Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

2012 09 Jedwabne

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

На 8 януари 1949, в малкото градче Йедвабне, на около 19 километра от Ломз, в историческата полска провинция Мазовше, специалната полиция задържа петнадесет човека. Откриваме имената им в един меморандум, зловещо наречен Raport likwidacyjny (Доклад за ликвидация), сред така наречените контролно-следствени документи (akta kontrolno-sledcze), запазени от специалната полиция за наблюдение на собствения й напредък при всяко следствие. Сред арестуваните, най-вече дребни селски стопани и сезонни работници, са двама обущари, един зидар, един дърводелец, двама ковачи, един пощальон и един бивш администратор от кметството. Някои от тях са семейни хора (един има шест деца, друг четири), други все още неженени. Най-младият е на двадесет и седем години, най-старият – на тридесет и четири. Те са, казано най-просто, група обикновени хора. 

Жителите на Йедвабне, по онова време около две хиляди, сигурно са били шокирани от едновременните арести на толкова много местни хора. Широката публика получава бегъл поглед върху цялата афера четири месеца по-късно, когато на 16 и 17 май в окръжния съд в Ломз, Болеслав Рамотовски и още двадесет и един обвиняеми са представени на съда. Началното изречение на присъдата гласи „Еврейският исторически институт в Полша изпрати до Министерството на правосъдието материали, описващи криминални дейности на жителите от Йедвабне, които са извършили убийства на евреи, както се твърди в показанията на Шмул Васерщайн, който е бил свидетел на погрома над евреите.“

В архивите на Еврейския исторически институт няма документи, разказващи за това как или кога показанията на Васерщайн са били изпратени на прокурора. От съдебните документи също не е възможно да се разбере, например, кога прокуратурата е била информирана за случилото се в Йедвабне и защо присъдата се е забавила толкова дълго. Контролно-следствените документи от Службата по сигурността в Ломз хвърлят известна светлина върху случая, но те също са неопределени. Във всеки случай Васерщайн е дал показанията си пред Еврейската историческа комисия в Бялисток на 5 април 1945. Ето какво казва той:

„Преди да избухне войната в Йедвабне живееха 1,600 евреи, от които оцеляха само седем, спасени от една полякиня, Вирзиковска, която живееше наблизо.

Вечерта на 23 юни 1941 германците навлязоха в градчето. Още на 25 юни местни бандити, от полското население, започнаха анти-еврейския погром. Двама от тези бандити, Боровски (Боровюк?), Васек и брат му Митек, вървяха от едно еврейско жилище до друго, като свиреха на акордеон и флейта, за да заглушат писъците на еврейските жени и деца. Видях със собствените си очи как убиха Чайция Васерщайн, Якуб Кац, на седемдесет и три години, и Елиас Кравиецки.

Якуб Кац убиха с тухли. Кравецки прободоха с нож, избодоха му очите и отрязаха езика му. Той се мъчи в продължение на дванадесет часа преди да издъхне.

В същия ден наблюдавах ужасяваща сцена. Чая Кубранска, на двадесет и осем години, и Бася Бинщайн, на двадесет и шест, и двете с новородени бебета, когато видяха какво става, побягнаха към едно езеро, за да удавят себе си и децата, вместо да попаднат в ръцете на бандитите. Потопиха децата във водата и ги удавиха със собствените си ръце: после Баска Бинщайн скочи и веднага потъна, докато Чая Кубранска се мъчи в продължение на няколко часа. Събраните хулигани си направиха развлечение от това. Те я съветваха да легне по очи във водата, за да потъне по-бързо. Накрая, когато видя, че децата са вече мъртви, тя се хвърли по-енергично във водата и също намери смъртта си.

На следващия ден се намеси един местен свещеник, който им обясни, че трябва да прекратят погрома и че немските власти сами ще се погрижат за нещата. Това проработи и погромът беше спрян. От този ден нататък местните хора вече не продаваха храна на евреите, което направи обстоятелствата на живота им още по-трудни. Междувременно се разпространиха слухове, че немците ще издадат заповед всички евреи да бъдат унищожени.

Такава заповед беше издадена от немците на 10 юли 1941.

Макар че заповедта беше издадена от немците, тя беше подета и изпълнена от полски бандити, с ужасяващи средства. След различни мъчения и унижения те изгориха всички евреи в една плевня. По време на първия погром и последвалата кървава баня следните лица се отличиха с особена бруталност: Слезински, Каролак, Боровюк (Боровски?), Митек, Боровюк (Боровски?), Вацлав, Йермаловски, Рамутовски Болек, Рогалски Болек, Зелава Станислав, Зелава Францишек, Козловски Генек, Траска, Тамошек Йежик, Лудански Юрек, Ласиеш Чеслав.

На стутринта на 10 юли 1941 в града пристигнаха осем души от Гестапо и имаха събрание с представителни на градските власти. Когато Гестапо запита какви са плановете им по отношение на евреите, те единодушно казаха, че всички евреи трябва да бъдат убити. Когато немците предложиха да се остави по едно еврейски семейство от всяка професия, местният дърводелец Бронислав Слезински, който присъстваше, каза: имаме си достатъчно собствени занаятчии, трябва да унищожим всички евреи, нито един не трябва да остане жив. Кметът Каролак и всички останали се съгласиха с него. За тази цел Слезински отстъпи собствената си плевня, която се намираше наблизо. След това събрание започна клането.

Местните бандити се въоръжиха с брадви, специални тояги, обковани с гвоздеи и други инструменти за мъчение и убийство, и подгониха евреите по улиците. Като първи жертви на дяволските си инстинкти те избраха седемдесет и пет от най-младите и здрави евреи, на които заповядаха да повдигнат огромния паметник на Ленин, който руснаците бяха издигнали в центъра на града. Беше невъзможно тежък, но под дъжда от удари евреите трябваше да го направят. Докато носеха паметника, те трябваше и да пеят, докато го занесат на определеното място. Там получиха заповед да изкопаят дупка и да хвърлят паметника в нея. След това тези евреи бяха пребити до смърт и хвърлени в същата дупка.

Другата жестокост беше, когато убийците заповядаха на всички евреи да изкопаят дупка и да погребат убитите до този момент, а след това самите те бяха убити и на свой ред погребани от други. Невъзможно е да се предадат всички жестокости на бандитите и е трудно да се открие нещо подобно в нашата история от страдания.

Брадите на старите евреи бяха подпалвани, новородени бебета бяха убити на гърдите на майките си, хората бяха пребивани до смърт и принуждавани да пеят и танцуват. Накрая пристъпиха към главното действие – изгарянето. Целият град беше заобиколен от пазачи, така че никой да не може да избяга; след това евреите получиха заповед да се наредят в колона, по четирима в редица, и деветдесет годишният равин и штохера [еврейски месар, практикуващ „кошер“] бяха поставени най-отпред, дадоха им едно червено знаме, и всички трябваше да пеят, и ги подгониха към плевнята. Бандитите ги биеха зверски по пътя. Близо до вратата стояха няколко бандити, които свиреха на различни инструменти, за да заглушават писъците на ужасените жертви. Някои се опитваха да се защищават, но бяха безсилни. Окървавени и ранени, те бяха набутани в плевнята. След това я заляха с керосин и я подпалиха, а бандитите тръгнаха наоколо да претърсват еврейските къщи, за да търсят дали не са останали някои болни и деца. Болните, които намериха, те сами отнесоха в плевнята, а малките деца, тях ги навързаха по няколко за краката и ги носеха на гръб, след това ги набучиха на вили и ги хвърлиха в пламъците.

След огъня използваха брадви, за да избиват златни зъби от все още не напълно изгорелите тела, и насилиха по други начини телата на светите мъченици.“

Макар че за читателя на показанията на Васерщайн е ясно, че евреите от Йедвабне са били унищожени с особена жестокост, в първия момент е трудно да се възприеме изцяло значението на тези показания. Всъщност, аз изобщо не съм изненадан, че между тези показания и началото на процеса в Ломз са изминали четири години. Това, повече или по-малко, е времето, което измина и между момента, в който открих показанията на Васерщайн в архивите на Еврейския исторически институт, и осъзнаването на тяхната фактичност. Когато през есента на 1998 ме поканиха да представя статия във връзка с юбилейния сборник на професор Томаш Стржембош – известен историк, специализиращ в областта на военната история на бялистокския регион – реших да използвам примера от Йедвабне, за да опиша начина, по който полските съседи са малтретирали еврейските си съграждани. Но тогава все още не разбирах напълно, че след серията от убийства и насилия, описани от Васерщайн, в края на краищата всички останали евреи действително са били изгорени в онази плевня (трябва да съм прочел това като хиперболизирана метафора, надявайки се, че само някои от тях са били убити по този начин). Няколко месеца след като изпратих есето си, аз гледах един груб монтаж на филма Къде е по-големият ми брат Каин? от Агнешка Арнолд, която, сред останалите интервюирани, разговаряше и с дъщерята на Бронислав Слезински, и осъзнах, че думите на Васерщайн трябва да се вземат буквално.

Тъй като книгата още не беше публикувана, се запитах дали не трябва да оттегля есето си. Реших обаче да го оставя непроменено, понеже един важен аспект от историята в Йедвабне засяга бавното съзряване на полското осъзнаване на това потресаващо престъпление. Как това събитие се е помествало (или по-точно, пропуснало да се помести) в съзнанието на историците на военния период – включително и на самия мен? Как населението на Йедвабне е живяло при три поколения със знанието за онези убийства? Как полското гражданство ще приеме разкритието, когато то се превърне в обществено достояние?

Във всеки случай, щом само веднъж се осъзнае, че считаното за немислимо действително е именно онова, което се е случило, историкът скоро открива, че цялата история е била много добре документирана, че свидетелите все още са живи, и че паметта за това престъпление е била запазена в Йедвабне през поколенията.


Източник

 

Едно полско градче все още се мъчи да забрави мрачното си минало

Автор: Питър Грийн

Йедвабне, Полша – това е малко провинциално градче, живеещо в отрицание, макар че фактите вече са ясни.

На 10 юли 1941, малко след като нацистите окупират това бедно градче в североизточна Полша, стотици евреи от Йедвабне и околните селца са събрани на градския площад, където някои от тях са брутално убити, а останалите са пребити и накрая заставени да бягат по гробищния път към плевнята на Бронислав Слезински.

Налива се керосин, плевнята се подпалва, след което изгарят повече от 400 души, живи.

Историята е била почти забравена до 1999, когато историкът Ян Грос събира свидетелства, показващи, че погромът в Йедвабне не е бил, както го описва местната легенда, работа на местни поляци, действащи по заповед на окупационните власти. Вместо това документите и свидетелите показват ясно, че поляците-католици са организирали и извършили клането над еврейските си съседи.

Цялата нация предприе извънредно проучване на колективната си съвест, както и преоценка на отдавна възприетото тук гледище, че Полша, която е изгубила във Втората световна война шест милиона души – три милиона от тях евреи – е била жертва, а не извършител на престъпления. Дебатът достигна връхната си точка в едно пътуване до Йедвабне на тогавашния полски президент, Александър Квасниевски, за да поднесе извиненията си за онова, което едни поляци са причинили на други.

Но през 2001 натовареният с делото прокурор Радослав Игнатиев е принуден да закрие подновеното следствие, поради липса на достатъчни свидетелства, за да бъде обвинен някой от все още живите участници в клането. В процеси от 1949 и 1953, повече от десет поляци са били осъдени за убийствата на евреите от Йедвабне.

Докладът на прокурора показва ясно, че са загинали около 400 евреи, от ръцете на местни поляци. Ексхумирани са кости и овъглени останки, а свидетелствата показват, че в погрома са участвали половината от възрастните мъже в Йедвабне, а също жени и деца – някои само са гледали, други са помагали да се хванат хората, опитващи се да избягат, трети са убивали евреи със собствените си ръце.

Въпреки тези унищожителни свидетелства, за повечето от местните хора закриването на следствието изглежда не е нищо друго освен потвърждение на твърдата им увереност, че няма нужда от извинение за миналото.

„Евреите сътрудничеха на руснаците“, крещи към репортера един възрастен мъж, напускащ църквата в Йедвабне. „Можете да попитате и какво евреите направиха на поляците, но никой не пита“.

Поляците са били принудени от нацистите да убиват евреите, казва той. „Сибир“, добавя той, твърдейки, че евреите от Йедвабне са били убити заради помощта, която са оказали на Съветската армия при експортирането на поляци на изток, по време на кратката съветска окупация на Йедвабне.

„Германците убиха евреите. Лъжа е, че това е било извършено от поляци“, казва градският свещеник, отец Едвард Орловски. Той твърди, че има доказателства, че истинските убийци са били от едно немско поделение, командвано от евреин, оказал се нацистки генерал.

Водачът на полската католическа църква, кардинал Йозеф Глемп, не е направил нищо да сдържи отец Орловски. Вместо това той направи меса в почит на евреите от Йедвабне, а след това призова оцелелите полски евреи да се извинят за това, че са донесли комунизма в Полша.

Други хора, извън Йедвабне, възприемат по-различно гледище. Андрей Крайевски, философ от Варшава, е бил отблъснат когато се опитал да доведе в Йедвабне група психолози, които да работят заедно с местните хора и да им помогнат да се изправят очи в очи с онова, което той нарича „тяхната естествена защитна реакция“.

„Йедвабне се превърна в символично място и те са по-силно свързани с него от останалите поляци, въпреки че повечето хора, които живеят днес в Йедвабне, не са били там през 1941“, казва Крайевски, „По-сигурно е да се отрича случилото се, защото ако признаете, че то е било зло, то тогава ще трябва да направите следващата крачка и да кажете кои са извършителите“.

В една новопостроена къща на няколко десетки метра от паметника близо до плевнята на Слезински, Дорота Рамотовска, 24-годишна фризьорка, казва, че клането трябва да бъде забравено. Докато пием чай в приятната й всекидневна, тя предлага едно объркано обяснение. Убийствата са били зло, казва тя, след което добавя: „Това е било отдавна, и то не е непременно вярно“.

„Освен това евреите са били отговорни за нещата, които са направили на поляците“, казва тя. Покойният дядо на съпруга й, който е съден през 1949 за участие в погрома, както и други възрастни роднини, са й разказвали една съвсем друга история в сравнение с онова, което се е появило по медиите, казва тя.

Михал Чайевски, новоизбраният кмет н Йедвабне, казва директно, че е време да се приключи „с този цирк“.

„Ако поляците са толкова виновни за това престъпление, то защо тогава уликите не са представени по-рано?“, пита той. А освен това, казва той, Йедвабне е бил само един от повече от двадесет града от региона, където през лятото на 1941 са били извършени анти-еврейски погроми.

„Не може да се говори за това до безкрайност“, казва Кшищоф Мьонке, директорът на училището в Йедвабне. „Дори от Института за национално припомняне казаха, че това е било извършено под насъскването на германците“.

Госпожа Рамотовска казва, че когато през лятото тук идват туристически автобуси и вижда как я сочат с пръст, тя се чувства така, сякаш сама е отговорна за клането. Тя мисли за напускане на Йедвабне – едно място, опозорено от нещо, за което тя не е и не може да бъде отговорна.

„Разбира се, че истината трябва да се знае“, добавя тя, „но тогава трябва да се справите с миналото и да продължавате напред. Не можете до безкрайност да чоплите раната“.

(Питър Грийн е американски журналист, сътрудник на New York Times и Bloomsberg News.)

Източник

Ян Томаш Грос
Ян Томаш Грос (род. 1947) е полско-американски историк и социолог. Той е професор по история в университета Принстън, САЩ и автор на няколко световноизвестни книги, в които се изследва историята на собствено-полския Холокост („Съседи“, 2001; „Страх“, 2006 и „Златен дъжд“, 2011).
Други статии от този автор
Посетители: 98

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018