Уроци от съветския колапс
През 1992 светът се пробуди, откривайки, че Съветският съюз вече не се намира на картата. Едната от двете свръхсили беше се срутила без война, чуждо нашествие или някаква друга катастрофа. И това се случи противно на всички очаквания. Наистина, имаше ясни указания, подсказващи, че съветската система беше се намирала в необратим упадък още от 1970-те години, но се очакваше това да продължи десетилетия; нищо не предсказваше нейния внезапен колапс като връх на „краткия двадесети век“.
През 1985, 1986 и дори през 1989, разпадането на Съветския съюз беше също толкова невъобразимо за тогавашните аналитици, колкото изгледите за разпадане на Европейския съюз са за днешните експерти. Съветската империя беше прекалено голяма, за да пропадне, прекалено стабилна, за да колабира, беше преживяла прекалено много сътресения, за да се срути просто така.
Но каква разлика може да означава само едно десетилетие! Резултатът, възприеман като немислим през 1985, беше обявен за неизбежен през 1995. И точно този съдбовен поврат, този скок от „немислимото“ към „неизбежното“ е онова, което прави съветското разпадане полезна отправна точка за сегашните дискусии относно бъдещето на европейската криза и изборите, пред които са изправени европейските ръководители.
В края на краищата, настоящата криза на ЕС демонстрира с мощна сила, че рискът от разпадане е много повече от просто реторическо средство – някакво чудовище-играчка, използвано от изплашени политици, за да наложат мерки за съкращения на недоволните избиратели. Не само европейските икономики, но и европейската политика се намира в пълна бъркотия. Финансовата криза рязко намали продължителността на живота на правителствата, независимо от политическия им цвят, и отвори пространство за издигане на популистки и протестни партии. Общественото настроение може да бъде най-добре описано като комбинация от песимизъм и гняв.
Това се отразява в последното социологическо изследване Бъдещето на Европа, финансирано от Европейската комисия и публикувано през април 2012. То показва, че докато мнозинството от европейците са съгласни, че ЕС е добро място за живеене, доверието им в икономическото представяне на Съюза и способността му да играе важна роля в глобалната политика е намаляло. Повече от шест сред десет европейци вярват, че животите на днешните деца ще бъдат по-трудни от онези на хората от собственото им поколение. И, което е още по-обезпокояващо, почти 90 процента от европейците виждат огромно разминаване между онова, което иска обществеността и нещата, които вършат правителствата. Само една трета от европейците вярват, че гласовете им имат някакво значение на нивото на ЕС, и само 18 процента от италианците и 15 процента от гърците смятат, че гласовете им имат някакво значение дори и в собствените им страни.
Колко немислимо е разпадането на ЕС на този фон? В този смисъл, способността на Европа да се поучи от съветския прецедент би могла да играе решаваща роля. Защото самото оцеляване на ЕС би могло да зависи от способността на неговите водачи да се справят със същата смесица от политически, икономически и психологически фактори, които играеха роля и в процеса на съветския колапс.
Съветският режим „се разпадна като къщичка от карти“, писа известният историк Мартин Малиа, „защото винаги е бил къщичка от карти“. ЕС не е къщичка от карти и големите различия между съветския и евросъюзния проект винаги трябва да се имат пред вид. Но ако ЕС никога не е бил изкушаван от примамките на комунизма и централното планиране, той не е имунизиран срещу пороците на сложността. Това е най-сложният политически пъзел, познат в историята. Изследователят на Британската конституция от средата на деветнадесети век Уолтър Бейджхот приписва силата на монархията на факта, че „тя е ясно разбираемо управление. Голямата част от човечеството я разбира“. ЕС, напротив, е неразбираемо управление, което масата от европейци не може да разбере.
Хората из целия ЕС не могат да разберат как Съюзът функционира и по тази причина им е още по-трудно да разберат какво би означавал „колапсът на Съюза“. В случая със Съветския съюз колапсът означаваше, че от картата изчезна една държава и в огромната територия между северо-централна Азия и югоизточна Европа се появиха десетина нови. Но ЕС не е държава и ако той се разпадне, на картата няма да се промени нищо. Нещо повече, ако ЕС би се разпаднал, повечето (ако не и всички) негови страни-членки ще си останат пазарни демокрации.
Добре, но как може да бъде определено, или дори представено, неговото разпадане? Дали излизането на поне една страна от еврозоната, или от самия Съюз, би довело до „разпадане“? Или може би други тенденции вече са достатъчни индикатори: упадъкът на глобалното влияние на ЕС, премахването на някои от главните постижения на европейската интеграция (като свободното движение на хора или институции като Европейския съд)?
При отговора на тези въпроси съветският опит ни предлага някои полезни уроци.
Първият урок е заедно с това и парадокс: а именно, увереността, че Съюзът не може да се разпадне, (поддържана от множество икономисти и споделяна от европейската политическа класа), е същевременно и един от основните рискове за разпадане. Последните години на Съветския съюз са класически израз на тази динамика. Увереността, че разпадането е „немислимо“ би могла да изкуши политиците да възприемат анти-ЕС политики или реторика с цел постигане на краткосрочни предимства и с увереността, че „нищо истински лошо не може да се случи“ в дългосрочен план.
Но разпадането на ЕС не трябва непременно да бъде резултат от победа на анти-ЕС силите над онези, които са про-ЕС; съветският опит е мощно предупреждение към Европа, че колапсът може да бъде и непреднамерена последица от дългосрочното не-функциониране на ЕС (или неща, възприемани като не-функциониране), комбинирано с погрешното разбиране на националите политически динамики от страна на елитите. Уважаваният историк Стивън Коткин, разсъждавайки върху разпадането на Съветския съюз, смята, че истинският въпрос, който трябва да бъде зададен, е: „Защо съветският елит разруши собствената си система?“ Процесът, който той анализира, показва, че анти-интеграционните сили може да бъдат и резултат, а не причина за колапса.
Нещо повече, оценката на риска от разпадане не би трябвало да бъде предоставяна на икономистите, които имат нещо като „сляпо петно“ когато стане въпрос за колапс. Съветският случай показва, че огромната икономическа цена на разпадането не е достатъчна причина за предотвратяването му. В този смисъл, да се вярва, че ЕС не може да се разпадне просто защото това е нещо много скъпоструващо, е само слабо успокоение относно стабилността на Съюза.
Вторият урок от края на Съветския съюз е, че погрешните реформи – в много по-голяма степен от липсата на реформи – могат да доведат до разпадане. Именно по време на кризи политиците търсят някакъв „сребърен куршум“, и много често именно този куршум е причината за смъртта. Централен фактор при кончината на съветската система беше неспособността на Михаил Горбачов да разбере нейното естество (настоявайки на илюзията, че тя би могла да бъде запазена без пълна реформа, и заблуждаващата му увереност в нейното превъзходство). Европейският съюз и неговите държави-членки имат своя собствена история на усилия за провеждане на единна политика, предназначена да разреши почти всичките им проблеми. Идеята за референдуми върху европейската конституция, която се провали така грандиозно във Франция и Холандия е подсещане за опасностите, свързани с един такъв избор на действие.
Третият урок от съветския опит е, че основният риск за политическия проект – при липсата на война или други извънредни обстоятелства – идва не от дестабилизацията по периферията, а от бунта в центъра (макар че кризата по периферията може да се окаже заразителна). Именно решението на Русия да се освободи от съюза, а не желанието на Балтийските републики да избягат от него, реши съдбата на съветската държава. Днес, именно гледището на Германия относно онова, което се случва със Съюза, е онова, което ще има много по-решаващо въздействие върху бъдещето на европейския проект, отколкото проблемите на гръцката или испанска икономика. Когато „печелившите“ от интеграцията започнат да гледат на себе си като на нейни основни жертви, то вече е сигурно, че се задават големи неприятности.
За момента европейците нямат причини да се съмняват в предаността на Германия към ЕС; но ужасяващата неспособност на обременените от дългове южни страни да „преведат“ грижите си на немски език, бива пресрещната във все по-голяма степен от неспособността на Германия да „преведе“ предлаганите от нея решения на езиците на повечето други страни-членки. И най-обезпокоителното тук е не толкова разминаването на интересите, колкото липсата на емпатия.
Четвъртият урок е, че ако динамиката на разпадането надделее, то резултатът ще изглежда много повече като масово теглене на авоари от банка, отколкото на революция. В този смисъл, най-важният фактор, касаещ шансовете на Съюза да оцелее, е доверието на елитите в неговата способност да се справи с проблемите си. Както удачно отбелязва Коткин в наблюденията си върху съветския случай: „Именно централният елит, а не толкова движенията за независимост по периферията, доведоха до края на Съюза“. И докато народите могат да бъдат недоволни от Европа без да се бунтуват срещу нея, то националните елити могат да я напуснат от страх да не изгубят контрол – и дори само в момента, в който те започнат да поставят под въпрос неговото бъдеще, действията им вече могат да допринесат за евентуалното му разпадане (пробуждайки всеобща паника сред онези, които се страхуват, че може и да се окажат последните, които са потърсили парите си, както при вече споменатия банков случай).
Последният и най-обезпокоителен урок от изучаването на съветския колапс е, че във времена на заплаха от разпадане, политиците трябва да се осланят на гъвкавост и да сдържат естествените си пориви към непреклонност и дългосрочни решения (които, ако и когато пропаднат, също могат да ускорят скоростта на разпадане). За нещастие, в настоящия момент европейските водачи се опитват да спасят Съюза чрез политически решения, които радикално ограничават изборите както на националните правителства, така и на обществеността. Като следствие от това избирателите в страни като Италия и Гърция могат да сменят правителствата си, но не и техните политики: икономическите решения са de facto откъснати от изборната политика.
Очакванията са, че новите политики на фискална дисциплина ще намалят политическия натиск върху ЕС. Но докато експертите могат да се съгласяват или противопоставят на различните аргументи за и против пакета за съкращения, по-важно си остава, че непреклонността автоматично ще ускорява кризата, а това прави оцеляването на Съюза по-трудно. Преди десет години европейските политици решиха да не въвеждат никакъв механизъм, позволяващ на някоя от страните да напусне общата валута, с цел да направят разпадането на еврозоната невъзможно. Сега вече е ясно, че това решение само я е направило по-уязвима. По подобен начин, съветите бяха конструирали съюза си с намерение да го направят неразрушим, но именно тази неподвижност в края на краищата доведе до разпадането му.
Германският поет-дисидент Волф Биерман беше писал преди много години: „Мога да обичам само онова, което съм свободен да напусна“. Днешните европейски политици са забравили тази истина. Следвайки негъвкавите политики, които правят цената на напускането непоносимо висока, те само увеличават, вместо да намаляват, риска. Защото при големите кризи – както отново ни учи съветският колапс – всеобщата реакция срещу „алтернатива няма“, много лесно може да се превърне във всяка алтернатива е по-добра.
