвания на Американската асоциация за славянски науки.
Посетители: 131

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 6 часа
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 8 часа
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Две забележки: първо, да... преди 10 часа
  • Яни Милчаков писа Още
    И още нещо. Интегрално... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Делото на Дянко Марков... преди 14 часа
  • Кунев писа Още
    Няма нищо по-ненаучно от... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Надя,както прокурорът... преди 1 ден
  • надя писа Още
    Оцелял сте, разбира се.... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още
    Добавям- това развитие,... преди 1 ден
  • Яни Милчаков писа Още
    Скъпи Златко,
    Думите Ви... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Обекти на съдебна... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Все пак е силно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не знам как да нарека... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря и за двете... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    След общите приказки... преди 2 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Към бележката на Искра... преди 2 дни
  • Искра Баева писа Още
    Все пак с риск отново да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Публикувам този... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Господин Стоянов,истини... преди 6 дни
  • К. Стоянов писа Още
    Не ми се спори по тази... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Седим с един от... преди 1 седмица