Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 11 Genocides

 

Сравнението на геноцидите не е нито грубо приравняване, нито равностойност на злото, Сравнителните изследвания по-скоро се противопоставят на политическите манипулации на тази тема.

(Интервю с историка Угур Юмит Юнгьор от холандския университет Утрехт)

 

Виолета Даволиуте: Вие сте от турски произход и току-що сте написали първата си книга за арменския геноцид. Освен това сте изследвали Холокост, Гулаг и Холодомор, а в момента се специализирате в сравнителна история на геноцидите. Как започнахте да се интересувате от тази тема? 

Угур Юмит Юнгьор: От любопитство. Движи ме необходимостта да разбера причините и динамиката на масовото насилие, неговото отношение към други исторически процеси. Що се отнася до изследванията ми върху арменския геноцид, те могат да бъдат наречени случайни – просто знаех необходимите езици. Бих могъл да избера геноцида в Руанда или масовото насилие в Камбоджа, но тогава щеше да ми се наложи да уча още повече езици.

Казано по-общо, винаги съм се интересувал от други култури, от отношенията между различните общности. Може би това е естествена черта за всеки имигрант? Роден съм в Турция, а семейството ми се е преселило в Холандия когато съм бил на една година. Когато растях през 1980-те и 90-те, повечето от масовите медии тук в Холандия бяха американски. Израсъл съм със CNN и MTV, така че се чувствам у дома си и в американската култура. И това е, повече или по-малко, историята на моето поколение – история на много бързи културни промени. Роден съм в турско семейство, в което бабата и дядото са били неграмотни селяни, станах холандец, а по-късно – един вид американец. Мога наистина да кажа, че не само живея сред няколко култури, но съм ги и възприел.


Small Ad GF 1

Смятате ли, че животът сред няколко култури наистина може да помогне да се поддържа дистанция, докато се изследват историческите травми на различни нации?

Да, така мисля, макар че мога да говоря със сигурност единствено за самия себе си. Смятам, че приемането на няколко култури и общества подхранва един вид имунитет срещу национализма. Принадлежа към няколко общности, но не и към който и да е национален проект. Холандските националисти биха ме отхвърлили, защото съм турчин, турските националисти биха поискали от мен да отхвърля всичко холандско, но това е невъзможно, защото аз съм и холандец. Така че не мога да приема идеите на национализма, просто защото това би зачеркнало част от онова, което съм.

Забелязвам, че хората със силни национални обвързаности, включително и учените, изпитват трудности когато става дума за това да се съпреживява страданието на други групи, защото те теглят черта. Те казват, това е нашето страдание, това сме ние. А що се отнася до ония там хора, ние не се интересуваме от тях. Така че, когато се стигне до изследване на геноцида, аз мисля, че хората с космополитна умонагласа може да са по-напред от останалите, защото те не притежават онези силни национални привързаности. Това създава определена дистанция, която аз възприемам като здравословна.

Ако искате да разберете геноцида, трябва да мислите в сравнение. Не можете да се заключите единствено в Холокоста или в арменския геноцид, защото може да не успеете да забележите някои общи и скрити черти на различните исторически събития. Пътят към разбирането на този феномен минава през сравнението.

Как се е променила областта на изследванията на геноцида през последните десет-петнадесет години?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Много силно. Например, преди десет или петнадесет години тук в Западна Европа се знаеше много малко за Гулаг. Не беше обичайно да се сравняват геноцидните практики на съветския и нацисткия режими. Но с разширението на ЕС, и след като Украйна изказа желанието си да стане член на Съюза, тази тема спечели много по-голяма важност и започнаха да се провеждат много повече сравнителни изследвания.

Отварянето на архивите беше друг важен стимул. Например, архивите на СССР бяха отворени в значителна степен при Борис Елцин. Ако е имало някакви съмнения относно съдбата на онези 22.000 полски офицери от запаса, убити при Катин, днес ние разполагаме с документ от една страница, който официално нарежда масовото им убийство.

Множество документи бяха разсекретени, включително и такива, засягащи депортациите, така че днес ние знаем за депортациите на чеченците, на кримските татари и други. Новата информация ни даде по-голяма база за сравнителни изследвания и ни помогна да придобием по-широка перспектива по отношение на геноцидните практики на тоталитарните режими.

Освен това се появи и ново поколение от изследователи на геноцида. Повечето от тях не са преживели историческите травми лично. Първите изследователи на Холокоста или арменския геноцид са били жертви самите те: хора като Йехуда Бауер, Саул Фридландер и Ели Визел. Те се опитваха да докажат на света страданието на собствената си общност и са свършили работата си чудесно. Кой друг би могъл да я свърши?

Какво смятате за настояването, направено чрез резолюцията на Европейския парламент по тоталитаризма, Холокостът да бъде обявен за уникален?

Ние говорим за уникалността на Холокоста, за да избегнем определени видове морални сравнения, обикновено между престъпленията на нацистите и съветите. Аз съм против онзи вид сравнение, което нарича едното по-добро, а другото по-лошо, но смятам, че можем да сравняваме нацистите и сталинистите структурно и идеологически. И двата режима са идеологически решени да създадат някакъв вид утопия. В случая със сталинизма това е класова утопия, а при нацизма – расова. Структурно погледнато, двете идеологии са много подобни една на друга.

Сравняването на двата режима не означава да се отрича, че Холокостът е уникален. Струва ми се, че същностният въпрос тук са концентрационните лагери. Гулагът се е състоял от концентрационни и трудови лагери. Няма съветски еквивалент на Треблинка или Белзек, които са били предназначени единствено за убийство и нищо друго. Само по себе си това вече прави Холокоста уникален.

От друга страна, когато разглеждате сталинизма, при него също има уникални аспекти. Например, при сталинизма има безпрецедентно ниво на насочено навътре насилие. Сталинистите са преследвали собственото си общество и дори собствената си политическа партия до невъобразима степен. Всеки е бил заподозрян, потенциален „враг на народа“, и е могъл да свърши в масов гроб или в Гулаг. Това ниво на параноя, това толкова широко хвърляне на мрежата, при което буквално всеки може да се превърне в жертва или враг, също е уникално.

Така че има прилики, но има и разлики. Те са много поучителни. От тях можем да научим много. Но не трябва да мислим за геноцидите като за „по-добри“ и „по-лоши“, повече или по-малко уникални, защото подобни сравнения не ни помагат да разберем сложните исторически събития. За да дам един отрицателен пример, Даниел Голдхаген публикува книга за геноцидите със заглавие По-лошо от война. По-лошо от война? Какво означава това? Ако аз напиша книга за огромните разрушения и убийства на невинни хора, причинени от войната, бих ли могъл да я нарека По-добро от геноцид? Това е абсурд. Не мисля, че е разумно или етично да сравняваме насилието от морална перспектива, да се опитваме да преценяваме дали едното е по-добро или по-лошо от другото.

Но защо подобни сравнения са толкова популярни?

Общностите често използват историческите си травми, за да подкрепят собственото си етическо себеутвърждаване, да подчертаят историческата си уникалност, да консолидират себе си като група. Това е политика на идентичността. Такива интерпретации на геноцидите често се превръщат в части от различни национални проекти. Борбата за получаване на специален морален статус на различните геноциди е тясно свързана с борбата за получаване на морални привилегии. Твърдението, че „нашият“ геноцид е бил „по-уникален“ от „вашия“ по същество означава, че аз имам морални привилегии и вие не можете да ме критикувате. Освен това с него са свързани и конкретни политически и икономически аспекти. Ако бъдете разглеждан като жертва, вие получавате съчувствие, а това съчувствие може да ви помогне да формирате идеологии и да преследвате политики, които не биха били толерирани при ония, които не се разглеждат като жертви.

Изглежда, че това представлява едно доста специфично разбиране на статуса на жертвите.

Да, и аз смятам, че то е тясно свързано с международното движение за човешки права, особено на Запад. Преди сто години никой не би казал „аз съм жертва, ти трябва да ме уважаваш.“ По онова време това не би ви спечелило никакво уважение. Силата е била равностойна на право. Ако сте имали сила, вие сте я налагали на враговете си, получавали сте каквото поискате, и това е.

Движението за човешки права изведе на преден план важността на състраданието. Това е положително развитие, но ние трябва да осъзнаваме, че травмата на геноцидите понякога се преобръща и се получава динамика на конфликта, при която групата на жертвите се превръща в група на преследвачите. Това става поради колективното чувство за несигурност, за да се предотврати една повторна виктимизация. Има достатъчно примери, които демонстрират това: арменци, израелци, сърби, тутси и други.

Вземете например Израел. Когато и да се появи някаква критика срещу тази държава, винаги се намират такива, които ще кажат: „Нямате право да ни критикувате, защото ние сме изстрадали Холокоста.“ И наистина, ако не би съществувал бруталният геноцид срещу европейските евреи, международната общност щеше да бъде по-настойчива и единна в критиката срещу Израел по повод някои негови противоречиви действия.

Или да вземем арменския геноцид. Арменските националисти също оправдават действията си чрез колективния геноциден статус. По време на войната в Карабах можеха да се чуят такива аргументи: „Арменският геноцид се случи, защото не се съпротивявахме. Ако не преминем към незабавно действие, ще се случи втори арменски геноцид. Ето защо трябва да бъдем първи, да предотвратим такава възможност, да ударим азерите първи, за да се защитим.“ Подобна е и ситуацията с тутсите в Руанда, които в момента са установили там диктатура и периодично окупират части от Конго.

Така че, освен моралните привилегии могат да бъдат постигнати и много конкретни политически печалби. Ако вие сте жертвата, можете да получите много допълнителни точки; неща като възстановяване на собственост, окупиране на територии или експлоатация на природни ресурси – например в случая с Руанда. Това е едно много конкретно политическо и икономическо измерение.

Но защо сме свидетели на толкова много случаи на този вид политика на идентичността в последно време?

В западна Европа, включително и Германия, Холокостът беше мащаб за геноцид. Геноцидът винаги се приравняваше с Холокоста, а Холокостът беше единственият геноцид. Това продължи така поне до войната в Югославия. Някои коментатори казаха, че в Сърбия нямало геноцид, защото нямало газови камери. Но това е едно изкривено разбиране за геноцида. Вие трябва да бъдете много по-феноменологични, ако може да се каже така, и да гледате какво се случва на повърхността. Трябва да задавате въпроса дали има масови убийства, основаващи се на групова идентичност. Ако има, значи е геноцид.

Но преобладаващото отношение все още беше да се гледа на всичко през лупата на Холокоста. Видяхме това в британски вестници, със снимка на босненски мъж, измършавял, стоящ в концентрационен лагер зад бодлива тел, с надпис „Берген-Белзен 1992“. Едва след публикуването на тази снимка хората осъзнаха, че действително се случва геноцид. Но снимката е била фалшифицирана: онзи мъж не се е намирал в лагера, той е бил навън, а репортерът е снимал отвътре. Единственият начин, по който може да се предаде на западна Европа представата за геноцид, е чрез идеята за концентрационен лагер.

Но щом само посткомунистическите страни се присъединиха към ЕС и започнаха да настояват за повече признание по отношение наследството на Сталин, моралният свят на западна Европа започна да се променя. За западна Европа, Втората световна война беше нещо много ясно: имаше добри типове и лоши типове. Добрите типове бяха съюзниците на Запад, а също и Съветския Съюз, а лошите бяха нацистите. Но ето, че сега имате тези посткомунистически страни, които идват и настояват, че нещата не са толкова прости, че е имало поне двама лоши – нацистка Германия и СССР – и че 1939 маркира окупацията, която през 1944 е последвана от друга окупация, а не от освобождение.

Така че сега има ново повествование, и то е трудно за интегриране с първото, защото хората имат трудности с начина на мислене, излизащ отвъд категориите на доброто срещу злото. В реалността е напълно възможно във всяка война да има две лоши страни, ако човек настоява да използва такива категории.

Изглеждате доста песимистичен. Как могат да се подобрят нещата?

Трябва да разберем, че използването на историческите травми за целта на изграждането на колективна идентичност е опасно нещо. То със сигурност не насърчава диалога. Днес най-големият проблем при разговора около историческите травми е липсата на състрадание и солидарност сред различните групи жертви. Той е помрачаван от конкуренция за признание и етическо утвърждаване. Освен Германия, не ми е позната нито една национална държава, чиято памет и идентичностна политика да включва почитането на паметта на някоя друга група жертви освен тях самите. Останалите национални държави най-често предпочитат да си припомнят единствено онова, което са изстрадали самите те, но не и страданието, което са причинили на другите.

Турция има музей на геноцида против турците, а Сърбия има музей на геноцида срещу сърбите. Един истински добър пример е Будапеща, която притежава една от най-красивите синагоги в Европа. Там има музей на Холокоста, а само няколко улици по-далеч е така нареченият Музей на терора. Някога в тази сграда се е помещавало Гестапо, а след това там е бил НКВД. Интересното е, че когато се разхожда из Къщата на терора, човек може да види, че повечето жертви са били унгарци, а повечето извършители – също унгарци, членове на НКВД. При всички случаи, макар че двете места се намират буквално едно до друго, човек получава впечатлението, че изложбите представят опита на две различни страни. Между тях не може да се забележи никакъв диалог, само конкуренция.

Мисля, че е необходимо далеч повече себеосъзнаване. Литовците например биха могли да бъдат малко по-загрижени относно собственото си участие в Холокоста или собствената си роля в съветския апарат на терора. Факт е, че в Съветския Съюз и източна и централна Европа, местните хора са били силно замесени в парата на терора и са извършвали брутални актове на насилие срещу собственото си население. Те са правили списъци на хора, предавали са ги, влачили са ги навън от къщите им и т. н. Разбира се, всичко това е било направлявано от Москва и ако местните хора не са извършвали всичко това, то щели са да го извършат хора от Москва. Въпреки това реалността е, че онези местни хора са се намерили: украинският геноцид включва украински комунисти, а същото се отнася до Белорусия, Полша, Балтийските страни.

Това е една от уникалните черти на сталинизма: комунистическите геноциди до голяма степен са били авто-геноциди, преследвания и разрушения вътре в собственото общество. Това е причината, поради която е изключително трудно да се изследват такива геноциди – това е изключително болезнено. А освен това този вид наследство е и силно разделящо, причиняващо разногласия.

Значи вие вярвате, че историческите травми ще продължават да преследват европейците?

Да, така смятам. Факт е, че след 1945 вече се случиха няколко геноцида, след като бяха произнесени думите „никога повече“. На Балканите, клането в Сребреница се случи 50 години след Втората световна война, директно в сърцето на Европа.

Ако ЕС отново се разшири някога, ще имаме дори още повече наследства от геноциди, с които да се справяме, да ги включваме в европейското повествование. Ако Турция се присъедини някога към ЕС, нейното държавно-ръководено отричане на арменския геноцид със сигурност ще стане общ европейски проблем. Колкото повече се разширява ЕС, толкова повече той ще трябва да се занимава с наследствата на различни видове масово насилие, и с различни практики на припомнянето, или не-помненето, на миналото.

Източник

Угур Юмит Юнгьор е асистент-професор по история в униерситета Утрехт, Холандия. Той е автор на e Създаването на модерна Турция: Нация и държава в източния Анадол, 1913-1950 (Oxford University Press, 2011) и Конфискация и разрушение: Изземането на арменска собственост от страна на младотурците (Continuum, 2011).

Pin It

Прочетете още...

Меркел Vs. Хабермас

Даниел Смилов 30 Юли, 2015 Hits: 6654
Гръцката драма съживи дебатите по темата за…